Ридли Пиърсън
Шанхайска афера (30)

28.

17:40 часа

квартал Луан

Грейс вече беше успяла да овладее гнева си, а Данър спеше уморен на пода. Тя се приближи и приседна до Еди Лу, чиито ръце и глезени все още бяха пристегнати с пластмасови връзки. Прикривайки изцяло емоциите си, както всяко китайско дете бе обучавано още от съвсем ранна възраст, Грейс попита спокойно:

— Какво си направил, Еди?

— Хиляди извинения, Йойа Чу. Умолявам те да ми простиш. Аз обърках всичко, а най-вече посрамих честта на семейството ми. Заслужавам всяко наказание, което прецениш, че трябва да ми наложиш… — Беше навел виновно глава и се взираше в шарките на килима.

— Кажи ми каквото имаш да казваш, преди да те предам на американеца и да му позволя да направи с теб това, което и аз смятам, че е справедливо.

— Всичко беше просто лош късмет, нищо повече. Беше случайност. Видях едно лице… Познат от доставките, които правех за господин Чи и за „Бертолд Груп“. Беше свързано с работата, която ти ми намери. Трябваше да си остане така. Xing xing zhi huo ke yi liao yuan — изрече той, което буквално означаваше: „И една искра може да подпали огън, който да изгори цялото поле“.

— Плащал си големи суми на монголеца — продължи Грейс.

Лу я изгледа шокирано, впечатлен от това, което тя знаеше.

— Да. И всичко е заради плика, който в момента се намира в задния ми джоб. Четиристотин хиляди долара! И всичко това само за едно число! — прошепна той.

— Число ли?

— Да, кълна се! Всички тези пари са само заради един-единствен плик. В него има само едно число и нищо друго.

Грейс измъкна червения хартиен плик от задния джоб на джинсите му, отказвайки да повярва, че събитията от изминалата седмица се дължаха единствено и само на някакво си число. Разгледа внимателно плика.

— Отворил си го — забеляза тя.

— Четиринадесет милиарда и седемстотин милиона — каза Лу. — Какво ли означава? Какво трябваше да направя с него? Веднъж щом влязоха в онази сграда, мъжът беше пребит. Биха го, докато се строполи. Казвам ти, загина… А другият, онзи човек от правителството, той просто гледаше…

— Какъв човек от правителството?

— Той пристигна с правителствена кола, видях регистрацията — беше обикновена синя табела, но със знака hu, а след него имаше буква „А“. Това означава правителствен автомобил, знаеш ги. Уплаших се! Направо бях ужасен! На никого не можех да вярвам. Обадих се на теб, Йойа Чу, на кого другиго? Все пак ти ми намери тази работа. Реших, че може би ти ще знаеш нещо. Не видя ли обаждането ми?

Еди Лу я погледна, а в очите му се четеше молба да получи обяснение. Но Грейс мълчеше…

— Втората пратка с пари — двеста хиляди долара. Казаха ми просто да приема един плик. Но онзи човек… Как само ме изгледа, докато му давах парите. Сигурно съм се издал по някакъв начин. Кълна се, той знаеше, че го бях видял как той и другият мъж убиха онзи. Не ме питай откъде е знаел!

„От видеозаписа“, помисли си тя. Точно както и Нокс бе разпознал Лу.

Едуард Лу звучеше така, сякаш всеки момент щеше да се разреве. Точно като малкия Еди, какъвто Грейс го помнеше — винаги зависим от по-големия си брат или от баща си, за да го измъкват от кашите.

— Тогава измислих историята — продължи Еди. — Трябваше да бъда отвлечен. Съдържанието на този плик щеше да ме направи много ценен за работодателя ми, със сигурност достатъчно ценен, за да даде за мен четиристотин хиляди долара. Щях да искам откупа и да върна дълговете на баща ми. След това естествено щеше да се разрази трагедията — всички щяха да смятат, че съм бил убит, а тялото ми така и нямаше да бъде намерено. Родителите ми щяха да си върнат бъдещето и достойнството пред хората, а аз щях да изчезна. Щях да отида в Австралия или в Америка — продължи той и й показа ръката си с липсващия пръст. — Е, планът ми не можеше да мине без жертви — допълни, погледна към спящия Данър и добави: — А тогава се появи той…

Грейс също погледна към него.

— По-тихо — предупреди го тя и кимвайки към плика, добави: — За какъв номер говориш?

— Казвам ти, цената му е четиристотин хиляди щатски долара.

Грейс го изгледа, объркана, докато си мислеше за думите на Селена Минг за съвместното пътуване на Маргарт и Чи — „за уреждане на бъдещи проекти“. Освен това монголецът имаше връзка с Пекин, където се вземаха всички важни решения. „Майчице!“, помисли си тя, щом се сети за назованото от Лу число. Беше твърде голямо, за да е сума на подкуп. Но ако беше сума за наддаване за някакъв правителствен проект в строителството? Да, парите бяха огромни, но хипотезата не беше невъзможна.

— Еди… — започна Грейс.

— Американецът! — прекъсна я той. — Само ако бяхме оставили американеца. Но всички планове са обречени, нали? — тъжно добави той.

— Еди…

— Те ще ме убият, Йойа. Какво ще стане със семейството ми? Аз ги посрамих. Нямах друг избор.

Грейс се опита да обмисли чутото. Какво показваше големината на числото, заради което „Бертолд Груп“ си беше платила? Нито един подкуп не можеше да е в размер на милиарди юани. Какво ли означаваше това огромно число?

— Чужденецът взе парите от откупа. Върни ги, братовчедке, дай ги на баща ми — каза Еди.

— Вече е твърде късно за това. Парите платиха свободата ти.

— Трябваше по-рано да се усетя, че тези хора не биха се спрели пред нищо.

— Кои са те? — попита тя. — Какви са тези монголци?

Едуард сви рамене.

— Аз съм само куриер, предавам съобщения. Откъде да знам? Ще ти кажа едно обаче: онзи мъж беше зъл, в очите му се четеше смърт.

— А тази фабрика? — продължи да разпитва Грейс. — Видях я на видеозаписа…

— Виждала си видеозаписа? — изуми се Лу и скочи на крака.

— Къде е това? Къде се намира фабриката? — попита Грейс. Мястото, където и да беше, явно бе в центъра на проблема…

Изведнъж я опръска нещо топло. Едуард Лу се люшна напред и главата му тежко тупна на мръсния килим.

Клейт Данър стоеше зад него, все още стиснал дървената закачалка за дрехи. Канеше се да замахне и да го удари втори път.

Грейс скочи на крака и го хвана за китките, предотвратявайки втори удар. Очите на Данър блестяха от ярост.

— Спри! Спри! — изкрещя тя.

Но Данър беше достатъчно едър и я изблъска настрана.

— Достатъчно! Достатъчно!

Данър беше объркан, полусънен… Очите му не можеха да се фокусират. Не й отговори нищо. Изглежда, дори не я беше чул. Дали не ходеше насън? Дали не бе изпаднал в наркотично състояние, причинено от травмата? Опита се отново да удари Лу по главата с окървавената закачалка, но усилието явно го беше изтощило и гневът му се изпаряваше… Грейс успя да се пребори и да изтръгне закачалката от ръцете му. Данър се препъна, опря гръб в стената и се свлече на пода, заравяйки лице в шепите си.

— Всичко ще бъде наред — успокои го тя.

Едуард Лу обаче остана да лежи в безсъзнание на пода, с кървяща рана на главата. Всъщност братовчед й изглеждаше полумъртъв.

 

 

17:45 часа

Нокс пристигна в бункера с две чанти спортни дрехи и два чадъра. Почука на вратата и Грейс му отвори, а в погледа й се четеше отчаяние.

— Не внимавах достатъчно! — каза тя, щом Нокс видя лежащия и окървавен Едуард Лу. Личеше си, че е в безсъзнание. До него беше разхвърляна изцапана с кръв тоалетна хартия, която Грейс бе използвала, за да го почисти и превърже. — Приятелят ти се събуди разярен — добави тя.

Нокс разбра. Данър все още седеше, облегнат на стената и заровил лице в дланите си. Спеше ли? Лу лежеше по гръб на пода, а главата му бе подпряна изправена на стената. Окървавената закачалка беше захвърлена на пода.

— Исусе Христе! Само допреди час той го защитаваше! — изуми се Нокс.

— Може да е в шок. Кой знае? Сега искаше да го убие.

— Мамка му!

— Еди е в безсъзнание. Ранен е много лошо — каза Грейс.

— Не, не, не… — измърмори, объркан, Нокс, прокарвайки пръсти през косата си.

— Еди… всичко е било негова идея — продължи тя. — На стола не е било издраскано 44, а инициалите LH — Лу Хао. През цялото време ни е насочвал към Лу.

Двамата си поговориха за няколко минути и Грейс му преразказа краткия разговор с братовчед си. Имаше повече въпроси обаче, отколкото отговори.

— Ще го измъкнем оттук — обеща Нокс и потупа вътрешния джоб на якето си. — Дискът с видеозаписа е в мен. С него ще можем да откупим свободата на Дулич. Трябва да се обадя на Козловски. Ако някой може да го уреди… — не довърши мисълта си той и добави: — Освен това купих сухи дрехи за всички ни. Тръгваме след пет минути.

Четиримата с Данър и Лу се преоблякоха в чисти дрехи и си сложиха бейзболни шапки. Нахлупиха шапката на Лу ниско, така че да скрият раната му. Очите му бяха отворени, но мозъкът му даваше заето и той не можеше да каже и дума. Задължително беше възможно най-скоро да получи медицинска помощ.

Данър все още беше в шок, а очите му се взираха тъпо в пространството. Опитите на Нокс да го заговори не доведоха до нищо, освен няколко отнесени погледа.

— Ще пътуваме по двама с наведени глави. Ще ми трябва помощ с Лу. Разбираш ли? — попита Нокс.

Данър кимна.

— Ако още веднъж се опиташ да му сториш нещо, ще отговаряш пред мен — предупреди го Нокс.

— Съжалявам, шефе — отвърна Данър, проговаряйки за пръв път от няколко минути.

Нокс го потупа разбиращо по рамото.

— Не се тревожи, почти приключихме. Дръж се! — окуражи го той.

Данър отново кимна.

Грейс отправи към Нокс угрижен поглед — трябваше да се справят с един, който едва се крепеше в съзнание, с друг, тежко ранен, и с трети, който се намираше в болница.

— Всичко ще бъде наред — увери я той, въпреки че и сам не вярваше на думите си.

 

 

Качиха се по стълбите и излязоха на нивото на улицата. Нокс провери дали телефонът му има обхват, след което побърза да се заеме с инструкциите, дадени от Козловски.

Набра номера.

— Фирма „Уайт Стар Риълти“ — чу се гласът на китайка от другия край на линията, но жената говореше много добър английски.

— Обаждам се за Франсис.

— Франсис не е тук.

— Трябваше да ви позвъня снощи — каза Нокс и затвори.

Минута по-късно телефонът му звънна отново и той вдигна:

— „Уайт Стар Риълти“ — каза същият глас.

— Търся двустаен апартамент в Шанхай с гледка към реката — обясни той. Това означаваше измъкване от Шанхай; предпочитан начин за транспорт — по вода.

— Момент, моля — каза гласът.

Нокс зачака. Айфонът превключи линията и издаде слаб писукащ звук.

— С какво мога да ви помогна? — обади се друг женски глас. — Имате ли някакви ограничения?

— Не искам да е по-високо от двадесет и четвъртия етаж — каза Нокс. Тоест: „не по-късно от полунощ“.

— С колко легла? — попита жената. Тоест „колко човека ще пътуват“.

— Пет.

— Моля, изчакайте, за да проверя — каза жената и Нокс зачака. Линията пак превключи. След малко тя се обади отново: — Имаме хубав апартамент с прекрасна гледка, която може би отговаря на изискванията ви. Намира се на южната страна на булевард „Жонгшан“, номер 1800. Една от представителките ни може да се срещне с вас там, за да видите жилището…

Нямаше адрес бул. „Жонгшан“ 1800. Но 18:00 означаваше шест часът вечерта и на адрес „Жонгшан Юг“ 600, където се намираха фериботният терминал „Донгмен Луду“ и хотел „Индиго“.

— На кой етаж? — поинтересува се Нокс. Тоест: по кое време.

— На двадесет и първия етаж. В осем часа — каза гласът. В 21:00 вечерта. Умишлено бяха споменали и час, за да подведат евентуалните подслушвачи.

— Благодаря — каза Нокс. Не беше сигурен как щяха да осъществят връзката, когато отидеха до терминала, но щеше да мисли за това по-късно.

— Оценяваме вашето запитване и възможността да ви бъдем от полза — заключи жената и линията прекъсна.

Нокс прибра телефона в джоба си.

— Петима души ли? — попита Грейс.

— Няма да оставя Сержанта — каза й Нокс. — Първо ще измъкна вас тримата, а след това ще се върна за него.

— Господин Дулич може и сам да се погрижи за себе си — каза тя. — Господин Праймър няма да позволи да му се случи нищо лошо.

— Точно както нищо лошо не се случи и на нас — саркастично отбеляза той. — Сержантът може да бъде пожертван, ние — също. Сами се забъркахме в това. Вие излизате от играта — ти, Данър и Лу. Те и двамата се нуждаят от медицинска помощ. Двамата със сержанта ще ви последваме. Няма да спорим за това! — настоя Нокс.

Грейс го изгледа, готова да възрази, но вече се намираха на улицата, сред хаоса на тълпите и обилно леещия се дъжд.

 

 

18:15 часа

Нокс махна и спря две моторикши — те бяха по-безопасни от такситата и градския транспорт.

Грейс и Данър се качиха и седнаха на пластмасовите седалки под скъсания от вятъра гюрук, а Нокс помогна на Лу да се качи при него в първата рикша. Водачите управляваха триколесните моторни колички в лентата за велосипеди и мотопеди.

Двадесет минути по-късно стигнаха до фериботния терминал и хотела зад него. Хиляди китайци се редяха по улиците в очакване на фериботите. Мракът се спускаше бързо и тълпите ставаха все по-нетърпеливи, изнервени и ядосани.

Четиримата влязоха в хотел „Индиго“, отново измокрени до кости. Нокс каза на рецепционистката, че го изпращат от „Уайт Стар Риълти“. Заведоха ги до две стаи на втория етаж, разположени в двата края на дългия коридор. Нокс никога не вземаше стаи на по-високо от петия етаж. Декорацията бе в европейски стил с много елементи от неръждаема стомана и матирано стъкло.

Нокс и Грейс огледаха раната на Лу. Грейс се опита да го заговори на мандарински, но Едуард Лу се криеше някъде зад празния и кървясал поглед на това, което бе останало от него.

— Доста е зле — отбеляза тя.

— Да — съгласи се Нокс. — Не ни остава много време.

Грейс се извини, отиде до тоалетната и се върна със сресана коса. Данър беше заспал в мига, в който го бяха оставили на леглото. Нокс и Грейс изправиха Лу и сложиха лед на раната му.

Нокс поръча румсървис и много черен чай. Очертаваше се дълга нощ.

— Трябва да поговорим — каза му Грейс. — Да отидем в другия край на коридора.

— Не можем да оставим тези двамата сами — отбеляза той.

— Само за пет минути — настоя тя.

— Имам разменната монета — каза Нокс, потупвайки отново джоба на якето си. — Тук е записът от видеокамерата. С това трябва да успея да купя билет към къщи за Сержанта, но не ми остава много време за действие. Може ли да поговорим по-късно, когато се върна?

Грейс поклати глава, но не се опита да го спре.

— Обещавам ти, че ще поговорим — успокои я той, излезе от стаята и се запъти към другата в противоположния край на коридора.

 

 

Нокс набра номера на айфона на Дулич. Козловски вдигна след четвъртото позвъняване.

— Давай! — подкани го той.

— Аз съм — каза Нокс и побърза да напомни: — Тези телефони са безопасни.

— Доста си зает напоследък. Да знаеш, че си се изкачил до върха на списъка с най-търсените лица от шанхайската градска полиция.

— Ще ти дам мястото и хората, които са отговорни за това! — предложи Нокс.

— А аз се обадих тук-там, обаче без заложниците и без парите за откупа нещата ще изглеждат като поредното нарушение от твоя страна. Накрая има риск ти да си го отнесеш.

— В момента не мога да се тревожа за това — отвърна Нокс.

— Просто го имай предвид. На твое място щях да се покрия възможно по-дълбоко.

— Искам да измъкна човека, от когото си взел този телефон. Тази вечер. Да е с мен тук… — кратко обясни Нокс.

— Първо, въобще не искам да знам къде си — започна Козловски. — Второ, няма как да стане. Заловили са единия от шофьорите. Знаят, че е било част от заговор, и са поставили ченге пред стаята на приятеля ти в болницата. Той няма да ходи никъде.

— Трябва да го промениш — каза Нокс.

— Спомняш ли си онзи наш разговор? Когато те предупредих докъде най-много мога да се намеся в това? — попита Козловски.

— Имам видеозаписа, който е заснел твоят оператор, преди да изчезне — изстреля Нокс.

Последва дълго мълчание.

— Я повтори? — отвърна Козловски.

— Чу ме добре. Вижда се, че Едуард Лу е станал свидетел на тежко престъпление — на убийство, както твърди самият Лу. На записа се забелязва, че едно лице — монголецът, изтръгва камерата. След онази нощ твоят оператор е изчезнал завинаги. Прав ли съм?

Отново настъпи тишина.

— Не ти ли се иска да приключиш случая с това изчезване? — попита Нокс. — На видеото се вижда съвсем ясно как монголецът си има вземане-даване с някакъв охранен тип. Определено е някакъв богаташ и е китаец. Цялата тази каша има нещо общо с това, че Маргарт и „Бертолд Груп“ са плащали огромни суми на някого, за да се сдобият с едно число. Монголецът е бил посредник, а изглежда, дебелакът е бил източникът на информация.

— Какво число? — поинтересува се Козловски.

— Голямо число. Много голямо — отвърна загадъчно Нокс.

— Не разбирам…

— Нито пък аз — призна си Нокс. — Предполагам обаче, че работата на монголеца е била да узнае и да съобщи числото на хората, които са си платили за него — на „Бертолд Груп“. Той е разбрал колко важен е бил Лу. Никой не знае какво е станало, след като информацията е стигнала до купувача. Тогава се е случило и отвличането и може би никога няма да разберем — обясни Нокс, пропускайки подробностите за участието на Лу в собственото му отвличане. — Ще ти дам диска в замяна на приятеля ми. Трябва да го измъкна тази вечер.

— Тези доказателства няма да убедят никого в нищо. Щеше ми се да мога да ти помогна, наистина. Но познавам тези хора. Това няма да стане.

Нокс бе дотолкова сигурен, че ще успее да откупи свободата на Дулич, че думите на Козловски буквално го оставиха без дъх.

— Имам видеозаписа — повтори той.

— А аз, от своя страна, мога да се възползвам от него. Да, прав си, искам да приключа въпроса с това изчезване, но както и двамата знаем, на мен ми е забранено да разследвам. Официално дори не мога да задавам въпроси. Затова ще трябва да изиграя добре картите с това видео. Тогава може и да се предизвика диалог, но не гарантирам, че този диалог ще доведе до освобождаването на приятеля ти. Той стана жертва на нагласено престъпление, а властите ще искат да го разпитат и да получат отговори.

— Трябва да го измъкнеш оттук — каза Нокс, знаейки, че Дулич нямаше да съдейства на полицията и това щеше да го доведе до затвора.

— Знам какво си мислиш: смяташ, че ще успееш да го измъкнеш от болницата — каза Козловски. — Но знаеш ли какво? Няма да можеш. Той е добре охраняван и е в доста лоша форма. В момента може да напусне болницата само на носилка, а носилката, доколкото знам, се носи от двама.

— Аз и ти — каза Нокс.

— Аха…

Нокс трескаво обмисляше някакво друго разрешение на проблема, но всеки път щом му хрумнеше нещо, планът му удряше на камък.

— А този дебелак, когото спомена — смени темата Козловски. — Бизнесмен ли е?

— Според Лу — не е. Пристигнал е с правителствен автомобил, шанхайска регистрация.

— Има ли го на видеозаписа? Точно това ни трябва — оживи се Козловски.

— Не — отвърна Нокс. — А правилно ли чух да споменаваш, че това „ни“ трябва?

— Има ли някакъв начин да се потвърди? — попита Козловски.

— Дори и да знаеше, в момента моят човек е в безсъзнание. А може би и не знае… Трябва да си вдигаме чукалата най-късно в осем тази вечер…

— Няма как да стане — прекъсна го Козловски. — Очаква се бурята да се разрази. От шест години по тези места не са виждали подобно бедствие.

— А ако ти дам името на този човек? — опита за последен път Нокс. Явно Козловски, който официално бе възпрепятстван от закона да разследва, сега искаше Нокс да свърши мръсната работа вместо него. На Нокс не му трябваше много, за да се досети, и това го накара да се замисли доколко недостъпен всъщност бе Дулич.

— Това променя нещата… — поколеба се Козловски.

— Как точно би ги променило?

— Виж, ако онзи наистина е от правителството… Да речем, е някой министър… Или пък някой от партията… И ако е замесен или дори е отговорен за две убийства? Такова нещо се продава лесно, Нокс. Точно това може безпроблемно и без много въпроси да купи билета към къщи за приятеля ти.

— Можеш ли да го гарантираш?

— Не, няма гаранции — отвърна Козловски.

— Значи говорим за изход. Какво ще кажеш, ако искам само това? Да ми осигуриш изход за двама, единият от които на носилка?

— Отговорът ми е същият. Но ще опитам. Със сигурност — увери го Козловски.

— Използваш ме — възрази Нокс.

— Не, приятел, взаимно се използваме.

— Но нали ти ще имаш най-голямата полза от това? — отбеляза Нокс.

— Не. Каквото и да откриеш, то няма как да излезе от мен. Това би означавало, че съм участвал в разследването. Но, от друга страна, има си начини да се заобиколи абсолютно всичко. Дай ми името на онзи корумпиран човек от властта, а като добавиш към това и показанията на китаеца очевидец… Шегуваш ли се? В тази страна, при настоящите обстоятелства, това е чиста разменна валута, сериозна валута. Вярвай ми.

— Не ти вярвам — заяви Нокс.

— Знаеш ли, преди известно време те смятах за глупак — призна Козловски. — Нали не си такъв?

— Гледай да държиш този телефон включен и зареден — прекъсна го Нокс. — Отново ще ти се обадя на него.

— И помни, приятел: не те познавам — заяви Козловски.

— И аз те обичам — отвърна Нокс и прекъсна разговора.