Ридли Пиърсън
Шанхайска афера (34)

32.

11:30 часа

Чунмин

Нокс знаеше, че не е лесно да откраднеш нещо в Китай: навсякъде имаше твърде много очи — както човешки, така и електронни. Въпреки молбата на Грейс да стои в колата, той слезе и тръгна по тесните странични улички, където бе малко вероятно да има камери. От паркираните там коли открадна два чифта регистрационни табели и ги напъха отзад под ризата си.

Камерите за контрол на скоростта по пътищата по принцип записваха регистрационните номера на автомобилите. Ако тойотата вече бе обявена за открадната, вероятно някъде по пътя бяха записали номера й. Знаеше, че Брайън Праймър бе прав: не си струваше двама души да се озоват в китайски затвор, опитвайки се да спасят трети оттам. Нямаше намерение да достави на Праймър това удоволствие — да разбере, че е бил прав.

И след смяната на регистрационните номера, рано или късно, щеше да се наложи да зарежат тойотата. Трябваше да намерят място, където да могат да се приютят. С всяко следващо предизвикателство вероятността за грешка ставаше все по-голяма и колкото по-дълго останеха на острова, толкова повече нарастваха шансовете да бъдат заловени.

Грейс се приближи до колата с печална физиономия. Сякаш току-що я бяха изхвърлили. Нокс замълча и само я наблюдаваше от задната седалка, докато тя шофираше.

— Той ще се обади, ако разбере нещо — проговори накрая тя.

— Ако въобще допуснем, че се опита да разбере…

— Ще опита. Честта изисква да го стори. Ние спасихме брат му, той не може да не плати дълга си.

— Той е идиот, щом те е зарязал — изрече ненадейно Нокс.

Очите й го стрелнаха в огледалото за обратно виждане.

— Ами шофьорът на Маргарт? — попита той.

Не беше сигурен като нея, че тайнственото пътуване на Маргарт до острова бе свързано с високопоставения партиен служител, когото бяха видели на видеозаписа — същия, чието име се опитваха да разберат. Но Маргарт бе свързан с монголеца чрез доставките на Едуард Лу, а монголецът беше свързан с важния човек от правителството, така че беше почти невъзможно пътуването на Маргарт да не бе свързано с това… Нямаше към кого другиго да се обърнат.

— Той ще ни чака пред един мъжки клуб — каза Грейс. — Знае се, че често е посещаван от влиятелни хора, и май е едно от местата, където със сигурност няма камери.

— Колко си умна! — похвали я Нокс.

— Това е едно от предимствата на живота на остров: тук има много малко тайни — отвърна тя.

— Ами ти, Грейс? Какви са твоите тайни? Или няма да ми кажеш, защото ако го направиш, вече няма да бъдат тайни? — попита той, надявайки се поне да предизвика усмивката й, но нищо не се случи.

— Ще паркирам колата. Ще тръгнем поотделно и ще се срещнем в клуба — обясни тя, зави зад ъгъла и намали. — Гледай да държиш главата си наведена. Ти тръгни пръв.

В преддверието на клуба миришеше на сандалово дърво. Имаше и електрически фонтан, вграден в стената, който плискаше вода над миниатюрен пейзаж, изрязан от нефрит. В ъгъла имаше кушетка, а над нея — прозорец със спуснати тежки завеси. Зад елегантното бюро на рецепцията стояха две симпатични момичета, облечени в традиционни прилепнали рокли с прави яки. На лакираната черна ламперия зад тях беше изрисуван яркочервен дракон.

Нокс бе приветстван и посрещнат в клуба, а щом го видяха, усмивките и на двете млади жени се превърнаха в момичешко кискане. Той беше wai guo ren! С накъсания си английски едното от девойчетата го попита дали не би искал коктейл, въпреки че дори не бе станало време за обяд. Той си поръча бира.

След малко дойде една от служителките и седна срещу него, за да му обясни цената на членството в клуба, от която имаше отстъпки при закупуване на няколко посещения в пакет. Казаха му, че цената на забавленията щеше да бъде обсъждана едва след като одобряха членството му и го допуснеха на горния етаж.

Бирата беше фантастично студена и примамлива за пиене и ако сервитьорките изглеждаха поне малко като жените тук долу, то съвсем разбираема бе и популярността на клуба.

Грейс също влезе и се настани до Нокс. По-старшата от двете жени зад рецепцията, явно свикнала и с клиенти жени, започна да изтъква предимствата на членството и пред нея.

— Водка с лед — поръча си Грейс на мандарински и каза нещо на сервитьорката толкова бързо, че Нокс успя да долови само част от думите й: бе нещо от рода, че той й бил съпруг и след няколко питиета щяла да го води у дома. След това тя остави банкнота от 100 юана на масата и доволно се облегна назад.

Водката й пристигна и Грейс отпи голяма глътка. Заговориха си на английски. Грейс явно пиеше с лекота.

— Всички си имаме своите малки тайни — каза тя. — Тук жените можем да пием.

Нокс извади банкнота от петдесет юана, помоли рецепционистката да го запише и да го качи горе.

— Какво правиш? — сграбчи го за китката Грейс.

— Шофьорът не е тук. Не можем просто да си седим! Привличаме внимание — обясни й той. Изпи половината от бирата си на малки равни глътки. — Отдавна търся такова място — блажено се усмихна той. — Точно така виждам и връзките си: наситени и ярки, но кратки. Е, не твърде кратки, не ме разбирай погрешно. По-скоро краткотрайни.

— Скъпи… — каза тя, влизайки в ролята си.

— Защо не дойдеш с мен? — попита той. — Защо не се присъединиш към нас?

— Няма да бъда тук, когато се върнеш. — Тя пусна ръката му.

Водката беше изпита, а ледът остана на дъното на чашата й.

— Ако все пак промениш мнението си — продължи той, — знаеш къде да ме намериш.

Нокс се качи по стълбите и чу как зад гърба му Грейс си поръча втора водка.

На втория етаж се намираха седем жени, някои от които все още момичета. Едни бяха доста хубавички, другите не чак толкова и всичките се опитваха да изглеждат заети. Нокс седна между две от тях и си поръча втора бира.

Почти беше преполовил бутилката, когато Грейс се появи на горната площадка на стълбището. Изглеждаше леко замаяна от алкохола. Тя прошепна нещо на ухото на красивото момиче до него, то се изправи и Грейс зае мястото й.

— Какво толкова се чудиш? — подразни го тя. — Избери си някоя.

— Ако трябва да съм честен, жените от най-древната професия никога не са представлявали интерес за мен. Наречи ме твърде старомоден, ако щеш.

— Тогава защо се качи тук? За да ме накажеш ли? — попита тя.

— Да те накажа ли? Това няма нищо общо с теб…

— Защо тогава?

— Успях да свия една значителна сума пари от монголеца. Ако ни хванат — по-скоро, когато ни хванат — тези пари ще бъдат конфискувани и ще потънат в ръцете на някое ченге. А тук може да си доставим някое и друго специално изживяване — каза той, прокарвайки пръст по вдлъбнатината между гърдите на момичето, седнало до него. То се усмихна и постави ръка от вътрешната страна на бедрото му.

Грейс също сложи ръка на бедрото му и изблъска ръката на момичето.

Нещата явно започваха да стават твърде интересни.

— Това, че се държиш надменно, не те прави важен — каза тя, борейки се с изпитата водка.

— Благодаря за пояснението — отвърна той, отпи глътка от бирата си и начерта с пръст странна фигура по запотената повърхност на чашата си.

— Е, избери една — подкани я той. — Нека да е някоя, която си заслужава.

— Не искаш ли мен?

— Защо не? Все пак аз съм за това да се дават равни възможности на всички — отвърна Нокс, но тя явно не разбра шегата му.

За миг я съжали, но след това се замисли колко ли нейни шеги бе пропуснал самият той, преди да се сети, че тя никога не се шегуваше. Това обаче го накара да я съжали отново.

— Ти наистина ли вярваш, че няма да се справим с това? — попита го тя.

В действителност вярваше, че в момента говори с изпитата й водка, затова позволи на изпитата бира да отговори вместо него.

— Обзалагам се — каза той. — Не виждаш ли, че изпод всеки обърнат камък изпълзяват все по-големи змии. И това не е някаква американска поговорка. Казвам само това, което виждам.

Той остави бирата си настрана и си обеща повече да не пие.

— Така е… — измърка Грейс, довършвайки втората си водка.

— Все още чакам да избереш някоя — напомни й той, щом видя, че погледът й се замъглява.

— Парите ти ще отидат на вятъра. Нали знаеш, че която и да е от тях утре пак ще заработва, легнала по гръб?

— Това си е неин избор — каза той.

— Колко смяташ да оставиш?

— Десет хиляди.

— Няма да го направиш! Колко точно си взел? — изуми се тя.

— Много повече.

Тя се взря продължително в него. Нокс посрещна погледа й, извърна глава, но след малко отново я погледна.

— Ето тази — каза тя, сочейки в далечния край на тясното помещение.

Момичето разбра жеста й и се изправи, усмихвайки се лъчезарно.

— Защото е най-младата ли? — попита Нокс.

— Не — отвърна Грейс. — Не е заради възрастта й.

Момичето се приближи и застана пред Нокс, полюшвайки леко бедрата си и усмихвайки се изкусително.

— Нали съзнаваш, че нямам какво повече да правя тук — каза Нокс.

— Каквото и да правиш, само гледай да не й го подаваш пред останалите — рече Грейс.

— Вярвам, че говориш за плика с парите — отвърна той, но водката явно й пречеше да разбира шегите му.

Момичето очевидно бе доволно, че е успяло да спечели благоразположението на чужденеца. Нокс се остави тя да го поведе навътре по коридора в една от удобните свободни стаи. Той огледа леглото и си помисли само за сън…

Когато се обърна, момичето вече беше голо. Бързо бе успяла да смъкне леката си рокля, която в момента лежеше в краката й. Имаше малки и стегнати гърди и плосък корем. Изглеждаше на не повече от деветнадесет или двадесет години и явно не чувстваше свян от голотата си, защото се усмихваше самоуверено. Нокс коленичи на пода, а тя явно не разбра жеста му и разтвори крака. Той вдигна внимателно роклята нагоре по тялото й и я покри. Обърна я с гръб и закопча двете копчета на врата й.

Подаде й пачката юани, така както си беше с гръб, и на много правилен мандарински каза:

— Това са пари, които да похарчиш за бъдещето си, не за миналото. Ясно ли ти е? Недей да казваш на останалите. Има много други неща, които можеш да работиш.

След това просто я целуна по врата и се наслади на опияняващия й аромат.

В този момент някой почука и миг по-късно вратата се отвори.

— Той е тук — каза Грейс.

 

 

12:00 часа

Чунмин

Грейс преговаряше с младия, гладко избръснат мъж, който бе карал Алън Маргарт по време на уикенда в средата на септември. Двамата с Нокс бяха седнали на средната седалка на синия микробус „Буик“. Шофьорът явно се беше досетил за цената на информацията, която можеше да им даде, затова Грейс откупи съдействието му срещу 75 щатски долара и с обещанието за още 75 над стоте долара, които получаваше на ден.

Шофьорът си спомняше за трима мъже, двамата от които чужденци. От описанието му Грейс разпозна Престън Чи и Алън Маргарт, но нямаше представа кой ли би могъл да бъде третият. През по-голямата част от времето говорил само Чи, а Маргарт бил заровил поглед в екрана на блекбърито си.

— Ще можеш ли сега да ни заведеш дотам? — попита Грейс.

— Имаме споразумение, госпожо… — оправда се шофьорът.

— Нещо май не е наред — обърна се Грейс към Нокс, говорейки на английски.

— Защо? — попита я той.

— Ами за какво му е да ми напомня за това споразумение?

Нокс се наведе напред и преднамерено бавно и на идеален мандарински заяви на шофьора:

— Ако не удържиш на думата си за това, за което сме се разбрали, майка ти няма да успее да познае собствения си син. — След което спокойно се облегна обратно назад.

— Няма нищо за гледане! — отвърна мъжът, извръщайки се към Грейс. — Кълна се, че ще останете много разочаровани. Това е само земеделска земя, нищо повече.

— А спомняш ли си по кой път стигна дотам? — попита го тя.

— Да, разбира се. Все пак тук съм израснал — отвърна шофьорът.

— Аз също — каза Грейс. — Затова не се опитвай да си играеш с мен.

— Бяха само някакви разкаляни пътища, сестро, кълна се! Нищо повече.

— Покажи ни — настоя Нокс.

Грейс го изгледа оживено. „Разкаляни пътища. Разработване на земи.“ Той долови явната гордост в погледа й и усети превъзходството от сладката й победа. А може би всичко се дължеше на водката.

Миг по-късно тя наведе глава, настани се удобно, въздъхна и бързо заспа, а леката усмивка все още играеше по устните й.

 

 

Само след няколко минути път извън града човек усещаше, че се е върнал двеста или триста години назад във времето. Пейзажът бе изпълнен с малки оризови ферми, изпипани до най-дребния детайл. Покрай пътищата се издигаха западнали селски къщи. Деца водеха домашен добитък, вързан на вериги през носа, или носеха живи пилета, увесени за краката.

— Къде сме? — обърна се Грейс към шофьора, щом отвори очи.

— На крайречния път за Чунанцун — отвърна той.

— Това Чунан Сан Дуй ли е? — попита тя.

— Точно така, сестро! Личи си, че си от острова! — отвърна мъжът, отби микробуса и спря край пътя. — Ето тук беше първата ни спирка — каза той.

— По какво разбра, че е било тук? — попита Нокс. — Те какво точно ти казаха, за да ги докараш дотук?

— По името на селото — отвърна шофьорът.

— Само това ли? И нищо друго? — учуди се Нокс.

— Името на селото беше достатъчно — отговори мъжът.

— Само до това село ли дойдохте? — поинтересува се Грейс.

— Не. След това отидохме до Ван Бейкун.

Нокс направи няколко снимки с айфона.

— Закарай ни дотам, моля — обърна се той към шофьора.

Пътуването се оказа трудно и бавно, тъй като се наложи да се движат по тесни разкаляни пътища, предназначени само за двуколки или волски коли. Преминаха през половин дузина бедни селца и двадесет минути по-късно стигнаха до първия кръстопът. Микробусът отново спря.

— Това ли е? — попита Грейс.

— Това беше последната ни спирка, преди да се върнем в Чунмин Сити — отвърна шофьорът.

— Дай ми джипиеса си — каза Нокс и след като го получи, изписа настоящото им местоположение на латиница. Помоли шофьора да им покаже къде се намират на картата, която носеше.

Нокс говореше с Грейс на английски, но много тихо, така че шофьорът да не го чува.

— Имало е и втора кола — каза й той. — По някое време са се прехвърлили във втора кола.

Грейс разбра и кимна едва забележимо.

— По дяволите! — изруга тя.

Беше първия път, в който Нокс я чуваше да изрича подобни думи.

— Така нито един от шофьорите не е имал цялостен поглед върху пълната картина на поземления парцел — отбеляза той.

— Да — съгласи се тя. — Но това не може да е само един парцел, площта е прекалено голяма. Вероятно е проект, който предвижда разширяването на няколко по-малки града, или нещо такова. Никога няма да разберем. Те успяха да ни победят — въздъхна Грейс.

Докато тя обмисляше провала им, Нокс се замисли колко ли време би отнело на шофьора, ако го оставеха сам в колата, за да се свърже с Престън Чи и да му предаде информацията, че двама непознати се опитват да проследят стъпките му. Колко ли време след това щеше да е нужно на Чи, за да уведоми полицията?

— Ще ни трябва нещо повече от това — каза Грейс.

— Маргарт и Чи определено не са си правили неделен пикник с кола извън града. Предчувствията ти се оказаха правилни — призна той.

— Да, но не разполагаме с нищо друго, освен с местоположенията на две малки селца.

Четиридесетминутното пътуване обратно към Чунмин Сити се оказа още по-трудно и двамата бяха крайно изтощени. Нокс се бореше с тялото си, за да остане буден, докато Грейс подремваше, все още замаяна от водката.

Шофьорът ги остави на две пресечки от мястото, където бяха паркирали тойотата. Нокс тъкмо подменяше регистрационните й табели, когато телефонът му иззвъня.

Грейс вдигна, слуша известно време без да продума, след което прошепна нещо, затвори и притисна телефона към гърдите си.

— Е? — попита Нокс.

— Джиан Лу не е открил нищо, което да е свързано с някаква сделка със земя, било то голяма или малка. Нищо, освен проектите за седемте града, които така или иначе вече са оповестени и се изпълняват. Никъде не се споменава за Чунан Сан Дуй или Ван Бейкун.

— Това вече е потискаща новина — отбеляза Нокс.

— Но докато е разпитвал наоколо, е попаднал на някаква история, на която си заслужава да обърнем внимание — довърши тя.

— И защо?

— Става въпрос за катастрофа с една жертва, при която шофьорът е избягал от местопрестъплението и се е укрил. Случило се е миналия месец с общински служител — геодезист на име Ксулон Яо. Човекът е бил блъснат и убит на място на пътя близо до Юан Ли Киду. Шофьорът така и не е бил намерен.

— И какво означава това? — попита Нокс.

— Юан Ли Киду е малко село, което също е заобиколено само с ферми — поясни тя, грабна картата от ръката му и му показа къде се намира. — Ето тук е, виждаш ли?

Ако се свържеха линиите на двете места, където току-що бяха ходили, с новопосоченото от Грейс място, на картата се получаваха три четвърти от идеален правоъгълник… Беше невъзможно човек да не забележи симетричното разположение.

— Доста огромен район е — отбеляза Нокс.

— Джиан ми каза къде мога да намеря семейството на убития.

— И аз участвам в играта — напомни й той.

— Може да се окаже чисто губене на време — предупреди го Грейс.

— Трябва да се измъкнем оттук — настоя Нокс. — Мисля, че шофьорът все още слухти някъде наблизо.

— Нали подмени регистрацията на тойотата?

— Да, но повярвай ми, те не са чак толкова тъпи.