Ридли Пиърсън
Шанхайска афера (21)

18.

07:00 часа

Шанхай

Петъчният старт на Националния празник на Китай съвпадаше с дните на Есенния фестивал, което означаваше, че триста милиона китайци възнамеряваха да пътуват нанякъде за почивните дни. За по-малко от три денонощия щяха да бъдат закупени почти сто милиона влакови билета за отиване и за връщане за сто и осемдесетте милиона пътници. Двеста милиона други щяха да пътуват с автобус, кола, велосипед, мотоциклет, лодка или пеша, за да се видят със семействата си. Щяха да се организират полети до всички дестинации, а местата в самолетите бяха резервирани още преди месеци. Фериботите щяха да са претъпкани с народ, а означеното ограничение за броя превозвани пътници щеше да бъде многократно превишавано…

Всички китайски граждани се чувстваха задължени да се върнат по родните си места за празниците, а пребиваващите в страната чужденци виждаха в това възможността да ползват цяла седмица почивка за ваканционни пътувания. Китай буквално щеше да изключи за няколко дни: първо, за да отпразнува основаването на държавата си, а след това заради есенното равноденствие — празник, който се честваше вече 3000 години. Отливът на хора щеше да доведе до опразване на улиците и тротоарите на Шанхай и двадесетмилионното население на града щеше да се стопи наполовина.

Сред тези, които нямаше да ходят никъде, бяха и Нокс и Грейс.

След като Нокс се беше обадил на Праймър, двамата с Грейс спяха на смени, очаквайки позвъняването му и предложенията на Маргарт и Йонг Ченг, които наддаваха за счетоводните документи на Лу.

В седем сутринта си взеха по един душ, ядоха традиционни бухтички от количката на един уличен търговец и си купиха кафе от „Старбъкс“. Слънцето вече припичаше, въпреки че Нокс бе видял прогнозата за времето, според която се очакваше тайфунът „Дюан“ — бурята, която бе отнесла Филипините само преди три дни. Следобед трябваше да се развихри над крайбрежието на Китай и да донесе дъжд и ураганни ветрове.

За строителството на небостъргач като „Ксуан Тауър“ появата на бурята точно в този момент би могла да се окаже фатална. Заради почивните дни нямаше достатъчно работници, които да обезопасят стотиците строителни нива по обекта, оставеното оборудване и изградените скелета. Правителството отправи телевизионни и радиоапели към работниците да се завърнат в града, но като цяло никой не им обърна внимание.

Айфонът на Грейс иззвъня. С Нокс го погледаха за момент, преди тя да вдигне.

— Ало? Моля, изчакайте… Ще включа високоговорителя.

— И двамата сте си изгубили ума! — чу се ядосаният глас на Праймър. — Да изнудвате клиента ни?! Да го противопоставяте на конкуренцията?!

Нокс усети яростта в гласа му, но мислеше само за това как Дулич държеше подобен телефон и му бе показал, че е проследил монголеца.

— Получи ли съобщението ми за ДЖ? — попита направо Нокс.

— С кого, по дяволите, си мислиш, че разговаряш! — извика Праймър.

— Има ли някакъв напредък с операцията? — спокойно продължи Нокс.

Последва дълго мълчание от страна на Праймър.

— Не говоря с двойни агенти — каза той накрая.

— Ако бяхме станали двойни агенти, нямаше да ви изпратим доказателството за живот и въобще нямаше да отговорим на обаждането — отвърна Нокс. — Питай Маргарт за остров Чунмин. Той крие информация от нас. Ние сме прецаканите. Определено някой с повече кураж би ни свършил работа. Трябват ни точните детайли около плащането на откупа.

Отново се възцари мълчание. Сетне Праймър заговори:

— Времето определено не работи в тяхна полза. Те бързат. Договорихме се за сто хиляди. Доказателствата за живот ще бъдат доставени на запис до витрината на един магазин за видеотехника точно в три следобед, както поискахте — обясни той и им прочете адреса на магазина. — Трябва да отиде само Грейс. С парите, в три и тридесет. И никой не бива да я следва. След това отива на метростанцията на Народния площад. Ще бъде операция „Мръсния Хари“ — минава набързо, оставя парите и се оттегля. Заложниците ще бъдат освободени между двадесет и четири до четиридесет и осем часа след успешното плащане на откупа. Устройва ни… — заключи Праймър.

Нокс си записа набързо казаното. Представянето на доказателствата за живот на витрината на магазина обаче го заинтригува.

— Вие за какви се мислите, по дяволите? — попита Праймър.

Нокс побърза да отговори:

— Без доставката на пристанище Гуанжу останахме без пари и ни хрумна, че с предаването на счетоводните записки ценността на двамата заложници би паднала значително.

— Договорили сме се да платим откупа — настоя Праймър.

— Да, договорили сте се… — съгласи се Нокс. — А ние държим да измъкнем заложниците на всяка цена и не ни остават много варианти за действие. Не и след случилото се със Сержанта, с нас… Налага се да импровизираме.

— Маргарт може да събере четиридесет хиляди — отбеляза Праймър.

— Не е достатъчно.

— Няма да правите наддаване за счетоводните записи!

— Опасявам се, че ще отдадем предпочитанията си на този, който предложи повече пари — отвърна Нокс. — Но по-важното е това, че вече можем да изключим Йонг Ченг от списъка със заподозрените за отвличането. Ако той държеше Лу, нямаше да му се налага да плаща за счетоводните му записи. Щеше да ги изтръгне от него със сила.

— Наясно съм. — Праймър въздъхна шумно.

За момент никой от двамата не каза нищо.

— Грейс — обади се Праймър след малко, — предай счетоводните записки на Маргарт. Знаеш защо.

Грейс погледна Нокс в очите и отвърна:

— Опасявам се, че ще трябва да ги дадем на този, който предложи най-висока цена…

Нокс видимо си отдъхна и й се усмихна.

— По дяволите! — изруга тихо Праймър, но те го чуха.

— Планът ни е да ги измъкнем, без да плащаме — каза Нокс. — Трябва да успея да ги изведа от плен преди плащането на откупа.

— Не ставай глупак. Ще ги убият. Я чакай! — досети се изведнъж Праймър. — Да не би да знаеш къде ги държат?

Нокс се пресегна и прекъсна обаждането.

Грейс потисна усмивката си.

— Трябваше да приема предложението за работа на Ченг — каза тя.

 

 

В 20:45 личният телефон на Грейс иззвъня и тя отговори почти веднага.

— Госпожице Ву? — извика, така че Нокс да разбере, че се обаждаше асистентката на Ченг. — Да, благодаря ви. Ще ви се обадя веднага — каза тя след кратка пауза и прекъсна разговора. Сетне погледна Нокс: — Двеста хиляди щатски долара…

— Впечатляваща сума за толкова кратък срок — усмихна се той.

— Опасявам се обаче, че не трябва да я приемаме…

— И защо?

— Заради господин Праймър. Клиентът ни е „Бертолд Груп“. Нямаме представа какви биха били последствията, ако предадем тази информация на Йонг Ченг. Той може да я използва по много начини, но преди всичко, за да унищожи „Бертолд Груп“. А те са нашият клиент. Ще бъде голям срам. Представяш ли си? Американска фирма да бъде обвинена в даване на подкупи на хора от властта? Това няма да свърши добре за никого.

— Първо, похитителят е нашият клиент — отбеляза Нокс. — Служим преди всичко на похитителя. Ти искаш ли да доставиш четиридесетте хиляди на Маргарт? Ще вземем четиридесет от Маргарт и шестдесет от Ченг, а след това и на двамата ще кажем, че другият получава счетоводните записки на Лу. Ще дадем на Маргарт декодираната версия, а ще оставим Йонг Ченг да се помъчи да си ги дешифрира сам. Така ще осигурим на Маргарт достатъчно време, за да се подготви за всичко, което Йонг Ченг евентуално би хвърлил срещу него. Това е най-доброто, което можем да направим.

— Обещахме да ги дадем на този, който предложи най-висока цена.

— Това е Китай — напомни й той.

— А ти предлагаш доста интересен компромис — отбеляза тя.

— Ще го приема като комплимент — усмихна се той.

Нокс така и не беше успял да се свърже с Ейми и притесненията му за нея се увеличаваха с всеки изминал час. Но въпреки това бе успял да наеме Ранди, за да ги консултира по предоставянето на доказателствата за живота на похитените на витрината на онзи магазин.

— Дали ще се справим? Аз и ти, имам предвид? — попита Нокс и я погледна.

— Ще се справим — кимна му Грейс.

 

 

11:00 часа

квартал Жабей

Син миниван „Буик“ спря край тротоара, пробивайки си път през гъстата колона от велосипеди, скутери и мотоциклети, претоварени с хора и багаж. Нокс отвори страничната врата и слезе. На предната седалка до шофьора имаше голяма пътна чанта, закопчана с предпазния колан, за да не пада. Нокс я откопча, взе я и затвори вратата със замах. Миниванът потегли и след миг изчезна.

Двамата с Грейс се срещнаха три пресечки по-нататък. Тя пристигна, носейки подобна пътна чанта. Седнаха един до друг на една пейка в парка със стоте хиляди долара в брой, прибрани в чантите на коленете им.

Нокс непрекъснато оглеждаше обстановката, скрил се зад чифт класически тъмни очила на Рей Бан.

— Метростанцията — изнервена, каза Грейс. — Очакват ме там за парите.

— Само минаваш набързо и ги оставяш.

— Да, чух, че господин Праймър спомена нещо подобно, но не разбрах точно какво имаше предвид…

— Нарича се „Мръсния Хари“ — опита се да й обясни той. — Това е герой от филм, ченге… Казва се инспектор Хари Калахан. Той трябваше да остави един откуп, като притича от един уличен телефон до друг, за да бъде отделен от подкреплението си.

Грейс пое дълбоко дъх, сякаш някой я беше блъснал в гърдите.

— Какво? — озадачен попита Нокс.

— Нищо.

— Уплашена ли си?

— Може би съвсем малко — каза тя, но в очите й се четеше решимост.

Нокс виждаше в погледа й всичко друго, но не и страх.

— Ще ми кажеш ли?

Грейс мълчеше.

Той само кимна. Каквото и да я беше накарало да потрепне, то тя се беше съвзела бързо и не искаше да го обсъжда.

Но въпросът си оставаше.

 

 

Мелсчой разтърка чуканчетата на двата си пръста, изгубени от измръзване преди година и половина, прогонвайки болката в костите, която предвещаваше идващата буря. Благодари на боговете за добрия си късмет; за това, че се возеше на мотоциклета си, вместо да е заседнал в някое задръстване. Отправи се към мястото, където се беше разбрал да се срещне с човека на Фен Ки — неговия вътрешен човек в екипа на Йонг Ченг. Той му звънна преди малко, а това бе четвъртото подобно обаждане от негова страна.

— Властите са прихванали разговор на изпълнителния директор на „Бертолд Груп“ — докладва човекът, — говорил е с жена на име Чу. Тя ще предаде парите за откупа. Ще трябва да отиде до един магазин на улица „Нанджин“, откъдето ще получи доказателството, че заложниците са все още живи.

— Какъв магазин? — попита Мелсчой.

— Не е известно.

— Вашите хора ще я наблюдават ли?

— Улица „Наиджин“ е дълга и има много магазини — отвърна мъжът.

— Ето какво ще направиш: ако хората ти я забележат, ще ми се обадиш незабавно. А ако аз ти се обадя, ти ще докладваш, че сте видели жената на мястото, което ти кажа — заяви Мелсчой.

Отсрещната страна на линията замлъкна, но обаждането не прекъсна.

— Имам портфейла ти. Имам адреса ти. Имам и адреса на семейството ти — напомни му Мелсчой. — Недей да мислиш. Просто го направи.

— Фен даде на полицията видеозапис с жената — осведоми го човекът.

— Защо?

— Все още се опитвам да разбера.

Мъжът прекъсна линията. Днес, осмият ден на десетия месец, беше благоприятен ден за подобно събитие. Фен искаше онази жена Чу да бъде арестувана, преди да успее да плати откупа.

Мелсчой предусещаше наближаването на голям успех. Пчелата не можеше да е далеч от меда. Чужденецът щеше да бъде разкрит и наказан за всички проблеми, които беше създал.

Мелсчой почти усещаше сладостта на успеха и вече виждаше усмивките на децата си…

 

 

13:00 часа

квартал Луан

Американското консулство

Големи петна от тъмнозелено и яркочервено изскачаха ритмично на компютърния монитор пред Стив Козловски и показваха неумолимото напредване на приближаващия тайфун. Козловски присви очи. Дъщеря му Тъкър посещаваше Международното училище в Шанхай и всеки ден се возеше на един от осемдесетте училищни минибуса. Последното, което му се искаше да се случи, бе Тък да остане в петъчното предпразнично задръстване в някой от училищните автобуси, заобиколена от метър вода по улиците. Тъкмо обмисляше дали да не се обади на шофьора им Пунг, който да отиде и да я вземе с колата, преди бурята да се разрази, когато телефонът му иззвъня.

— Козловски — отговори той.

— Почти съм направил сделката за мотоциклета — каза познат глас от другата страна на линията.

Последва серия от припуквания и статичен шум от сменянето на линиите.

— Там ли си все още? — попита след малко Нокс.

Козловски отвори чекмеджето на бюрото си и погледна белия айфон, който бе прибрал от американеца в болницата. Беше се обаждал веднъж от него, за да го пробва, и разпозна звука от приложението, което непрекъснато превключваше разговора между различните оператори и правеше подслушването невъзможно. Изненада го фактът, че Нокс също притежава такъв телефон.

— Предупредих те, че може да дойде време, в което няма да имам възможност да ти помогна. Е, това време дойде — каза Козловски и внимателно притвори чекмеджето пред себе си.

— Не затваряй, моля те! Линията сигурна ли е? — побърза да попита Нокс.

— Е, ти как мислиш? — отвърна Козловски. — А как е от твоя край?

Нокс не отговори.

— Показаха ми някакъв запис от охранителни камери, на който се виждаше западняк, който пребива някакви местни, и то неведнъж, а два пъти. Да знаеш, че не обичам градската полиция тук да ме вика по работа.

Нокс нямаше намерение да го лъже, затова не каза нищо.

— Слушай един съвет от мен — каза Козловски. — Китайците разполагат с най-съвременна система за разпознаване на лица. На излизане от страната стой далеч от летищата и гарите и гледай да бъдеш с наведена глава, когато си навън по улиците. Вече си маркиран, Нокс. На твое място бих се изнесъл оттук възможно най-бързо, докато все още можеш.

— Онези типове бяха монголци, а не китайци — отвърна Нокс и се замисли дали не го бяха проследили след излизането от рибния пазар именно чрез системата за разпознаване на лица. — Бяха наети биячи, работещи за някой пекински големец с необичайни финансови връзки с „Бертолд Груп“. Единият от тези глупаци има професионална видеокамера, скрита в тайник в стената. Това говори ли ти нещо?

Козловски задържа телефона настрана от лицето си, докато се опитваше да се успокои. След малко отново го долепи до ухото си, а Нокс все още говореше…

— Я повтори! — помоли Козловски.

— Видеокамера. Скъпа, но доста поочукана играчка, която все още може да възпроизвежда съдържанието, записано на нея. Мислех си, че ще представлява интерес за теб. На камерата има табелка с надпис: „Собственост на «Роуд Уорти филм & видео», Глендейл, Калифорния“.

— Да. Наясно съм, че е била открадната — отбеляза Козловски.

— Това е Китай. Мислех си, че ще можем да се споразумеем — предложи Нокс.

— Слушам те.

— Трябва ми подсигурен маршрут за четирима за напускане на Китай.

От другата страна на линията последва дълго и колебливо мълчание.

— Американското правителство няма практика да… — започна Козловски.

— Или се интересуваш, или не. Трябва ми за днес. Надвечер, може би дори през нощта. Можеш ли, или не можеш? — попита направо той.

Козловски бе поработил здраво, за да си изгради кариера, която в днешно време бе прераснала предимно в попълване на документи и доклади и изпращане на имейли, а някога работата му бе включвала изпълнение на секретни задачи по най-опасните места в Найроби и Делхи. Господи, колко много обичаше работата си като оперативен агент! Но бракът и детето го бяха накарали да стане по-внимателен към живота и кариерата си, а за него това представляваше една професионална трагедия…

Понякога завиждаше на Нокс за опасностите и разбираше важността на собствената си роля, но въпреки това му липсваше желание да се лиши от удобствата на досадните часове писмена работа, които го бяха довели дотук — четири години преди ранното пенсиониране на 49 и с цял живот пред себе си. Но тази видеокамера и записаното на нея представляваха златна мина и главната му задача бе да разкрие изчезването на американския оператор.

— Ще се радвам да получа видеокамерата — каза Козловски.

— След като приятелите ми и аз се измъкнем оттук — отвърна Нокс.

Последва мълчание.

— Ако те арестуват, оставам без нищо. Нямаме сделка. Искам камерата. След това ще направя каквото мога.

Слабото припукване и смяната на интонацията допълнително подчертаха думите му.

— Може ли да се направи? — попита Нокс.

— Може да се уреди контакт, но какво ще стане… Ами нищо не мога да ти обещая. Това е Китай — напомни Козловски.

— Каква е уговорката? — попита Нокс.

— Ще ти дам един служебен номер на който да се обадиш. Официално е фирма за недвижими имоти. Мога да ти помогна с това.

Служебен номер. „ЦРУ“, осъзна Нокс.

— Е, обясни ми — съгласи се той.

— Първо ми кажи къде се намира камерата. Ще се заема с нея, след като се чуя с теб или след като ми се обадят, че си бил задържан от китайските власти. Но трябва да я видя преди това. Това са условията — каза Козловски.

Нокс му описа тясната уличка в мюсюлманския квартал. Обясни му, че ще е по-лесно лично да го заведе дотам.

— Това е моят град, Нокс — припомни му Козловски и в следващите няколко минути му обясни по какъв начин да се свърже с компанията. — Все още ми дължиш един мотоциклет — добави той накрая и прекъсна обаждането.

 

 

14:30 часа

Тридесет минути по-късно Нокс се чу с Ранди за трети път.

— Изпратих запитване по имейл до магазина — каза Ранди на развален английски. — Магазинът ми върна имейл. Така имаме IP адреса и маршрутизатора на кода.

— Обясни ми го на прост език — настоя Нокс, който нямаше търпение да изслуша техническите обяснения.

— Нали твоя беше идеята да проследим евентуалното видеопредаване до източника му?

— А това какво общо има с имейла? — попита Нокс.

— Общото е от техническа гледна точка. Това ще ми помогне. За теб не е проблем. Проследяването на видео обратно до източника ще отнеме време, може би четвърт час, може би половин…

— Твърде много време… — каза Нокс и си представи как пристига на мястото и намира Лу и Данър мъртви вече от десет минути. — В мига, в който изпратят видеото, могат да направят всичко… Ще имам по-малко от тридесет минути, за да стигна до указаното място.

— Възможно е… — колебливо каза Ранди.

— Давай! — насърчи го Нокс.

— Виж, на мястото на тези хора аз бих проверил канала за предаване на данните предварително. Може би около час преди това или поне половин час предварително. Така ще съм сигурен, че излъчването ще бъде успешно.

— Това ми дава времето, от което се нуждая — съгласи се Нокс.

— Да, така е.

Но по този начин поемаше дяволски голям риск.

— Ами ако изпратят видеозапис вместо излъчване на кадри на живо? — попита Нокс.

— Това е много голям обем файл. Всеки имейл се движи на пакети — една част тук, друга там. Накрая всички части се събират и пристигат на твоя компютър. Това създава проблем за нас.

Нокс беше проучил предварително магазина за електроника, чрез който щяха да получат доказателството, че похитените са живи. На витрината му отпред имаше изложени телевизионен монитор и камера, които показваха случващото се на тротоара пред самата витрина. В мига, в който бе забелязал инсталираната камера, Нокс си беше представил как на монитора се показва видео със заложниците. Похитителите може би имаха втора камера или екип, който да наблюдава улиците, така че да са сигурни, че Грейс е сама. Тогава това му се стори като бърз и ефективен начин да получат доказателствата. Онези на два пъти вече бяха използвали видео, а хората се придържаха към това, с което са свикнали.

— Може ли да предложа нещо? — попита Ранди.

— Казвай…

— Мога да разбия имейл сървъра на магазина. Това ще ги принуди да използват онлайн видеопредаване на живо.

Нокс се опаси, че подобен ход можеше да им изиграе лоша шега, и го сподели с Ранди. По-добре би било да оставят похитителите да смятат, че всичко е нормално.

Нокс погледна часовника си, марка „Таг Хойер“. Беше спрял.

Тъп китайски боклук.