Паоло Джордано
Самотата на простите числа (9)

9.

Откакто бе започнала работа при семейство Дела Рока, Соледад Галиенас наруши правилата само веднъж. Това се случи преди четири години в една дъждовна вечер, когато Дела Рока бяха отишли на вечеря при приятели.

В гардероба на Соледад всички дрехи бяха черни, включително и бельото й. Бе разказвала толкова много пъти как мъжът й загинал при трудова злополука, че понякога и тя самата започваше да си вярва. Представяше си го застанал прав на скелето на двайсет метра от земята с цигара в уста да изравнява хоросана, за да положи още един ред тухли. Виждаше го как се спъва в оставен на земята инструмент или в руло въже, това, с което е трябвало да се завърже, но е захвърлил настрана, защото тези мерки били за новаците. Представяше си го как губи равновесие върху дървеното скеле и полита надолу без вик. Картината се разширяваше, за да обхване мъжа й, който пада, разперил ръце, и бялото небе зад него. След това нейният измислен спомен завършваше с поглед отвисоко — тялото му, размазано върху прашния терен на строителния обект. Безжизнен и двуизмерен, с още отворени очи и тъмно петно кръв, което се разраства на земята.

Като мислеше за съпруга си по този начин, изпитваше приятна мъка някъде между гърлото и носа и ако задържеше емоцията, успяваше и да пролее някоя сълза.

Истината беше, че мъжът й си бе отишъл. Напусна я една сутрин, вероятно за да започне нов живот с някоя, която тя дори не познаваше. Никога не получи вест от него. Когато дойде в Италия, измисли историята за вдовството, за да има минало, което да разказва. За истинското си минало нямаше какво да каже. Черните дрехи и мисълта, че хората могат да видят в очите й следите на една трагедия, на една неотишла си болка, й даваха сигурност. Носеше траура си с достойнство и до онази вечер не беше изневерявала на спомена за своя покойник.

В събота отиваше на литургия в шест, за да се върне навреме за вечеря. Ернесто я ухажваше от седмици. След службата я чакаше в преддверието на църквата и всеки път по един и същи церемониален начин й предлагаше да я придружи до дома й. Соледад се загръщаше в тъмната си дреха и в крайна сметка се съгласяваше. Той й разказваше за времето, когато още работел в пощата, за това колко били дълги сега вечерите, когато е сам вкъщи с всичките тези години зад гърба си и с толкова призраци от миналото, с които трябвало да се бори. Ернесто беше по-възрастен от Соледад и жена му наистина си беше отишла от рак на панкреаса.

Вървяха, прилично хванати под ръка. Тази вечер той я бе подслонил под чадъра си и бе измокрил главата и палтото си, за да я предпази възможно най-добре. Направи й комплимент за италианския й, който се подобрявал с всяка изминала седмица, и Соледад се смя, преструвайки се на засрамена.

Стана от несръчност, от липса на синхрон, когато, вместо да се поздравят като приятели с две невинни целувки по бузите, устните им се докоснаха пред вратата на семейство Дела Рока. Ернесто й се извини, но веднага след това отново се наведе към устните й и Соледад усети как целият прах, покривал сърцето й през всичките тези години, се вдига вихрено нагоре и стига до очите й.

Покани го да влезе. Смяташе да го остави в стаята си за два часа, колкото да приготви нещо за ядене на Аличе и да я сложи да спи. Дела Рока трябваше да излязат след малко и щяха да се върнат късно.

Ернесто благодареше на Господ, че някои неща все още могат да се случват и на неговата възраст. Влязоха в къщата тайно. Соледад пусна любимия си в своята стая, държейки го за ръка като младо момиче, и с пръст върху устните му направи знак да пази тишина. Набързо приготви вечерята на Аличе, погледа я как се храни бавно и й каза, че изглежда уморена и че е по-добре да си ляга. Аличе започна да протестира, искала да гледа телевизия, и Соледад се съгласи, само и само да се освободи от нея, като се споразумяха поне да се премести в мансардата. Аличе се качи на горния етаж, където спокойно можеше да си влачи краката, възползвайки се от факта, че баща й го няма.

Соледад се върна при госта си. Двамата дълго време се целуваха, седнали един до друг, без да знаят какво да правят с ръцете си, неумели и сякаш забравили всичко. След време Ернесто все пак се престраши да я привлече към себе си.

Докато той се бореше с безумното нещо, с което се закопчаваше сутиена й, извинявайки се тихо, че е толкова неловък, тя се почувства млада, красива и безразсъдна. Затвори очи и когато ги отвори отново, видя Аличе да стои на прага на стаята.

— По дяволите! — изпусна се тя. — Какво правиш тук?

Отдръпна се от Ернесто и покри гърдите си с ръка.

Аличе държеше главата си наведена на една страна и ги наблюдаваше без притеснение, сякаш бяха животни в клетка.

— Не мога да заспя — каза тя.

 

 

И ето че сега, по някакво невероятно съвпадение бе настъпил друг подобен момент. Соледад пак така се обърна и съзря Аличе да стои на прага на кабинета.

Соледад бършеше прахта на библиотеката. Вадеше по три тежки тома наведнъж от една от енциклопедиите на адвоката, тази с кориците в зелено и златисто. Държеше ги с лявата ръка, която вече я наболяваше, докато с другата мушкаше парцала и в най-затънтените ъгли на махагоновата библиотека, защото наскоро адвокатът се бе оплакал, че забърсва само наоколо.

Аличе не беше влизала с години в кабинета на баща си. Една невидима бариера на враждебност я държеше закована на прага. Бе сигурна, че дори ако само пристъпи върху правилната и хипнотизираща симетрия на паркета, дървото ще се изкриви под тежестта й и тя ще пропадне в черна пропаст.

Цялата стая бе напоена с натрапчивия мирис на баща й, наслоен върху купчините с листове, подредени върху бюрото, върху плътните кремави пердета.

Когато беше малка, Аличе влизаше на пръсти, за да каже на баща си, че масата за вечеря е сложена. Винаги изчакваше малко, преди да заговори, защото се стъписваше от фигурата му — тя изпълваше пространството зад бюрото, докато зад сребърната рамка на очилата изучаваше сложните си документи. Когато забелязваше присъствието на дъщеря си, адвокатът вдигаше поглед и сбръчкваше челото си, сякаш се питаше какво прави там. После кимваше и едва доловимо й се усмихваше.

— Идвам — казваше.

Аличе беше сигурна, че все още чува тази единствена дума да отеква, отразена от тапицерията на кабинета, затворена завинаги между четирите стени, така както и в нейната глава.

— Здравей, съкровище — каза Соледад.

Продължаваше да се обръща към нея по този начин, макар застаналото сега на прага момиче, тънко като чертичка, направена с молив, да не приличаше на сънливото момиченце, което всяка сутрин обличаше и водеше на училище.

— Здравей — отговори Аличе.

Соледад я погледа няколко секунди, очаквайки я да каже нещо, но Аличе отклони нервно поглед. Соледад се върна към рафтовете си.

— Сол — каза най-накрая Аличе.

— Да?

— Трябва да те попитам нещо.

Соледад сложи томовете на бюрото и се приближи към Аличе.

— Кажи, съкровище.

— Трябва ми една услуга.

— Каква услуга? Разбира се, кажи ми.

Аличе нави ластика на панталоните около показалеца си.

— В събота съм на един купон. В моята приятелката Виола.

— О, колко хубаво — усмихна се Соледад.

— Искам да занеса някакъв сладкиш. И ми се ще да го направя аз. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, съкровище. Какъв сладкиш искаш?

— Не знам. Някаква торта. Или тирамису. Или пък онзи сладкиш, който ти правиш, с канелата.

— Рецептата на майка ми — възкликна Соледад с нотка на гордост. — Ще те науча.

Аличе я погледна умолително изпод вежди.

— Значи в събота ще отидем да напазаруваме заедно? Въпреки че е почивният ти ден?

— Естествено, съкровище — отговори Соледад.

За момент се почувства важна и в тази несигурност на Аличе разпозна момиченцето, което беше отгледала.

— Би ли ме завела и на едно друго място? — престраши се Аличе.

— Какво място?

Аличе се поколеба за момент.

— Да си направя татуировката — каза набързо.

— О, любов моя — въздъхна Соледад, леко разочарована, — баща ти е против, знаеш го.

— Няма да му казваме. Никога няма да я види — настоя Аличе с плачлив глас.

Соледад поклати глава.

— Хайде, Сол, моля те. Ако съм сама, няма да ми я направят. Трябва да е със съгласието на родителите.

— Е, аз тогава за какво съм ти?

— Ти ще се представиш за майка ми. Трябва само да подпишеш един лист, нищо не трябва да казваш.

— Но не може, любов моя, не може. Баща ти ще ме уволни.

Аличе изведнъж стана по-сериозна. Погледна Соледад право в очите.

— Ще бъде нашата малка тайна, Сол.

Направи малка пауза и добави:

— Ние така или иначе вече си имаме една, нали? Соледад я погледна объркано. Не можа да разбере в първия момент.

— Аз мога да пазя тайна — продължи Аличе бавно. Чувстваше се силна и безмилостна като Виола.

— Ако не можех, щяха отдавна да са те уволнили. Соледад усети как нещо сякаш й засяда гърлото.

— Но… — каза тя.

— Значи ще ме придружиш? — настоя Аличе.

Соледад погледна надолу.

— Добре — каза бавно.

После й обърна гръб и подреди книгите на етажерката, докато две големи сълзи се стичаха по бузите й.