Паоло Джордано
Самотата на простите числа (15)

15.

Другите забелязаха първи това, което Аличе и Матия щяха да разберат след още доста години. Влязоха в стаята, като се държаха за ръка. Не се усмихваха и погледите им бяха отправени в различни посоки. Въпреки това изглеждаше така, сякаш телата им преливат едно в друго чрез сплетените им ръце и пръсти.

Ясният контраст между светлите коси на Аличе, които обрамчваха твърде бледата кожа на лицето й, и тъмните коси на Матия, паднали на челото му и закриващи черните му очи, се заличаваше напълно от обгръщащия ги ореол. Обединяваше ги някакво общо пространство с неясни граници, което сякаш си беше себедостатъчно и в което въздухът изглеждаше невъзмутимо неподвижен.

Аличе вървеше малко пред него и Матия леко я подръпваше, с което прикриваше куцането и несъвършенството на болния й крак. Той пък се оставяше да бъде воден и краката му не издаваха и звук върху плочките. Белезите му бяха скрити на сигурно място в ръката й.

Спряха се на прага на кухнята, малко отдалечени от групичката на момичетата и Денис. Опитаха се да разберат какво става. Имаха отнесен вид, сякаш идваха от някое далечно място, познато само на тях двамата.

Денис избута Джулия със сила и устните им се отделиха с млясване. Погледна Матия и потърси в изражението му това, което го ужасяваше. Мислеше си, че той и Аличе са си казали нещо, нещо, което никога не би могъл да разбере, и усети как главата му се издува от напрежение.

Изтича вън от стаята, избутвайки ги с рамо, за да наруши този баланс, който вече мразеше. Матия срещна за миг зачервените му и объркани очи. Поради някаква причина си спомни за беззащитните очи на Микела онзи следобед в парка. През годините тези два погледа щяха да се слеят в паметта му в представата за един-единствен неотменим страх.

Пусна ръката на Аличе. Имаше чувството, че всичките му нервни окончания са се съсредоточили точно на това място, и когато се отдръпна, му се стори, че от дланта му излизат искри като от електрически кабел.

— Извинявай — прошепна той и излезе от кухнята, за да догони Денис.

Аличе се приближи до Виола, която я гледаше с каменни очи.

— Ние… — опита се да каже тя.

— Въобще не ме интересува — прекъсна я Виола.

Докато гледаше Аличе и Матия, си бе спомнила за момчето от морето и затова как той отказа да я хване за ръка, а тя копнееше да се върне на плажа при останалите точно по този начин. Завиждаше им с болезнена и жестока завист, беше бясна, защото току-що бе подарила на друга щастието, за което мечтаеше. Чувстваше се ограбена, сякаш приятелката й си бе присвоила ролята й.

Аличе се приближи, за да й каже нещо на ухото, но тя се извърна.

— Какво искаш още? — попита.

— Нищо — отдръпна се Аличе, уплашена.

В този момент Джада се преви напред, все едно че някакъв невидим човек я беше ударил в стомаха. Задържа се с една ръка за плота в кухнята, а с другата се хвана за корема.

— Какво ти е? — попита Виола.

— Ще повърна — изхленчи тя.

— Каква гадост, отивай в банята! — извика й домакинята.

Но беше вече късно. С един спазъм Джада изпразни стомаха си на пода от нещо червено и пълно с алкохол, което приличаше на шейк, направен от сладкиша на Соледад.

Другите се отдръпнаха назад потресени, докато Аличе се опита да я задържи, като я хвана за хълбоците. Въздухът веднага се изпълни с мирис на граниво.

— Браво, идиотка такава — каза Виола, почти хленчейки. — Какъв гнусен рожден ден!

Излезе от стаята със свити до бедрата юмруци, сякаш едва се сдържаше да не счупи нещо. Аличе я погледна, поразена, и след това се върна, за да помогне на Джада, която отчаяно хлипаше.