Паоло Джордано
Самотата на простите числа (37)

37.

В деня, в който се върна на работа, Аличе се появи със закъснение от един час. Беше натиснала копчето на будилника, без дори да се събуди, и докато се стягаше да тръгва, й се налагаше често да се спира, защото всяко движение струваше на тялото й непоносимо усилие.

Кроца не я упрекна. Достатъчно му бе да я погледне, за да разбере. Бузите на Аличе бяха хлътнали, очите й прекалено много изпъкваха на лицето й, но въпреки това, забулени от някакво мрачно безразличие, сякаш ги нямаше.

— Извинявай за закъснението — каза с влизането си, но без да има намерение да се извини наистина.

Кроца прелисти вестника и не можа да се въздържи да не погледне часовника.

— Има да се проявяват филми за единайсет — осведоми я. — Все същите досадни неща.

Закашля се и повдигна по-високо вестника. С крайчеца на окото си следеше движенията на Аличе. Видя я да поставя чантата си на обичайното място, да сваля якето си и да сяда на машината. Движеше се бавно и с прекалена отмереност, което издаваше усилието й да създаде впечатление, че всичко е наред. Известно време седя унесена, с брадичка, подпряна на ръката. Накрая, след като прибра косата зад ушите си, се реши да започне.

Кроца забеляза прекалената й слабост, скрита под памучната блуза с висока яка и широките й панталони, но видима по ръцете и още повече в очертанията на лицето. Изпитваше гняв от безсилието си, защото ако той по никакъв начин не беше част от живота на Аличе, тя беше част от неговия, и то как. Чувстваше я като дъщеря, на която не бе могъл да избере името.

Работиха, без да говорят, докато стана време за обяд. Задоволяваха се да си разменят необходимите кимвания с глава. След всичките години, прекарани там вътре, всеки жест изглеждаше автоматичен и те се движеха пъргаво, като си разделяха поравно пространството. Старият „Никон“ стоеше на мястото си под плота, защитен от светлината. И двамата се питаха понякога дали още може да работи.

— Да отидем да обядваме… — осмели се фотографът.

— Имам един ангажимент — прекъсна го Аличе. — Извини ме.

Той кимна загрижено.

— Ако не се чувстваш добре, следобеда можеш да си стоиш вкъщи — каза. — Както виждаш, няма много какво да се прави.

Аличе го погледна обезпокоена. Престори се, че подрежда предметите на плота: две ножици, плик за снимки, химикалка и един филм, разрязан на четири еднакви парчета. Всъщност чисто и просто размени местата им.

— Не. Защо? Аз…

— Откога не сте се виждали? — прекъсна я фотографът.

Аличе подскочи едва видимо. Пъхна ръка в чантата си, сякаш за да я скрие.

— От три седмици. Горе-долу.

Кроца кимна, после сви рамене.

— Да вървим — каза.

— Но…

— Хайде, да вървим — повтори той по-решително.

Аличе размисли за миг. После реши да го последва.

Заключиха магазина. Висулката, окачена на вратата за украшение, задрънка в полумрака, после престана. Отправиха се към колата на фотографа. Той вървеше бавно, за да не я затруднява, като внимаваше да не се забелязва.

Старата ланча запали чак на втория опит и Кроца промърмори през зъби някакво проклятие.

Минаха по булеварда, стигнаха до моста, после фотографът зави надясно и продължи по улицата покрай реката. Когато отново се премести в дясната част на платното и даде мигач, за да завие по улицата на болницата, Аличе внезапно замръзна.

— Но къде… — опита се да каже.

Той спря срещу някаква работилница със спуснати до средата щори до входа на „Бърза помощ“.

— Не е моя работа — отговори, без да се обръща към нея. — Но ти трябва да отидеш там вътре. При Фабио или при някой друг лекар.

Аличе го гледаше втренчено. Първоначалното й смущение отстъпваше място на гнева. Улицата беше тиха. Всички бяха влезли в къщите си или в някой ресторант, за да обядват. Листата на чинарите се поклащаха безшумно.

— Не съм те виждал така от… — поколеба се фотографът.

— Откакто се запознах с теб.

Аличе се замисли за това „така“. Звучеше зле и й се прииска да се погледне в огледалцето, но не се отразяваше в него. Поклати глава, после слезе от колата. Блъсна вратата и без да се обръща, се отправи с решителна крачка в обратна на болницата посока.

Вървеше бързо, по-бързо, отколкото можеше, за да се отдалечи от това място и от безочието на Кроца, но след стотина метра й се наложи да спре. Липсваше й въздух и при всяка крачка кракът я болеше все повече, пулсираше, сякаш я молеше за милост. Имаше чувството, че костта навлиза в живото месо, сякаш отново се е измъкнала от ставата. Премести цялата си тежест върху десния си крак и едва запази равновесие, като се подпря с ръка на грубата стена встрани.

Изчака болката да премине и дишането й да се превърне отново в несъзнателно действие. Сърцето бавно изпомпваше кръв, без особено убеждение, но достатъчно силно, за да долови ударите му и в ушите си.

„Трябва да отидеш при Фабио. Или при друг лекар“, повтаряше гласът на Кроца.

„А после?“, помисли тя.

Върна се обратно към болницата, като вървеше трудно, без ясна представа какво да прави. Тялото й сякаш инстинктивно избираше пътя, а минувачите, които се разминаваха с нея по тротоара, се отдръпваха, защото Аличе леко залиташе, без да забелязва. Някои от тях се поспряха, явно се питаха дали да й помогнат, но после отминаха.

Влезе в двора на болницата, но не си спомни времето, когато се разхождаше по същата алея с Фабио. Чувстваше се така, сякаш нямаше минало, сякаш се намираше на това място, без да знае откъде идва. Беше изморена от тази умора, която само празнотата може да предизвика.

Изкачи стълбите, като се държеше за перилото, и спря пред входа. Искаше да стигне само дотам, да накара плъзгащите се врати на отделението да се отворят и да изчака да минат няколко минути — необходимото време, за да намери отново сила да си отиде. Това беше начин да даде малък шанс на случайността, само толкова, да се окаже там, където се намира Фабио, и да види какво ще се случи. Нямаше да направи това, което каза Кроца, нямаше да слуша никого и нямаше да позволи дори на самата себе си да го търси, защото наистина се надяваше да го намери.

Не се случи нищо. Автоматичните врати се отвориха и когато Аличе пристъпи навътре, отново се затвориха.

„Какво очакваше?“, запита се.

Помисли си да седне за няколко секунди, като се надяваше, че ще й мине. Тялото й искаше нещо от нея, всеки нерв й крещеше, но тя не желаеше да слуша.

Понечи да се обърне, когато чу отново електрическия шум на вратите. Вдигна очи, убедена, че този път срещу нея наистина ще се окаже съпругът й.

Вратата беше отново отворена. Но Фабио го нямаше. На негово място, отвъд прага, стоеше едно момиче. То бе активирало електронната клетка, но не излезе. Стоеше неподвижно там, където беше, и приглаждаше полата си. Накрая направи крачка назад и вратите се затвориха отново.

Аличе я наблюдаваше, поведението й беше възбудило любопитството й. Забеляза, че не е толкова млада. Можеше да е горе-долу на нейната възраст. Държеше бюста си леко издаден напред, а раменете й бяха отпуснати и съвсем тесни, като че ли нямаше достатъчно място наоколо.

Аличе си помисли, че в нея има нещо познато, може би в изражението на лицето, но не можеше да го свърже с никого. Мислите й се връщаха в нея самата, въртяха се на празни обороти.

После момичето повтори всичко отначало. Тръгна напред, събра краката си и след няколко секунди се дръпна назад. В този момент вдигна главата си и й се усмихна през стъклото.

Силна тръпка премина по гърба на Аличе, прешлен по прешлен, докато се разсея в нечувствителния й крак. Тя задържа дъха си.

Познаваше друг човек, който се усмихваше по този начин, като повдигаше само горната си устна, едва откриваше резците си и оставяше неподвижна останалата част на устата си.

„Не може да бъде“, помисли си тя.

Приближи се, за да я види по-добре, и вратите останаха отворени. Момичето изглеждаше разочаровано и я погледна въпросително. Аличе разбра и се отдръпна назад, за да го остави да си играе. То продължи, все едно че нищо не се беше случило.

Имаше същата тъмна коса, гъста и чуплива в основата си, която Аличе бе докосвала толкова рядко. Скулите бяха леко издадени и криеха черните очи, но като ги гледаше, тя разпозна същите вихри, които някои нощи я бяха държали будна до късно, същите хладни отблясъци като в очите на Матия.

„Това е тя“, помисли си и някакво подобно на ужас усещане стисна гърлото й.

Инстинктивно потърси фотоапарат в чантата си, но не носеше никакъв, дори най-обикновен автоматичен.

Продължи да гледа момичето, без да знае какво друго може да направи. Виеше й се свят и очите й се замъгляваха от време на време, като че ли не можеше да намери точния ъгъл на фокусиране. С пресъхнали устни произнесе „Микела“, но от устата й не излезе достатъчно въздух.

Изглеждаше, че девойката не се изморява изобщо. Играеше с фотоклетката като малко момиченце. Сега правеше леки подскоци напред и назад — явно искаше да хване вратите в грешка.

Една възрастна госпожа се приближи от вътрешността на сградата. От чантата й се подаваше голям правоъгълен жълт плик, може би рентгенова снимка. Без да каже нищо, хвана девойката под ръка и я изведе навън.

Тя не се противопостави. Когато мина покрай Аличе, се обърна за момент да погледне плъзгащите се врати, може би, за да им благодари, че са я забавлявали. Беше толкова близо, че Аличе усети движението на въздуха, предизвикано от тялото й. Протягайки ръка, би могла да я докосне, но беше като парализирана.

Проследи с поглед двете жени, докато се отдалечаваха с бавни стъпки.

Сега имаше хора, които влизаха и излизаха. Вратите се отваряха и затваряха непрекъснато с хипнотизиращ ритъм, който замайваше главата на Аличе. Сякаш съживявайки се изведнъж, тя извика: „Микела“, този път високо.

Момичето не се обърна, нито госпожата, която го придружаваше. Не промениха ни най-малко походката си, все едно че нямаха нищо общо с това име.

Аличе си помисли, че трябва да ги последва, трябва да погледне девойката по-отблизо, да я заговори, да разбере. Постави десния си крак на първото стъпало и придърпа другия, но той остана като закован там, където беше, като заспал. Тя залитна назад. Потърси с ръка перилото, но не го намери.

Сгромоляса се като отчупен клон и се плъзна по останалите две стъпала.

От земята успя да види двете жени, които изчезваха зад ъгъла. После усети въздухът да се насища с влага и шумовете да стават все по-глухи и далечни.