Паоло Джордано
Самотата на простите числа (4)

4.

Пиетро Балосино отдавна вече не се мъчеше да прониква в тъмния свят на сина си. Когато погледът му погрешка попаднеше върху осеяните му с белези ръце, си спомняше за безсънните нощи, прекарани в претърсване на къщата за останали остри предмети, за нощите, в които Аделе, подпухнала от успокоителни, спеше на дивана с отворена уста, защото вече не желаеше да споделя леглото си с него. Това беше времето, когато изглеждаше, че бъдещето пристига чак сутринта и той броеше часовете, всичките часове, вслушвайки се в далечното биене на камбаните.

Убеждението, че някоя сутрин ще намери сина си по лице върху плувналата в кръв възглавница, се бе вкоренило дълбоко в съзнанието му. Постепенно започна да му се струва, че Матия вече не съществува. Така му се струваше дори и сега, когато седеше до него в колата.

Придружаваше го до новото му училище. Навън валеше, но дъждът беше толкова слаб, че дори не се чуваше.

Преди няколко седмици директорката на лицея „Е. М.“ беше извикала на среща в кабинета си него и Аделе, за да поговорят „за едно обстоятелство“, както бе написала в бележника на Матия. По време на срещата започна отдалече, спирайки се надълго и нашироко върху чувствителността на момчето, изключителната му интелигентност, винаги високия му успех по всички предмети.

Господин Балосино бе поискал и синът му да присъства на срещата от съображения за коректност, която със сигурност интересуваше само него самия. Седналият до родителите си Матия през цялото време не вдигна поглед от коленете си. Стискаше юмруци и успя да разкървави леко лявата си ръка. Два дни преди това от разсеяност Аделе бе проверила само ноктите на другата му ръка.

Матия слушаше думите на директорката, все едно че не ставаше дума за него. В съзнанието му се върна споменът от пети клас. Тогава госпожа Рита, след като той пет дни не бе произнесъл и една дума, го накара да седне в центъра на класната стая, а всички останали да се настанят около него в полукръг. Започна с думите, че сигурно Матия има проблем, за който не иска да говори с никого, че той е много интелигентно дете, дори прекалено за възрастта си. После прикани съучениците му да не го отбягват, да го убедят да споделя с тях, да му дадат да разбере, че са му приятели. Матия си гледаше в краката и когато госпожата го попита дали иска да каже нещо, най-сетне проговори и попита дали може да си седне на мястото.

След хвалебствията директорката започна да говори по същество. Това, което господин Балосино разбра, но чак няколко часа по-късно, беше, че всички преподаватели на Матия изпитвали особено притеснение, някакво почти неуловимо усещане за неадекватност спрямо това момче, невероятно надарено, но сякаш не желаещо да създава връзки с никого от връстниците си.

Тук директорката беше направила пауза. Седнала на удобния си стол, бе отворила някаква папка, после я бе затворила, явно спомняйки си, че в офиса й има и други хора. С внимателно подготвени думи бе подсказала на семейство Балосино, че лицеят „Е. М.“ не е в състояние да отговори напълно на нуждите на сина им.

Когато на вечеря бащата на Матия го попита дали иска да си смени училището, той отговори със свиване на рамене и после се загледа в отражението на неоновата лампа върху ножа, с който трябваше да си нареже месото.

— Всъщност не вали косо — каза Матия, като гледаше през прозорчето, нарушавайки хода на бащините си мисли.

— Моля? — сепна се Пиетро.

— Навън не духа вятър. Иначе щяха да се движат листата на дърветата — продължи Матия.

Баща му се помъчи да разбере думите му. Всъщност въобще не го интересуваше какво говори и си мислеше, че това е поредната странност на сина му.

— Тоест? — попита той.

— Върху прозореца капките падат косо, но то е само в резултат от това, че ние се движим. Ако се измери ъгълът спрямо вертикалната ос, човек би могъл да изчисли дори скоростта на падането.

Матия проследи с пръст траекторията на една капка. Приближи лицето си до стъклото и духна върху него. После с показалец нарисува линия върху изпотения прозорец.

— Не духай по стъклата, че остават следи — направи му забележка баща му.

Матия сякаш не го чу.

— Ако не виждаме нищо извън колата, ако не знаем, че се движим, не би било ясно дали е по вина на капките или по наша вина — каза Матия.

— Каква вина? — попита баща му разсеяно и малко троснато.

— Вината, че падат така косо.

Пиетро Балосино кимна сериозно, без да разбира. Бяха пристигнали. Изключи колата от скорост и дръпна ръчната спирачка. Матия отвори вратата и полъх свеж въздух нахлу в купето.

— Ще дойда да те взема в един — каза Пиетро.

Матия кимна с глава. Господин Балосино се наведе напред, за да го целуне, но предпазният колан го задържа. Облегна се отново на седалката и загледа сина си, който слезе и затвори вратата на колата зад гърба си.

Новото училище се намираше на хълм в хубав богаташки квартал. Сградата беше строена през двайсетте години и въпреки скорошния ремонт стоеше като петно сред пищните частни къщи наоколо. Паралелепипед от бял цимент с четири реда прозорци на равно разстояние един от друг и две противопожарни стълби, боядисани в зелено.

Матия се качи по стълбището, което отвеждаше към входа, и застана встрани от групичките младежи, очакващи да удари първият звънец, въпреки че извън козирката главата му се мокреше.

След като влезе в сградата, потърси таблото с разположението на стаите, за да не трябва да пита портиера.

Девети Е се намираше в края на коридора на първия етаж. Матия пое дълбоко въздух и влезе. Застана в дъното на стаята и зачака с пръсти, пъхнати в презрамките на раницата, и с погледа на човек, който би желал да потъне в стената.

Докато сядаха на местата си, новите съученици му хвърляха един след друг боязливи погледи. Никой не му се усмихна. Някои си размениха две-три думи на ухото и Матия беше сигурен, че са по негов адрес.

Наблюдаваше останалите празни места и когато и мястото до едно момиче с червен лак на ноктите беше заето, въздъхна облекчено. Преподавателката влезе в класната стая и Матия седна на единствения свободен чин до прозореца.

— Ти си новият, нали? — попита го момчето до него, което изглеждаше точно толкова самотно.

Матия кимна с глава, без да го погледне.

— Аз съм Денис — представи се момчето и протегна ръка.

Матия я стисна леко и отговори:

— Приятно ми е.

— Добре дошъл — каза Денис.