Паоло Джордано
Самотата на простите числа (19)

19.

През междучасието Аличе влезе тайно в лекарския кабинет на първия етаж, малка и тясна стаичка, в която имаше само едно легло и едно шкафче с огледало с необходимите неща за първа помощ. Само веднъж беше попадала в тази стая, когато почти припадна в час по физическо, защото през предишните четирийсет часа бе изяла само две соленки и един диетичен десерт. Тогава преподавателят по физическо възпитание със зеления си анцуг „Диадора“ и със свирката, висяща на врата му, която никога не използваше, й каза:

— Помисли си хубаво за това, което правиш, помисли си хубаво.

После излезе и я остави сама под неоновата светлина. През следващия един час нямаше нито какво да прави, нито какво да гледа.

Аличе намери кутията за първа помощ отворена. Взе топче памук и шишенцето със спирт. Затвори шкафчето и затърси някакъв тежък предмет около себе си. Намери само кошчето за боклук, направено от твърда пластмаса в някакъв мрачен цвят между червено и кафяво. Помоли се никой отвън да не чуе шума и удари огледалото на шкафа с дъното на кошчето.

После, като внимаваше да не се пореже, взе едно голямо триъгълно парче стъкло. Видя дясното си око, отразено в отчупеното огледало, и се почувства горда, че не беше плакала дори и малко. Напъха всичко в средния джоб на широкия си блузон и се върна в клас.

Прекара остатъка от сутринта в някакво състояние на претръпване. Не се обърна нито веднъж към Виола и другите и не чу нито дума от урока за театъра на Есхил.

Докато излизаше последна от класната стая, Джулия Миранди тайно я хвана за ръка.

— Съжалявам — прошепна в ухото й.

После я целуна по бузата и изтича към другите, които бяха вече в коридора.

Аличе изчака Матия във фоайето на училището, в края на покритото с балатум стълбище, по което се изливаше хаотично потокът от ученици, насочили се към изхода. Държеше едната си ръка облегната на перилото. Студеният метал й създаваше усещане за спокойствие.

Матия слезе по стълбите, обкръжен от онзи половин метър дистанция, която не се осмеляваше да наруши никой, освен Денис. Косата му беше черна и разрошена, с големи къдрици, които покриваха челото му почти до очите. Гледаше къде стъпва и слизаше, като държеше гърба си леко извит назад. Аличе го извика веднъж, но той не се обърна. Извика името му по-силно и тогава той вдигна глава. Поздрави я смутено, после отново погледна в посока към изхода. Аличе си проби път между другите ученици и го настигна. Хвана го за ръката и Матия се стресна.

— Трябва да дойдеш с мен — каза му.

— Къде?

— Трябва да ми помогнеш да направя нещо.

Матия се огледа нервно наоколо, търсейки някаква надвиснала опасност, и възрази:

— Баща ми ме чака отвън.

— Ще те почака. Трябва да ми помогнеш. Сега — настоя Аличе.

Матия изпухтя. После каза:

— Добре.

Така и не можа да си обясни защо прие.

— Ела насам.

Аличе го хвана за ръка, както на купона във Виола, и този път пръстите му инстинктивно се затвориха около нейните.

Измъкнаха се от тълпата ученици, — Аличе вървеше бързо, сякаш бягаше от някого. Шмугнаха се в празния коридор на първия етаж. Отворените врати на класните стаи създаваха усещане за изоставеност.

Влязоха в дамската тоалетна. Матия се поколеба. Щеше да каже, че не може да влиза там, но после се остави да бъде повлечен. Когато Аличе го вкара в една от кабините и заключи вратата, бяха толкова близко един до друг, че краката му започнаха да треперят. Свободното пространство, оставено от турската тоалетна, представляваше тънка ивица от плочки и четирите им крака едва се побираха върху нея. Имаше разхвърляни парчета тоалетна хартия, някои бяха полузалепени за пода.

„Сега ще ме целуне, помисли си Матия. Трябва и ти да я целунеш. Би трябвало да е лесно, всички знаят да го правят.“

Аличе отвори ципа на лъскавото си яке и започна да се съблича, точно както беше направила и в къщата на Виола. Извади блузата си от същия чифт дънки и ги смъкна до средата на задника си. Не гледаше Матия, държеше се, все едно че беше сама там вътре.

На мястото на бялата превръзка от събота вечер имаше татуирано цвете. Матия щеше да каже нещо, но после замълча и отвърна поглед. Нещо се раздвижи между краката му и той се опита да се разсее. Прочете някои от надписите върху стената, без да разбира смисъла им. Даде си сметка, че нито един не беше успореден на линията на плочките. Почти всички оформяха еднакъв ъгъл с ръба на пода и Матия беше убеден, че този ъгъл е някъде между 30 и 45 градуса.

— Вземи това — каза Аличе.

Сложи в ръката му парче стъкло, огледално от едната страна и черно от другата, остро като нож. Матия не разбра. Тя повдигна брадичката му, точно така, както си представяше, че ще направи, когато се бяха видели за първи път.

— Трябва да я заличиш. Сама няма да мога да го направя — каза му тя.

Матия погледна парчето огледало и после дясната ръка на Аличе, която сочеше татуировката върху корема й.

Тя изпревари неговия протест и каза:

— Знам, че знаеш как да го направиш. Не искам да я виждам никога повече. Моля те, направи го за мен.

Матия завъртя острието в дланта си и по ръката му премина тръпка.

— Но… — започна той.

— Направи го заради мен — прекъсна го Аличе, постави ръка върху устните му, за да спре думите, после веднага я дръпна.

„Направи го заради мен“. Тези четири думи се забиха в ушите на Матия и го накараха да застане на колене пред Аличе.

Петите му докосваха стената зад гърба му. Не знаеше как да застане. Неуверено докосна кожата близо до татуировката, за да я опъне по-добре. Лицето му никога не се беше намирало толкова близо до тялото на някое момиче. Дойде му някак естествено да поеме дълбоко въздух, за да усети миризмата му.

Приближи парчето огледало към месото. Ръката му остана стабилна, докато отвори малък разрез, дълъг колкото нокът. Аличе потрепери и тихо извика.

Матия тутакси се отдръпна и скри парчето стъкло зад гърба си, сякаш за да отрече, че той е направил разреза.

— Не мога — каза той.

Погледна нагоре. Аличе беззвучно плачеше. Затворените й очи бяха болезнено стиснати.

— Но аз не искам вече да я виждам — изхлипа тя.

Стана му ясно, че куражът й се е изчерпал, и се почувства облекчен. Изправи се на крака и се запита дали не е по-добре да излезе оттам.

Аличе избърса с ръка капката кръв, която се стичаше по корема й. Закопча дънките си, докато Матия се чудеше какво да каже, за да я успокои.

— Ще свикнеш. Ще стане така, че няма дори да я забелязваш повече — успокои я той.

— И как? Ще бъде вечно там, пред очите ми.

— Именно — потвърди Матия. — Точно заради това няма да я забелязваш.