Паоло Джордано
Самотата на простите числа (11)

11.

Човекът, който правеше татуировките, погледна подозрително Аличе и веднага след това жената с прекалено тъмна кожа и с изплашен поглед, която девойката беше представила като своя майка. И за секунда не бе повярвал на това, но и не беше негова работа. Свикнал беше с измами от този тип и с капризни тийнейджърки. Идваха все по-малки. „Тази със сигурност не е навършила и седемнайсет“ — помисли си. Но не можеше да откаже на клиент само заради принципа. Посочи стол на жената и тя седна там, без да пророни и дума. Държеше чантата си стисната в скута, сякаш щеше да си тръгне всеки момент. Гледаше навсякъде, но не и към иглата.

Момичето не издаде и звук. Попита я дали я боли, защото винаги задаваше този въпрос, и тя със стиснати зъби отговори:

— Не, не…

После й препоръча да държи марлята поне три дни и да почиства раната сутрин и вечер в продължение на една седмица. Подари й бурканче с вазелин и пъхна парите за татуировката в джоба си.

В банята вкъщи Аличе повдигна белия цитопласт, който придържаше марлята. Татуировката й беше само на няколко часа, а тя я бе поглеждала вече десетина пъти. При всеки поглед част от вълнението се изпаряваше като локва вода под слънчевите лъчи през август. Този път само си помисли колко се беше зачервила кожата й около татуировката. Запита се дали ще възвърне някога обичайния си цвят и за момент паниката стисна гърлото й. После прогони от съзнанието си това глупаво притеснение. Ненавиждаше факта, че всяка нейна постъпка винаги й се струваше така непоправима и окончателна. В главата си наричаше това тежестта на последствията и беше сигурна, че е още една досадна черта на баща й, която с годините си беше намерила място в мозъка й. Жадно копнееше за липсата на предразсъдъци, с която се отличаваха връстничките й, и за тяхното глупаво чувство за безсмъртие. Мечтаеше за пълното безгрижие, което би трябвало да е присъщо на петнайсетте й години, но усещаше бясната скорост, с която времето й се изплъзваше. Така тежестта на последствията ставаше още по-непоносима и мислите й започваха да се движат все по-бързо, в още по-стеснени траектории.

В последния момент беше променила намерението си. На момчето, което вече бе включило ръмжащата машина и приближаваше иглата към корема й, каза просто, че има друга идея. Без да се зачуди и за миг, той я попита:

— Не искаш ли вече да си я правиш?

Аличе му отговори:

— Разбира се, че искам да си я направя, но вече не ми се ще да е роза, а виолетка.

Момчето я бе погледнало по странен начин. После й призна, че не знае как точно изглежда виолетката.

— Почти като маргарита — обясни му Аличе. — С три листенца отгоре и две отдолу. И е лилава.

Той бе казал:

— Окей — и бе започнал работа.

Аличе погледна синкавото цветенце, което украсяваше пъпа й, и се запита дали Виола ще разбере, че е за нея, че е в името на тяхното приятелство. Реши, че няма да й казва до понеделник. Искаше да го види без корички, искрящо върху бялата й кожа. Ядоса се на себе си, че не се бе решила по-рано, за да може татуировката да е готова за тази вечер. Представи си какво би било да я покаже тайно на онова момче, което беше поканила на купона. Преди два дни Матия се беше появил пред нея и Виола с унилия си вид, за да им каже, че той и Денис ще дойдат. Виола не бе имала дори време да направи някакъв хаплив коментар, когато той беше вече в края на коридора с гръб към тях и с наведена глава.

Не беше сигурна, че иска да го целуне, но така или иначе, вече всичко бе решено и щеше само да се изложи пред Виола, ако се отметнеше.

Прецени точното място, до което трябваше да стига ръбът на бикините й, за да се вижда виолетката, но не и белегът, които започваше веднага под нея. Нахлузи чифт дънки, тениска и блузон, достатъчно широк, за да покрие всичко — татуировката, белега, широките й бедра. След това излезе от банята, за да отиде в кухнята при Соледад и да я гледа, докато приготвя специалния си сладкиш с канела.