Паоло Джордано
Самотата на простите числа (43)

43.

Самолетът пътуваше през нощта и малкото будни хора, които го забелязаха от земята, не видяха нищо друго, освен купчина примигващи светлини като съзвездие, движещо се по черното и неподвижно небе. Никой от тях не вдигна ръка за поздрав, защото това са детинщини.

Матия се качи на първото от такситата, подредени срещу терминала, и даде адреса на шофьора. Когато минаваха покрай морето, слаба светлина се показваше на хоризонта.

— Stop here, please^[1] — каза Матия.

— Here^[2]?

— Yes.

Плати сметката и слезе от колата, която бързо се отдалечи.

Премина десетина метра по ливадата и се приближи до пейка, която изглеждаше поставена там нарочно, за да може човек да гледа празното пространство пред себе си. Хвърли върху нея чантата си, но не седна.

Краят на слънцето се показваше вече над хоризонта. Матия се опита да си спомни геометричния термин за онази плоска фигура, ограничена от една дъга и един сегмент, но не успя. Слънцето сякаш се движеше по-бързо, отколкото през деня, можеше да се забележи скоростта му, все едно че нямаше търпение да излезе навън. Плъзгащите се по повърхността на водата лъчи бяха червени, оранжеви и жълти и Матия знаеше защо, но този факт не му говореше нищо и не го разсейваше.

Кривата на брега беше плоска и изметена от вятъра и той беше единственият, който я гледаше.

Най-сетне гигантската червена топка се откъсна от морето като нажежен мехур. За миг Матия си помисли за кръговите движения на звездите и планетите, за слънцето, което вечер пада зад гърба му, а сутрин се изкачва отново там отсреща. Всеки ден вътре и извън водата, все едно дали той е там да го гледа или не. Това не беше нищо друго, освен механика, запазване на енергията и на ъгловия момент, сили, които се уравновесяваха, центростремителен и центробежен натиск, нищо повече от траектория, която не можеше да бъде различна от това, което беше.

Постепенно тоналностите избледняха и светлосиньото на утринта започна да изплува от основата на другите цветове, обхващайки първо морето, после небето.

Матия духна на ръцете си, станали неуслужливи от солено-горчивия вятър. После ги скри в якето си. Усети нещо в десния джоб. Извади листче, сгънато на четири. Беше номерът на Надя. Прочете наум поредицата на числата и се усмихна.

Изчака да угасне и последното виолетово пламъче на хоризонта и сред леката мъгла, която вече се разпръсваше, се отправи пеш към дома си.

На родителите му зората щеше да им хареса. Дай Боже, един ден да може да ги доведе да я видят. После да се разходят заедно до пристанището, за да закусят със сандвичи със сьомга. Той ще им обясни как се случва това, как безкрайните дължини на вълната се сливат, за да образуват бялата светлина. Ще им говори за спектри на абсорбция и на емисия и те ще кимат, без да разбират.

Студеният утринен ветрец се промъкваше под якето му, но Матия не му обръщаше внимание. Въздухът миришеше на чисто. Малко по-нататък го чакаха душ, топла чаша чай и един ден като многото, а на него не му трябваше нищо друго.