Паоло Джордано
Самотата на простите числа (7)

7.

В четвъртък Виола я чакаше пред училище. Аличе вече я отминаваше с наведена глава, когато тя я спря, като я хвана за ръкава. Извика я по име и Аличе подскочи. Мислите й тутакси се върнаха към бонбона и така й се повдигна, че й се зави свят. Когато четирите мръсници те взимаха на мушка, не те оставяха повече на мира.

— Математичката иска да ме изпита — каза Виола. — А аз въобще не съм учила и не искам да влизам.

Аличе я погледна неразбиращо. Като че ли не се държеше неприятелски, но въпреки това й нямаше доверие. Понечи да се отдалечи.

— Ела да се поразходим — продължи Виола.

— Аз и ти ли?

— Да, аз и ти.

Аличе ужасено се огледа.

— Хайде де — пришпори я Виола. — По-добре да не ни виждат тук.

— Ама… — опита се да възрази Аличе.

Но Виола не я остави да продължи, дръпна я по-силно за ръкава и тя я последва, накуцвайки до спирката на автобуса.

Седнаха една до друга. Аличе се залепи за прозореца, за да остави повече място за Виола, като всеки момент очакваше да се случи нещо, нещо ужасно. Виола от своя страна сияеше. Извади червило от чантата и си го прекара по устните. После я попита дали иска и тя. Аличе поклати глава. Училището се отдалечаваше зад гърбовете им.

— Баща ми ще ме убие — прошепна тя.

Краката й трепереха. Виола въздъхна.

— Глупости, дай ми бележника си.

Разгледа подписа на бащата на Аличе и каза, че е ужасно лесен и че после ще го подправи. Показа й собствения си бележник. Посочи подписите, които бе фалшифицирала всеки път, когато не искаше да влиза в час.

— Така или иначе, утре имаме първи час с Фолини — додаде, — а тя и без това не вижда.

Виола започна да говори за училище, за това колко не я интересува математиката, защото и без друго щяла после да следва право. На Аличе й бе трудно да я слуша. Продължаваше да си спомня за предишния ден в съблекалнята и не можеше да си обясни този неочакван опит за сближаване.

Слязоха на централния площад и се заразхождаха под колонадата. Виола влезе в магазин за дрехи с фосфоресциращи надписи, в който Аличе никога не беше стъпвала. Държеше се така, сякаш са приятелки открай време. Настоя да пробват някои дрехи, които все тя избираше. Попита за размера й и Аличе със срам призна, че носи номер 38. Продавачките ги гледаха подозрително, но Виола не обръщаше внимание. Влязоха в една и съща пробна и Аличе тайно сравни тялото си с това на съученичката си. Накрая не купиха нищо.

После се настаниха в един бар и Виола поръча две кафета, без да попита Аличе какво иска. Аличе беше доста объркана, вече нищо не разбираше, но някакво ново и неочаквано щастие бе започнало да си проправя път в съзнанието й. Полека-лека забрави за баща си и за училището. Седеше на кафе с Виола Баи и й се струваше, че времето принадлежи само на тях двете.

Виола изпуши три цигари и накара Аличе да си запали една. Смееше се и показваше съвършените си зъби всеки път, когато новата й приятелка започваше да кашля. Разпита я накратко за момчетата, с които не е била, и за целувките, които не е получила. Аличе отговаряше с наведена глава.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че никога не си имала гадже? Никога, никога, никога?

Аличе кимна.

— Това е невъзможно. Пълна трагедия — превзето възкликна Виола. — Със сигурност трябва да направим нещо. Да не искаш да си умреш девствена!

Така че на другия ден в голямото междучасие обиколиха училището, за да търсят гадже за Аличе. Виола заряза Джада и другите, като им обясни, че си имат работа, и всички я видяха да излиза от класната стая ръка за ръка с новата си приятелка.

Вече беше измислила всичко. Трябваше да се случи на купона за рождения й ден следващата събота. Необходимо бе само да намерят най-подходящия. Докато минаваха през коридора, Виола й сочеше едно или друго момче, коментирайки:

— Обърни внимание на дупето му, не е никак зле, със сигурност е добър.

Аличе се усмихваше нервно и не можеше да се реши. В главата й с тревожна яснота изникваше мигът, в който някое момче ще пъхне ръцете си под блузата й. Мигът, в който някое момче ще разбере, че под тези дрехи, които й стояха така добре, има само тлъстини и отпусната кожа.

Облегнаха се на парапета на противопожарното стълбище на втория етаж и се загледаха в момчетата, които играеха на футбол в двора с раздута жълта топка.

— А Триверо? — попита Виола.

— Даже не знам кой е.

— Сериозно? От дванайсети клас. Ходеше на гребане със сестра ми. Интересни неща разправят за него.

— Какви?

Виола разпери ръце, за да покаже дължина, и после се разкикоти, доволна от смущението, което предизвика жестът й. Аличе пламна от срам, но почувства и някаква сигурност, някакво прекрасно усещане, че самотата й наистина е свършила.

Слязоха на долния етаж и минаха покрай машините за сандвичи и напитки. Тук учениците образуваха хаотична опашка, някои си играеха с монетите в джобовете на дънките си.

— Това е, трябва да се решиш — каза Виола.

Аличе се завъртя около себе си. Огледа се объркано наоколо.

— Онзи там ми изглежда симпатичен — каза, като посочи две момчета, които стояха по-настрани, до прозореца, но нито си говореха, нито се поглеждаха.

— Кой от двамата? — попита я Виола. — Този с превръзката или другият?

— Този с превръзката.

Виола я погледна втренчено. Искрящите й очи бяха широко отворени от учудване.

— Ти си луда — каза й тя. — Знаеш ли какво беше направил той?

Аличе кимна отрицателно с глава.

— Нарочно си беше забил нож в ръката. Тук, в училище!

Аличе сви рамене.

— На мен ми се струва интересен — възрази тя.

— Интересен? Той е психопат. С такъв като него ще се озовеш нарязана на парченца в някой фризер.

Аличе се усмихна, но продължи да гледа момчето с бинтованата ръка. В начина, по който държеше главата си, наведена надолу, имаше нещо, което я караше да се приближи до него, да повдигне брадичката му и да му каже: „Погледни ме, тук съм.“

— Наистина, сигурна ли си? — попита я Виола.

— Да — отговори Аличе.

Виола сви рамене.

— Тогава да вървим — подкани я тя.

Хвана Аличе за ръката и я поведе към двете момчета на прозореца.