Паоло Джордано
Самотата на простите числа (21)

21.

Простите числа могат да се делят само на едно и на себе си. Стоят си на своите места в безкрайната редица, притиснати като всички останали между две други, но с една крачка напред в сравнение с тях. Те са подозрителни и самотни, затова и Матия ги смяташе за прекрасни. Понякога му се струваше, че са попаднали в поредицата погрешка, че са се заклещили като перли, нанизани в гердан. Друг път си мислеше, че на тях може би им се иска да бъдат като всички останали — нормални числа, но че поради някаква причина не успяват. Тази втора възможност му идваше наум само вечер, в онзи момент на хаотично движение на различни картини, който предхожда съня. Тогава съзнанието е прекалено слабо, за да се самозалъгва.

През първата година от следването си Матия научи, че между простите числа съществуват някои още по-специални. Математиците ги наричат прости близнаци. Това са двойки, които са едно до друго, всъщност почти едно до друго, защото между тях винаги има едно четно число, което не им позволява да се докоснат, например 11 и 13, 17 и 19, 41 и 43. Ако човек търпеливо продължи да брои, ще забележи, че колкото по-нататък отива, толкова по-рядко се срещат. Ще се сблъсква с все по-изолирани прости числа, изгубени в това изпълнено само с тишина и отмереност пространство. Тогава в него ще се прокрадне изнервящо предчувствие, че близостта на двойките до този момент е била само случайност, че истинската им съдба е да останат сами. Накрая, когато вече усеща, че се предава, когато вече няма желание да брои, ще срещне следващите близнаци, преплетени един в друг. Сред математиците съществува мнението, че колкото и напред да се отива, все ще се попада на друга двойка, макар и никой да не знае точно къде се намира тя, докато не я открие.

Матия си мислеше, че и той и Аличе са такива, двама прости близнаци, самотни и изгубени, близки един до друг, но не достатъчно, за да могат да се докоснат наистина. Никога не й го беше казвал. Когато си представяше, че го прави, тънкият слой пот по дланите му се изпаряваше напълно и цели десет минути не беше в състояние да докосва каквото и да било.

Един зимен ден се върна вкъщи, след като беше прекарал следобеда при нея. През цялото време тя не бе правила нищо друго, освен да сменя каналите на телевизора. Матия не обръщаше внимание нито на думите, нито на образите. Десният й крак, опрян на малката масичка в хола, превземаше зрителното му поле, като нахлуваше в него отляво, подобно на змийска глава. Аличе свиваше и прегъваше пръсти с хипнотична равномерност. От това повтарящо се движение в стомаха му се образува твърда и тревожна буца и той се насилваше да държи погледа си закован в една точка колкото може по-дълго, за да не се променя нищо пред очите му.

Вкъщи взе десетина чисти листа от тетрадката с телчета, достатъчно количество, за да може писалката да пише меко по тях, без да драска върху твърдата повърхност на масата. Подравни листовете с ръце, първо отгоре и отдолу, после отстрани. Избра най-пълната писалка от тези на бюрото, махна капачката й и я постави отгоре, за да не я загуби. После, без да брои квадратчетата, започна да пише точно в центъра на листа.

2760889966649. Затвори писалката и я постави отстрани на листа. Две хиляди седемстотин и шейсет милиарда осемстотин осемдесет и девет милиона деветстотин шейсет и шест хиляди шестстотин четирийсет и девет, прочете на глас. После го прошепна, сякаш за да свикне с тази скоропоговорка. Реши, че това ще е неговото число. Беше сигурен, че никой друг на света, никой друг в цялата история на света не е размишлявал върху това число. Вероятно досега никой дори не го е писал на лист и още по-малко произнасял на глас.

След миг колебание слезе два реда надолу и написа 2760889966651. А това е нейното, помисли си. В главата му цифрите приемаха синкавия цвят на крака на Аличе. Оцветен от светлината на телевизора.

Биха могли да са и прости близнаци, си помисли Матия. Ако са…

Замря за миг при тази мисъл и започна да търси делители за двете числа. С 3 беше лесно — достатъчно бе да събере цифрите и разбираше дали числото се дели на 3. Пет поначало беше извън играта. Може би имаше правило и за 7, но Матия не си го спомняше вече и затова започна да дели подред. 11, 13 и така нататък, като сметките ставаха все по-сложни. Докато пробваше с 39, сънят го обори за първи път и писалката му се подхлъзна надолу по страницата. Когато стигна до 47, заряза сметките. Вихърът, който изпълваше стомаха му в къщата на Аличе, се бе разпръснал, разтворил се бе в мускулите му като миризмите във въздуха, и вече не го усещаше. В стаята бяха само той и куп разхвърляни и изпълнени с безполезни деления листове. Часовникът показваше три и петнайсет сутринта.

Матия взе първия от листовете с двете числа, написани в центъра, и се почувства като идиот. Скъса го наполовина и после още наполовина, след това опъна ръбовете така, че да може да ги прокара като острие под нокътя на лявото си кутре.

През четирите години на университета математиката го отведе до най-далечните и магически ъгли на човешката логика. Матия преписваше в стаята си доказателствата на всички теореми, които срещаше, изпълнявайки педантичен ритуал. Даже през летните следобеди държеше спуснати щорите и работеше на изкуствена светлина. Махаше от бюрото всичко, което можеше да го разсее, за да се чувства наистина сам с листа. Пишеше, без да спира. Ако се хванеше да се колебае твърде дълго на някое място или забравеше да подчертае някое решение след знака за равенство, избутваше листа на земята и започваше отново. Когато стигнеше до края на тези страници, изпълнени със символи, букви и числа, написваше „доказано“ и за миг му се струваше, че е подредил едно малко парче от света. Тогава се облягаше на стола и кръстосваше ръце, без да ги трие една в друга.

После загубваше контакт със страницата. Символите, които до преди миг се бяха движили с ритъма на сърцето му, сега му се струваха отдалечени, замръзнали на недостъпно за него място. Главата му, чезнеща в тъмнината на стаята, започваше отново да се изпълва с мисли, мрачни и шумни, и в повечето от случаите Матия избираше някой учебник, отваряше го наслуки и започваше отново да учи.

Комплексният анализ и перспективната геометрия не успяха да го отдалечат от първоначалната му страст към числата. Харесваше му да брои, да започне от 1 и да продължава, следвайки сложни прогресии, които често измисляше в момента. Оставяше числата да го водят и му се струваше, че ги познава до едно. Затова, когато настъпи моментът да си избере тема за дипломната работа, се отправи без всякакво колебание към кабинета на професор Николи, преподавател по дискретна математика, при когото не бе положил и един изпит и на когото знаеше само името.

Кабинетът на Франческо Николи се намираше на третия етаж на строената през деветнайсети век сграда, там, където се помещаваше и катедрата по математика. Представляваше малка стая, добре подредена и без характерната за кабинетите миризма. Всичко в нея беше бяло — стените, шкафовете, бюрото от пластмаса, огромният компютър, поставен отгоре. Матия тихо почука на вратата. Николи не беше сигурен дали се чука на неговия кабинет или на съседния, но каза: „Влезте“, надявайки се, че не е сбъркал.

Матия отвори и пристъпи вътре.

— Добър ден — каза.

— Добър ден — отговори Николи.

Погледът на Матия беше привлечен от снимка, окачена зад професора, на която той беше много по-млад и без брада, държеше грамота във вид на сребърна плочка и стискаше ръката на някаква важна личност. Матия присви очи, но не успя да прочете надписа върху плочката.

— Кажете — подкани го Николи, като го наблюдаваше намръщено.

— Бих искал да направя дипломна работа върху нулите на дзетафункцията на Риман — каза Матия, като гледаше дясното рамо на професора, което от нападалия от косата му пърхот приличаше на обсипано със звезди небе.

Николи направи гримаса, подобна на присмехулна усмивка.

— Извинете ме, но вие кой сте? — попита, без да прикрива иронията си, като в същото време постави ръцете си зад главата, сякаш искаше да се наслади на малкото развлечение.

— Казвам се Матия Балосино. Взех всички изпити и бих искал да се дипломирам до края на годината.

— Във вас ли е студентската ви книжка?

Матия кимна утвърдително. Остави раницата си да свлече от раменете му, клекна на земята и бръкна вътре. Николи протегна ръка, за да вземе книжката, но Матия предпочете да я постави на ръба на бюрото.

От няколко месеца професорът беше принуден да отдалечава предметите, за да ги фокусира хубаво. Бързо забеляза колоната от максимални оценки. Никакво отклонение, никакво колебание в представянето, нито един лошо протекъл изпит дори заради някоя зле завършила любовна история.

Затвори книжката и погледна по-внимателно младежа пред себе си. Нямаше нищо забележително в облеклото му, стойката му беше на човек, който не знае как да заеме пространството със собственото си тяло. Професорът реши, че е още един от онези, които успяват в учението, защото не могат да се справят в живота. „Такива хора, веднага щом излязат от добре очертаната бразда на университета, се оказва, че не ги бива за нищо“, каза си той.

— Не мислите ли, че би трябвало аз да ви предложа темата? — попита, като говореше бавно.

Матия повдигна рамене. Черните му очи се движеха наляво-надясно, като следяха ръба на писалището.

— Интересуват ме простите числа. Искам да работя върху дзетафункцията на Риман — повтори Матия.

Николи въздъхна. После стана и се приближи до белия шкаф. Плъзгаше показалец по заглавията на книгите и ритмично пухтеше. Взе няколко листа, напечатани на машина и хванати с кламер в единия ъгъл.

— Добре, добре — каза, като ги подаде на Матия. — Елате пак, след като направите изчисленията в тази статия. Всичките.

Матия пое листовете и без да прочете заглавието на статията, ги пъхна в раницата, подпряна на крака му, отворена и раздърпана. Промърмори:

— Благодаря — и излезе от кабинета, захлопвайки вратата след себе си.

Николи седна отново на мястото си и си помисли как на вечеря ще се оплаче на жена си за този нов досаден ангажимент.