Джоузефин Анджелини
Безсънна (8) (Търсачът в дълбините)

7

Хелън не видя Орион през следващите няколко дни. Тя трябваше да слиза всяка нощ, независимо дали искаше или не, но му каза да не губи време да е среща с нея там, докато не измислят план.

По-добре ми е да съм сама засега, изпрати тя текстово съобщение, докато Клеър шофираше към училище. В края на краищата, чудовищата смятат, че ти си вкусният.

Умни чудовища. Много съм хубав на вкус.

Кой го казва?

Не ми ли вярваш? Провери сама.

Така ли? Как?

Ухапи ме.

Хелън избухна в смях. Клеър хвърли поглед към нея, докато вървяха през паркинга.

За какво си пишете? — попита Клеър.

Нищо важно — промърмори Хелън, като скри телефона си в чантата.

Докато тя и Орион си изпращаха съобщения през целия ден, шегувайки се колко е изтощително да водиш двоен живот, Хелън започна да придобива чувството, че той беше прекалено облекчен, че е оставен на спокойствие.

Не е нужно да скачаш от радост при мисълта, че НЯМА да ме видиш довечера, нали знаеш — написа тя раздразнено, докато отиваше на обяд.

НЕ съм щастлив, че няма да те видя. Щастлив съм, защото трябва да уча. Не мога да си плащам общежитието без пълна стипендия, а окаяният ми задник няма къде другаде да се дене. Лоши оценки = бездомен Орион. :(

Хелън се взря в съобщението, челото й се сбърчи. Беше наясно, че е сложил намръщеното личице накрая, за да омаловажи написаното, но то не свърши работа. Тя си помисли какво ли означаваше да нямаш друго място за живеене, освен училищния пансион.

Къде ходиш през лятната ваканция? А през коледната? Просто си стоиш сам в пансиона ли?

О, боже. Гадна работа… — изпрати съобщение той след дълга пауза. През лятото работя. По Коледа съм доброволец.

А като малък? Когато си бил само на 10? Хелън си спомни как й беше казал, че оттогава е сам. Не може да си имал работа като толкова малък.

В тази страна всичко е възможно. Виж, нека просто да оставим темата, става ли? Часът започва.

— Хелън? — попита Мат, потискайки една усмивка. — През целия обяд ли ще си разменяш съобщения с Орион?

— Съжалявам — каза Хелън с мрачно изражение. Прибра телефона си, като се питаше коя страна имаше предвид Орион. Представи си го като малък, принуден да работи в някое ужасно експлоататорско предприятие, което нямаше скрупули относно използването на детски труд, и започна да се изпълва с гняв.

— Случи ли се нещо между вас двамата? — попита Ариадна. — Изглеждаш разстроена.

— Не. Всичко е наред — каза Хелън възможно най-бодро. Всички се взираха в нея, сякаш не й вярваха, но не можеше да им каже за какво ставаше дума в съобщението. Беше лично.

Тази вечер Орион й изпрати есемес с пожелание за успех в Подземния свят, но го прати толкова късно, че Хелън го получи чак на другата сутрин. Беше очевидно, че я отбягва — вероятно защото не искаше да говори за детството си. Хелън реши да не повдига въпроса, докато той не започнеше да й има по-голямо доверие. Това не беше нещо, което можеше да пришпорва, но с изненада откри, че нямаше нищо против да почака. Така че какво, ако се налагаше да се постарае малко повече, за да спечели доверието му? Той си заслужаваше допълнителното усилие.

 

 

— Това Орион ли е? — попита Клеър и очите й се присвиха, когато Хелън скочи да извади вибриращия си телефон.

— Съобщи, че е открил нещо — каза Хелън, пренебрегвайки безпокойството на Клеър.

Най-добрата й приятелка я стрелна със загрижен поглед и Хелън изпита надежда, че Клеър няма да подхване темата. Нямаше нужната енергия да се справи с кръстосан разпит в стил: „Ти харесваш ли това момче, или си падаш по него“ от страна на най-добрата си приятелка, не и когато залогът беше толкова голям.

— Какво има? — попита Касандра.

— Свитък от личния дневник на Марк Антоний, в който се говори много за отвъдния живот. Пита дали искаш да го сканира и да ти го прати по имейла.

Касандра разтърка очи. Бяха се заключвали в библиотеката на семейство Делос всеки ден след училище три поредни вечери, в търсене на някаква насока, която да ги отведе до план. Но тук не се бе появило нищо.

— Я чакай, Марк Антоний ли? Този от „Антоний и Клеопатра“ ли? — попита Ариадна с блеснали очи. — Голяма змия е била тази.

Хелън се ухили в знак на съгласие и прати въпроса на Орион. Спря, за да прочете отговора му.

— Да, същият римлянин. Предполагам, че му е роднина по линия на майчините му братовчеди. Изглежда наистина заплетено, но майката на Орион е била роднина и с Марк Антоний, и с Юлий Цезар, ако човек се върне достатъчно назад.

— Да, но ако се върнеш достатъчно назад, дори ние с теб може да се окажем роднини, Лен — каза Клеър иронично. Тя разчорли мастиленочерната си коса, за да покаже колко генетично различни са двете с русата Хелън.

— Хм. Никога не съм мислила за това по този начин, но вероятно си права, Гиг — каза замислено Хелън. Тревожна идея започна да се заражда в ума й, но Касандра прекъсна незавършената й мисъл.

— Хелън, кажи на Орион да не си прави труда. Марк Антоний се опитвал да стане фараон, затова вероятно се е интересувал само от египетския задгробен живот. — Усилващото се раздразнение на Касандра беше очевидно.

Хелън започна да пише отговора на Касандра, добавяйки и благодарността, която Касандра така очевидно беше изпуснала.

— Почакай за секунда, Лен — каза Мат, преди тя да успее да изпрати есемеса. — Само защото информацията на Орион е от различна култура, това не я превръща в ненужна.

— Съгласен съм с Мат — каза Джейсън, съвземайки се от унеса, в който бе потънал, докато учеше. — Египтяните са били обсебени от задгробния живот. Възможно е да са знаели повече за Подземния свят, отколкото гърците. Възможно е да разполагат точно с информацията, от която Хелън има нужда, за да се ориентира там долу. Възможно е да я пренебрегнем, ако сме предубедени в полза на гърците.

— Разбира се, възможно е египтяните да са имали триизмерна карта на Подземния свят, допълнена с магически пароли! — отвърна Касандра саркастично, когато раздразнението й прекипя. — Но Марк Антоний е бил римски нашественик. Един египетски жрец, посветен до нивото на познания, от които Хелън ще има нужда, би умрял, преди да издаде на някой завоевател дори една от свещените тайни на Подземния свят!

Всички знаеха, че Касандра им припомня как същото ниво на отдаденост се очаква от новопосветените жреци и жрици на Аполон. Джейсън и Ариадна бяха възпитани да се справят с подобни очаквания. Мат и Клеър спряха да помислят над това. Хелън наблюдаваше как двамата й най-стари приятели се споглеждат разтревожено. Когато изглежда се овладяха и събраха смелост, тя нямаше как да не изпита гордост.

Хелън се огледа из стаята, мислейки си колко невероятно прекрасни бяха приятелите й, когато очите й се спряха върху Джейсън. Той гледаше Клеър така, сякаш тя току-що беше отменила Коледа. Когато видя, че Хелън го наблюдава, той бързо извърна поглед, но въпреки това й се стори блед.

— Това, което наистина ни трябва, са Изгубените Пророчества. — Касандра закрачи из стаята.

— Няма ли това да ги превърне в „Намерените Пророчества“? — духовито подметна Мат.

— Добре, ще се захвана — каза Клеър, пренебрегвайки несполучливата игра на думи. — Какво са Изгубените Пророчества?

— Това е загадка — отговори Джейсън, като поклати глава. — Предполага се, че представляват сбирка от пророчествата, които Касандра от Троя направила точно преди и по време на десетте години на Троянската война. Но никой не знае какво се съдържа в тях.

— Това е сериозна работа. Как са се изгубили? — попита Клеър.

— Касандра от Троя била прокълната от Аполон винаги да пророкува съвършено точно — не е лесно, между другото — но никога да не й вярват — каза Касандра с безумна нотка в гласа.

Хелън помнеше историята, макар че тя беше съвсем малка част от „Илиада“. Аполон се влюбил в Касандра от Троя точно преди войната. Когато тя му казала, че иска да си остане девица и отхвърлила ухажванията му, той я проклел. Ужасно гаднярска постъпка.

— Проклятието на Аполон карало всички да мислят Касандра за луда. Жреците все пак записвали онова, което предричала през войната, но не смятали, че тези пророчества са особено важни. Повечето били изгубени или оцелели само части от тях — каза Ариадна със сведени очи, сякаш се смущаваше от предците си. — Именно затова всички пророчества за Тиранина са толкова накъсани. Никой съвременен Потомък не е успял да открие всичките.

— Каква загуба — каза мрачно Мат. — Питам се колко ли пъти боговете са вършили безнаказано подобни престъпления, просто защото са можели.

Ариадна рязко извъртя глава при обвинителния тон на Мат. Беше изненадана да го чуе да говори така разпалено, но Хелън беше виждала тази страна на Мат и преди. Той винаги бе мразил хулиганите. Хранеше неприязън към надменните грубияни, откакто Хелън се помнеше. Това беше една от главните причини, поради които той искаше да стане адвокат. Мат смяташе, че силните трябва да закрилят слабите, а не да ги тормозят, и Хелън видя как същият детински гняв срещу несправедливостта отново кипи в Мат при мисълта как Аполон проклина едно младо момиче, понеже е отказало да прави секс с него.

Хелън трябваше да признае, че в думите на Мат има смисъл. През повечето време боговете приличаха на едри, свръхестествени хулигани. Хелън се питаше защо човеците изобщо някога ги бяха почитали. Докато се мъчеше да проумее това, телефонът й отново избръмча.

— Орион казва, че разбрал, че дневникът е погрешна следа, защото бил наистина глупав — прочете Хелън на глас. Следващият му есемес я накара да избухне в смях: — Току-що нарече Марк Антоний „досаден глупак“.

— Ау, сериозно ли? Това е много лошо — каза Ариадна, като изпърха разочаровано с неестествено дългите си мигли. — Антоний винаги е звучал толкова романтично на хартия.

— Шекспир може да направи всеки привлекателен — отбеляза Мат, усмихвайки се, когато видя, че зараждащото се увлечение на Ариадна към един мъртвец бе смазано. Обърна се към Хелън:

— Знаеш ли, наистина е хубаво да те видя да се смееш, Лени.

— Е, петък вечер е. Помислих си — какво, по дяволите? — пошегува се Хелън, но никой не се засмя. Всички, освен Касандра се взираха в нея с очакване. — Какво? — запита тя най-накрая, когато мълчанието се проточи твърде дълго.

— Нищо — отговори Клеър, леко раздразнена. Тя се изправи и се протегна, давайки знак, че, що се отнася до нея, вечерта е приключила. Схващайки намека й, Касандра излезе от стаята, без дори да се сбогува. Всички останали се изправиха и започнаха да си събират нещата.

— Искаш ли да останеш и да гледаме някой филм? — обърна се Джейсън към Клеър с надежда. Огледа се наоколо, за да покаже, че поканата се отнася за всички. — Петък е.

Мат хвърли поглед към Ариадна. Тя се усмихна и го насърчи да остане, а после всички погледнаха Хелън. Тя не искаше да се прибира вкъщи сама, но знаеше, че не може да понесе да седи в тъмна стая с две все още неоформени двойки с бушуващи хормони.

— Ще съм заспала още преди да извадим пуканките от микровълновата — излъга Хелън и се насили да се засмее. — Вие се забавлявайте, но мисля, че е по-добре аз да си почина.

Никой не й възрази, нито се опита да я убеди да остане. Докато излизаше навън, Хелън се запита дали не се въздържаха да възразят по-убедително, защото знаеха, че тя има нужда да се наспи, или защото не я искаха наоколо. Не можеше да ги вини, ако предпочитаха да я няма — никой не обича излишните хора, а един излишен човек с разбито сърце е още по-лош вариант.

Вдишвайки с пълни гърди свежия хладен есенен въздух, тя вдигна лице към ясното нощно небе с намерението да литне.

Погледът й беше привлечен от трите ярки звезди на Пояса на Орион и тя се усмихна на съзвездието, мислейки си „хей, симпатяга“.

Изпита внезапен порив да се прибере вкъщи пеш, вместо да лети. От Сиасконсет до къщата й беше далече, почти цялата дължина на острова, но напоследък беше свикнала да прекарва цели часове, скитайки се из тъмното. Напъха юмруци в джобовете си и тръгна с усилие по пътя, без да се замисли повече. Когато хвърли поглед към небето, осъзна, че това, което наистина искаше, беше да бъде с Орион, дори и ако този Орион беше просто куп мразовити звезди. Липсваше й.

Хелън беше преполовила Майлстоун Роуд, питайки се дали някой ще я помисли за луда, ако я завари да върви право през тъмната вътрешност на острова посред нощ, когато телефонът й избръмча. Номерът беше скрит. За миг се зачуди дали е Орион. Отговори бързо, с надеждата, че е той. Когато чу гласа на Хектор от другата страна, така се стресна, че едва успя да изпелтечи някакъв поздрав.

— Хелън? Млъкни и ме слушай — прекъсна я Хектор с обичайната си прямота. — Къде си?

— Ами, тъкмо вървя към вкъщи. Защо, какво става? — попита тя, по-скоро любопитна, отколкото обидена от резкия му тон.

— Вървиш пеша? Откъде?

— От твоята къща. Искам да кажа, от старата ти къща. — Тя прехапа долната си устна, надявайки се, че не е казала нещо глупаво.

— Защо не летиш? — Той й крещеше.

— Защото исках да се… Чакай, какво става, по дяволите?

Хектор бързо обясни, че Дафна е имала сблъсък с Тантал, а после е била ранена и изгубена в морето за повече от ден. Разказа й как на Дафна й бяха трябвали три дни да се възстанови достатъчно, за да може да му разкаже за мирмидонеца, поставен на пост пред входната врата на Хелън.

Хелън знаеше, че би трябвало да е разтревожена за майка си, но чу думата мир-ми-до-нец, и трябваше да прекъсне Хектор, за да попита какво е това.

— Прочете ли изобщо „Илиада“? Не си, нали? — попита укорително Хектор и гласът му отново се повиши. Хелън си представи как лицето му става пурпурно от гняв.

— Разбира се, че я прочетох! — заяви тя.

Хектор изруга силно, а после обясни колкото можеше по-спокойно, че мирмидонците били елитните воини, които се сражавали заедно е Ахил по време на Троянската война, и Хелън сглоби ситуацията. Беше запозната със специалния отряд от кошмарни войници на Ахил; просто никога преди не беше чувала думата произнесена както трябва. Мирмидонците не бяха човешки същества, а мравки, преобразени в хора от Зевс.

— Страховитият тип, който ни нападна на състезанието ми по бягане! — възкликна Хелън, затискайки устата си с длан. Най-сетне разбра защо водачът на групата — военачалникът, внезапно осъзна Хелън — я беше смутил толкова много. Защото всъщност не беше той, а „то“. — Мислех си, че всички мравки войници са женски — добави тя, объркана.

— Да, и аз си мислех, че мравките изглеждат като мравки, а човеците — като човеци — каза Хектор сухо. — Не се заблуждавай, Хелън. Това същество не е човек, и определено няма същите чувства като нас. Да не споменаваме факта, че притежава огромна сила и има хиляди години боен опит.

Хелън се сети за едно предаване за мравките, което беше гледала по телевизията. Те можеха да маршируват с дни, да повдигат товари, стотици пъти по-тежки от самите тях, а някои бяха и невероятно агресивни.

Оглеждайки се нагоре и надолу по тъмния, студен път, на Хелън внезапно й се прииска Хектор да беше с нея, макар през 10 процента от времето да беше мърморещ досадник. Прииска й се също да му беше обръщала по-голямо внимание, когато я удряше в лицето. Тогава поне щеше да умее да се бие.

— Е, какво да правя? — попита Хелън, като се опитваше да гледа едновременно навсякъде.

— Издигни се във въздуха. Това нещо не може да лети. Обикновено си по-защитена във въздуха, Хелън. Опитай се да запомниш това отсега нататък, става ли? — наставляваше я той. — Върни се при семейството ми и им разкажи какво съм ти казал.

После остани там с Ариадна. Тя ще те пази. Лукас и Джейсън ще намерят гнездото, а баща ми и чичо ми вероятно ще трябва да отидат в Ню Йорк, за да изложат този въпрос пред Стоте.

След това Касандра ще взема решенията. Би трябвало всичко с теб да е наред.

Подобно на великия военачалник, какъвто винаги бе трябвало да бъде, Хектор можеше да планира всеки миг от един сблъсък. И въпреки това Хелън не мислеше, че той звучи много убедително, когато й обеща безопасност.

— Наистина се страхуваш от този мирмидонец, нали? — попита Хелън, докато се издигаше във въздуха.

Мисълта, че Хектор се страхува от нещо, плашеше Хелън повече от пустия път пред нея. Чу го как въздъхна тежко.

— Потомците използват мирмидонци като наемни убийци от хиляди години. Като не броим Римската Династия, която си има собствена „вратичка“ за убиване на роднини, ако един Потомък иска да убие роднина, без да стане Прокуденик, се обръща към мирмидонец. Разбира се, това не е нещо, за което обичаме да говорим. Мирмидонците са част от нашия свят и не всички са подли убийци. Но някои са. Те са физически по-силни от нас и не им се налага да се тревожат за Фуриите. Използването на мирмидонец, за да шпионираш собственото си семейство, е предупреждение, че някой ще бъде убит по чуждо поръчение, и дава на баща ми и чичо ми правото да свикат официална, поверителна среща на Стоте. Нещо, наречено Конклав.

— Но това е хубаво, нали? — попита Хелън нервно. — Кастор и Палас могат да свикат този Конклав и да се отърват от мирмидонеца, нали?

— Ако успеят да докажат, че си дъщеря на Аякс и част от семейството, Стоте ще накарат Тантал да се отърве от мирмидонеца. Ако не успеят, ами, тогава за Стоте ти си просто член на Династията на Атрей, и според тях си мишена. Но не зная какво ще направят. Не съм там, нали? — Звучеше по-скоро тъжно, отколкото горчиво, сякаш смяташе, че трябва да се извини на Хелън, задето я оставяше сама, когато тя беше в опасност, което беше пълно безумие. Та той беше в изгнание. Преди тя да може да възрази, Хектор продължи със сприхав тон:

— Просто направи точно каквото ти казвам, и тогава ще се страхувам по-малко. Става ли?

— Става — обеща тя, вече чувствайки се виновна, защото знаеше, че няма да спази това обещание.

Тя и Хектор поговориха накратко за Дафна, макар че той не пожела да й каже къде се намират. Увери Хелън, че майка й ще се възстанови напълно, а после обеща да се свърже отново с нея, когато може.

След като приключи с разговора, Хелън литна към своята част от острова, за да потърси сама „гнездото“. Искаше поне да го открие и да се увери, че баща й е добре. После искаше именно тя да реши дали е опасно или не. Хелън не беше на пет години. Имаше достатъчно знания и умения, за да разузнае положението и да реши сама дали си струва да вдигне тревога. Освен това не беше точно безпомощна. Разполагаше с пояса на Афродита, който да я пази от нараняване, и с мълнията си, за да зашемети съществото, ако се окажеше упорито и жилаво. Ако този Антман^[1] дори само се доближеше до нея или Джери, първо щеше да го изпече като филийка, а по-късно да измисля извинение за пред баща си.

Докато обхождаше квартала, Хелън си представяше гнездото като голяма, подобна на паяжина конструкция, и предполагаше, че ще изпъква лесно. Нищо не привлече погледа й. Точно се готвеше да се откаже, когато забеляза, че на половината път нагоре по стената на съседната къща и отчасти закрита зад огромен рододендронов храст, имаше мъничка издутина, сякаш стената се раздуваше като малък балон.

Беше толкова фина, че Хелън знаеше, че простосмъртните й съседи нямаше да забележат разликата. Гнездото беше съвършено замаскирано, за да изглежда съвсем като голямо парче от страничните керемиди на къщата, чак до материята и цвета. Мирмидонецът дори беше замаскирал образуваната издутина, като беше разредил фалшивите керемиди, за да създаде оптическа илюзия.

Хелън се взря в гнездото за няколко минути, с блъскащ в ушите й пулс, докато чакаше да види дали то се движи. Когато не чу дори най-слаб звук от дишане на обитател в тънката цепнатина, реши, че е безопасно да го огледа. Духна върху потните си длани, за да ги изсуши, нареди си да спре да се държи като бебе, и се спусна по-близо, докато се озова точно на една линия с него. Гнездото беше изработено от някакъв подобен на цимент материал, оформен с множество малки дупчици за надзъртане. Както подозираше, повечето от тези дупки гледаха право към къщата й. От този ъгъл можеше да види дори вътре в спалнята си.

Косъмчетата на тила й започваха да настръхват при мисълта как някакво гигантско насекомо я наблюдава как се съблича, когато чу под себе си цвърчене.

Хелън се издигна напред с краката до по-безопасна височина. Като летяща назад стрела, набра височина, докато в същото време не отлепваше очи от земята, за да види откъде беше дошъл шумът. От моравата на съседите към нея се взираше същото скелетоподобно лице със същите червени, изпъкнали очи, които беше видяла по време на битката в гората. Главата на създанието се завъртя ослепително бързо, сякаш се въртеше на върха на стъбло, вместо върху шия, и това леко, но стряскащо движение беше достатъчно да пречупи решимостта на Хелън. Тя литна през острова и се приземи в имението на семейство Делос миг по-късно.

Докато вървеше бързо към тъмната входна врата, Хелън осъзна колко е късно. Всички бяха легнали. Погледна в безмълвните прозорци и пристъпи от крак на крак, чувствайки се странно от мисълта да натисне звънеца и да разбуди цялата къща в два сутринта. В края на краищата, не се намираше в никаква непосредствена опасност. Според това, което беше казал Хектор, мирмидонецът я наблюдаваше от седмици, а още не я беше нападнал. Хелън се зачуди дали не трябваше просто да си върви у дома, да се справи с гнездото сама и да разкаже на братовчедите си за това на сутринта.

Чу тупване зад гърба си и се обърна рязко, със сърце, заседнало в гърлото й.

— Какво правиш тук навън? — попита Лукас с дрезгав шепот, като наместваше притеглянето на гравитацията върху тялото си, докато преминаваше от едно състояние в друго. Веднага тръгна енергично към нея. Изражението му се преобрази в застинала маска на изненада, когато забеляза нервността на Хелън. От начина, по който тя се оглеждаше наоколо, кършейки ръце, Лукас разбра, че тази нервност няма нищо общо с него. — Какво е станало? — попита настоятелно.

— Аз… — поде тя задъхано, после млъкна, без да довърши, когато една смущаваща мисъл отвлече вниманието й. — Едва сега ли се прибираш вкъщи? Къде беше?

— Бях навън — каза Лукас кратко. Направи още няколко крачки към нея, докато беше достатъчно близо, че да е принудена да повдигне глава, за да го погледне, но тя отказа да отстъпи дори на крачка пред него. Вече не се страхуваше от него. — Сега отговори на моя въпрос. Какво ти се е случило?

— Хектор се обади. Дафна научила, че Тантал е изпратил мирмидонец да ме следи. Онова нещо тъкмо ме хвана да слухтя около гнездото му преди няма и две секунди.

Без предупреждение, Лукас посегна и сграбчи Хелън за талията и я хвърли право във въздуха. Тя се освободи от гравитацията по рефлекс и, подхваната от инерцията, се извиси на пет, десет, дванадесет метра нагоре. Лукас се стрелна покрай нея с бързината на ракета, като я улови за ръката. Дръпна я зад себе си с невероятна бързина. Ушите на Хелън изпукаха от налягането на миниатюрната свръхзвукова вълна, която двамата с Лукас създадоха.

— Къде е гнездото? Близо до моята къща ли? — изкрещя той трескаво, надвиквайки бушуващия вятър.

— У съседите ми. Лукас, спри! — Хелън беше изплашена не от него, а че се движеха толкова бързо. Той забави скоростта и се обърна с лице към нея, но не спря напълно, нито пусна ръката й. Като долетя по-близо, я погледна право в очите, търсейки лъжа.

— Ужили ли те?

— Не.

— Хектор ли ти каза да отидеш да потърсиш гнездото му сама? — Думите му бяха изречени толкова бързо, че тя почти нямаше време да проумее какво казва.

Главата я заболя, а зрението й се размъти. Бяха толкова високо, че въздухът беше опасно разреден. Дори полубоговете не можеха да оцелеят в космоса, а Лукас беше довел Хелън чак до ръба.

— Хектор каза да не се приближавам до него… но исках да видя сама, преди да накарам всички да изпаднат в паника. Лукас, трябва да се снишим! — изрече умолително тя.

Лукас сведе поглед към гърдите на Хелън и видя как те шумно се присвиват навън и навътре, докато се бореше за кислород. Приближи се и тя почувства как той споделя с нея малкото въздух, с който се беше обгърнал. Полъх на кислород докосна леко лицето й. Тя вдиша и на мига се почувства по-добре.

— Можем да си призовем още годен за дишане въздух, но трябва първо да се отпуснеш — каза Лукас. Отново звучеше като себе си.

— Колко високо сме? — Тя се взираше в него, шокирана, че се държи мило с нея. Не знаеше какво друго да каже.

— Погледни надолу, Хелън.

Замаяна, тя проследи погледа му към гледката под тях.

Двамата с Лукас се носеха в безтегловност над бавно въртящата се Земя, като само я гледаха. Черно небе поръбваше бяло-синята мъгла на атмосферата, която обвиваше планетата като пелена. Безмълвието и чернотата на космоса само подчертаваха колко скъпоценно, колко удивително всъщност беше тяхното островче на живота.

Това беше най-красивото нещо, което Хелън бе виждала, но не можеше да му се наслади напълно. Знаеше, че ако някога отново се издигнеше толкова високо, щеше винаги да помни, че Лукас я беше довел тук пръв. Сега това също беше нещо, което споделяха. Беше толкова объркана, че й се доплака. Напълно случайно, Лукас бе предявил право на владение над още едно късче от ума й, а именно той й беше наредил да стои далече от него.

— Защо си правиш труда да ми показваш това? Или изобщо да ме учиш на нещо? — попита Хелън, задавяйки се с думите. — Ти ме мразиш.

— Никога не съм казвал това. — В гласа му нямаше емоция.

— Трябва да се спуснем на земята — каза тя, като се насили да отмести очи от лицето му. Не беше честно. Не можеше да го остави да си играе така с нея.

Лукас кимна и хвана здраво ръката й. Тя се опита да я отдръпне, но Лукас упорстваше.

— Недей, Хелън — каза той. — Знам, че не искаш да ме докосваш, но все още можеш да припаднеш тук горе.

Искаше й се да изкрещи, че той греши. Кажи-речи единственото, което искаше, беше да го докосва, и това желание я разяждаше отвътре. В този момент си представи как се приближава и се допира до него, докато почувства как телесната му топлина се процежда през пролуките в дрехите му. Представи си как уханието му щеше да я удари като вълна, предизвикана от прилива на тази топлина. Знаеше, че подобни мисли не бива дори да й минават през ума, но те го правеха. Правилно или погрешно, независимо дали й беше позволено да прави нещо по въпроса или не, това беше нещото, което наистина искаше.

Това, което не искаше, беше да бъде блъскана и дърпана в толкова много различни посоки, че не знаеше как да се държи. Дори вече не знаеше коя се предполага да бъде в близост до него. Ненавиждаше го за това, но по-лошото беше, че бе разочарована от себе си, задето го желаеше дори след като се беше отнесъл с нея толкова лошо.

Засрамена от собствените си мисли, Хелън не си позволяваше да погледне към Лукас, докато се снишаваха. Когато вече можеше сама да си поеме въздух, забеляза, че се намират над някаква тъмна част от континента. Потърси с поглед познатите сияещи мрежи, които разпозна като нощните Бостън, Манхатън и Окръг Колумбия, и не можа да повярва, когато ги откри. По нейни изчисления те се намираха на стотици мили разстояние.

— С каква скорост се движим? — запита тя Лукас, изпълнена със страхопочитание.

— Ами, не съм успял да надмина скоростта на светлината… все още — каза той с палаво пламъче в очите. Хелън обърна глава и се втренчи в него, удивена, че той отново се държи както обикновено. Това й се струваше правилно. Това беше онзи Лукас, когото познаваше. Той се усмихна за миг, после сякаш се възпря. Докато още продължаваше да се взира в нея, устните му бавно се отпуснаха и унило увиснаха.

Хелън изпита чувството, че пада към него. Осъзна, че за нея Лукас беше емоционална черна дупка. Ако се намираше в близост до него, сърцето й просто не можеше да се отдалечи. Тя пусна ръката на Лукас и се понесе плавно пред него. Имаше нужда от един миг, за да се овладее.

Насочи вниманието си обратно към ситуацията, заставяйки се да се съсредоточи и да се овладее. Трябваше да държи ума си зает, иначе беше загубена.

— От двете ти реакции разбирам, че този мирмидонец е наистина голям проблем — каза тя.

— Да, така е, Хелън. Мирмидонците са по-бързи и по-силни от Потомците, но по-лошото е, че не изпитват емоции като нас. Да те шпионира някой такъв, е много сериозна работа. А аз така и не разбрах, че е там. — Той въздъхна, сякаш вината за това по някакъв начин бе негова.

— Но откъде можеше да знаеш? Не сме се доближавали един до друг от повече от седмица.

— Хайде — каза Лукас. Понесе се към Източното крайбрежие, пренебрегвайки последния коментар на Хелън. — Трябва да се върнем и да кажем на семейството.

Тя кимна и полетя начело. По пътя надолу не се държаха за ръце, но въпреки това Хелън чувстваше Лукас близо до себе си, смущаващо топъл и солиден. Непрекъснато си повтаряше, че само си въобразява, че са в синхрон, но действията й доказваха, че греши. Докоснаха земята едновременно, преминаха в ново състояние и продължиха навътре в къщата, без дори да изостанат за миг един от друг.

Лукас влезе шумно през входната врата, светна лампите в коридора и започна да вика останалите от семейството. Малко по-късно всички бяха в кухнята и Хелън повтаряше всичко, което й се беше случило тази нощ, без онази част за посещението във външните предели на атмосферата заедно с Лукас.

— Това е повод за Конклав — каза Кастор на брат си. — Включването на мирмидонец в уравнението може да се смята за акт на война в границите на Династията.

— Огледа ли хубаво лицето на мирмидонеца? — попита Касандра. Хелън кимна и се опита да не потръпва при мисълта как главата му се беше мятала бързо като нещо извънземно.

— Имаше червени очи — отговори Хелън гнусливо.

— Хектор случайно спомена ли името на мирмидонеца? — тихо се обърна Палас към Хелън. — Ще ни е от помощ, ако знаем с кого си имаме работа.

— Не. Но следващия път, когато се обади, мога да попитам — отвърна внимателно Хелън, наясно, че дори изричането на името на Хектор разстройваше Палас. Разбираше, че Палас не искаше нищо повече от това, да може да говори директно със сина си. Не беше правилно, че Хектор не можеше да е там — помисли си тя гневно. Имаха нужда от него.

Касандра въведе всички в библиотеката. Отиде направо до една книга, която беше толкова крехка, че Кастор и Палас я бяха разделили на съставните й страници и бяха сложили всеки отделен лист в собствена найлонова папка. Хелън се приближи до Касандра, докато тя внимателно прелистваше купчината страници, и забеляза, че книгата беше наистина стара — сякаш от времето на крал Артур.

— Това е сборник със старинни ръкописи от времето на Кръстоносните походи — каза Касандра, като вдигна един лист е изрисуван върху него рицар в черни доспехи. Подобно на мирмидонеца, той имаше изпъкнали червени очи и лице като на скелет.

— Прилича много на него — отбеляза Хелън, като надзърна към страницата. Беше красиво произведение на изкуството, но все пак беше картина, а не снимка. Хелън сви рамене. — От това изображение не мога да определя със сигурност. Всички мирмидонци ли изглеждат еднакво?

— Не, някои от тях имали черни, съставени от фасетки очи, а други били с леко червеникава кожа. За някои се твърдяло, че имат антени, които криели под шлемовете си — отговори Кастор замислено. — Хелън, сигурна ли си, че онзи, когото видя, имаше червени очи?

— О, да, няма съмнение за това — заяви Хелън категорично. — Освен това бяха наистина лъскави.

— Автомедонт — каза Палас, като погледна Кастор. За пръв път, откакто Хелън помнеше, Кастор си послужи с английска ругатня, и при това — мръсна, докато кимаше в знак на съгласие с брат си.

— Има логика — каза Касандра. — Никой Потомък досега не е казал, че го е убил.

Защото никой не би могъл. — Лукас хвърли поглед към Хелън, като поклати бавно глава, сякаш не можеше да повярва, че това се случва. — Той е безсмъртен.

— Добре, вижте, това не го схващам — каза Хелън нервно. Тя търсеше някаква пукнатина в историята, нещо логично, което да накара положението да изглежда не толкова безизходно. — Ако мирмидонците са безсмъртни, тогава защо светът не гъмжи от тях?

— О, могат да бъдат убити в битка. И повечето от тях са загинали в някакъв момент от историята. Но, виждаш ли, при Автомедонт има един вид уловка — каза Ариадна с широко отворени очи, с извинително изражение. — Има разкази за войници, които буквално отсичали главата на Автомедонт, а той просто я вдигал, слагал си я отново, и продължавал да се бие.

— Сигурно ме будалкаш — каза Хелън с повдигната вежда. — Как изобщо може това да е възможно? Той не е бог. Я чакай, той бог ли е? — попита тя Ариадна в припряна странична забележка, в случай че беше пропуснала нещо.

— Не, не е бог — отговори вместо нея Касандра. — Но е възможно да има обща кръв с някой бог. Това е просто моя догадка, но ако Автомедонт е станал кръвен брат с някого от безсмъртните преди хиляди години, преди те до един да бъдат заточени на Олимп, тогава той не може да бъде убит дори в битка.

— Кръвни братя? Сериозно ли говориш? — попита Хелън със съмнение. Представи си две хлапета в къщичка в ствола на дърво, които убождат пръстите си с безопасна игла.

— За Потомците сключването на кръвно братство е свещен ритуал и е доста трудно да се извърши извън битка — обясни Джейсън с усмивка, изглежда разбирайки погрешното тълкуване на Хелън. — Трябва да си готов да умреш за някого, а въпросният човек трябва да е готов да умре за теб. После трябва да обмените кръв, докато спасявате взаимно живота си.

Очите на Хелън се стрелнаха към Лукас. Не можеше да не си спомни как бяха развалили проклятието на Фуриите, като едва не загинаха един за друг. От изражението в очите на Лукас, Хелън разбра, че той си мислеше точно същото. Не си бяха обменили кръв в нощта, когато паднаха, но и двамата бяха спасили взаимно живота си и това ги бе обвързало завинаги.

— Не можеш да го накараш да се случи, или да го планираш. Това е нещо, което произтича от извънредна ситуация — обърна се Лукас направо към Хелън. — А ако двамата братя оживеят, понякога споделят една или няколко отличителни сили на Потомците. Сега си представи да сключиш такова кръвно братство с бог. На теория това може да те направи безсмъртен.

— Но не сте сигурни дали такъв е случаят с Автомедонт — каза Хелън предизвикателно. — Касандра каза, че само прави догадки.

— Да, но догадките на Касандра обикновено са доста близо до целта — отвърна рязко Лукас, а гневът му бързо се усилваше.

— Раздуваш това до огромни размери от секундата, в която ти разказах! Колкото повече мисля за това, толкова по-силно се съмнявам, че съм в истинска опасност — продължи тя отбранително.

Лицето на Лукас побеля от гняв.

— Достатъчно! — изкрещя Ноел от вратата. — Лукас, качвай се горе и си лягай. — Лукас се извърна рязко, за да застане с лице към майка си, но Ноел не му даде шанс да се захване с нея. — Втръсна ми до смърт да гледам как вие двамата се карате! И двамата сте толкова уморени, че вече дори не говорите смислено. Хелън, качи се горе с Ариадна. Оставаш да преспиш тук.

— Не мога да оставя баща си сам, когато онова нещо на практика е у съседите — каза Хелън, като се отпусна тежко на ръба на писалището на Кастор. Ноел имаше право. Цялото безкрайно тичане наоколо, в съчетание с минното поле от емоции, през което трябваше да се придвижва всеки път, когато Лукас беше наблизо, внезапно я удари като тухла. Беше изтощена.

— Повярвай ми, ако ти си тук, то и онова създание няма да е далече. Знам, че ще ти е трудно да приемеш това, но и баща ти, и Кейт ще бъдат в по-голяма безопасност, ако отсега нататък стоиш надалече. — Ноел каза това възможно най-мило, но въпреки това думите й бяха сурови. — Лукас, искам да отидеш с баща си и чичо си на Конклава. Мисля, че за теб ще бъде най-добре да прекараш известно време в Ню Йорк.

— Ноел! Той още няма осемнайсет! — понечи да възрази Кастор.

— Но е Наследник на Тиванската династия, Кас — отбеляза внимателно Палас. — Креон е мъртъв. След Тантал, ти си следващият в линията на сродниците. Това превръща най-голямото ти дете в Наследник. Лукас има пълно право да присъства на Конклава, преди да навърши пълнолетие.

— Тантал може да има друго дете — каза Кастор нетърпеливо.

— Прокуденикът, белязан да умре, няма да създаде повече деца — изрече напевно Касандра с многобройни гласове от ъгъла на стаята.

От звука, гръбнакът на Хелън се сви и се прегърби, сякаш някой беше лиснал студена вода в гърба й. Като един, всички в стаята се обърнаха да видят как зловещата аура на Оракула потрепва през лицето на Касандра и пурпурни, сини и зелени светлини преминават като духове по краищата на тялото й. Обикновено хубавото й лице беше сбръчкано като на старица.

— Лукас, синът на слънцето, винаги е бил предопределен за Наследник на Тиванската династия. Така че това трябва да се случи. — Оракулът се изкиска зловещо, а тялото й се сгърчи в мощна конвулсия.

Светлината внезапно угасна и Касандра се сви. Огледа се наоколо с ужасени очи и обви ръце около тялото си, сгушвайки се страхливо в дрехите си. На Хелън й се прииска да утеши Касандра, но около нея витаеше хлад, който Хелън не можеше да пренебрегне. Просто не можеше да се застави да пристъпи по-близо до изплашеното момиче.

— Сега всички си лягайте — каза Ноел с треперлив глас, нарушавайки мълчанието.

Тя избута всички към вратата и подкара малката група като стадо към стълбите, оставяйки Касандра сама в библиотеката. Хелън се завлече горе и рухна върху леглото в стаята за гости, без дори да се съблече или първо да махне завивките.

Когато се събуди на другата сутрин, беше покрита със засъхнала слуз. Беше заспала в толкова скапано настроение, че когато стигна в Подземния свят, се озова затънала до гърдите в някакво праисторическо блато. Не беше ямата с плаващите пясъци, което бе огромно облекчение, но въпреки това вонеше. Употреби и последната частица от усилията си, за да попречи на калната вода да нахлуе в устата й, докато газеше през нея: от удавянето винаги я делеше само една погрешна стъпка. След цяла нощ в състояние, близко до паниката, при събуждането си Хелън откри, че беше още по-уморена, отколкото предния ден.

Измъкна се с усилие от леглото и забеляза, че тениската й е още почти раздрана, в косата й се бяха оплели клечки и мъртви шета, и беше изгубила едната си обувка. Разбира се, на път към банята се сблъска с Лукас. Той се втренчи в нея за миг и очите му пробягаха бързо нагоре-надолу по раздърпаните и дрехи, докато останалата част от тялото му остана вдървена.

— Какво? Пак ли ще ми се развикаш? — попита предизвикателно Хелън, твърде уморена, за да внимава.

— Не. — Гласът му изневери. — Няма вече да се карам с теб. Очевидно не помага.

— Тогава какво?

— Не мога да направя това — каза той, повече на себе си, отколкото на Хелън. — Баща ми сгреши.

Замъгленият й ум още обработваше думите му, когато той отвори най-близкия прозорец и скочи през него.

Хелън го проследи как отлита, твърде уморена, за да се изненада. Продължи към банята, като с всяка стъпка пръскаше противна слуз по пода. Сведе поглед към мръсотията, която оставяше, и си помисли колко по-лошо щеше да стане, когато се съблечеше. Единственото решение, което частично парализираният й мисловен процес измисли, беше да влезе под душа, все още напълно облечена. Докато търкаше разкъсаната си тениска с калъп сапун с лимонов аромат, тя започна да се смее. Смехът беше неуверен, от онзи, който заплашва да премине в ридание.

Ариадна почука на вратата. Хелън затисна устата си с ръка, но беше твърде късно. Ариадна прие мълчанието й като сигнал, че става нещо лошо и нахълта в банята.

— Хелън! Ти да не би… О, уау. — Тонът на Ариадна се промени и в един миг от загрижен стана слисан. Видя през стъклената врата на душкабината, че Хелън все още е напълно облечена. — Ъм, знаеш, че си пропуснала нещо, нали?

Хелън отново избухна в смях. Ситуацията беше толкова нелепа, че не можеше да направи нищо друго, освен да се разсмее.

— Нима носиш една обувка? — изрече задавено Ариадна.

— Събудих… се… само с една! — Хелън вдигна босия си крак и посочи към него. И двете момичета се разсмяха истерично при вида на мърдащите пръсти на Хелън.

Ариадна помогна на Хелън да се почисти и двете заедно завлякоха мръсните чаршафи и подгизнали дрехи до пералното помещение. Докато успеят да слязат за закуска, всички други бяха почти приключили.

— Къде е Лукас? — попита Ноел, като изви нервно шия, за да погледне зад Хелън.

— Скочи през един прозорец — отговори Хелън. Взе чаша и си наля кафе. Когато повдигна глава, забеляза, че всички са се втренчили в нея. — Не се шегувам. Сблъскахме се в коридора и когато ме видя, той буквално скочи през един прозорец. Някой да иска кафе?

— Каза ли къде отива? — попита Джейсън, очевидно обезпокоен.

— Не — отвърна тя с равен тон.

Ръцете на Хелън трепереха, но въпреки това разбърка малко сметана в чашата си и отпи. В такова състояние реши, че кафето всъщност може да я успокои. Имаше чувството, че цялото й тяло е горещо и студено едновременно.

— Хелън? Зле ли ти е? — попита Ноел с присвити очи.

Хелън поклати неуверено глава. Невъзможно беше един Потомък да се разболее от някоя от болестите на простосмъртните и въпреки това, когато прокара ръка през челото си, я отдръпна, мокра от пот. Все още взирайки се в ръката си, тя чу как един електромобил приближи тихо към къщата и спря.

— Лени! Довлечи си задника тук навън и ни помогни с тези книги! — изкрещя Клеър от автомобилната алея.

Хелън се обърна да погледне през прозореца зад гърба си и видя Клеър и Мат да излизат от колата на Клеър. Благодарна за прекъсването, Хелън изтича навън, изплъзвайки се изпод пронизващия поглед на Ноел, за да им помогне.

— Чухме, че имаш проблем с мравките — каза Клеър ухилено и започна да трупа книги върху протегнатите й ръце.

— Защото точно това ми трябва, нали? — засмя се печално Хелън. — Още проблеми.

— Не се тревожи, Лен. Ще се разделим на групи и ще се занимаваме с това на смени. Ще го разгадаем. — Мат звучеше толкова сигурен. Той нарами една раница, пълна с книги, затвори багажника, и обви с ръка раменете на Хелън, докато вървяха заедно към къщата. — С Клеър неслучайно сме включени в списъка с най-търсените хора на ПЕТА, нали знаеш.

Когато Хелън, Клеър и Мат точно се канеха да се върнат вътре, чуха Кастор и Палас да се сбогуват, и решиха да оставят членовете на семейство Делос насаме за малко. Доколкото Хелън схвана, Конклавът беше важно мероприятие, нещо като съчетание между процес на Върховния съд и международна среща на върха. Щом започнеше, на никого не беше позволено да си тръгне, докато не бъде взето решение за курс на действие, затова понякога тези заседания можеха да отнемат седмици.

Хелън се опита да не подслушва твърде много, докато те се прегръщаха и сбогуваха, но не можа да се сдържи, когато дочу как Кастор тайно дръпна Ноел настрана, за да попита дали Лукас ще идва или не.

— Не знам къде отиде. Досега вече може да е стигнал в Тибет — отвърна Ноел сякаш накрая на издръжливостта си. — Надявах се, че ще отиде с вас в Ню Йорк за няколко седмици. За да го измъкна оттук и да му дам шанс да…

— Шанс да направи какво? — попита Кастор печално, когато Ноел вече не знаеше какво да каже. — Просто го остави на мира.

— Оставила съм го на мира, и това очевидно не помага! — възкликна Ноел. — Напоследък е постоянно толкова разгневен, Кас, и мисля, че положението става по-лошо — не по-добро.

— Знам. Той се промени, Ноел, и според мен ще трябва да приемем, че това може да е за постоянно. Надявах се, че ще намрази само мен, но изглежда, че мрази целия свят — изрече Кастор унило. — И, честно казано, не го виня. Можеш ли да си представиш някой да ни беше разделил така, както аз разделих тях?

— Ти нямаше избор. Те са братовчеди. Това не е нещо, което ще се промени — заяви убедително Ноел. — И все пак, ако баща ти беше причинил на нас това, което ти причини на Лукас…

— Не знам какво щях да му направя — заяви Кастор, сякаш не можеше дори да мисли за това. Хелън ги чу да се целуват и моментално „изключи“ свръхсилния си слух на Потомка.

— Да вървим в библиотеката и да се захващаме за работа! — предложи тя високо на Клеър и Мат и тръгна да заобиколи къщата, за да влезе от друг вход. Умът й препускаше.

Дали наистина Кастор беше разделил нея и Лукас, и ако да — как? Хелън си спомни избухването на вечеря и осъзна, че Лукас беше точно толкова ядосан на Кастор, колкото и на нея — може би повече. Дали Лукас я бе наранил, защото баща му бе му заповядал да го направи?

— Лен? Знаеш, че те обичам, но наистина трябва да престанеш да се рееш из облаците — каза Клеър с мила гримаса. Хелън се огледа наоколо и осъзна, че беше спряла насред коридора на път за библиотеката, сякаш краката й просто бяха отказали да се движат, или нещо подобно.

— Съжалявам! — възкликна тя и забърза да настигне приятелите си.

Лукас кръжеше около музея „Гети“ — блестяща бяла сграда, елегантно кацнала на върха на един от по-неугледните хълмове на Лос Анджелис. Бялата каменна постройка, увенчаваща сухия, каменист хълм, поразително наподобяваше Партенона.

Партенонът първоначално е бил съкровищница, затова на Лукас му се струваше подобаващо, че идваше в „Гети“, за да отмъкне няколко монети.

Търсеше място, което да му предостави укритие за краткия миг на приземяването му, когато щеше да му се наложи да забави темпото достатъчно, че да могат да го видят. Лукас влезе толкова бързо, че човек не би могъл да го види, и се спусна на земята толкова леко, че не остави никакви следи от стъпки. В мига, щом докосна земята, Лукас наполовина затича, наполовина литна към вратата толкова бързо, че охранителната камера улови само неясно размазано петно. Спирайки точно до вратата, Лукас застина и изчезна.

През последните няколко седмици се беше научил, че ако не се движеше твърде много, можеше да разпръсква светлината, така че повърхността на тялото му изглеждаше като онова, което се намираше зад нея. В началото, преди да усъвършенства своята „мантия невидимка“, все още беше възможно някой Потомък да различи лека пролука между картината, която Лукас създаваше, и обкръжението му. За щастие само един Потомък някога го беше забелязал и това си беше проклета грешка на самия Лукас.

След половинчасово чакане, през вратата най-после излезе един служител по поддръжката с гребло в едната ръка и сутрешния термос с кафе в другата. Лукас просто се промъкна покрай него и влезе, без да настъпи дори една-единствена аларма. Можеше да изтръгне вратата от пантите й, но не искаше да привлича твърде много внимание към себе си. Не знаеше дали планът му ще проработи, но не искаше семейството му да започне да изпитва подозрения и да се намеси.

Винаги го бяха учили, че музеите са свещени места, защото подслоняваха толкова много реликви на Потомците, но никога не си беше представял, че един ден ще дойде момент, в който да обмисля влизане с взлом в някой. Сега беше отчаян. Трябваше да направи нещо, за да помогне на Хелън.

Баща му беше сгрешил. Нужен беше само един поглед към Хелън — с дрехи, разкъсани и покрити с онази черна кал от Подземния свят — и Лукас разбра със сигурност, че не той е проблемът на Хелън. Беше постъпил, както беше наредил баща му, но тя още страдаше. Да стои далече от нея не беше достатъчно.

Лукас знаеше, че Хелън е силна, и вярваше, че тя взема добри решения дори когато не беше съгласен с нея. Тя беше заявила, че Орион й помага, така че независимо колко силно го разяждаше мисълта за тях двамата заедно, Лукас беше отстъпил.

В нощта, когато загина Пандора, той си беше обещал, докато гледаше зазоряването от платформата на покрива на Хелън, че ще понесе всичко, стига Хелън да продължи нататък и да води пълноценен и смислен живот. Беше се превърнал в създание с изкривено мислене в опита си да прекъсне връзката между тях. И въпреки това тази сутрин тя беше изглеждала по-зле, отколкото преди Лукас да я отблъсне.

Каквото и да й се случваше, то отиваше далеч отвъд чувствата й по отношение на обречената им връзка.

Лукас се движеше толкова бързо по коридорите на музея, че лицето му не можеше да бъде записано на камерите. Макар че обкръжението му се променяше за частици от секундата, той знаеше къде отива. Имаше много табели, които да го насочват в правилната посока. „Съкровищата на древна Гърция“ беше огромен надпис, доставящ удоволствие на тълпите, а тази прочута изложба от наскоро открити при разкопки златни артефакти вече беше пътувала по цял свят. Този месец беше ред на „Гети“ и бяха обвили музея с ярки копринени транспаранти в чест на събитието.

Освен това бяха качили онлайн множество снимки на артефактите. В истински южнокалифорнийски стил не толкова впечатляващите златни предмети, останали от други рекламни снимки на музея, бяха скупчени заедно на големи, искрящи групови снимки. Лос Анджелис просто обичаше да вмества колкото може повече ослепителен блясък в една рамка и след повече от две седмици летене по цял свят, претърсвайки всеки музей, именно така Лукас най-накрая беше открил онова, което търсеше. По интернет.

В сравнение с другите предмети в сбирката, малката шепа монети едва ли си заслужаваше показването. Трябваше да отиде до една от задните витрини, за да ги намери, но когато успя, не изгуби и миг. Доколкото знаеше, тези три монети — всяка с гравиран върху едната страна мак — бяха последните останали оболи, изсечени в чест на Морфей, бога на сънищата.

Лукас открадна всичките.

— Тъпчем на едно място! — изстена Хелън към бездушния таван на библиотеката. — Знам, че не звучи твърде смислено, но, повярвайте ми, там долу не съществува такова нещо като географски напредък. Споменах ли брега, който не води до океан? Това е просто мокър пясък като бряг по време на отлив, само че няма океан. Никога. Това е просто бряг. Няма вода!

Беше толкова уморена, че имаше чувството, че започва да полудява и от време на време потръпваше неочаквано, което започваше да я тревожи. Не можеше да се разболее. Беше едновременно невъзможно и дразнещо. Телефонът на Хелън избръмча, прекъсвайки разпръснатите й мисли. Орион питаше дали „Гръцките гении“ вече са измислили нещо. Тя се усмихна на измисленото от него прозвище на нейната група за проучвания и отговори, че не са. Попита го какво чете той от римска страна.

„Война, оргии, изплакване, повтаряне. Става досадно“ отговори той. Почти ;)

— Пак ли е Орион? — попита Ариадна с измъчено изражение. Хелън хвърли поглед към нея и кимна отегчено, докато печаташе.

Хелън разбираше защо всички се тревожеха — трябваше да се постараят Династиите да останат разделени — но понякога се чувстваше обидена. Безспорно, Орион беше прекрасен. И смел. И забавен. Но това не означаваше, че са гаджета или нещо подобно.

— Чакай! Можеш да намериш Орион! — възкликна Клеър, смущавайки блуждаещите мисли на Хелън.

— Да, вече ти казах. Съсредоточавам се върху лицето му и се появявам точно до него, точно както правят Джейсън и Ариадна, когато връщат хората от периферията на Подземния свят. Но мога да го намеря само ако е в същата безкрайност като мен — отговори Хелън. — Защото ако не е, няма да го намеря никога, дори и ако слезе в следващия… О, забрави.

— Хелън, разбирам всичко това — каза раздразнено Клеър. Това, което не знам, е дали Орион е единственият, когото можеш да намериш само като си помислиш за него.

— Вече се опитах да намеря Фуриите по този начин, Гиг — безброй пъти. Никога не се получава.

— Те не са хора — изрече Клеър с много ясен тон, опитвайки се да сдържи вълнението си. — А ако се съсредоточиш върху някой, който живее там долу? Мислиш ли, че можеш да използваш този човек като един вид насочваща светлина?

— Това е земята на мъртвите, Гиг. Да търсиш някой, който живее там долу, е един вид оксиморон, нали? — попита Хелън, изгубвайки се в логиката на Клеър.

— Не и ако е похитена, тялом и духом, от самия владетел — каза Клеър. Тя скръсти ръце на гърдите си и се усмихна, сякаш знаеше някаква тайна.

Джейсън издаде изненадан гърлен звук.

— Как си станала такава умница? — попита той, като се втренчи възхитено в Клеър.

— Просто късмет за теб, предполагам — отговори тя ухилено.

Ариадна, Хелън и Мат се спогледаха смутено, докато Джейсън и Клеър се усмихваха един на друг, забравяйки, че в стаята има и други хора.

— Хей, приятелчета? Никак не ми се ще да ви прекъсвам, но за какво говорите? — попита Мат.

Джейсън се изправи и отиде до купчините с книги. Когато се върна, донесе стара книга и я сложи разтворена пред Хелън. Тя видя изображение на млада чернокожа жена, която се отдалечаваше от наблюдателя, но гледаше назад през рамо, сякаш не искаше да си отиде. Беше облечена в рокля от цветя и носеше корона, която искреше от скъпоценни камъни, големи колкото гроздови зърна. Тялото й беше грациозно като на балерина, и дори в профил лицето й беше зашеметяващо красиво. И все пак, въпреки голямата си красота и богатство, тя излъчваше смазваща печал.

— О, да — каза тихо Ариадна. — Сега си спомням.

— Коя е тя? — попита Хелън, изпълнена със страхопочитание от образа на тази тъжна, красива жена.

— Персефона, богинята на цветята и царица на Подземния свят — отговори Джейсън. — Тя всъщност е Потомка. Единствена дъщеря на олимпийската богиня Деметра, богинята на земята. Хадес отвлякъл Персефона и я подлъгал да се омъжи за него. Сега тя е принудена да прекарва есенните и зимните месеци в Подземния свят. Казват, че Хадес й направил нощна градина до двореца си. Градината на Персефона.

— Позволено й е да напуска Подземния свят само за да посещава майка си през пролетта и лятото. Когато се връща на земята, навсякъде, където мине, цветята разцъфват. — Ариадна звучеше унесено, сякаш беше омагьосана от мисълта как Персефона кара света да разцъфне.

— Октомври е. Сега трябва да е долу — добави Мат с предпазлива надежда.

— И сте сигурни, че не е една от безсмъртните? — Хелън сбърчи вежди със съмнение. — Как е възможно да е още жива?

— Хадес сключил сделка с Танатос, бога на смъртта, че Персефона не може да умре, докато Хадес не й позволи — обади се Касандра от отсрещния край на стаята, при което Хелън подскочи.

Беше забравила, че Касандра седеше там, пишейки писмо на баща си, който още беше в Ню Йорк. На Кастор и Палас беше позволено да получават само писмени съобщения, докато бяха на Конклава, и бяха поискали конкретни сведения за мирмидонеца. Касандра винаги беше имала смущаващата способност да остава неподвижна като статуя, а напоследък тази способност беше толкова ясно изразена, че ставаше направо стряскаща. Тя отиде при останалите от групата и се вгледа намръщено в изображението на Персефона.

— Значи тя е хваната в капан там долу — каза Хелън, като се съсредоточи отново върху скръбната фигура на Персефона.

— Но въпреки това би могла да ти помогне — каза Касандра. — Тя знае всичко за Подземния свят.

— Тя е пленница — отговори Хелън, като се намръщи ядосано. — Би трябвало ние да помагаме на нея. Орион и аз, искам да кажа.

— Невъзможно — каза Касандра. — Дори Зевс не е могъл да накара Хадес да се раздели с Персефона, когато Деметра поискала дъщеря си обратно. Деметра потопила света в ледена епоха и с това едва не погубила човечеството.

— Той е похитител! — възкликна Мат възмутен. — Защо Хадес не е заключен на Олимп с останалите? Той е един от тримата главни богове. Не трябва ли да е част от Примирието?

— Хадес е най-възрастният брат от Тримата големи, затова предполагам, че технически е олимпиец, но винаги е бил различен. Не си спомням никакви източници, в които да се твърди, че изобщо е бил на планината Олимп — каза Касандра с лека скептична гримаса. — Подземният свят се нарича още „Хадес“, защото е изцяло негово владение. Не е част от Примирието или дори от света, като стана въпрос.

— Подземният свят има собствени правила — каза Хелън. Разбираше тази част по-добре от когото и да било. — И предполагам всички си мислите, че Персефона може да е готова да наруши някои от тях?

— Не искам да обещавам нищо, но ако някой изобщо би бил в състояние да ти помогне там долу, това вероятно ще е тя — каза Джейсън. — Тя е царицата.

Телефонът на Хелън избръмча.

Искаш ли да научиш любимия мръсен виц на Юлий Цезар? — гласеше съобщението на Орион.

Да се срещнем довечера — отговори Хелън. Мисля, че попаднахме на нещо.