Джоузефин Анджелини
Безсънна (2) (Търсачът в дълбините)

1

Червена кръв разцъфна като цвете изпод изтръгнатите нокти на пръстите на Хелън, събра се като езерце в полумесеците на кожичките под тях, и започна да се стича по кокалчетата й на малки рекички. Въпреки болката, тя се вкопчи по-здраво в перваза с лявата си ръка, за да се опита да плъзне дясната напред. Под пръстите й имаше мръсотия и кръв, заради които се хлъзгаше, а ръцете й бяха изтръпнали толкова силно, че започвате да усеща спазми в средата на дланта си. Посегна с дясната си ръка, но нямаше сили да се изтегли нито милиметър напред.

Хелън се плъзна назад с пъшкане, докато увисна и се залюля на скованите връхчета на пръстите си. На шест етажа над ритащите й крака имаше леха с мъртви цветя, осеяна с покрити с плесен тухли и плочи, които се бяха свлекли от покрива на порутената сграда и се бяха строшили на парчета. Не й беше нужно да поглежда надолу, за да осъзнае, че същото щеше да се случи и на нея, ако изпуснеше от хватката си рушащия се перваз на прозореца. Опита се отново да преметне крак нагоре и да се захване с него за перваза, но колкото повече риташе, толкова по-несигурна ставаше хватката й.

Измежду изпохапаните й устни се откъсна ридание. Висеше от този перваз, откакто се спусна в Подземния свят онази нощ. Струваше й се, че са минали часове, може би дни, и издръжливостта й отслабваше. Хелън изплака, обзета от безсилен гняв. Трябваше да се махне от този перваз и да отиде да намери Фуриите. Тя беше Търсачът в дълбините — това беше задачата й. Да намери Фуриите в Подземния свят, да ги победи по някакъв начин, и да освободи Потомците от тяхното влияние. От нея се очакваше да сложи край на цикъла на отмъщението, който принуждаваше Потомците да се избиват помежду си, но ето че вместо това беше тук, увиснала от някакъв перваз.

Не искаше да падне, но знаеше, че няма да се доближи до откриването на Фуриите, ако продължаваше да виси тук цяла вечност. А в Подземния свят всяка нощ продължаваше цяла вечност. Тя знаеше, че трябва да сложи край на тази нощ и да започне следващата наново, в друга, може би по-плодотворна безкрайност. Ако не успееше да се изтегли нагоре, това оставяше само един вариант.

Пръстите на лявата й ръка започнаха да се присвиват и хватката й поддаде. Опита се да си внуши да не се съпротивлява, да си каже, че ще бъде по-добре ако падне, защото поне всичко щеше да свърши. Но продължаваше все така да се вкопчва в перваза с всяка частичка сила, останала в дясната й ръка. Страхуваше се твърде много, за да се пусне. Прехапа окървавената си устна, за да се съсредоточи, но пръстите на дясната й ръка се плъзнаха през мръсотията и най-сетне се откъснаха от ръба. Не можа да се задържи.

Когато се удари в земята, чу как левият й крак се счупи.

 

 

Хелън се плесна с ръка през устата, за да попречи на писъка да изригне в тихата й спалня в Нантъкет. Усети вкуса на дъхащата на кремък мръсотия от Подземния свят по изтръпналите си пръсти. В оловносивата предутринна светлина тя се заслуша напрегнато в звуците надолу по коридора, докато баща й се приготвяше за деня. За щастие той сякаш не чу нищо необичайно и слезе долу да приготвя закуската, сякаш всичко беше наред.

Легнала в леглото, трепереща от болката в счупения й крак и разтегнатите мускули, Хелън чакаше тялото й да се изцели само. По двете страни на лицето й се стичаха сълзи, които оставяха горещи следи по премръзналата й кожа. Спалнята й беше леденостудена.

Хелън знаеше, че трябва да се храни, за да се изцели добре, но не можеше да слезе долу със счупен крак. Наложи си да запази спокойствие и да чака. Скоро тялото й щеше да бъде достатъчно силно, за да се раздвижи, после — да се изправи, а след това — да ходи. Щеше да остане да лежи и да каже, че се е успала. Щеше да скрие наранения си крак от баща си възможно най-добре, като се усмихва и говори за незначителни неща, докато се хранеха. После, с малко храна в тялото си, щеше да приключи с изцеляването.

Скоро щеше да се почувства по-добре — каза си тя, като плачеше възможно най-тихо. Просто трябваше да издържи.

 

 

Някой размахваше ръка пред лицето на Хелън.

— Какво? — попита тя, стресната. Обърна се да погледне Мат, който й правеше знаци да се опомни.

— Съжалявам, Лени, но все още не схващам. Какво е Потомък Скитник? — попита той, с набръчкано от тревога чело.

— Аз съм Скитница — отговори тя малко прекалено високо. Беше се унесла за миг и още не беше влязла в крак с разговора.

Хелън изправи прегърбените си рамене и огледа останалата част от стаята, за да открие, че всички се бяха втренчили в нея. Всички, освен Лукас. Той изучаваше прибраните в скута си ръце, със стиснати устни.

Хелън, Лукас, Ариадна и Джейсън седяха около кухненската маса на семейство Делос след училище, опитвайки се да въведат Мат и Клеър във всичко, свързано с полубоговете. Мат и Клеър бяха най-добрите простосмъртни приятели на Хелън, и двамата бяха невероятно умни, но някои неща, отнасящи се до Хелън и нейното минало, бяха твърде сложни, за да се приемат за даденост. След всичко, което бяха преживели, Мат и Клеър заслужаваха отговори. Бяха рискували живота си, за да помогнат на Хелън и останалите от семейство Делос преди седем дни.

Седем дни, помисли си Хелън, като преброи на пръсти, за да се увери. Заради цялото време, прекарано в Подземния свят, ми се струват като седем седмици. Може би за мен са били седем седмици.

— Звучи объркващо, но не е — каза Ариадна, когато осъзна, че Хелън няма да продължи. — Има Четири Династии, и всичките Четири Династии имат една към друга кръвен дълг от Троянската война. Затова Фуриите ни карат да искаме да убием някой от друга Династия. За отмъщение.

— Преди милиард години някой от Династията на Атрей убил някого от Тиванската Династия, и от вас се очаква да платите този кръвен дълг? — попита Мат със съмнение.

— До голяма степен, само че е било много повече от просто една смърт. Говорим за Троянската война. Загинали са много хора — и полубожествени Потомци, и напълно смъртни като теб — каза Ариадна с извинителна гримаса.

— Знам, че са загинали много хора, но как чрез този принцип „кръв за кръв“ постигате нещо? — упорстваше Мат. — Това никога не свършва. Безумно е.

Лукас се засмя безрадостно и вдигна очи от скута си, за да срещне тези на Мат:

— Прав си. Фуриите ни подлудяват, Мат — каза тихо и търпеливо. — Преследват ни, докато се пречупим.

Хелън си спомняше този тон. Мислеше за него като за „професорския глас“ на Лукас. Можеше да го слуша цял ден, само дето знаеше, че не трябва.

— Те ни карат да искаме да се избиваме помежду си, за да осъществим някакво изкривено правосъдие — продължи Лукас с премерения си тон. — Някой от друга Династия убива някого от нашата. Ние убиваме някого от тяхната за разплата, и така продължава и продължава от три хиляди години и половина. А ако Потомък убие някого от собствената си Династия, той става Прокуденик.

— Като Хектор — каза Мат предпазливо. Дори само изричането на името на техния брат и братовчед разпалваше проклятието на Фуриите, разгневявайки клана Делос. Сега Маг рискува само за да си изясни положението. — Той уби вашия братовчед Креон, защото Креон уби леля ви Пандора, и сега всички изпитвате неудържим порив да го убиете, въпреки че още го обичате. Съжалявам. Все още не разбирам как това има дори далечна прилика с правосъдие.

Хелън се огледа наоколо и видя Ариадна, Джейсън и Лукас да стискат зъби. Джейсън се успокои пръв.

— Ето защо това, което Хелън прави, е толкова важно — отвърна той. — Тя е в Подземния свят, за да победи Фуриите, и да спре цялото това безсмислено убиване.

Мат се предаде неохотно. Беше му трудно да приеме Фуриите, но виждаше, че никой на масата не е много по-доволен от съществуването им, отколкото беше той. Клеър все още имаше вид, сякаш имаше нужда да си изясни някои неща.

— Добре. Това е Прокуденик. А Скитниците като Лени са Потомци, които имат родители от две различни Династии, но само една Династия може да предяви права над тях, нали така? Следователно те все още имат кръвен дълг към другата Династия — проговори Клеър внимателно, сякаш знаеше, че за Хелън ще е трудно да чуе думите й, но въпреки това тя трябваше да ги каже. — За теб е предявила претенции майка ти, Дафна. Или по-скоро нейната Династия.

— Династията на Атрей — каза Хелън унило, спомняйки си как отдавна изгубената й майка се беше върнала да й съсипе живота преди девет дни, с някои доста нежелани вести.

— Истинският ти баща обаче — не Джери — макар че, Лени, трябва да кажа, за мен Джери винаги ще е истинският ти баща — поправи се разпалено Клеър, преди отново да подхване нишката на мисълта си. — Биологичният ти баща, който така и не е разбрал и който е починал, преди да се родиш…

— Е бил от Ливанската Династия. — За момент Хелън срещна очите на Лукас, после бързо извърна поглед. — Аякс Делос.

— Нашият чичо — каза Джейсън, като обхвана с поглед Ариадна и Лукас.

— Правилно — каза Клеър неловко. Премести поглед между Хелън и Лукас, които отказваха да я погледнат в очите. — И тъй като за двама ви са предявили претенции вражески Династии, отначало двамата желаехте взаимно смъртта си. Докато… — тя млъкна, без да довърши.

— Преди Хелън и аз да платим кръвния дълг на нашите Династии, като едва не умряхме един за друг — довърши Лукас с мрачен тон, предизвиквайки всички да направят коментар за връзката, която двамата с Хелън споделяха.

На Хелън й се прииска да изкопае дупка право в настлания с плочки под на кухнята на семейство Делос и да изчезне. Чувстваше тежестта на незададените въпроси на всички.

Всички се питаха: Колко далеч бяха стигнали Хелън и Лукас, преди да разберат, че са първи братовчеди? Дали беше само малко целуване или беше станало толкова сериозно, че да са белязани до живот?

И: Дали все още искат да бъдат един с друг, макар да знаят, че са братовчеди?

И: Питаха се дали все още го правят понякога. За тях не би било трудно, защото и двамата могат да летят. Може би се измъкват тайно всяка нощ и…

— Хелън? Трябва да се залавяме пак за работа — каза Касандра с властна нотка в гласа. Стоеше на прага на кухнята, подпряла юмрук на слабия си, момичешки хълбок.

Докато Хелън се надигаше от масата, Лукас улови погледа й и се усмихна съвсем лекичко, окуражавайки я. Като се усмихна едва-едва в отговор, Хелън последва Касандра надолу към библиотеката на семейство Делос, чувствайки се по-спокойна, по-самоуверена. Касандра затвори вратата и двете момичета продължиха търсенето си за някакви познания, които можеха да помогнат на Хелън в нейната мисия.

 

 

Хелън зави зад ъгъла и видя, че пътят е препречен от ръждива дъга. Един небостъргач се бе привел през улицата, сякаш гигантска ръка го беше притиснала като царевично стъбло.

Хелън избърса сърбящата пот от челото си и се опита да намери най-безопасния път през напукания бетон и изкривените железа. Щеше да е трудно да се прекатери, но повечето сгради в този изоставен град се ронеха на прах, докато пустошта около него се разрастваше. Нямаше смисъл да тръгва в друга посока. Едно или друго препятствие препречваше всички улици, а и освен това, Хелън не знаеше преди всичко накъде се предполага да върви. Единственото, което можеше да направи, беше да продължи да се придвижва напред.

Докато се прехвърляше тромаво през назъбена решетка, обкръжена от стипчивия мирис на гниещ метал, Хелън чу дълбоко, печално стенание. От сглобката на решетката с разтърсване изпадна болт, и една подпорна греда над нея се откъсна сред дъжд от ръжда и пясък. Хелън инстинктивно вдигна ръце и се опита да я отклони, но тук долу в Подземния свят ръцете й нямаха силата на Потомците. Стовари се болезнено по гръб, простряна над кръстосващите се пречки на решетката под нея. Тежката подпорна греда лежеше напряко върху корема й, притискайки я надолу през гредата.

Хелън се опита да се извие, за да се измъкне изпод нея, но не можеше да помръдне краката си, без от хълбоците й да изригне мъчителна болка. Нещо със сигурност беше счупено — бедрото й, гърбът й, а може би и двете.

Хелън примижа и се опита да засенчи очите си с ръка, като преглътна, за да прогони жаждата си. Беше уязвима, хваната в капан, като преобърната по гръб костенурка. В празното небе нямаше нито едно облаче, което да й дари поне миг облекчение.

Само заслепяваща светлина и безмилостна жега…

 

 

Хелън излезе замаяно от часа по социални науки на госпожица Би, потискайки една прозявка. Усещаше главата си натъпкана и сгорещена, като сложена да се пече на бавен огън пуйка за Деня на благодарността. Беше почти краят на учебния ден, но това не беше утеха. Хелън сведе поглед към стъпалата си и се замисли за онова, което я очакваше. Всяка нощ се спускаше в Подземния свят и се сблъскваше с поредния ужасяващ пейзаж. Нямаше представа защо в крайна сметка попада на някои места по няколко пъти, а на други — само веднъж, но си мислеше, че има нещо общо с настроението й. В колкото по-лошо настроение беше, когато заспиваше, толкова по-лошо беше преживяването й в Подземния свят.

Все още съсредоточена върху своите тътрещи се крака, Хелън почувства топли пръсти да докосват лекичко нейните в суматохата в коридора. Когато вдигна поглед, видя сините като сапфири очи на Лукас да търсят нейните. Тя си пое жадно дъх — бърза, насочена навътре изненадана въздишка — и прикова очи върху неговите.

Погледът на Лукас беше мек и закачлив, а ъгълчетата на устата му се извиха в потайна усмивка. Все още движейки се в противоположни посоки, те обърнаха глави, за да поддържат зрителен контакт, докато вървяха: еднаквите им усмивки нарастваха с всеки изминал миг. Като отметна закачливо косата си, Хелън рязко се обърна напред и сложи край на погледа, със залепена на лицето усмивка.

Само с един поглед от Лукас се почувства по-силна. Отново жива. Чу го как се подсмихва тихо, докато вървеше нататък, самодоволен, сякаш знаеше точно колко голямо въздействие има върху нея. Тя също се подсмихна, като поклати глава. После видя Джейсън.

Вървящ на няколко крачки зад Лукас, с Клеър до себе си, Джейсън беше наблюдавал цялата размяна на усмивки и погледи. Устата му беше разтревожено стисната в тънка линия, а очите му бяха тъжни. Поклати неодобрително глава към Хелън и тя сведе очи, изчервявайки се като домат.

Бяха братовчеди, Хелън знаеше това. Флиртуването беше нередно. Но то я караше да се чувства по-добре, когато нищо друго не успяваше. Нима от нея се очакваше да премине през всичко това дори без утехата от усмивката на Лукас? Хелън отиде в последния си учебен час и седна на чина си, сдържайки сълзите, докато изваждаше тетрадката си.

 

 

Дълги остри парчета дърво заобикаляха Хелън, принуждавайки я да остане напълно неподвижна или да рискува да се наниже на някое от тях. Беше хваната в капан в ствола на дърво, което растеше самичко насред сух, мъртъв шубрак. Ако дишаше твърде дълбоко, дългите трески я бодяха. Ръцете й бяха извити зад гърба, а краката — сгънати неудобно под нея, накланяйки торса й напред. Една дълга треска беше точно на едно ниво с дясното й око. Ако главата й помръднеше напред, докато се бореше да се освободи — ако дори я оставеше да клюмне леко от изтощение — окото й щеше да бъде избодено.

— Какво очаквате да направя? — прошепна Хелън, без да се обръща към никого. Знаеше, че е съвсем сама.

— Какво се предполага да направя? — внезапно изпищя тя: усещаше по гърдите и гърба си жилещата болка от дузина малки пробождания.

Пищенето не помогна, но разгневяването успя. Помогна й да се стегне достатъчно, за да приеме неизбежното. Беше се докарала дотук, дори и това да беше непреднамерено, и знаеше как да се измъкне. Болката обикновено предизвикваше освобождаването й от Подземния свят. Стига да не умреше, Хелън беше напълно сигурна, че ще напусне Подземния свят и ще се събуди в леглото си. Щеше да е ранена и да изпитва болка, но поне щеше да се измъкне.

Взря се в дългата треска пред окото си, знаейки какво изисква ситуацията, но без да е сигурна, че е способна да го направи. Когато гневът, който я подтикваше, се оттече, сълзи на отчаяние изпълниха очите й и се разляха по бузите й. Чу собствените си задушени, задавени ридания да я притискат в клаустрофобичния затвор на дървесния ствол. Минаха минути, и ръцете и краката й започнаха да крещят, докато се гърчеха в неестествени форми.

Времето нямаше да промени положението. Сълзите нямаше да го променят. Тя имаше един избор, и знаеше, че може да го направи или сега, или след като страда с часове. Хелън беше Потомка, и като такава — прицел на Фуриите. Никога не беше имала избор, освен един. При тази мисъл гневът се върна.

В един миг на увереност тя рязко помръдна глава напред.

 

 

Лукас не можеше да откъсне очи от Хелън. Дори от отсрещния край на кухнята виждаше, че полупрозрачната кожа на високите й скули беше толкова бледа, че по нея имаше сини петна от тънките като дантела вени, простиращи се под повърхността. Можеше да се закълне, че когато тя най-напред дойде да учи с Касандра в къщата на семейство Делос тази сутрин, ръцете й над лактите бяха покрити с избледняващи синини.

Сега изражението й беше изплашено, като на преследван човек. Изглеждаше по-уплашена, отколкото преди няколко седмици, когато всички мислеха, че Тантал и фанатичните Сто братовчеди я преследват. Касандра наскоро беше прозряла, че Стоте съсредоточават почти цялата си енергия, за да открият Хектор и Дафна, и че Хелън няма от какво да се бои. Но ако причината за страха на Хелън не бяха Стоте братовчеди, тогава трябваше да е нещо в Подземния свят. Лукас се питаше дали тя е преследвана, може би дори измъчвана там долу.

Тази мисъл го разкъсваше отвътре, сякаш по гръдния му кош се катереше диво животно, което пътьом гризеше костите му. Трябваше да стиска зъби, за да попречи на дрезгавото ръмжене, което се опитваше да излезе от гърлото му. Беше толкова разгневен през цялото време, и гневът му го тревожеше. Но по-ужасен от гнева бе фактът колко се тревожеше за Хелън.

Гледката как тя подскача при най-лекия звук или се напряга вътрешно с разширени, втренчени очи, го водеше до паника. Лукас изпитваше физическа нужда да закриля Хелън. Беше като цялостен телесен тик, който го караше да се хвърли между нея и опасността. Но не можеше да й помогне с това. Не можеше да слезе в Подземния свят, без да умре.

Лукас още работеше по този проблем. Нямаше много хора, които можеха физически да слязат в Подземния свят, както Хелън можеше, и да оцелеят — само шепа в цялата история на гръцката митология. Но той нямаше да спре да се опитва. Лукас винаги бе бил добър в решаването на проблеми — добър особено в разрешаването на нерешими пъзели и загадки. Което вероятно бе причината, поради която да вижда Хелън така, го нараняваше по този разяждащ, омразен начин.

Не можеше да разреши това вместо нея. Тя беше сама там долу, и той не можеше да направи нищо по въпроса.

— Синко. Защо не седнеш до мен? — предложи Кастор, като стресна Лукас и го изтръгна от мислите му. Баща му посочи стола от дясната си страна, докато всички сядаха на масата за неделната вечеря.

— Това е мястото на Касандра — отвърна Лукас с рязко поклащане на глава, но онова, което всъщност си мислеше бе, че това място беше на Хектор. На Лукас му беше непоносимо да заеме място, което никога не биваше да е освобождавано. Вместо това седна от лявата страна на баща си на общата пейка.

— Да, татко — пошегува се Касандра, докато заемаше мястото, което автоматично бе наследила, когато Хектор стана Прокуденик заради това, че уби единствения син на Тантал — Креон. — Да не се опитваш да ме понижиш в звание, или нещо подобно?

— Нямаше ли да узнаеш, ако го правех? Що за оракул си тогава? — подкачи я Кастор, като я смушка в корема, докато тя се разпищя.

Лукас виждаше, че баща му се възползва от тази рядка възможност да поиграе с Касандра, защото тези възможности почти се бяха изчерпали. Като Оракул, сестричката на Лукас се оттегляше от семейството си, от всички човеци. Скоро щеше да се отдалечи от всички хора и да се превърне в студен инструмент на Богините на съдбата, независимо колко много бе обичана от най-близките си хора.

Кастор обикновено се възползваше от всеки възможен шанс да си размени шеги с дъщеря си, но Лукас виждаше, че този път той бе само отчасти съсредоточен да се закача с Касандра. Умът му беше другаде. По някаква причина, която Лукас не можеше незабавно да проумее, Кастор всъщност не искаше Лукас да седи на обичайното си място.

Разбра миг по-късно, когато Хелън седна до него, на мястото, което, чрез времето и употребата, беше станало нейното място на масата. Когато тя прекрачи пейката и се плъзна до него, Лукас забеляза как челото на баща му се сбърчи.

Лукас пренебрегна неодобрението на баща си и си позволи да се наслади на усещането за Хелън до себе си. Макар да беше очевидно наранена от това, което й се случваше в Подземния свят, каквото и да бе то, присъствието й изпълваше Лукас със сила. Формата й, мекотата на ръката й, когато докосваше леко неговата, докато си подаваха блюда около масата, ясният, ведър тон на гласа й, когато се включваше в разговора — всичко в Хелън го докосваше отвътре и успокояваше дивото животно в гръдния му кош.

Искаше му се да може да направи същото за нея. По време на вечерята Лукас се питаше какво се случва на Хелън в Подземния свят, но знаеше, че ще трябва да почака, докато останат сами, за да попита. Тя щеше да излъже семейството, но не можеше да излъже него.

— Хей — обади се той по-късно, като спря Хелън в мъждиво осветения коридор между тоалетната и кабинета на баща си. Тя се напрегна за миг, а после се обърна към него, и чертите й омекнаха.

— Хей — прошепна тя, като се приближи до него.

— Тежка нощ?

Тя кимна, промъквайки се още по-близо, докато той вече можеше да усети сапуна с аромат на бадеми, с който току-що си беше измила ръцете. Лукас знаеше, че тя вероятно не си даваше сметка как винаги се движеха един към друг: той обаче си даваше.

— Разкажи ми за това.

— Просто е трудно — каза тя, като сви рамене, опитвайки се да избегне въпросите му.

— Опиши го.

— Имаше един каменен блок. — Тя млъкна, разтри китките си, и поклати глава с измъчено изражение. — Не мога. Не искам да мисля за това повече, отколкото се налага. Съжалявам, Лукас. Не искам да те ядосвам — каза тя, в отговор на раздразненото му изпъшкване.

Той се взря в нея за миг, питайки се как можеше тя да греши толкова много по отношение на онова, което го караше да чувства. Опита се да остане спокоен, докато й задаваше следващия въпрос, но въпреки това той прозвуча по-грубо, отколкото би му се искало.

— Наранява ли те някой там долу?

— Там долу няма никой, освен мен — отвърна тя. От начина, по който го изрече, Лукас разбра, че по някакъв начин самотата й бе още по-ужасна, отколкото мъчението.

— Нараняват те. — Той се пресегна през няколкото стъпки, които ги деляха, и за кратко прокара пръст по китката й, проследявайки формата на избледняващите синини, които беше видял там.

Лицето й беше непроницаемо.

— В Подземния свят нямам силите си. Но се изцелявам, когато се събудя.

— Говори ми — подтикна я той. — Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.

— Знам, че мога, но ако го направя, ще платя за това по-късно — изстена тя, но с нотка на хумор. Лукас продължи да упорства, доловил разведряването в настроението й, и изпълнен с такъв копнеж да види отново усмивката й.

— Какво? Просто ми кажи! — възкликна той ухилено. — Колко болезнено може да е да ми разкажеш за това?

Смехът й замря и тя вдигна поглед към него: устата й се разтвори леко, точно колкото Лукас да види лъскавия като стъкло вътрешен ръб на долната й устна. Той си спомни какво беше усещането от допира, когато я беше целунал, и се напрегна — възпирайки се, преди да наведе глава, за да го почувства отново.

— Мъчително — прошепна тя.

— Хелън! Колко време ти трябва, за да използваш тоалетната… — Касандра млъкна рязко, когато видя гърба на Лукас да се отдалечава надолу по коридора, а Хелън да се изчервява до кръв, докато се стрелва към библиотеката.

 

 

Хелън забърза през стаята с лющещия се тапет с петунии, като избягваше прогнилите дъски на пода до подгизналата, плесенясала кушетка. Тя сякаш я гледаше гневно, докато Хелън тичаше покрай нея. Вече беше идвала в тази посока дузина пъти, може би повече. Вместо да се насочи към вратата вдясно или вратата вляво, знаейки, че и двете не водят наникъде, тя реши, че няма какво да губи, и влезе в дрешника.

Мъхесто вълнено палто висеше в ъгъла. По яката имаше пърхот, и дрехата миришеше на болен старец. Притискаше я, сякаш се опитваше да я пропъди от бърлогата си. Хелън пренебрегна своенравното палто и започна да търси, докато не откри друга врата, скрита в една от страничните стени на дрешника. Отворът беше висок само колкото да позволи през него да мине малко дете. Тя коленичи, внезапно ужасена от вълненото палто, което сякаш я наблюдаваше как се навежда, като че опитващо се да надникне в тениската й, и забърза през високата колкото детски ръст врата.

Следващата стая беше прашен будоар, в който се бяха наслоили трупани с векове тежък парфюм, жълти петна и разочарование. Но поне имаше прозорец. Хелън забърза към него, надявайки се да скочи навън и да се освободи от този ужасен капан. Бутна ярките завеси от тафта в прасковен цвят настрани, с чувство, близко до надежда.

Прозорецът беше зазидан с тухли. Тя заудря тухлите с юмруци — отначало само с леки движения, но с усилващ се гняв, докато кокалчетата й се разраниха. В този лабиринт от стаи всичко бе прогнило и се рушеше — всичко, с изключение на изходите. Те бяха солидни като Форт Нокс^[1].

Хелън беше хваната в капан сякаш от дни. Беше се изпълнила с такова отчаяние, че дори беше затворила очи и се беше опитала да заспи, надявайки се да се събуди в леглото си. Не се получи. Хелън все още не беше открила как да контролира влизанията и излизанията си от Подземния свят, без да се убие. Страхуваше се, че този път наистина ще умре, и не искаше да мисли какво щеше да й се наложи да си причини, за да излезе.

Бели петна обсипваха зрителното й поле, и вече няколко пъти едва не бе припаднала от жажда и изтощение. Не беше пила дори капка вода от толкова дълго, че дори капките слузеста тиня, които излязоха с неохотно съскане от крановете в това адско обиталище, започваха да й се струват съблазнителни.

Странното беше, че в тази част на Подземния свят Хелън беше по-изплашена, отколкото някога преди, макар да не се намираше в никаква непосредствена опасност. Не висеше от някой перваз, нито беше затворена в ствол на дърво или окована за китките към скален блок, който я влачеше надолу по хълм и право към остър зъбер.

Намираше се просто в къща, безкрайна къща без изходи.

Тези посещения до частите на Подземния свят, където не се намираше в непосредствена опасност, траеха най-дълго и в края на краищата се оказваха най-тежките. Жаждата, гладът и смазващата самота, от които страдаше бяха най-ужасното наказание. Адът не се нуждаеше от огнени езера, за да я изтезава. Времето и самотата бяха достатъчни.

Хелън седна под зазидания прозорец, мислейки си как ще трябва да прекара остатъка от живота си в дом, където не беше добре дошла.

 

 

Точно насред футболната тренировка заваля проливен дъжд, а после всичко тръгна накриво. Всички момчета започнаха да се блъскат, подхлъзвайки се в калта, като наистина съсипаха терена. Треньор Брант най-сетне се предаде и изпрати всички да си вървят у дома. Лукас гледаше треньора, докато всички се готвеха да си вървят, и беше наясно, че още от самото начало умът му не е в тренировката. Синът му, Зак, беше напуснал отбора предишния ден. Според всеобщите твърдения, треньорът не беше приел това добре, и Лукас се чудеше колко ли сериозна е била кавгата. Днес Зак не беше дошъл на училище.

Лукас съчувстваше на Зак. Знаеше какво е да имаш баща, който е разочарован от теб.

— Люк! Да вървим! Замръзвам — подвикна Джейсън. Той вече смъкваше екипа си на път за съблекалнята и Лукас затича да го настигне.

Побързаха да се приберат у дома, и двамата гладни и мокри, и влязоха право в кухнята. Хелън и Клеър бяха вътре с майката на Лукас. Екипите за бягане на момичетата бяха подгизнали и те кръжаха, изпълнени с очакване край Ноел с възбудени изражения на лицата, докато се попиваха с хавлиени кърпи. Отначало Лукас виждаше единствено Хелън. Косата й беше сплъстена и чорлава, а дългите й, голи крака блестяха от дъжда.

После чу шепот в ухото си и в него припламна омраза. Майка му говореше по телефона. Гласът от другата страна на линията беше на Хектор.

— Не, Лукас. Недей — каза Хелън треперливо. — Ноел, затвори!

Лукас и Джейсън се втурнаха натам, откъдето идваше гласът на Прокуденика, подтиквани от Фуриите. Хелън застана пред Ноел. Всичко, което направи, бе да протегне ръце във възпиращ жест, и братовчедите се блъснаха в ръцете й, сякаш натъквайки се на солидна стена. Бяха отхвърлени назад на пода, задъхани, мъчейки се да си поемат въздух. Хелън не помръдна и на сантиметър.

— Толкова съжалявам! — възкликна Хелън, навеждайки се над тях с тревожно изражение на лицето. — Но не можех да ви позволя да нападнете Ноел.

— Не се извинявай — изпъшка Лукас, като разтриваше гърдите си. Нямаше представа, че Хелън е толкова силна, но беше безкрайно щастлив, че е. Майка му имаше шокирано изражение, но и тя, и Клеър бяха добре. Това беше всичко, което имаше значение.

— Ъъъъхххъ — съгласи се Джейсън с Лукас. Клеър приклекна до него и започна да го потупва съчувствено, докато той се търкаляше, опитвайки се да си поеме отново въздух.

— Момчета, не ви очаквах у дома толкова скоро — заекна Ноел. — Той обикновено се обажда, когато знае, че сте на тренировка…

— Вината не е твоя, мамо — каза Лукас, като я прекъсна рязко. С усилие изправи Джейсън на крака. — Добре ли си, братле?

— Не — отвърна Джейсън искрено. Пое си въздух още няколко пъти и накрая се изправи напълно: това, което му причиняваше болка, вече не беше ударът в гърдите. — Мразя това.

Братовчедите се спогледаха измъчено. И двамата тъгуваха за Хектор и не можеха да понесат онова, което им причиняваха Фуриите. Джейсън внезапно се обърна и излезе през вратата, навън в дъжда.

— Джейсън, чакай — обади се Клеър, като побърза да го последва.

— Не мислех, че ще се върнете толкова рано — повтори Ноел, по-скоро на себе си, отколкото на някого друг, сякаш не можеше да се примири. Лукас отиде при майка си и я целуна по челото.

— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред — каза й той задавено.

Трябваше да се махне оттам. Все още борейки се с бучката в гърлото си, той се качи горе да се преоблече. На половината път по коридора до стаята си и наполовина съблякъл дрехите си, той чу зад гърба си гласа на Хелън.

— Мислех си, че си добър лъжец — каза тя меко. — Но дори аз не се хванах, когато каза „всичко ще бъде наред“.

Лукас пусна подгизналата си тениска на пода и се обърна към Хелън, твърде изтощен, за да се съпротивлява. Притегли я към себе си и отпусна лице върху рамото й. Тя се притисна удобно към него, поемайки тежестта му, когато едрите му рамене се извиха над и около нея, и го задържа, докато той се успокои достатъчно, за да проговори.

— Една част от мен иска да отида да го намеря. Да го проследя — довери й той: не беше в състояние да каже това на никого, освен на Хелън. — Всяка нощ сънувам как се опитах да го убия с голи ръце на стъпалата на библиотеката. Виждам се как го удрям отново и отново, и се събуждам, мислейки, че може би този път наистина съм го убил. И се чувствам облекчен…

— Шшт шшт. — Хелън прокара ръка през мократа му коса, като я приглади и притисна врата, раменете му и схванатите мускули на гърба му, притискайки го по-плътно до себе си. — Аз ще поправя това — зарече се тя. — Кълна ти се, Лукас, ще намеря Фуриите и ще ги спра.

Лукас се отдръпна, за да я погледне, като клатеше глава.

— Не, не исках да те подлагам на по-голям натиск. За мен е убийствено, че цялата тежест пада върху теб.

— Знам.

Това беше. Без обвинения, без вайкане. Просто приемане. Лукас се взря в нея, прокарвайки пръсти по съвършеното й лице.

Обичаше очите й. Те вечно се променяха и Лукас обичаше да отбелязва и подрежда в ума си всичките им различни цветове. Когато Хелън се смееше, очите й бяха бледо кехлибарени, като мед, сипан в стъклен буркан на слънчев прозорец. Когато я целуваше, те потъмняваха, докато стигнеха наситения цвят на махагонова кожа, но с тънички червени и златисти нишки, стрелкащи се през него. Точно сега потъмняваха — подканвайки го да наведе устни към нейните.

— Лукас! — излая баща му. Хелън и Лукас отскочиха един от друг и когато се обърнаха, видяха Кастор най-горе на стълбите, с побеляло лице и вдървено тяло. — Облечи си риза и ела в кабинета ми. Хелън, прибирай се вкъщи.

— Татко, тя не е…

— Веднага! — изкрещя Кастор. Лукас не помнеше да е виждал баща си толкова разгневен.

Хелън побягна. Провря се покрай Кастор с наведена глава и излезе тичешком от къщата, преди Ноел да успее да попита какво се е случило.

 

 

— Седни.

— Аз бях виновен. Тя се тревожеше за мен — поде Лукас, заел предизвикателна поза.

— Не ме интересува — каза Кастор: очите му прогаряха тези на Лукас. — Не ме е грижа колко невинно е започнало. Свърши с това, че и двамата бяхте полуголи, ръцете ти бяха обвити около нея, и двамата бяхте само на няколко крачки от леглото ти.

— Нямаше да… — Лукас не можа дори да довърши тази лъжа. Щеше да я целуне, а знаеше, че ако я беше целунал, щеше да продължи, докато или Хелън, или някакъв катаклизъм го спре. Истината беше, че Лукас всъщност вече не се тревожеше от факта, че някакъв негов чичо, когото никога не беше срещал, е баща на Хелън. Той я обичаше, и това нямаше да се промени, независимо за колко грешно го обявяваха всички.

— Нека ти обясня нещо.

— Братовчеди сме. Знам — прекъсна го Лукас. — Не мислиш ли, че си давам сметка, че тя ми е толкова близка роднина, колкото и Ариадна? Но нямам такова усещане.

— Не се самозалъгвай — каза Кастор мрачно. — Кръвосмешението е проклятие за Потомците още от Едип насам. А в тази Династия е имало и други, които са се влюбвали в своите първи братовчеди, като вас с Хелън.

— Какво е станало с тях? — попита Лукас предпазливо. Вече се досещаше, че отговорът на баща му нямаше да му хареса.

— Крайният резултат е винаги един и същ. — Кастор се взря напрегнато в Лукас. — Точно като дъщерята на Едип, Електра, децата на Потомци, които имат роднинска връзка, винаги страдат от нашето най-голямо проклятие. Безумието.

Лукас седна, докато умът му препускаше, опитвайки се да намери начин да заобиколи това препятствие.

— Ние… не е нужно да имаме деца.

Нямаше предупреждение, нищо, което да покаже, че Лукас е стигнал твърде далече. Без да издаде и звук, баща му връхлетя върху него като бик. Лукас отново скочи на крака, но не знаеше какво да прави след това. Беше два пъти по-силен от баща си, но ръцете му останаха безучастно отпуснати отстрани до тялото, докато Кастор го сграбчи за раменете и го блъсна назад, докато Лукас се озова притиснат към стената. Кастор погледна гневно сина си в очите и за миг Лукас повярва, че баща му го мрази.

— Как можеш да бъдеш такъв егоист? — изръмжа Кастор, с кипнал от отвращение глас. — Не са останали достатъчно Потомци, та някой от двама ви просто да реши, че не искате да имате деца. Говорим за нашия вид, Лукас! — Сякаш за да наблегне на довода си, Кастор блъсна Лукас в стената толкова силно, че тя започна да се рони зад него. — Четирите Династии трябва да оцелеят и да останат отделени, за да запазят Примирието и да държат боговете затворени на Олимп, иначе всеки смъртен на тази планета ще страда!

— Знам това! — изкрещя Лукас. По тях се посипа мазилка от разбитата стена, изпълвайки въздуха с прах, докато Лукас се бореше под хватката на баща си. — Но има други Потомци, които да направят това! Какво значение има, ако Хелън и аз нямаме деца?

— Защото Хелън и майка й са последните от рода си! Хелън трябва да роди Наследник, за да съхрани Династията на Атрей и да задържи Династиите разделени — не само за това поколение — но и за идните!

Кастор крещеше. Сякаш беше сляп за белия прах и разбитата мазилка. Сякаш всичко, в което баща му бе вярвал, се стоварваше върху главата на Лукас, задушавайки го.

— Примирието продължава от хиляди години и трябва да продължи още хиляди, иначе олимпийците отново ще превърнат простосмъртните и Потомците в свои играчки — ще започнат войни, ще похищават жени и ще стоварват ужасяващи проклятия, както им е угодно — продължи Кастор непреклонно. — Мислиш, че няколкостотин от нас са достатъчни, за да съхранят нашата раса и да опазят Примирието, но това не е достатъчно да надвием боговете. Ние трябва да издържим, а за да го направим, всеки един от нас трябва да създаде потомство.

— Какво искаш от нас? — внезапно изкрещя Лукас в отговор, като отблъсна баща си от себе си и се надигна от огънатата и рушаща се стена. — Ще направя каквото трябва за моята Династия, и тя също. Ще имаме деца с други хора, ако това е нужно. — Ще намерим начин да се справим с това! Но не ме моли да стоя далече от Хелън, защото не мога. Можем да се справим с всичко, освен с това.

Те се гледаха гневно, и двамата задъхани от гняв и покрити с бял прах, който потта бе превърнала в каша.

— Толкова ти е лесно да решаваш с какво може и с какво не може да се справи Хелън, нали? Да си я поглеждал напоследък? — Попита Кастор сурово, като пусна сина си с отвратено изражение на лицето. — Тя страда, Лукас.

— Знам това! Не мислиш ли, че не бих направил всичко, за да й помогна?

— Всичко? Тогава стой далече от нея.

Сякаш целият гняв се беше оттекъл от Кастор изведнъж. Вместо да крещи, сега той умоляваше.

— Помислял ли си, че това, което тя се опитва да направи в Подземния свят, може не само да донесе мир между Династиите, но също и да върне Хектор на това семейство? Изгубихме толкова много хора. Аякс, Айлийн, Пандора. — Гласът на Кастор се пречупи, когато изрече името на малката си сестра. Смъртта й все още беше твърде скорошна и за двамата. — Хелън се изправя пред нещо, което никой от нас не може да си представи, и се нуждае от всеки грам сила, която има, за да оцелее. Заради всички ни.

— Но аз мога да й помогна — умолително изрече в отговор Лукас: имаше нужда баща му да е на негова страна. — Не мога да я последвам долу в Подземния свят, но мога да я изслушвам и подкрепям.

— Мислиш си, че й помагаш, но я убиваш — каза Кастор, като клатеше тъжно глава. — Може и да си успокоил чувствата си към нея, но тя не може да се справи с чувствата си към теб. Ти си й братовчед и вината я разкъсва. Защо единствен ти не можеш да видиш това? Има хиляди причини, поради които трябва да стоиш надалече, но ако никоя от тях няма значение за теб, най-малкото стой далече от Хелън, защото това е най-доброто за нея.

Лукас искаше да възрази, но не можеше. Спомни си как Хелън му бе казала, че ще „плати за това по-късно“, ако говори с него за Подземния свят. Баща му имаше право. Колкото по-близки ставаха двамата, толкова повече той нараняваше Хелън. От всички доводи, които беше изтъкнал баща му, именно този засегна Лукас най-дълбоко. Отиде, тътрейки крака, до кушетката и седна отново, за да не види баща му, че краката му треперят.

— Какво трябва да направя? — Лукас беше напълно объркан. — Това е като вода, която тече надолу. Тя просто се лее към мен. И аз не мога да я отблъсна.

— Тогава построй бент. — Кастор въздъхна и седна срещу Лукас, като триеше с ръце мазилка от лицето си. Изглеждаше по-дребен. Сякаш току-що беше изгубил спора, макар да беше спечелил, отнемайки всичко от Лукас. — Ти трябва да си този, който да прекрати това. Никакво взаимно доверяване, никакво флиртуване в училище, и никакви тихи разговори в тъмни коридори. Трябва да я накараш да те намрази, синко.

Хелън и Касандра работеха в библиотеката, опитвайки се да намерят нещо — каквото и да е — което да помогне на Хелън в Подземния свят. Беше следобед, преминал в безсилно раздразнение. Колкото повече четяха двете момичета, толкова повече се убеждаваха, че половината неща за Хадес са писани от средновековни писари под влиянието на сериозни наркотици.

— Някога да си виждала говорещи, подобни на скелети призрачни коне в царството на Хадес? — попита Касандра скептично.

— Не. Никакви говорещи скелети. Включително коне — отвърна Хелън, като търкаше очи.

— Мисля, че можем да сложим това към купчината с означение „определено е бил надрусан.“ — Касандра остави свитъка и се взря в Хелън за няколко мига. — Как се чувстваш?

Хелън сви рамене и поклати глава: нямаше желание да говори за това. Откакто Кастор бе хванал нея и Лукас пред спалнята на Лукас, тя стъпваше на пръсти из къщата на семейство Делос.

В Подземния свят Хелън можеше да разчита на поне една-две нощи седмично, в които вървеше по безкраен бряг, който никога не водеше до океан. Безкрайният бряг я дразнеше, защото тя знаеше, че няма да стигне доникъде, но в сравнение с това, да бъде хваната като в капан в адската къща, си беше направо почивка. Не знаеше още колко време може да го понесе, и не можеше да говори за това с никого. Как да обясни чудатото вълнено палто и ярките прасковени завеси, без да прозвучи нелепо?

— Мисля, че е добре да се прибера вкъщи и да хапна нещо — каза Хелън, опитвайки се да не мисли за нощта, която я очакваше.

— Но днес е неделя. Не вечеряш ли тук?

— Ъм. Не мисля, че баща ти иска още да се навъртам тук. — Не мисля, че и Лукас го иска, помисли си тя. Не я беше поглеждал от деня, когато Кастор ги беше хванал прегърнати, макар че Хелън се беше опитала няколко пъти да му се усмихне в коридора в училище. Просто я беше подминал, все едно я нямаше там.

— Това са глупости — отговори Касандра твърдо. — Ти си част от това семейство. И ако не дойдеш на вечеря, мама ще се обиди.

Тя заобиколи масата и хвана Хелън за ръката, извеждайки я от кабинета. Хелън беше толкова изненадана от нетипично топлия жест на Касандра, че я последва тихо.

Беше по-късно, отколкото момичетата мислеха, и вечерята започваше. Джейсън, Ариадна, Палас, Ноел, Кастор и Лукас вече бяха насядали. Касандра зае обичайното си място до баща си, и единственото останало място на пейката беше между Ариадна и Лукас.

Когато Хелън прекрачи през пейката, без да иска се блъсна в Лукас, като прокара ръка по дължината на неговата, докато сядаше.

Лукас настръхна и се опита да се отдръпне от нея.

— Съжалявам — заекна Хелън, като се опита да присвие рамо, за да отдръпне ръката си от неговата, но на претъпканата пейка нямаше накъде да се премести. Почувства как той се наежи и посегна под масата да стисне ръката му, сякаш за да попита: „Какво не е наред?“

Той изтръгна ръката си от нейната. Погледът, който й отправи, беше толкова изпълнен с омраза, че смрази кръвта във вените й. Стаята утихна и бъбренето замря. Всички очи се обърнаха към Хелън и Лукас.

Изведнъж Лукас избута пейката назад, събаряйки Хелън, Ариадна и Джейсън на пода. Изправи се над Хелън, свел гневен поглед към нея. Лицето му беше разкривено от ярост.

Дори когато бяха обсебени от Фуриите, и Хелън и Лукас бяха водили ожесточени спорове, тя никога не се беше страхувала от него. Но сега очите му изглеждаха черни и чужди — сякаш той вече дори не беше там вътре. Хелън знаеше, че това не е просто трик на светлината. Някаква сянка се бе разпростряла вътре в Лукас и беше изгасила светлината на ведрите му сини очи.

— Няма да се държим за ръце. Няма да ми говориш. Няма дори да ме ПОГЛЕЖДАШ, ясно ли е? — продължи той безмилостно. Гласът му се усили от стържещ шепот до дрезгав вик, докато Хелън се отдръпваше забързано от него, шокирана.

— Лукас, достатъчно! — В ужасения глас на Ноел се долавяше слисана нотка. Разпознаваше сина си не повече, отколкото Хелън.

— Не сме приятели — изръмжа Лукас, като пренебрегна майка си и продължи да се движи заплашително към Хелън. С помощта на петите си, тя оттласна треперещото си тяло от него: маратонките й проскърцаха жално, когато заора с тях в плочките, опитвайки се да намери опора.

— Люк, какво по дяволите? — изкрещя Джейсън, но Лукас не обърна внимание и на него.

— Не се мотаем заедно, нито си подмятаме шеги, и вече не споделяме неща помежду си. А ако НЯКОГА отново помислиш, че имаш ПРАВО да сядаш до мен…

Лукас посегна надолу да сграбчи Хелън, но баща му улови ръцете му изотзад и му попречи да я нарани. После Хелън видя Лукас да прави нещо, което никога не си беше представяла, че би направил.

Той се завъртя и удари баща си. Ударът беше толкова тежък, че Кастор прелетя през половината кухня и се блъсна в шкафа със стъклени и керамични чаши.

Ноел изпищя, покривайки лице, когато парчета от счупени съдове се разлетяха във всички посоки. Тя беше единствената напълно смъртна в стая с биещи се Потомци, и сериозно застрашена от нараняване.

Ариадна изтича до Ноел и я предпази с тялото си, докато Джейсън и Палас скочиха върху Лукас и се опитаха да го повалят.

Знаейки, че присъствието й само ще разяри още повече Лукас, Хелън с усилие се надигна на колене, хлъзвайки се на парче счупен порцелан, докато се препъваше към вратата, и скочи в небето.

Докато летеше към къщи, се опита да се ослуша за звука на собственото си тяло във високия, разреден въздух. Телата са шумни. Ако ги въведеш в лишени от звуци пространства като Подземния свят или атмосферата, можеш да чуеш всевъзможни лъхтящи, думкащи и гъргорещи звуци. Но тялото на Хелън бе безмълвно като гроб. Тя не чуваше дори биенето на собственото си сърце. След онова, което беше преживяла току-що, то би трябвало да е силно като гръмотевичен тътен, но тя чувстваше единствено непоносим натиск, сякаш великанско коляно смазваше гърдите й.

Може би сърцето й не биеше, защото се беше разбило и спряло.

 

 

— Това ли искаше? — изкрещя Лукас на баща си, докато се бореше да се освободи. — Мислиш ли, че тя ме мрази сега?

— Просто го пуснете! — кресна Кастор на Палас и Джейсън.

Те се поколебаха, но не го пуснаха веднага. Първо хвърлиха поглед към Кастор, за да се уверят, че е сигурен. Кастор се изправи и кимна веднъж, преди да реши.

— Махай се, Лукас. Махай се от тази къща и не се връщай, докато не си в състояние да владееш силата си в близост до майка си.

Лукас се укроти. Обърна глава навреме, за да види как Ариадна избръсва капка кръв от лицето на Ноел, и сияещите й ръце мигновено изцеляват порязването.

Стар спомен, оформен от образи, преди да намери думите, нахлу обратно в паметта му. Дори като невръстно дете той беше по-силен от майка си, и веднъж по време на истеричен пристъп я беше блъснал в лицето, докато тя се опитваше да го успокои с нежни целувки. Беше й разкървавил устната.

Лукас си спомни наскърбения звук, който беше издала — звук, който още го изпълваше със срам. Беше съжалявал за този момент цял живот и оттогава нито веднъж не бе докоснал майка си по-грубо, отколкото би докоснал розово листенце. Но сега тя кървеше отново. Заради него.

Лукас издърпа ръка от чичо си и братовчед си, отвори рязко задната врата, и се хвърли в тъмното нощно небе. Не го беше грижа накъде ще го отнесат ветровете.