Джоузефин Анджелини
Безсънна (1) (Търсачът в дълбините)

Пролог

В понеделник сутринта учебните занятия бяха отменени. Електроснабдяването в определени части на острова още не беше възстановено, а няколко улици в центъра на града бяха недостъпни поради нанесените от бурята щети.

Да, правилно, помисли си Зак, докато излизаше от входната си врата. „Бурята“ беше това, което бе унищожило половината град, а не откаченото ново семейство, което може да надбяга колите.

Той измина няколко пресечки с подтичване, само за да остави известно разстояние между себе си и баща си. Непоносимо му беше да си стои у дома и да слуша как баща му се тюхка, че отборът пропуска футболни тренировки, когато всичко, от което всъщност се оплакваше, беше, че ще прекара още един ден без своите три спортни звезди — удивителните момчета Делос.

Зак слезе до Индия Стрийт да погледне разрушените стъпала на Атенеума заедно с дузина от останалите зяпачи. Всички казваха, че някаква електрическа жица е дала на късо в средата на улицата предишната нощ, и че се е нагорещила толкова много, че е разтопила настилката. Зак видя дупката в земята, видя и изгорелите електрически кабели, но знаеше, че не те са причинили всички тези поражения.

Точно както знаеше, че табелката на изхода до вратата на момичешката съблекалня не беше изгорила огромен тревен участък трева на петстотин метра разстояние.

Защо всички бяха толкова глупави? Нима бяха дотолкова заслепени от хлапетата Делос, та бяха готови да си затворят очите за факта, че не е възможно мраморните стъпала на библиотеката да са били напукани от проклетия вятър? Нима никой друг не виждаше, че тук става нещо? За Зак беше толкова очевидно. Беше се опитал да предупреди Хелън, но тя бе твърде хлътнала по Лукас, за да вижда ясно. Зак знаеше, че по някакъв начин тя е подобна на тях, но въпреки това се беше опитал. По отношение на тях тя беше същата, какъвто беше и целият остров, какъвто беше и баща му. Заслепена.

Зак вървеше през града, гледайки гневно всички глупаци, които сновяха наоколо и охкаха и ахкаха над разтопения асфалт, когато Мат го видя и му махна да се приближи.

— Гледай — каза Мат, когато Зак се присъедини към него до ръба на полицейската лента. — Казват, че причината трябва да е била в главната електроснабдителна мрежа на острова. Твърде невероятно, а?

— Боже. Дупка. Колко невероятно — каза Зак саркастично.

— Не мислиш ли, че е интересно? — попита Мат, като повдигна вежда.

— Просто не мисля, че причината за всичко това е някаква си изгоряла жица.

— Какво друго може да е било? — попита Мат с обичайния си аналитичен маниер, като посочи към сцената на опустошението пред тях.

Зак се усмихна предпазливо. Мат беше по-умен, отколкото го смятаха повечето хора. Беше красив, носеше точно онези дрехи, които трябваше, беше капитан на щатския отбор по голф, и произхождаше от старо и уважавано семейство. На всичко отгоре, умееше да се прави на готин и хладнокръвен в близост до важни хора, и да говори за интересни неща, например спорт. Всъщност Зак винаги бе подозирал, че Мат можеше да бъде едно от най-популярните хлапета в училище, ако искаше, но по някаква причина Мат се беше отказал от мястото си сред популярните ученици и беше избрал вместо това да бъде Кралят на чудаците. Това сигурно имаше нещо общо с Хелън.

Зак все още не беше проумял защо самата Хелън беше избрала да се мотае с чудаците, като се има предвид, че бе по-красива от всяка кинозвезда или супермодел, които той някога беше виждал. Решението й да бъде „самотна дама без кавалер“ беше част от нейната загадъчност и от привлекателността й. Беше от онези жени, заради които мъжете правеха разни неща. Неща като това, да пожертват социалното си положение или да извършат кражба, или дори да се бият заради нея…

— Не бях тук — отвърна Зак, най-после отговаряйки на въпроса на Мат. — Но ми изглежда, сякаш някой е направил това нарочно. Сякаш е мислел, че може да му се размине безнаказано.

— Мислиш, че някой е… Какво? Разбил библиотеката, изтръгнал с голи ръце цяла енергийна мрежа с мощност десет хиляди волта, а после при разтапянето е направил в улицата дупка с големина метър и двайсет… ей така, като лудория? — попита Мат с равен тон. Присви очи и отправи към Зак лека усмивка със стиснати устни.

— Не знам — отговори Зак най-накрая. После му хрумна една мисъл: — Но може би ти знаеш. Напоследък доста се мотаеш с Ариадна.

— Да, и? — каза спокойно Мат. — Не виждам накъде биеш.

Дали Мат знаеше? Дали хлапетата Делос му бяха казали какво става, докато оставяха Зак непосветен? Зак загледа изучаващо Мат за момент и реши, че той вероятно просто подкрепя семейство Делос, както правеха всички, всеки път щом Зак споменеше колко са чудновати.

— Кой казва, че трябва да бия нанякъде? Просто казвам, че никога преди не съм виждал повредена електрическа мрежа да причинява това. А ти?

— Значи полицията, хората от отделите по водо и електроснабдяване, всички хора, обучени да се справят с природни бедствия, грешат, а ти си прав?

Начинът, по който Мат постави въпроса, накара Зак да се почувства малко глупав. Не можеше просто ей така да се изправи и да заяви, че семейство от супермени се опитва да завземе неговия остров. Това щеше да прозвучи откачено. Преструвайки се, че не проявява интерес, Зак се загледа през улицата към разрушените стъпала на Атенеума и сви рамене.

Именно тогава забеляза някой, някой специален, като Хелън — като онези проклети хлапета Делос. Само че този тип беше различен. У него имаше нещо нечовешко. Когато се движеше по улицата, приличаше някак на насекомо.

— Както и да е. Всъщност не ме е грижа какво е станало — каза Зак, демонстрирайки отегчение. — Забавлявай се да зяпаш тая дупка.

Той се отдалечи: не искаше да прахосва повече време за някой, който толкова очевидно беше на страната на семейство Делос. Искаше да види накъде е тръгнал онзи чудак, и може би да разбере какво криеха всички от него.

Последва непознатия надолу до доковете и забеляза красива яхта. Беше като излязла от книга с приказки. Високи мачти, палуба от тиково дърво, корпус от фибростъкло, и червени платна. Зак тръгна към нея с отворена уста. Яхтата беше най-красивото нещо, което бе виждал, с изключение на едно лице… Нейното лице.

Зак почувства как някой го потупа отзад по рамото и, когато се обърна, светът потъмня.