Джоузефин Анджелини
Безсънна (13) (Търсачът в дълбините)

12

Утрото на Хелоуин беше навъсено и мрачно, точно каквото беше редно да бъде. Заплашителните буреносни облаци добавяха към въздуха точно подходящия нюанс на перлено сиво и караха есенните цветове да изпъкват като размазани петна от маслени бои върху съвършено грундирано платно. Навън беше студено. Не толкова студено, че да е непоносимо да си на открито, но достатъчно студено да накара всички да се размечтаят за супа за обяд и захарни бонбони за вечеря.

Хелън изпрати на Гръцките гении групово съобщение, в което ги уведомяваше, че Хадес се е съгласил да я пусне отново в Подземния свят, и че е вън от опасност. Не спомена обола от Лукас и не разказа нищо от подробностите от срещата си с Морфей. Искаше да остави Лукас да реши какво ще кажат на семейството.

Получи в отговор няколко съобщения, които искаха от нея да обясни как е успяла да слезе, след като е била прогонена, но не им обърна внимание и сама изпрати въпрос. Искаше да знае откъде произхожда талантът на Повелителите на сенките.

Развил се е през Средновековието и оттогава е част от Тиванската Династия, отговори Касандра.

Това означаваше, че талантът е само на около хиляда години. Хиляда години беше дълго време, но не и за Потомците, които можеха да проследят произхода на дедите си до четири пъти по-дълго време. Добре. Но откъде е дошъл? — настоя Хелън.

Никой нямаше отговор.

Хелън се облече и се приготви за училище, после слезе долу да приготви закуска за баща си, вещицата. След като беше прекарал предишния ден в рокля, Джери бързо беше научил, че единственият недостатък на костюма му е, че не е достатъчно натруфен и сложен. След като обмисли и анализира многобройни предложения от клиенти как да подобри празничния си дух, той беше решил да отприщи всичките си задръжки. Беше добавил корсет към роклята, и носеше синьо червило, обеци с клипсове, и заострени отпред ботуши, за да добави малко допълнителен колорит.

— Татко. Мисля, че с теб трябва да си поговорим за склонността ти да се обличаш в дрехи, присъщи на другия пол — каза Хелън с престорено сериозен тон, докато си наливаше кафе. — Само защото другите деца го правят…

— Знам, знам — каза той, като се ухили. — Просто не мога да се оставя да ме победи господин Танис от железарията. Тази година той е пират и само да му видиш перуката! Сигурно е похарчил цяло състояние за нея! А дори не ме карай да започвам да ти разправям за киното зад ъгъла. Раздават безплатно трийсет торбички захаросани пуканки за една от прожекциите тази вечер. Тези на Кейт са много по-добри, разбира се, но трябва да ги продаваме.

Хелън ядеше тиквените си палачинки — последните за годината — и отпиваше от кафето си, докато слушаше баща си да се оплаква, макар да знаеше, че той обожава всяка минута от случващото се. Чувстваше се добре. Главата й не пулсираше, очите й не сълзяха, и за пръв път от седмици не чувстваше болки по цялото тяло. Макар и да не беше точно щастлива, все пак изпитваше чувство на покой.

Това чувство имаше нещо общо отчасти с убедеността й, че в стаята има и нечие друго присъствие. То вече не я плашеше или стряскаше. Всъщност я успокояваше. Беше забравила да попита Морфей дали той беше „невидимото слънце“, което беше усещала, но последния път, когато бе почувствала това присъствие, тя беше чула и гласа му, така че кой друг можеше да бъде?

— Хелън? — каза Джери, като я гледаше с очакване.

— Да, татко? — пак се беше отнесла.

— Можеш ли да поработиш в магазина след училище днес? — попита той. — Няма проблем, ако не можеш, просто Луис много искаше да заведе Хуан и малката Мариви да обикалят по къщите за сладкиши. На нея ще й е за пръв път…

— Разбира се! Няма проблем! — отвърна Хелън виновно. — Кажи на Луис да се забавлява с хлапетата си. Ще бъда там.

Беше се унесла в блянове по Морфей. Или просто си го представяше като Лукас… или като Орион? Руменина заля бузите й и тя рязко се изправи и започна да си събира нещата за училище.

— Сигурна ли си, че се чувстваш по-добре? — попита Джери със съмнение, докато я гледаше как тъпче учебници в една чанта и си проверява телефона. Клеър й беше оставила съобщение.

— Да, добре съм — отвърна Хелън разсеяно, като четеше. Клеър нямаше да дойде да я вземе, тъй като се беше оставила да я убедят да отиде на училище по-рано, за да направи украсата за Хелоуин. — Да му се не види. Ще трябва да си взема тъпото колело. — Хелън изпъшка, докато се обръщаше и се отправяше към задната врата.

— Сигурна ли си, че можеш…

— Да! Ще бъда там — прекъсна го Хелън раздразнено. Неохотно избута древното си колело от гаража, забелязвайки, че през последния месец по него бе избила повече ръжда, отколкото беше възможно от научна гледна точка.

— Приятен ден — провикна се след нея баща й.

Хелън забели очи с мисълта: О, ама, да, разбира се, завъртя педалите и потегли. Беше на не повече от една пресечка от училище, когато някакъв каращ с бясна скорост шофьор едва не я избута от пътя. Наложи й се да се отклони, да подкара по непавирания неравен терен и да мине с плясък през прародителката на всички кални локви, за да не я блъснат.

Огромни мазни капки вода се разплискаха нагоре по краката й и я наквасиха от кръста надолу. Хелън удари спирачки и трябваше да си даде един миг да осъзнае злочестината, удивена, че такова огромно количество леденостудена гадна тиня се е изсипало върху нея.

Погледна назад към локвата. В нея плуваше мъртво животно. Тя подуши дрехите си и наистина, от тях се носеше притъпена смрад на разлагаща се катерица.

— Не е за вярване — промърмори Хелън на себе си. Обикновено не беше непохватна, най-малкото, когато имаше зад гърба си цяла нощ сънуване, и не можеше да повярва, че това се бе случило.

Погледна часовника на телефона си и видя, че не може да се върне до вкъщи и да се преоблече. Ако го направеше, Хърги със сигурност щеше да я накаже със задържане след часовете заради закъснението, а тя вече беше обещала, че ще замести Луис веднага след училище. Реши, че да прекара деня, смърдейки на умряла катерица, беше по-добре, отколкото да прекара остатъка от живота си със знанието, че е лишила две впечатлителни деца от баща им на Хелоуин. Освен това наистина харесваше децата на Луис. Бяха толкова мънички, а Хуан имаше най-възхитителния, дрезгав глас на малко момченце.

Въздишайки заради скапания си късмет, Хелън се приготви да завърти педалите към училище, само за да открие, че не може. Предната й гума беше спаднала. Тя преметна крак, за да слезе от колелото си и чу раздиращ звук.

По някакъв начин подгъвът на джинсите й се беше заклещил във веригата и тя едва не беше отпрала целия крачол. Намествайки се отново, за да се спре, преди да успее да скъса още джинсите си, Хелън се подхлъзна на няколко камъчета под краката си и падна с главата напред в калната, превърнала се в гроб на мъртъв гризач локва, с древния велосипед, все още захванат за крачола й. Колелото рухна върху нея, преди да успее да се изправи: рамката се изви и огъна, когато се заплете в силното тяло на Хелън.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя високо Хелън. Чу хихикащ смях и погледна от другата страна на пътя, за да види как една висока, слаба жена й се хилеше.

Хелън мигновено разбра, че нещо в тази жена не беше съвсем както трябва. Имаше високи, извити скули и безбройни вълни от дълга, бяло руса коса, която стигаше до задната част на коленете й. Отначало Хелън я помисли за филмова звезда или нещо от този род, защото с чертите на лицето си и цялата тази коса жената би трябвало да е красива. Но злобната усмивка върху устните й и празният, змийски поглед в очите й, я правеха неоспоримо грозна. Независимо колко красиво се предполагаше да е тялото й, безчестната й душа я правеше противна за гледане.

— Какво си ти? — извика Хелън. Кожата й настръхна, по-скоро като реакция на странната среща, отколкото от студ.

Подобната на призрак жена поклати глава към Хелън, като я залюля напред от ляво на дясно, като кобра, която се прицелва в нещастна мишка. После прекъсна зрителния контакт и се отдалечи с подскоци. Хелън се втренчи шокирано след нея, мислейки си: Кой, по дяволите, се придвижва с подскоци?

Много внимателно, в случай че наблизо имаше мечи капан, който можеше да настъпи, или нещо от сорта, Хелън се надигна и се измъкна от гнусната локва и седна до съсипаното си колело. Знаеше, че онова, което бе видяла току-що, не беше костюм, и че малкият й сблъсък със Закона на Мърфи не беше съвпадение. Нещо странно се беше случило току-що, но тя нямаше представа какво.

Като вдигна потрошеното си колело и го метна на рамо, Хелън извървя пеша остатъка от пътя до училище. Заряза бившето си колело някъде в околностите на пистата за бягане и се завлече в часа на класния в точно толкова отблъскващ и раздърпан вид, в колкото я беше оставила локвата.

Имаше куп ученици, облечени в маскарадни костюми, и не един с разкъсани дрехи и грим, имитиращ мръсотия. Дори при това положение бе очевидно, че Хелън е мокра до кости, трепереща и оплескана с истинска кал. Шокирани погледи я проследиха, докато прекосяваше класната стая. Мат и Клеър разтревожено се надигнаха и седнаха по-изправени на чиновете си. Тя оформи с устни думите: „Добре съм“, и Мат се отпусна назад на мястото си, вече не толкова разтревожен, но все още намръщен, питайки се какво се е случило.

— Госпожице Хамилтън? Трябва ли да предположа, че зловонната еманация, която долавям, е съществена част от костюма ви за Хелоуин? — попита Хърги с обичайното си равнодушие. — Нещо като убедителна имитация на зомби, предполагам?

— Мислех си да го нарека „ухание на умряла твар“ — отвърна Хелън точно толкова хладнокръвно като него. Обикновено се държеше много по-почтително, но й се искаше да подразни малко Хърги.

— Моля, посетете тоалетната и отстранете това. Макар да оценявам празничното ви настроение, не мога да допусна подобно разсейване на вниманието. В тази институция има някои ученици, които желаят да усвояват знания — упрекна я той с героичния си маниер. Хелън му се ухили. Хърги наистина беше единствен по рода си. — Ще ви напиша пропуск…

— Но, господин Хъргшимър, нямам дрехи за преобличане. Ще ми трябва помощ…

— Не съм очаквал нещо друго. Един пропуск за вас и един за вашата вярна спътница, госпожица Локи. — Той откъсна два скъпоценни листа хартия, които в общи линии даваха на Хелън и Клеър позволение да бродят свободно по коридорите през следващите два учебни часа.

Клеър хвърли към Хелън развълнуван поглед, опитвайки се да не се развика така, че да й изхвръкнат очите, и двете най-добри приятелки станаха от чиновете си и взеха пропуските със смирено наведени глави. Да получиш пропуск с разрешение за отсъствие от Хърги, беше като удостояване с рицарско звание. Не те правеше по-богат, но ти даваше правото да се перчиш самодоволно до края на годината.

— Лени, вониш — промърмори Клеър, докато вървяха към вратата.

— Нямаш представа какво ми се случи току-що — прошепна Хелън в отговор и после обясни целия си сблъсък с призрачната жена край пътя. Клеър слушаше внимателно, докато вървеше начело на път към училищния театрален салон. — Чакай, защо сме тук? — попита Хелън, когато видя докъде са стигнали.

— Трябва ти нещо за обличане — каза Клеър, като сви рамене, докато влизаха в стаята с реквизита. Отиде право до една релса с наредени по нея закачалки с прозрачни, блещукащи костюми на феи, и започна да ги вдига към Хелън един след друг, като сравняваше размерите. — Сигурна ли си, че не е била просто някоя откачена туристка в маскараден костюм за Хелоуин? Този ще ти стане. Обаче има криле.

— Няма проблем за крилете. И няма начин онази жена да е била човешко същество. Беше към два метра и нещо висока и подскачаше — отвърна Хелън, като смени с лекота посоката на разговора. — Няма ли да загазим?

— В комитета, отговарящ за костюмите, съм. Освен това, ще ги върнем. — Клеър се ухили дяволито на Хелън, като вземаше костюм и за себе си. — Веднага, в съблекалнята. От ужасната ти воня ми сълзят очите.

Хелън взе душ и си изми косата, докато самата Клеър се преоблече в отмъкнат маскараден костюм и застана пред едно от огледалата, като си слагаше искрящ грим в тон с него. Клеър помоли Хелън да опише призрака много внимателно, но не можа да придобие нещо повече отвъд първоначалното впечатление.

— Беше трудно да я огледам хубаво, Гиг. Бях заета да плувам „бруст“ в локва с носещ се до мен мъртъв гризач. — Хелън се подсуши с хавлия и се вмъкна в прозрачна рокля с цветовете на дъгата, докато се опитваше да не си избоде очите с бодливите криле.

— Днес в час ще разкажа на Мат и Ари за това, ще видя дали имат някакви идеи. Сега излез и дай да те видя!

— Кои герои от „Сън в лятна нощ“ се предполага да сме? — Челюстта на Хелън увисна, когато видя костюма на Клеър. — Ооо, влюбена съм в това! Тази тъкан, имитираща паяжина, е удивителна!

— Аз очевидно съм Паяжинко, а ти си Комара. Добри са, нали? Баба направи тези части с пайетите.

— Тези криле са безумно красиви. — Хелън се издигна плавно във въздуха и се престори на изненадана, че лети. — И освен това наистина работят!

Клеър сграбчи Хелън за стъпалото и я дръпна обратно надолу към земята с нацупено изражение.

— Джейсън ме накара да обещая да не летя с теб никога повече. А сега, когато знам какво изпускам, е още по-кофти да те гледам как го правиш.

— Ще поговоря с него — предложи Хелън. — Може би ако му покажа колко ми е лесно да нося пътник, той ще види, че не е толкова опасно и ще размисли.

— Съмнявам се — каза Клеър. Поклати глава и се намръщи. — Не че има значение. Мисля, че днес технически скъсахме, но знам ли?

— Какво трябва да значи това? — попита Хелън, като заби юмрук в хълбока си и се намръщи.

— Означава, че в един миг ми казва, че вече не може да се вижда с мен, а в следващия изпреварва колата ми и ме умолява да се върна. После, десет минути по-късно, ме зарязва пак.

— Снощи ли? — предположи Хелън.

— После, точно когато си тръгвах побесняла, ме целуна. — Тя въздъхна и раздразнено стисна юмруци. — Джейсън непрекъснато ми причинява това. Мисля, че това ме подлудява.

Клеър пропъди обърканите си мисли с махване на ръка, сграбчи Хелън за рамото и започна да я бута към апарата за подсушаване на ръце. Натисна копчето на уреда и накара Хелън да наведе глава под въздушната струя, възпирайки опита й да зададе още въпроси за Джейсън. Хелън схвана намека, че Клеър не иска да говори за това, и остави ядосаната си приятелка да „фризира“ косата й.

Резултатът беше буйна, бухнала прическа, която Клеър настоя да напръска с искрящ златист спрей за коса. Обикновено Хелън би отказала целия този блясък, но трябваше да признае, че донякъде се връзваше с костюма. А и, в крайна сметка, беше Хелоуин.

Днес в училище имаше безброй ученици, издокарани с още по-крещящи костюми. Хелън никога преди не беше виждала толкова много маскирани хора. Енергията във въздуха граничеше с безразсъдство. Учениците на практика отскачаха от стените, а учителите им позволяваха.

— Това паркур ли е? — обърна се Хелън към Клеър, когато един второкурсник изтича нагоре по една стена и отскочи от нея с кълбо назад.

— Да — отвърна смутено Клеър. — Ъм… няма ли някой да го спре?

— Предполагам, че не — каза Хелън и двете се спогледаха и избухнаха в смях. Какво им пукаше? Те си имаха пропуск от Хърги. Бяха напълно недосегаеми, мамка му.

Докато приключиха с ретуширането на някои черти и добавянето на още по един слой блясък към други, като сновяха до помещението с реквизита и обратно, до шкафчетата си и машините за газирани напитки, измисляйки си още и още оправдания да се шляят из коридорите, почти стана време за обяд. Часове по-късно, точно минаваха крадешком покрай класната стая на госпожица Би и часа по социални науки в готините си костюми, когато звънецът удари. Всички хлапета от часовете за напреднали се изсипаха от часа, в който трябваше да присъства и Клеър, ако си беше направила труда да се появи.

— Опа. Май сме закъснели — отбеляза Клеър с дяволита усмивка.

Хелън точно се разсмиваше, когато почувства как някой я хвана здраво за ръката над лакътя и я дръпна назад. Въздухът около нея се разми и се отдръпна, сякаш я бяха смалили и напъхали в диамант. Когато зениците й се приспособиха, видя, че беше от другата страна на коридора, а Лукас я притискаше с тялото си към едно от шкафчетата.

— Къде беше? — попита той с нисък глас, близо до ухото й. — Не мърдай или ще ни видят. Стой много неподвижно и ми разкажи какво ти се случи тази сутрин.

— Тази сутрин ли? — повтори Хелън, зашеметена.

— Мат каза, че си изглеждала, все едно си била нападната. После двете с Клеър просто изчезнахте за остатъка от деня. Часовете почти приключиха. Поболяхме се от тревога.

— Трябваше да си взема душ и да се преоблека. Изгубихме представа за времето. — Оправданието й звучеше неубедително дори и на нея самата. Нямаше представа защо нито на нея, нито на Клеър им беше хрумнало да се върнат в час.

Тя хвърли поглед над рамото на Лукас, опитвайки се да разбере какво става, и видя изплашеното изражение върху лицето на Джейсън. Той хвана Клеър за ръка и я поведе надолу по коридора, като я притегли близо до себе си. Изглежда никой не обръщаше дори капка внимание на Хелън и Лукас. Стояха толкова близо — буквално един върху друг — но Мат мина точно покрай тях, сякаш не ги беше забелязал, а също и Ариадна. Нещо не беше наред. Нямаше начин Ариадна да погледне Хелън и Лукас, притиснати един към друг, без да ги стрелне с отвратено изражение.

— Какво става? — прошепна Хелън.

— Изкривявам светлината, за да не може никой да ни види — каза Лукас тихо.

— В момента сме невидими ли? — прошепна Хелън.

— Да.

Дузина объркващи моменти най-после се наместиха в главата на Хелън. Замъгленото й зрение, странното усещане за друго присъствие в стаята, изчезванията на Лукас и как той можеше просто внезапно да изникне от нищото — всичко това е било, защото е бил там през цялото време.

— Ти си моето невидимо слънце, нали?

Тя почувства как коремът му, притиснат здраво към нейния, се напряга в безмълвен, удивен смях. Видя как устните му се движат, изричайки беззвучно думите „невидимо слънце“. Отмести поглед от устата му, за да срещне погледа му.

— Лукас — укори го внимателно Хелън. — Наистина ме изплаши. Отначало си помислих, че ми има нещо на зрението, а после си помислих, че обезумявам.

— Съжалявам. Знаех, че те стряскам и се опитах да спра, но не можах — призна той, смутен.

— Защо?

— Виж, само защото те отблъснах от себе си, това не означава, че мога да стоя далеч от теб — каза той, като се засмя леко. — Започна с това, че се научих как да изкривявам светлината, но сега се превърна в нещо друго. Нещо, което никога не съм мислил, че мога да направя. — Той се отдръпна с измъчено изражение на лицето. — Научих се как да ставам невидим, така че да мога да остана близо до теб и в същото време да те оставя да продължиш напред с живота си.

— Винаги ли си бил там? — попита Хелън разтревожено, мислейки си за хилядите съкровени неща, на които той можеше да е станал свидетел.

— Разбира се, че не. Липсваш ми, но не съм някакъв перверзен тип — каза той, като извърна поглед и се изчерви леко. — Винаги си знаела кога съм там, Хелън. За разлика от всички останали, ти все още можеш да доловиш присъствието ми, когато съм невидим. Никой, освен теб не знае, че мога да правя това.

Хелън не знаеше как да реагира. Единственото, което искаше да направи, беше да го целуне, но знаеше, че не може. Всичко, което можеше да направи, беше да стои неподвижно и да се взира в него.

Звънецът би и дузина врати се затвориха едновременно, но нито Хелън, нито Лукас помръднаха. Няколко случайни хлапета още сновяха из коридорите, търсейки си белята. Странно — изглежда, че никой от учителите не ги спираше. Беше като ден без правила. На Хелън определено не й пукаше дали ще си навлече неприятности. Внезапно й се прииска да унищожи нещо. Не можеше да си спомни някога, преди да се е чувствала така.

Над рамото на Лукас тя зърна подобната на призрак жена, която беше видяла край пътя, да върви по коридора.

— Точно зад теб — прошепна Хелън тихо. Лукас много бавно понечи да се обърне и да погледне. — Видях я тази сутрин и сякаш всичко в един миг се обърка. Затова изглеждах, сякаш съм била нападната.

— Не е смъртна — прошепна Лукас на Хелън, когато призрачната жена мина покрай тях.

— Може ли да ни види? — попита Хелън, но Лукас само поклати разсеяно глава. Хелън видя как ноздрите му се разшириха и само миг по-късно долови мирис, от който разбра защо.

Призрачната жена вонеше на развалени яйца и вкиснато мляко. Това беше мирисът, който Хелън беше сбъркала с този на умряла катерица — вонята, която бе останала полепнала по нея, докато не я изтърка под душовете тази сутрин.

Зловонието сякаш премина през стените и във всички класни стаи, покрай които мина вампирката, започна суматоха. Отначало се чуха високи гласове и крясъци, а сетне последваха трясъци и писъци, сякаш всички внезапно бяха започнали да хвърлят мебелите наоколо. Тетрадки и ученически чанти се премятаха във въздуха. Съвсем скоро вратите започнаха да се отварят и навън се заизсипваха ученици, плътно следвани от учителите. Но учителите не се опитваха да възстановят реда. Те бяха точно толкова неуправляеми, колкото и хлапетата.

Обвити в своя пашкул от невидимост, Хелън и Лукас гледаха запленени как госпожица Би, тяхната безстрастна, влюбена в логиката учителка по социални науки, като обезумяла рита вратата на едно шкафче с практичните си обувки. Хелън вдигна поглед към Лукас и разбра, че той се бореше с порива да се включи в опустошението. Тя също го чувстваше. Осъзна, че го беше изпитвала цял ден. Затова се беше съгласила за костюма и блестящия грим, и затова беше толкова склонна да пропусне пет учебни часа, вместо само един или два. Прииска й се да направи нещо щуро.

— Не си го и помисляй — прошепна Лукас с присвити очи.

— Какво? — прошепна Хелън в отговор. Прехапа долната си устна, преструвайки се на невинна. — На теб не ти ли се иска да направиш нещо лошо?

— Да, иска ми се — каза той и я придърпа още по-здраво към себе си. Тя почувства как тялото му излъчва топлина, сякаш току-що беше отворила вратата на гореща фурна, и се притисна по-силно към него. Той задържа дъха си и се застави да извърне поглед от нея. — Трябва да се махаме от тук.

Лукас сграбчи Хелън за ръката и я дръпна в спринт. Тя веднага разбра защо. Ако се движеха достатъчно бързо, можеха да останат невидими, докато преминаваха от прикритието си зад „мантията невидимка“ на Лукас до толкова бързо движение, че никой простосмъртен не можеше да ги види. Тръпката от тичането из коридорите на гимназията с бързина, каквато притежаваха само Потомците, беше толкова приятна, че тя едва не запищя от удоволствие.

Щом се озоваха навън, Хелън и Лукас се издигнаха във въздуха и се изстреляха над острова, далече от влиянието на онова, което превръщаше тяхното училище в подобие на клетката на маймуните в зоологическата градина. Докато се носеха високо над океана, Лукас се обърна към нея и я загледа, с полуусмивка на лицето.

— Може би добавянето на криле на онези картини не е било чак толкова лоша идея.

Тя разбра веднага за какво говореше той. Първия път, когато я беше учил да се приземява след летене, тя беше кръжала над него, докато той стоеше на земята. Каза му, че е виждала картина, която е изглеждала точно като тях, само че онзи, който летеше на картината, беше ангел. Той й беше казал, че ангелските криле са измишльотина. Сега не изглеждаше толкова убеден.

На Хелън й се струваше, че бе изминала цяла вечност от деня, в който Лукас я беше научил да лети, но всяка секунда от това съвършено време нахлу обратно в спомените й с пълни подробности. Тя се удиви колко силна все още беше болката.

Хелън реши, че поговорката за „времето, което лекува всички рани“ е пълна глупост и вероятно действаше само при хора с много слаба памет. Времето, което беше прекарала разделена от Лукас, не беше излекувало нищо. Разстоянието само я караше да тъгува за него още повече. Дори няколкото стъпки, които ги деляха в момента, я изпълваха с мъчителна болка. Неспособна да я понесе, Хелън долетя по-близо и се опита да го задържи.

— Лукас, аз… — Хелън протегна ръка, но той се отдръпна рязко от нея с паникьосано изражение на лицето, преди тя да успее да си довърши изречението или да го докосне.

— Изпрати есемес на Орион, съобщи му какво се е случило — каза той с висок, нервен глас. Даде си един миг, за да снижи тона, после продължи: — Той е обикалял доста, видял е много неща. Може би ще знае коя е онази жена или поне с какво си имаме работа.

— Добре. — Хелън непохватно отпусна ръце отстрани до тялото си. Нареди си да не се държи толкова съкрушено, колкото се чувстваше. — Трябва да вървя. Обещах на татко, че ще работя в магазина днес.

— Аз трябва да намеря сестра си, за да се уверя, че всички сме добре — изрече Лукас със стиснати устни. Дори не искаше да я погледне. — Ще кажа на всички какво сме видели в коридора и ще видя дали можем да измислим някаква теория. И, Хелън?

— Да? — отговори тя с тънък глас.

— Нека засега да си мълчим за това с невидимостта. Просто ще кажем, че двамата сме се скрили в суматохата.

— Ами оболите? — попита тя отнесено, опитвайки се да се отдели от него, като се преструваше на много по-спокойна, отколкото се чувстваше. — Отклонявам въпросите на всички за това как съм влязла в Подземния свят снощи, но не мога вечно да залъгвам Касандра. Тя не може да види бъдещето ми точно сега, но рано или късно ще прозре нещо за теб и онези оболи.

— Предполагам, че ще трябва да си призная, че съм ги откраднал — каза той с въздишка. — Но вероятно не бива да казваме на семейството ми как съм ти дал един в леглото снощи.

Хелън знаеше, че той беше добавил последната част просто за да й напомни, че беше постъпил правилно, като се отдръпна. Хелън знаеше, че той просто я беше спасил от една потенциално опасна ситуация, но въпреки това я заболя.

Разделиха се и Хелън се върна в училище да си вземе нещата, опитвайки се да пропъди Лукас от мислите си. Той ми е братовчед, повтаряше си тя като заклинание, докато чувството, че е отхвърлена, бе заместено от вина. Чувстваше се като идиотка, задето му беше посегнала така. Какво очакваше да се случи?

Хелън имаше смътното чувство, че Лукас й каза да изпрати съобщение на Орион само за да я накара да мисли за него, като някое момче, което пита момиче дали гаджето й знае, че са заедно. Колкото повече мислеше за това, толкова по-силно се мръщеше. Дали Лукас мислеше, че тя и Орион излизат заедно, или нещо подобно? Хелън се зачуди какво точно говореха двамата за нея.

Изхвърляйки съсипаното си колело в контейнера малко по-ожесточено, отколкото се налагаше, Хелън влезе в страничния вход на училището и тръгна бързо по пустите коридори. Навсякъде имаше изпочупени маси, преобърнати столове и прекатурени метални кошчета за боклук. Навсякъде цареше хаос и се носеше вонята на призрачната жена. Хелън отиде забързано до шкафчето си, грабна си чантата и наметна един пуловер върху ръцете си, за да отблъсне мразовития студ възможно най-успешно, без да смачка взетия назаем маскараден костюм, а после отиде право в „Новинарския магазин“. Не искаше да се мотае наоколо и да рискува отново да види онази ужасна жена.

Навън по улиците Хелън почувства кипежа на буйно, опасно настроение. Кехлибарената есенна светлина добавяше пращяща като електричество енергичност към вече празнично украсените улици. В градския център оранжево-черни транспаранти за Хелоуин се вееха на мразовития вятър, а запалени тиквени фенери потрепваха, хвърляйки зловещи сенки върху входовете на старите солидни къщи и по калдъръмените пътища. Хелън стисна здраво пуловера си и се огледа подозрително наоколо, търсейки източника на заплахата, която усещаше.

Десетки групи вече бяха излезли да обикалят къщите, за да събират сладкиши. В този ранен час това бяха главно родители с малки деца, но една-две от маскираните тълпи определено не търсеха бонбони. Тези групи притежаваха повишена агресивна енергичност, сякаш техните маски на чудовища въплъщаваха в носещите ги хора душата на образа, който представляваха. Дори ако животът й зависеше от това, Хелън не можеше да разпознае никого от младите хора в тези групи, което беше наистина странно. Обикновено до този момент щеше да е минала покрай половината си съученици от гимназията, но улиците сякаш бяха пълни с непознати, което беше почти невъзможно. Туристическият сезон беше приключил.

Нещо определено не беше наред. Хелън не се страхуваше за собствената си безопасност, но въпреки това се тревожеше. Беше толкова рано и все още имаше толкова много малки деца, излезли да събират лакомства, че й се прииска хората, които се интересуваха повече от „пакостите“, да бяха изчакали още малко. Тя влезе в „Новинарския магазин“ с тревожно намръщена гримаса, питайки се дали не трябваше да се обади на Луис и да му каже да прибере Хуан и Мариви по-рано у дома тази година.

— Хубави криле, принцесо — каза провлечено някакъв мъж.

— Хектор! — възкликна Хелън, като се метна право в една от фантастичните му прегръдки, въпреки факта, че той си послужи с най-нелюбимото й обръщение. Той я улови без усилие и тя увисна за кратко на врата му. — В най-скоро време ще те принудя да спреш да ми викаш така.

— Не и в този живот. — Опита се да прозвучи, сякаш се шегуваше, но тя веднага се досети, че нещо не беше наред. Той изглеждаше напрегнат. Тя се дръпна назад и го огледа хубаво.

— Какво е станало с теб? — попита тя и прокара пръст по все още заздравяващ тънък, розов белег на скулата му.

— Семейството — каза той с тъжна усмивка.

— Стоте още те преследват?

— Разбира се — каза той, като сви рамене. — Ти си единственият човек, с когото съм сигурен, че съм в безопасност. Тантал няма да рискува да навреди на единствения си шанс да се освободи от Фуриите.

Хелън се намръщи и се зачуди дали би трябвало да е доволна от това, или не. Една част от нея не искаше да върши нищо, което правеше Тантал и Стоте щастливи, но какво друго можеше да направи? Да не помогне на Хектор, защото това помагаше и на Тантал? Беше хваната натясно и го знаеше.

— Замръзваш! — каза той, като заразтрива кожата й с ръце, за да я стопли. — Обикновено предпочитам жените да носят колкото се може по-малко дрехи, но не и ти. Къде са ти останалите дрехи, малка братовчедке?

— Дълга история — подсмихна се тя. — Е, настани се удобно, защото трябва да ти разкажа последните събития.

— Аз също имам да ти кажа нещо — отвърна той сериозно, докато тя стоварваше нещата си зад тезгяха. Тя погледна Хектор и отново се удиви колко изтощен изглеждаше.

— Добре ли си? — попита тя, наистина разтревожена за здравето му.

— Давай — подкани я той. — Имаме някакво време, но не чак толкова.

Хелън изтича да поздрави Кейт и баща си, а после трябваше да преброи съдържанието на касата, преди да може да дойде да си говорят. Кейт „зареди“ Хектор с горещ сайдер и толкова голямо количество лепкави лешникови кифли, колкото можеше да изяде, докато Хелън провери сумите, с които разполагаше, и подреди разписките от кредитни карти в относително пустата предна част на магазина.

Когато всичко беше наред и Кейт беше побързала да отиде при шумните клиенти отзад, Хелън разказа на Хектор всичко, което се беше случило напоследък в Подземния свят. Леко промени историята с откраднатите оболи, за да изглежда така, сякаш Лукас ги беше отмъкнал само за да ги използва тя, а не самият той, и завърши с метежа в училище. Той я изслуша, без да я прекъсва, със замислено изражение на лицето.

— Името й е Ерида — каза той. — Тя е богинята на раздора или хаоса, в зависимост от това кой превод използваш. Където и да отиде, избухват безредици, спорове, дори метежи. Всичко, което може да се обърка, се обърква. Тя е сестра и спътница на Арес, и е много, много опасна.

— Хектор. Какво става?

— Дойдох тук да те предупредя. Преди около два часа видях Танатос да върви по Медисън Авеню в Ню Йорк, точно пред сградата, в която Тиванската Династия провежда Конклава.

— Кой е Танатос? — попита Хелън, макар че името й звучеше познато.

— Танатос е богът на смъртта — обясни Хектор. Хелън кимна, спомняйки си, че Касандра й беше казала това. — Той е първообразът на Мрачния Жътвар — с черен плащ и тяло само от кости, но без сърп. Това земеделско сечиво било добавено през Средновековието. За късмет, повечето хора на улицата помислиха, че това е просто някакъв тип в удивителен маскараден костюм, макар че имаше някои по-чувствителни, които включиха какво всъщност става, и побягнаха с писъци.

— Какво е правел там?

— Не спрях на приказка с него. Танатос трябва само да те докосне, за да те убие, така че оставих това на майка ти и нейните мълнии. — Хектор сви изразително рамене. — Не знаем защо второстепенните божества са се раздвижили. Дафна ме изпрати обратно тук, за да те помоля да попиташ Оракула дали е видяла нещо.

— Веднага ще й се обадя. — Хелън извади телефона си.

— Има още нещо — каза Хектор неохотно. — Смятаме, че Автомедонт вече не работи за Тантал. Не знаем кой му дърпа конците сега. Възможно е да те е следил известно време, да е видял на какво си способна, и да е решил, че не си заслужава. Не те е нападнал, така че още не се паникьосвай. Просто бъди нащрек.

— Супер — каза Хелън с безрадостен смях. — Искаш ли да ми кажеш още нещо? Защото точно започнах да сънувам отново, и наистина ще ми дойде добре още малко материал за кошмари.

Хектор се засмя заедно с нея, докато тя набра номера на Касандра и се заслуша в звъна на телефона. Пресегна се и положи длан върху ръката на Хектор, като му се усмихна съчувствено. Забеляза, че не беше нарекъл Касандра по име, а вместо това беше предпочел да я назове с титлата й. Всички му липсваха толкова много. Хектор й се усмихна печално в отговор и сведе очи.

— Няма да е още задълго — обеща му Хелън тихо, като слушаше как телефонът звъни отново и отново. — Скоро ще се върнеш при семейството си.

— Открила си нещо, нали? — каза той, оживявайки се. — Защо не ми каза веднага?

— С Орион сме почти сигурни какво ни трябва. Единственият проблем е, че още не знам как да намеря Фуриите, след като се сдобием с него — отвърна тя, като затвори телефона и вместо това набра номера на Мат. — Не исках да казвам нищо, просто в случай че всичко това се провали, но ще трябва да направим първия си опит да го намерим тази вечер.

Телефонът на Мат превключи директно на гласова поща. Тя пробва с Клеър, Джейсън, Ариадна и накрая — Лукас, но всеки път номерът или се включваше направо на гласова поща, или не се получаваше нищо.

— Никой ли не отговаря? — питаше Хектор с нарастваща тревога, докато тя отново и отново не успяваше да се свърже.

— Това е адски странно! — изпухтя Хелън и започна да пише имейл. Хектор посегна и я спря, като взе телефона и изтри имейла.

— Хелън, прибирай се вкъщи — каза той с нисък, напрегнат глас. Върна й телефона, изправи се и започна да се оглежда тревожно наоколо. — Върви си вкъщи веднага и се спусни в Подземния свят.

Една лабораторна маса от катедрата по естествени науки на Гимназията на Нантъкет, носеща се във въздуха, мина през предната витрина на магазина, като разби стъклото и изложените стоки се затъркаляха по пода. След нея вътре нахлу вонята на Ерида. Хелън отблъсна порива да подпали нещо, знаейки, че емоциите й не са реални и че е манипулирана от зла и отмъстителна богиня. Чу в задната стая да пищят клиенти, и това я изтръгна рязко от опасното й настроение. Тя прескочи тезгяха, но Хектор протегна ръка и й попречи да изтича отзад.

— Аз ще защитя Кейт и Джери — от тях самите, ако е необходимо. Ти слизай — каза той с твърд, но за щастие спокоен глас. Хелън го погледна овладяно и кимна веднъж, за да покаже, че разбира заповедите му.

— Не се прави на герой — нареди му тя в отговор. — Ако дойдат Стоте или семейството ти, бягай.

— Побързай, принцесо — каза Хектор и я целуна по челото. — Разчитаме на теб.

Хелън излезе тичешком от „Новинарския магазин“. Зад гърба си чу Хектор да обяснява на баща й, че тя отива да повика полицията. Избягвайки шумната тълпа, тя се стрелна надолу по една тъмна уличка, където не можеха да я видят, и се извиси във въздуха. Прелитайки под синия насмолен брезент, който още покриваше прозореца й, Хелън се приземи право в леглото, надявайки се, че в края на краищата ще се успокои достатъчно, за да заспи.

 

 

Краката й пристъпваха тежко между безкрайни редици от стерилни, бели цветя. Това беше първият път, в който Хелън си спомняше да е имала твърдо приземяване в Подземния свят, и най-вероятно причината беше, че толкова отчаяно беше искала да стигне там. Хелън се завъртя в кръг и откри, че се намираше в ужасните Поля на Асфодел. За щастие не беше сама. Не си бе дала сметка за това, докато не видя солидното тяло на Орион на няколко стъпки разстояние, но се бе тревожила за него.

— Орион! — възкликна Хелън с облекчение. Пробяга последните няколко стъпки към него през печалните цветя. Той се обърна и я улови в прегръдките си с разтревожена намръщена гримаса.

— Какво става? — прошепна той във врата й, докато я прегръщаше. — Наранена ли си?

— Добре съм — каза тя, смеейки се леко на прекалено емоционалната си реакция, но все още вкопчена здраво в него. Накрая, когато се почувства достатъчно спокойна, тя внимателно се отдръпна и погледна Орион в очите. — Имам много да ти разказвам.

— А аз искам да го чуя, но може ли първо да направиш нещо? Да кажеш на глас, че не искаш нищо да ни нападне отново, докато сме тук долу? — попита той с очакване.

— Не искам нищо да ни напада, докато сме тук долу! — повтори ясно Хелън. — Добро хрумване.

— Благодаря. Влюбен съм в роклята ти. Но знаеш ли какво? Всъщност мисля, че ще ти е по-топло с онези къси панталонки със съскащи котки. Те прикриваха повече.

Хелън се завъртя рязко към него с шокирано изражение на лицето. Не можеше да повярва, че той помни как я е видял в пижамата с изрисувани тикви.

— Нямаш представа какво ми се случи тази сутрин! Наложи се да облека това — каза тя отбранително, като се опита да не се изчервява.

— Изглеждаш красива. Не че това е нещо ново — каза той меко.

Хелън се втренчи в него, напълно зашеметена, а после отдръпна очи и се загледа в един скучен асфодел, сякаш той беше нещо наистина интересно. Почувства как Орион се приближава до нея, и си нареди да се отпусне. Напомни си, че миналата нощ не беше целунала Орион. Това беше Морфей в образа на Орион. Голяма разлика. А истинският Орион дори не знаеше нищо за това, така че тя нямаше причина да се смущава в негово присъствие. Само че се смущаваше. В ума си Хелън чу Хектор да й казва, че може да се забавлява с Орион, колкото поиска, и изгуби нишката на мисълта си.

— Сега ми разкажи какво ти се случи тази сутрин — каза той със сбърчено от тревога чело.

Хелън рязко се върна в реалността и бързо разказа за произшествието — ученическия метеж, който Ерида беше предизвикала в училище, Танатос, разхождащ се по улиците на Манхатън, и суматохата, която бе избухнала в „Новинарския магазин“ точно преди тя да слезе в Подземния свят. Орион слушаше безмълвно, като стискаше челюст все по-здраво и по-здраво, докато Хелън говореше.

— Добре ли си? — попита той с овладян глас.

— Да, но се чувствам ужасно! — избълва Хелън. — Зарязах Кейт и татко насред безредиците. Как можах да направя това?

— Хектор няма да позволи да им се случи нещо — каза убедено Орион. — Ще ги пази с цената на живота си.

— Знам, че ще го направи, но в известен смисъл това е още по-лошо — каза Хелън, умолително. — Орион, ами ако семейство Делос дойдат в магазина да проверят как съм, и открият Хектор?

— Имаш предвид, какво ще стане, ако Лукас се отбие да те нагледа и намери Хектор. Всъщност не се тревожиш заради Джейсън или Ариадна — поясни той, с нотка на раздразнение в гласа.

— Близнаците са различни. Още преди Хектор да стане Прокуденик, двамата с Лукас много се караха, и понякога положението ставаше наистина напечено — каза тя с треперлив глас. — Сякаш винаги са били на косъм от жесток сблъсък и все си мисля, че може би това е още един от онези цикли на Потомците, който е предопределен да се случи.

— Лукас и Хектор на практика са братя, а братята вечно се карат — каза Орион, сякаш беше очевидно. — Не всичко в живота ни е част от цикъл.

— Знам. Но Фуриите! Няма да могат да ги спрат.

— Точно затова сме тук долу. Сега имаме цялото време, което ни е нужно, и да се надяваме тази вечер ще се погрижим за Фуриите — каза той. Накара я да спре и леко докосна китката й с връхчетата на пръстите си. Докосването беше едва доловимо, неусетно, но прикова вниманието й.

— Ако изобщо успея да ги намеря — призна Хелън с умолителен поглед. — Орион, нямам представа къде са Фуриите.

Орион се отдръпна от Хелън и намести раницата си, като я гледаше преценяващо.

— Всеки момент ще се паникьосаш, нали? Недей. — Беше убийствено сериозен. — Точно това е мястото, където трябва да бъдеш, точно тук в Подземния свят, не обратно в реалния свят, борейки се с истерична тълпа. Всеки член на семейство Делос може да направи това, но ти си единствената, която може да се справи с настоящата задача. Първо да вземем водата и да действаме оттам нататък.

Беше прав. Трябваше да направят каквото можеха тук, в Подземния свят, иначе нищо в реалния свят никога нямаше отново да се оправи.

— Добре. Да направим това. — Тя посегна и обви ръце около шията на Орион, и почувства тежките му длани върху хълбоците си. — Искам да се появим до бреговете на Реката на Радостта в Елисейските полета — изрече тя с ясен, повелителен глас.

Мека, изпъстрена със слънчеви ивици светлина проникваше през балдахин от гигантски плачещи върби. Морава с гъста, зелена, жива трева обгърна краката им, и Хелън чу шепнещия шум на вода, плискаща се по скали, наблизо. Не много надалече видя просторно, открито поле с висока до коленете трева и диви цветя в пастелни цветове, които бяха като малки звезди, около чиито орбити кръжаха пчели и пеперуди.

Слънцето не грееше отгоре. Вместо това, светлината сякаш се излъчваше от самия въздух, създавайки усещането за различно време от деня във всеки участък. Редицата от върби, които правеха сянка на Хелън и Орион, сякаш излъчваха наситената светлина на късен следобед, но на поляната блестеше светлината на ранно утро, все още невинна и напоена с роса.

Орион пусна хълбоците й, но улови едната й ръка, като я стисна хлабаво в своята, докато се обръщаше и се оглеждаше. По лицето му заигра бриз и отметна свободно падащите му къдрици назад от челото. Хелън го видя как вдигна лице право към лекия полъх, затвори очи и го вдъхна дълбоко. Тя последва примера му и откри, че въздухът беше свеж и стимулиращ, сякаш беше пълен с кислород. Хелън не помнеше нещо толкова обикновено някога да й се е струвало толкова приятно.

Когато отвори очи, Орион се взираше в нея с нежно изражение. Докосна крайчеца на костюма й, като клатеше глава.

— Планирала си крилата за това, нали? — попита той закачливо. Хелън избухна в смях.

— Съжалявам, но не съм толкова умна.

— А-ха. Хайде, Бамка-Камбанка, мисля, че чувам бълбукането на нашия ручей. — Орион я поведе към звука.

— Как ще разберем дали това е Реката на Радостта? — попита тя. Преди да се доизкаже, осъзна, че вече знаеше.

Когато стигнаха до бреговете на кристалночистата вода, Хелън почувства замайващо клокочещо вълнение в гърдите. Опита се да овладее порива да затанцува, зачуди се защо му се съпротивлява, и се предаде. Протегна ръце и започна да се върти; Орион сложи раницата си на земята.

Той коленичи, отвори ципа отгоре, а после внезапно спря. Сложи ръка на гърдите си и натисна силно, сякаш се опитваше да бутне сърцето си отново, където му беше мястото. Като хвърли поглед нагоре към нея, той се засмя тихо, но на Хелън й изглеждаше повече сякаш му се искаше да заплаче. Тя спря да танцува и отиде при него.

— Не съм изпитвал това чувство никога преди — каза той, извинявайки се. — Не мислех, че някога бих могъл.

— Не си мислел, че някога можеш да изпиташ радост?

Хелън коленичи срещу него, взирайки се в смутеното му лице. Орион поклати глава и преглътна, а после внезапно посегна с две ръце и прегърна здраво Хелън.

— Сега разбирам — прошепна той, а после я пусна толкова бързо, колкото я беше взел в обятията си. Тя не знаеше какво бе това, което беше „разбрал“, но той не й даде шанс да попита. Подавайки й празна манерка, Орион отиде до брега на реката и потопи другите две, които беше извадил от раницата си, в искрящата река.

В мига щом пръстите му докоснаха водата, сълзи, едри като дъждовни капки, потекоха по лицето му, а гърдите му потрепериха от удивено ридание. Идвайки при него до ръба на водата, Хелън потопи манерката си под повърхността и докосна радостта. При нея това не беше за пръв път, както при Орион, но след толкова много тъга и загуби през последните няколко седмици тя се разплака, сякаш беше.

След като напълниха манерките си, и двамата ги запечатаха. Тя дори и не помисли да пие водата, а от непоколебимия начин, по който Орион завинти капачките на своите две, разбра, че той също не бе помислял за това. Хелън знаеше, дълбоко в сърцето си, че ако отпиеше дори една глътка, никога нямаше да напусне това място. Дори и така, тя почувства зараждането на силен копнеж, знаейки, че този съвършен момент беше почти отминал. Искаше й се да може да остане вечно така, потопила пръсти в Реката на Радостта.

— Някой ден ще се върнеш.

Изтръгната рязко от унеса си, Хелън вдигна поглед към Орион и го видя да й се усмихва, протягайки ръка да й помогне да се изправи. Процеждащата се светлина блестеше върху него и превръщаше косата му в ореол. Зелените му очи бяха ясни, а миглите му — бодливи и потъмнели от плач. Тя плъзна подгизналата си ръка в неговата и застана до него, все още подсмърчайки леко, след като бурята от екстаз беше отминала.

— Ти също — каза му тя, хълцайки през сълзи. Той сведе очи.

— Беше ми достатъчно да го изживея дори само веднъж. Никога няма да забравя това, Хелън. И никога няма да забравя, че ти беше тази, която ме доведе тук.

— Наистина не мислиш, че ще се върнеш, нали? — попита Хелън невярващо, като гледаше как Орион прибира манерката в раницата си.

Той не й отговори.

— Ще те видя отново тук след осем или девет десетилетия — каза тя решително. Орион се засмя и промуши ръце през презрамките на раницата си с крива усмивка.

— Осем или девет? Даваш си сметка, че сме Потомци, нали? — каза той, като я задърпа за ръката и я изведе на поляната, където беше утро. — Имаме пословично кратък „срок на годност“.

— Ние ще бъдем различни — каза тя. — Не само ти и аз, а цялото ни поколение.

— Ще трябва да бъдем — каза Орион тихо, като сведе глава замислено.

Хелън хвърли поглед към него, като очакваше да открие, че отново е изпаднал в едно от мрачните си настроения, но той не беше. Усмихваше се на себе си с изражение, което Хелън можеше да опише само като „изпълнено с надежда“. Тя също се усмихна, доволна просто да върви през поляната и да се държи за ръка с него. Щастието, което изпитваше, не беше като възторга край реката, но възторгът щеше да е твърде непоносим, ако беше продължил по-дълго. Осъзна, че сърцето й щеше да бъде разбито, ако беше останала.

Колкото повече се отдалечаваха от Реката на Радостта, толкова повече се проясняваше главата на Хелън. Погледна надолу към едната си ръка. Тя беше стояла потопена във водата толкова дълго, че се беше набръчкала. Колко време бяха стояли на колене там?

С всяка стъпка, тя беше все по-благодарна, че Орион я беше издърпал. Той вероятно беше толкова замаян, колкото и тя. И въпреки това някак се беше овладял, а после беше намерил допълнителната сила, за да помогне и на нея да се откъсне.

— Как го направи? — попита Хелън тихо. — Как се отдръпна от водата?

— Има нещо, което искам повече — отвърна той простичко.

— Какво би могъл да иска някой по-силно от безкрайна радост?

— Справедливост. — Той се обърна да я погледне в лицето и хвана здраво двете й ръце със своите. — Има три невинни сестри, които страдат от цели космически ери, не заради нещо, което са извършили, а защото в момента, в който са се родили, Богините на съдбата решили, че страданието е техният жребий в живота. Това не е справедливо. Никой от нас не заслужава да се роди, обречен на страдание, и аз възнамерявам да се застъпя за онези, които са се родили в това положение. За мен това е по-важно от радостта. Помогни ми. Ти знаеш къде са Фуриите — знам, че знаеш. Мисли, Хелън.

Той говореше толкова убедено, толкова пламенно, че Хелън можеше само да се взира в него с увиснала уста. Умът й се изпразни напълно за няколко мига, а после едно тихо гласче в главата й започна да й крещи, изброявайки всичките й човешки недостатъци.

Не беше непреклонно упорита като Клеър, нито търпелива като Мат. Не притежаваше безупречни инстинкти като Хектор, нито дори половината от неподправената интелигентност на Лукас. Определено не беше щедра като близнаците или състрадателна и жертвоготовна като Орион. Хелън си беше просто Хелън. Нямаше представа защо именно тя беше Търсачът в дълбините, а не някой от онези други, далеч по-достойни хора.

Как, по дяволите, изобщо беше получила тази задача и се беше озовала тук, в Подземния свят? — чудеше се тя. Знаеше единствено, че една нощ беше заспала и се бе озовала скитаща се през пустиня.

Пустиня, толкова суха, с толкова остри камъни и тръни, че оставях следа от кървави стъпки зад себе си, докато вървях, спомни си тя ясно. Пустиня с едно-единствено измъчено дърво, вкопчило се в хълм, а под това дърво имаше три отчаяни сестри, които изглеждаха древни, и в същото време — като малки момичета. Протягаха ръце към мен, ридаейки.

Хелън ахна задъхано и хвана здраво ръцете на Орион в своите. Винаги беше знаела къде да намери Фуриите. Те я умоляваха да им помогне още от самото начало.

— Искам да се появим до дървото на склона на хълма в сухите земи — заяви тя, като гледаше право в изненаданите очи на Орион.