Джоузефин Анджелини
Безсънна (5) (Търсачът в дълбините)

4

Хелън почувства застоялият въздух на Подземния свят да я обгръща. Трепна и се огледа наоколо, наполовина разтревожена, че опитът й да мисли положително се е провалил, и че ще се озове в ямата.

— Винаги ли се шляеш из ада по пижама? — попита язвителен глас. Хелън се извъртя рязко и видя Мистър „Скапана подстрижка“, застанал само на няколко крачки от нея.

— Какво? — изпелтечи Хелън, като погледна надолу към тялото си. Беше с тениска за спане и късо долнище, обсипани с щърбо ухилени тикви и съскащи черни котки.

— Не ме разбирай погрешно, харесвам късите панталонки, а мотивът за Хелоун е безумно забавен, но ми става студено само като те гледам.

Мистър „Скапана подстрижка“ си свали якето и започна да облича Хелън с него, без дори да я попита дали й е студено. За миг тя си помисли, че би трябвало да откаже, но в мига щом почувства колко топло е якето му, осъзна, че се е смръзнала до кости, и реши, че е по-добре да не се оплаква.

— Облечена съм с дрехите, с които си легнах в леглото — обясни Хелън отбранително, докато издърпваше косата си изпод яката на връхната дреха. Изобщо не се беше замисляла как е облечена, когато се спуска в Подземния свят. — Е… а ти винаги ли заспиваш с тия глупави златисти храсталаци върху ръката си?

Той сведе поглед към ръката си и се подсмихна тихо. Хелън не помнеше да е чувала смях в Подземния свят и почти не повярва, че го чува сега.

— Малко прекалено натруфено, а? Как ти се струва това? — Дървесният клон, който се виеше като змия около горната част на ръката му, се смали, докато вече не беше нищо повече от дебела златна гривна. С гравирани отгоре листа, тя обгръщаше китката му като гривна на белезници. Хелън беше виждала само още един друг предмет да се преобразява с магия като този: поясът на Афродита, който носеше на шията си, замаскиран като сърцевидно колие.

— Кой си ти?

— Аз съм Орион Евандър^[1]. Глава на Римската Династия, Наследник на Династията на Атина, Трети Предводител на Потомците Скитници, и носител на Златния клон на Еней — изрече той с плътен и внушителен глас.

— Ооо — проточи саркастично Хелън. — Да не се очаква да се поклоня или нещо от този род?

За нейна изненада Орион се разсмя отново. Въпреки всичките си надуто звучащи титли, този тип определено не беше надут и високомерен.

— Дафна каза, че си могъща, но никога не е споменавала, че си толкова самоуверена и дръзка — каза Орион. Развеселеното изражение на Хелън помръкна незабавно.

— Откъде познаваш моята… Дафна? — запита тя, неумело изричайки употребата на думата „майка“.

— Познавал съм я цял живот — отвърна Орион, разтревожен. Пристъпи по-близо до Хелън и я погледна в очите, сякаш искаше да й даде да разбере ясно, че вече не се шегува. — Дафна пое голям риск да ми помогне да дойда тук, за да помогна на теб. Не ти ли каза, че идвам?

Хелън поклати глава и сведе поглед, мислейки си за всички съобщения без отговор, които беше оставила на гласовата поща на Дафна.

— Не си говорим много — промърмори тя. Смущаваше се да го признае пред непознат, но Орион не я гледаше, сякаш мислеше, че е ужасна дъщеря или нещо подобно. Всъщност той се усмихна тъжно и кимна, сякаш знаеше точно какво чувства Хелън. Отвърна на погледа й съчувствено.

— Е, макар че двете не сте близки, Дафна искаше да… НАВЕДИ СЕ! — Той внезапно изкрещя, като сграбчи главата на Хелън и я бутна надолу.

Озъбено черно куче прелетя над Хелън и удари Орион право в гърдите. Орион пое удара и падна назад: дългият му кинжал вече беше в едната ръка, докато другата възпря кучето, стискайки го за гърлото. Несигурна какво би трябвало да направи, Хелън с усилие се надигна на колене и видя как Орион замахва с кинжала към озъбената глава на създанието. Беше по гръб и не можа да набере инерцията, нужна, за да намушка смъртоносно съществото. Влачейки се, Хелън се изправи на крака, но нямаше представа как да се хвърли в битката. Ноктите на звяра се забиха в гърдите на Орион, като оставиха назъбени, кървави драскотини.

— Това не е зрелищен спорт! — изкрещя Орион от земята. — Ритни го в ребрата!

Хелън овладя шока си, заби лявото си стъпало и изрита чудовището с всичка сила. Ритникът изглежда не навреди ни най-малко на адската хрътка. Вместо това, единственият резултат от ритника беше, че привлече вниманието на звяра. Хелън отстъпи, препъвайки се, назад. Чудовището насочи пламтящите си червени очи към нея. Тя изписка ужасено, когато звярът се хвърли към нея.

— Хелън! — възкликна изплашено Орион, като сграбчи чудовището за опашката и го издърпа.

Обливащите се в слюнка челюсти се затвориха само на сантиметри от лицето на Хелън и, докато покриваше главата си с ръце, за да се предпази, тя чу как адската хрътка нададе изненадан писък от болка, когато Орион заби кинжала си в тила й.

 

 

Хелън се събуди стреснато: ръцете й се пресягаха, а краката й ритаха, сякаш се опитваше да се изкачи по гребена на висока вълна. Беше отново в спалнята си.

— Няма начин! — извика тя в тъмното.

Хелън не можеше да повярва, че се беше случило отново. Трябваше да се научи да контролира влизането и излизането си от Подземния свят, иначе никога нямаше да е от полза в битката срещу Фуриите. Особено сега, когато беше намерила Орион. Не можеше просто да изчезва и да го зарязва всеки път, щом се появеше опасност.

Хелън не изгуби дори секунда. Обади се веднага на майка си, с намерението да попита за Орион, но както обикновено, след две позвънявания я препратиха към гласовата поща. Остави съобщение на майка си, но вместо да й разкаже за Орион, толкова се ядоса, че накрая попита Дафна дали я избягва. Затвори, отвратена от хленчещия тон на гласа си. Дафна никога не я беше подкрепяла. Хелън не знаеше защо изобщо си беше направила труда да се обади.

Ожесточено разтри лицето си с ръце. Беше добре, но не можеше да каже същото за Орион. Никога нямаше да си прости, ако му се беше случило нещо. Искаше да се вмъкне под завивките си и да слезе обратно в Подземния свят, но знаеше, че усилието ще бъде напразно. Времето и пространството се движеха различно там долу, и дори и да се спуснеше незабавно, нямаше да пристигне на същото място или в същото време, както когато си беше тръгнала.

Сгъна ужасено ръце, и когато го направи, осъзна, че още беше с якето на Орион. Потупа джобовете и намери портфейла му. След около половин секунда морални угризения, Хелън го отвори и затършува из него, обзета от любопитство.

Орион имаше две разрешителни за шофиране — едно от Канада и едно от Масачузетс. И в двете пишеше, че е на осемнайсет години и има законно разрешение да управлява тежкотоварни превозни средства, но в нито едно от двете разрешителни последното му име не се споменаваше като „Евандър“ — името, което й беше казал. В американското му разрешително за шофиране пишеше, че фамилията му е Тибър, а в Канада последното му име беше посочено като „Атика“. Освен това имаше студентска лична карта от академията „Милтън“ — добре известно подготвително училище на южния бряг на Масачузетс, в която се твърдеше, че името му е Райън Смит.

Смит. Да, правилно. Хелън се зачуди дали всички Потомци имаха проблем с изобретателността, когато ставаше дума за фалшиви имена, или „Смит“ беше обичайна шега сред полубоговете.

Тя потърси някакво друго късче информация в останалите джобове на якето му, но откри само четири долара и стар кламер. Закрачи из студената си като хладилник стая, обмисляйки вариантите си. Отчаяно копнееше да узнае дали Орион е добре, но не беше твърде убедена, че е добра идея да тършува из живота му. С четири различни фамилни имена, Орион очевидно бе потаен тип. Хелън не можеше да тръгне да го търси, без да провали прикритието, което той се опитваше да си създаде.

За кратко се запита защо му бяха всички тези фалшиви имена, после почти веднага отговори на собствения си въпрос. Стоте братовчеди се бяха опитали да избият всички останали Династии, и докато не откриха Хелън и майка й, бяха вярвали, че са единствените Потомци, останали на света. Като глава на Римската Династия и наследник на Атинската Династия, Орион вероятно беше прекарал целия си живот в бягане, криейки се от Стоте братовчеди — най-голямото разклонение на Тиванската Династия. Те бяха превърнали в своя мисия откриването и залавянето на Потомци от другите три Династии и убиването им. Хелън знаеше, че ако тръгнеше да търси Орион, щеше да го издаде. Както беше издала Хектор — осъзна тя внезапно.

Не й беше хрумвало преди, но сега Хелън беше сигурна, че тя е виновна, задето бяха открили Хектор. Касандра беше прозряла, че Стоте не се опитват активно да я убият в момента, но освен това беше казала и че все още я следят — вероятно наблюдават всяко нейно движение. А Хектор беше открит веднага щом беше влязъл във връзка с нея. Ако Хелън тръгнеше да търси Орион, щеше да отведе Стоте право при него.

Хелън потръпна, отчасти от студ и отчасти от страх. Уви якето на Орион малко по-плътно около раменете си и реши, че няма да успее веднага да заспи отново. Слезе на долния етаж и си стопли малко от задушеното, което баща й беше оставил, а после седна на кухненската маса да се нахрани, да се стопли, и да помисли какво да прави по-нататък.

След като свърши късната си вечеря, тя се върна в леглото, все още обмисляйки дали трябва да каже на клана Делос за Орион, или не. Част от нея започваше да вярва, че колкото по-надалече стои от Орион, толкова по-добре ще е той.

 

 

— Коленичи, робе — нареди Автомедонт и се обърна с лице към изгряващото слънце.

Зак направи каквото му казаха. Чу как господарят му промърморва нещо на гръцки и изважда красива, обсипана със скъпоценни камъни кама от ножницата на хълбока си. Автомедонт свърши да говори, целуна острието, и се обърна с лице към Зак.

— Коя е силната ти ръка? — попита почти приятелски. Това изплаши Зак.

— Лявата.

— Знакът на Арес — каза Автомедонт с примесено с изненада одобрение.

Зак не знаеше как да реагира на това. Не беше имал никакъв избор относно това, коя да бъде по-силната му ръка, така че как можеше това да е комплимент? Реши да си държи езика зад зъбите. Господарят му обикновено предпочиташе Зак да си мълчи.

— Протегни я — нареди Автомедонт.

Зак изпъна лявата си ръка, като се опитваше да я удържи да не трепери твърде много. Господарят му мразеше всякакви признаци на слабост.

— Виждаш ли този кинжал? — попита Автомедонт, без да очаква отговор. — Беше на кръвния ми брат. Дала му го майка му, преди той да тръгне на война. Красив е, нали?

Зак кимна мрачно и сериозно: протегнатата му ръка потрепери под красивото острие в студената зора.

— Знаеше ли, че част от душата на воина се съдържа в оръжията му и в неговите доспехи? И когато загинеш в битка, а твоят противник вземе доспехите и меча ти, той притежава късче от душата ти?

Зак кимна. В „Илиада“ имаше няколко разгорещени спора за това, кой чии доспехи да получи. Не един от великите герои загиваше безславно в битка заради доспехи. Зак знаеше, че това наистина е много важно.

— Това е защото всички се кълнем над оръжията си. Клетвата е това, което въплъщава душата ни в метала — обясни Автомедонт разпалено. Зак кимна, за да покаже, че разбира. — Някога дадох клетва за вярност над този кинжал, както стори и брат ми преди мен. Заклех се да служа или да умра.

Зак изпита изгарящо усещане по дланта си, сякаш тя току-що беше пронизана от огнена игла. Сведе поглед и видя, че кървеше обилно, но раната беше само повърхностна и нямаше да му причини трайна вреда. Автомедонт сграбчи китката му и насочи кръвта така, че да потече напряко по острието на кинжала, докато двете страни и всички ръбове бяха окъпани в кръвта на Зак.

Закълни се в кръвта си, пролята над това острие, че ще служиш или ще умреш.

Какъв избор имаше?

— Кълна се.

 

 

На другата сутрин Хелън седна с Касандра в библиотеката на семейство Делос за поредния сеанс от онова, за което тайно числеше като за „Неделите със Сибила“. Още не беше решила дали да разкаже на семейство Делос за Орион, или не. На два пъти отвори уста да попита дали Касандра може да „види“ жив ли е още Орион, или не, и двата пъти я затвори пак. Третия път беше пощадена, защото в библиотеката се втурна Клеър, плътно последвана от Мат, Джейсън и Ариадна. И четиримата настояваха да им бъде позволено да се включат в проучването.

— Това сме го обсъждали вече — заяви твърдо Касандра. — Не можем да рискуваме. В някои от тези свитъци са закодирани проклятия, които могат да навредят на непосветените.

Другите трима се обърнаха към Клеър с очакване.

— Ами тогава посветете ни — заяви Клеър, като предизвикателно скръсти ръце и присви очи. — Направете ни жреци и жрици на Аполон.

— Я повтори — каза Джейсън, обръщайки се към Клеър. Беше толкова зашеметен, че лицето му беше безизразно.

— Значи това е планът, по който работеше през последните дни? Онзи, за който ни каза да не се тревожим? — попита той с все по-надигащ се и изтъняващ глас.

— Аха — отвърна Клеър, напълно невъзмутима.

— О, миличка. Няма начин да стана жрица — каза Ариадна. Тя поклати категорично глава. — Не ме разбирай погрешно, бих дала живота си за Хелън, но да се присъединя към жреческото съсловие? Е, не. Съжалявам.

— Защо не? Знаеш ли изобщо какво означава да станеш жрица? — попита Клеър. — Е, аз прочетох едно друго, и мога да ви кажа, че не е това, което всички си мислите.

Клеър обясни, че древните гърци били много по-свободомислещи по отношение на цялата история с жречеството, отколкото която и да е съвременна религия. Жреците и жриците трябвало да останат бездетни, докато служели на бог Аполон, но от никого не се очаквало да бъде жрец или жрица завинаги. Можеш да се откажеш, когато поискаш. После имаше няколко малки правила за това, да държиш чисти различни части от тялото си, да правиш редовни жертвоприношения чрез изгаряне, придружени от основни заклинания, и да постиш по един ден веднъж на всяко новолуние в знак на почит към сестрата близначка на Аполон — Артемида. Това бе горе-долу всичко.

— О. Е, брой ме и мен тогава — каза Ариадна, като се ухили и сви рамене. — Определено не ми е проблем да се погрижа гънките между пръстите на краката ми да са почистени, преди да се присъединя към другите на масата, само не искайте от мен да се отказвам от…

— Схващаме, Ари — прекъсна я Джейсън: не гореше от желание да чуе какво се кани да каже сестра му. — Е, как ще действаме по въпроса?

— Трябва да има някакво изпитание, което да преминем — добави Мат, заинтригуван. Изглежда започваше да му харесва идеята да стане жрец на Аполон.

— Богините на Съдбата решават кой ще се присъедини. После Оракулът извършва ритуала на посвещаването — отвърна Клеър, като погледна многозначително Касандра.

— Аз ли? — възкликна Касандра, стресната. — Аз не знам как да…

Касандра млъкна рязко, когато Клеър смутено й подаде стар пергамент. Очевидно беше отмъкнат от библиотеката на семейство Делос, което означаваше, че Клеър от дни е прониквала тайно в библиотеката и е тършувала из потенциално прокълнати свитъци, преди да го намери. За миг настъпи мълчание, когато всички осъзнаха точно колко опасни са били действията на Клеър.

— Трябваше да направя нещо! — възропта Клеър, без да се обръща конкретно към някого. — Хелън минава през ада, буквално през ада, всяка нощ…

— А какво те кара да мислиш, че Хелън е по-важна от теб? — попита Джейсън и лицето му стана яркочервено от гняв. — Някои от нещата, написани в онези свитъци, можеха да те убият!

— Не мога просто да седя и да гледам как най-добрата ми приятелка страда! Няма да го направя, дори и да съм само простосмъртна — изкрещя му в отговор Клеър, сякаш цитираше нещо, което той й беше казал.

— Нямах това предвид, и ти го знаеш — каза той, като вдигна ръце и изсумтя раздразнено.

— Ей, хора — намеси се Хелън, като се опита да пристъпи между тях, пляскайки с ръце в универсалния жест за „тайм аут“.

— Просто не се бъркай в това! — изкрещя Джейсън. Шмугна се покрай Хелън на път към вратата. — Не си център на вселената за всички, да знаеш.

Вратата се затръшна зад него и последва неловка пауза. След миг Клеър се завъртя да застане с лице към Касандра.

— Можеш ли да го направиш? — запита настойчиво Клеър. Хелън с изненада видя в очите й да искрят сълзи. — Можеш ли да ни посветиш или не?

Касандра вдигна поглед от свитъците, които изучаваше, откакто Клеър й ги беше подала, и спря, за да си събере мислите.

На Хелън й се струваше, че Касандра е толкова незаинтересувана от разгорещената кавга между Джейсън и Клеър, колкото щеше да е от някое телевизионно шоу, което случайно вървеше като фон, докато тя се опитваше да чете. В известен смисъл това беше по-обезсърчаващо от всичко, изречено по време на кавгата. Джейсън очевидно се сърдеше за нещо на Хелън, но поне всички държаха един на друг. Хелън вече не знаеше дали същото важи и за Касандра.

— Да, мога — каза Касандра. — Но това не е правилният въпрос, който трябва да ми зададеш.

— Трябва ли Касандра да ни посвети, Сибила? — попита Мат, присвил очи, сякаш изпробваше опасна теория, която можеше да избухне в лицето му.

В стаята се възцари студ. Зловещата, сияеща аура на Оракула обгърна момичешкото тяло на Касандра, като приведе раменете й, докато тя се прегърби, и обгърна лицето й в сенки, докато заприлича на старица. Когато проговори отново, гласът й беше като хор, докато трите Богини на съдбата говореха чрез нея.

— Всички сте сметнати за достойни и познанието, което търсите, няма да ви нарани. Но бъдете нащрек. Защото страдание очаква всички ви. Киселинно пурпурното сияние от аурата на Оракула изгасна и Касандра падна на земята, свита на топка.

Преди някой да успее да се възстанови от шока, че са видели парализиращото присъствие на Мойрите, по някакъв начин Лукас се появи до сестра си, като вече я вдигаше внимателно от пода и я вземаше в обятията си.

— Кога влезе? — попита го Ариадна, като погледна през рамо към вратата, а после обратно към Лукас с разширени очи. Той не си направи труда да отговори. Вниманието му остана напълно съсредоточено върху малката му сестра.

Очите на Касандра се отвориха с пърхане на мигли, и главата й помръдна рязко, докато тя се връщаше в съзнание. Лукас я подкрепи, когато тя леко размаха ръце и крака от шока, който изпита, когато се свести и откри, че е във въздуха. Усмихна й се и тя се усмихна в отговор: не беше нужно никой от двамата да говори, за да общуват. Хелън би дала всичко, което притежаваше, за да види Лукас да й се усмихва така. Лицето му беше толкова красиво, когато се усмихваше. Искаше й се да го докосне.

Лукас се шмугна покрай Мат, докато изнасяше Касандра от библиотеката, и когато го направи, Хелън забеляза, че той не издава звук, докато върви. По някакъв начин през последните няколко седмици Лукас се беше научил да използва способността си да манипулира въздуха, за да създава беззвучен вакуум. Сякаш вече го нямаше наистина там. Сърцето на Хелън се сви толкова силно в гърдите й, че за миг си помисли, че ще се задуши. Лукас заличаваше присъствието си и вероятно го правеше, за да не се налага да търпи наистина да бъде в една и съща стая с нея. Толкова много я мразеше.

Клеър каза на всички, че не могат безопасно да прочетат ръкописите, без първо да преминат през подходящо посвещаване. Щеше да се наложи да почакат, докато Касандра е в състояние да извърши ритуала. Всички останали се изнизаха мълчаливо, потънали в мисли, но Хелън изостана в библиотеката за няколко секунди, за да се съвземе.

Всеки път щом видеше Лукас, положението се влошаваше. Той се променяше, но не към по-добро. Нещо нередно ставаше с Лукас.

Примигвайки с възпалените си очи, Хелън се сгълча. Вече нямаше право да се тревожи за него. Не му беше гадже. Не се предполагаше дори да го поглежда.

Хелън упорито пропъди мисълта, преди тя да успее да я обсеби. Трябваше постоянно да си намира занимания. Движение. Действие. Това беше ключът.

На излизане от библиотеката Хелън се натъкна на Клеър и Джейсън, седнали на едно от многобройните задни стълбища в просторната къща на семейство Делос. Доколкото успя да разбере, вече бяха изгладили гневната част от спора си и уверено вървяха към разбирателство. Държаха се за ръце, докато си говореха. Клеър седеше на едно малко по-високо стъпало, за да компенсира дребния си ръст, и двамата се бяха навели един към друг толкова плътно, сякаш се опитваха взаимно да се изкачат в очите си.

Хелън се измъкна през задната врата, преди да се окажеше принудена да става свидетел на още от емоционалното общуване. От превърнатия в арена тенис корт идваха пляскащи и пухтящи звуци, и тя тръгна бавно натам, като се чудеше кой ли тренира. Първата й мисъл беше, че Кастор и Палас тренират заедно, но когато влезе вътре, видя Ариадна и Мат да вилнеят като двойка гладиатори с дървени тренировъчни мечове. Мат падна по задник, и Хелън се присви от съчувствие към него. Знаеше точно какво преживява.

— Добре, Мат — каза Ариадна, като се наведе да му подаде ръка. — Но все още сваляш гарда твърде много, когато… — Ариадна млъкна, без да довърши, когато видя, че Хелън я наблюдава.

— Не знаех, че учиш Мат да се бие — каза Хелън смутено, когато осъзна, че двамата се изчервяват. Те се стрелнаха взаимно с нервни погледи, а после погледнаха отново Хелън с притеснени изражения на лицата.

— Хора? Какво става? — попита най-накрая Хелън, когато не можа да проумее защо се държат толкова виновно.

— Баща ми не иска простосмъртни да се намесват в никаква част от борбата — призна Ариадна. — Той един вид ни забрани да учим Мат как да си служи с меч.

— Тогава защо го правиш? — попита Хелън, но никой от тях не й отговори. Хелън се опита да си представи как Мат се бие с някой като Креон, и този образ истински я изплаши. Трябваше да каже нещо. — Мат, знам, че си добър спортист, но дори и с тренировки, ще е истинско самоубийство да нападнеш Потомък.

— Знам това! — изрече той задавено. — Но какво се предполага да направя? Ако попадна насред спречкване или отново ударя някого от вас с колата си? Да стоя бездейно и да чакам някой да дойде да ме спаси? Ще съм мъртъв, ако направя това. Така поне имам някакъв шанс.

— Потомците обикновено не нападат простосмъртни. Не се обиждай, но смятаме, че е недостойно — отвърна Хелън смутено. Не искаше да унижава Мат, но това беше истината.

— Не е нужно Мат да бъде нападнат, за да пострада. Или да загине — каза Ариадна колебливо.

— Знам, че не е нужно, но… — поде внимателно Хелън, а после млъкна, без да довърши. Не можа да избегне мисълта, че след няколко седмици обучение Мат ще започне да вярва, че може да се справи срещу един от Стоте, което беше лудост. — Ей, хора, това наистина е лоша идея.

— Не мога просто да стоя безучастно и да не правя нищо! Не се страхувам! — изкрещя й Мат. Ариадна пристъпи напред и го докосна по ръката, за да го успокои.

— Не помагаш — каза му тя тихо, преди да се обърне към Хелън със сурово изражение в очите. — Не мисля, че е правилно да бъде в близост до Потомци, а дори да не знае как да държи меч. Честно казано, не ми пука дали някой друг в това семейство е съгласен с мен. Ще го науча. Така че сега единственият въпрос е: ще кажеш ли на баща ми или не?

— Разбира се, че няма! — възкликна Хелън раздразнено, преди да се обърне към Мат, за да му заговори умолително. — Мат, моля те, само не се опитвай да се биеш с Потомък, освен ако не е абсолютно наложително да го направиш, за да се защитиш!

— Правилно — каза той, като присви горчиво устни. — Знаеш ли, може и да не мога да вдигна кола над главата си, но това не значи, че съм безполезен.

Хелън не помнеше Мат някога да се е държал толкова язвително, по какъвто и да е повод. Опита се да обясни какво има предвид, но езикът й някак странно се върза. Честно казано, искаше й се Мат да бе малко по-страхлив. Вероятно така щеше да живее по-дълго, но никак не вървеше да му го каже.

Когато Хелън не реагира веднага, Мат напусна арената, следван плътно от Ариадна. Когато излязоха на няколко крачки извън ограденото пространство, Хелън чу как Ариадна каза нещо утешително, а Мат я прекъсна раздразнено. Продължиха да говорят, докато се отдалечаваха, но Хелън дори не се опита да подслушва. Просто беше дяволски уморена.

Хелън седна на пясъка, обхванала главата си с ръце. Нямаше нито един човек, към когото да се обърне, дори само за да побъбри за няколко минути, преди да трябваше да се изправи пред привидно невъзможната си задача в Подземния свят.

Слънцето започна да залязва. Още един ден свършваше и я очакваше още една нощ в Подземния свят. Хелън повдигна глава и се опита да намери нужната енергия, за да полети към къщи, но беше толкова изцедена, че едва фокусираше очите си. Останеше ли там още малко, щеше да заспи, а не искаше да се спуска, докато беше в задния двор на семейство Делос.

С мъка се изправи на крака, и когато го направи, отново почувства онзи странен световъртеж. Сякаш част от света се откъсна и се превърна в картина, докато тялото й се движеше около нея. Хелън падна назад на едно коляно и се опита да удържи позива си за повръщане. Видя как пясъкът плува пред очите й, и за миг й се стори, че наистина го е видяла да се движи. Застана съвсем неподвижна и затвори очи.

Чуваше биене на сърце. И то не беше нейното.

— Кой е там? — прошепна, докато очите й се стрелкаха навсякъде. Призова електрическо кълбо и го задържа в дланта си. — Приближиш ли се още малко, ще те убия.

Хелън изчака още няколко мига, но нямаше отговор. Всъщност нямаше нищо, освен напълно неподвижен въздух. В действителност цареше пълен покой. Присвивайки ръка, тя остави електричеството да се разпръсне, и дъжд от искри падна между пръстите й и подскочи безобидно по пясъка. Тя тръсна глава и се засмя на себе си, неспособна да попречи на една истерична нотка да се промъкне в смеха й. Започваше да се побърква и го знаеше.

Прибра се вкъщи и се зае с вечерята, но насред приготовленията й се обади Джери. От скования тон на гласа му се досети, че наистина искаше да й се разкрещи, задето е счупила прозореца на спалнята си, но тъй като се обаждаше да й съобщи, че в магазина има ужасно объркване, включващо доставката на балони с форма на паяци, и ще я остави сама за още една нощ, той се чувстваше достатъчно виновен, за да пренебрегне цялата история с прозореца. Хелън се опита да не звучи твърде нацупено, когато му каза, че съжалява, задето му се налага да работи до късно, после затвори телефона и се втренчи в наполовина приготвената вечеря, която вече не й се искаше да довършва или да яде. Върна в опаковките каквото можа, и изяде купичка зърнена закуска, оставена до кухненската мивка, после се качи горе да се приготви за лягане.

Като наметна на раменете си якето на Орион, Хелън отвори вратата на спалнята си. Канеше се да пристъпи вътре, но краката й спряха на място. Обикновено спалнята й беше нейно светилище, нейно убежище, но вече не. Сега беше място, на което тя страдаше всяка нощ. И на всичко отгоре, беше студена като Северния полюс. Застанала на прага, Хелън си пое дълбоко дъх и после го изпусна, при което пред нея се появи голям облак пара.

— Е, Орион както-там-ти-е-последното-име — изрече тя към празната си стая, когато влезе вътре, затвори вратата и пъхна краката си в чифт гумени ботуши. — Надявам се да си говорил сериозно, че искаш да ми помогнеш, защото никога не съм имала по-голяма нужда от помощ.

 

 

Разбира се, Орион не се показа. Хелън прекара сякаш цял ден, скитайки се около Полята на Асфодел. Крачеше през хлъзгавата кал на низините около тази поляна със зловещи цветя, надявайки се, че той ще се появи всеки момент, но той така и не дойде.

Хелън не влезе в Полята, защото цветята я потискаха. Асфоделите бяха бледи, лишени от ухание цветове, които се подаваха от земята, сковани и разположени на равни разстояния едни от други, като надгробни камъни. Беше чела, че асфоделите са единствената храна за гладните призраци в Подземния свят, и макар че все още не беше видяла никакви призраци, можеше да ги почувства навсякъде наоколо, да усети очите им в неподвижния въздух.

Беше се съсредоточила върху Орион, преди да заспи, с надеждата, че като го направи, ще се появи редом до него. Не беше разгадала Подземния свят чрез никакъв полет на въображението, но знаеше достатъчно, за да е наясно, че ще го види само ако беше слязъл в Подземния свят същата нощ. Закрачи напред-назад, с надеждата, че той ще се появи, но усещаше, че ако не се появи до него, когато слезе, няма да го види, дори и да чака цяла вечност.

А колкото повече Хелън мислеше за това, толкова по-силно беше принудена да признае, че не бе сигурна дали Орион ще дойде при нея и през следващата нощ. Може би беше решил, че напълно се е наситил на Подземния свят.

Тя се опита да погледне на нещата откъм добрата им страна. Той поне й беше намекнал да се облича по-добре, преди да си легне, и макар че щеше да е невъзможно да обясни на Джери защо спи с ботуши, все пак беше по-добре, отколкото да върви боса през цялата онази противна кал.

 

 

В понеделник сутринта Хелън се събуди и въздъхна, натъжена от факта, че нямаше да има какво да очаква с нетърпение, когато заспеше тази нощ. Напомни си, че Орион никога не е бил част от сделката. Винаги беше мислила, че ще трябва да прави това сама. Тя неохотно се измъкна от леглото, за да почисти нощната мръсотия и да се приготви за училище.