Джоузефин Анджелини
Безсънна (4) (Търсачът в дълбините)

3

Хелън седеше в леглото, заслушана в дразнещия звън на будилника си. Единствената нощ, в която всъщност искаше да остане в Подземния свят, а се беше събудила. Още беше тъмно, но дори в предутринния здрач виждаше каква бъркотия беше създала.

Джери щеше да я убие. Независимо колко го увещаваше Кейт, че Хелън има рядко „разстройство на съня“, този път Джери наистина щеше да я убие.

Баща й имаше фиксидея за съхраняването на топлината — термостатът на къщата сякаш бе свързан пряко с психиката му — а мразовитите въздушни струи вече нахлуваха право през гигантската дупка, която бе направила в прозореца си. Хелън се плесна по челото и се стовари обратно върху матрака.

Беше на практика наказана, онова летящо чудовищно нещо вероятно бе изяло Мистър „Скапана подстрижка“, и всичко — защото Хелън трябваше да стане в някакъв безобразен час сутринта, за да отиде на състезание по бягане във вътрешността на острова.

Гимназиалните спортове са сложно нещо за хора, които живеят на миниатюрни острови. За да се състезават с други училища, спортистите от острова трябва да пътуват с кораб или самолет, и за Хелън и останалите й съотборници това означаваше да станат преди пукването на зората. Понякога наистина й бе омразно да живее на Нантъкет.

Като потисна една прозявка и се опита да изтласка от ума си образа на Скапаната подстрижка, умиращ от жестока смърт, Хелън се измъкна от леглото. Залепи с изолирбанд едно одеяло върху счупения си прозорец, изгълта набързо порция разтворима овесена каша, и потегли към летището на острова. По ирония, отлетя дотам. Но, разбира се, не можеше да отлети чак до вътрешността на континента. Ако изпуснеше самолета, а после се появеше навреме на сбирката, това щеше да породи всевъзможни въпроси, затова тя постъпи отговорно.

Приземявайки се на разумно разстояние, тя започна да подтичва към бетонираната площадка пред хангара точно когато небето се обагри в свенлив розов цвят. Видя Клеър да паркира колата си на паркинга и изтича при нея, за да отидат заедно до чакащия витлов самолет. Хелън бе развълнувана да разкаже на Клеър за Мистър „Скапана подстрижка“, но преди да успее да отвори уста, Клеър вече въртеше очи и я сграбчваше за раменете.

— О, за бога! — промърмори раздразнено Клеър, докато разкопчаваше закопчаните накриво досадни копчета на якето на Хелън и после ги закопчаваше отново. — Приличаш на петгодишно хлапе, страдащо от дислексия. Сигурно вече ще трябва и да идвам да те обличам всяка сутрин?

— Хамилтън! — извика треньорката Тар, преди Хелън изобщо да успее да измисли отговор, камо ли пък — да разкаже на Клеър какво се беше случило предишната нощ. — Ще седнеш при мен. Трябва да обсъдим стратегията.

— Имам да ти кажа нещо — избълва Хелън към Клеър, докато тръгваше назад към треньорката. — Видях някого там, нали се сещаш, нощес. — Очите на Клеър се разшириха с надежда, докато треньорката отвличаше Хелън.

През остатъка от полета треньорката бъбреше възбудено как Хелън трябва да заблуди един бегач, а после да вземе преднина пред друг — все безполезни съвети, като се имаше предвид, че стига да поиска, Хелън можеше да разбие звуковата бариера. Хелън слушаше с половин ухо и се опитваше да не се тревожи твърде много за Мистър „Скапана подстрижка“.

Той беше едър, висок и със силно телосложение, и изглеждаше, сякаш знаеше какво прави с онзи дълъг кинжал, с който се защитаваше. Хелън се опита да се убеди, че той вероятно е добре, но не беше напълно уверена.

Който и да беше Мистър „Скапана подстрижка“, безспорно приличаше на Потомък. Но може просто да е висок метър и деветдесет, мускулест, невероятно привлекателен простосмъртен със страхотна усмивка. А ако случаят беше такъв, с горкото създание определено бе свършено. Никой простосмъртен не можеше да отблъсне онази харпия.

Цяла сутрин Хелън се опитваше да намери възможност да поговори с Клеър, но не й се удаде шанс. Направи първия си пробег, като се опита да не го спечели веднага, но беше разсеяна, питайки се дали е възможно някой да загине в земята на мъртвите или не. Безполезният вътрешен спор наруши концентрацията й и в крайна сметка се оказа, че бяга твърде бързо. Престори се, че се задъхва, когато осъзна, че всички зрители я зяпат с отворена увиснала уста. Всички, с изключение на един.

Зак Брант не изглеждаше ни най-малко изненадан, когато Хелън изтича покрай него с бързината на заек. Всъщност изглеждаше отегчен. Хелън нямаше представа какво търси Зак на състезанието — никога преди не беше идвал. От начина, по който очите му сякаш бяха залепени върху нея, Хелън можеше само да предположи, че е дошъл да я гледа, но нямаше представа защо. Имаше време, когато би сметнала, че Зак я гледа, защото си пада по нея, но това време беше отдавна отминало. Напоследък той сякаш не искаше да има нищо общо с нея.

Хелън спечели надбягването, после надаваше насърчителни възгласи, докато Клеър завърши едно от своите, преди най-после да се срещнат до пясъчната ивица за троен скок.

— Е, какво стана? — изпухтя Клеър, все още задъхана от бягането.

— Видях… — Хелън млъкна, без да довърши. — Да отидем ей там — продължи тя, като посочи към един празен участък от полето в края на пистата. Наоколо се мотаеха много хора, а Зак стоеше прекалено близо.

До този момент Хелън вече щеше да се пръсне от нетърпение да разкаже на Клеър какво е видяла. Докато вървяха, прошепна полугласно:

— Видях човек. Жив човек.

— Но аз си мислех, че ти си единствената, която може да слиза там телом — не само духом.

— И аз! Но снощи се появи това момче. Е, добре де, не момче. Искам да кажа, беше с гигантски ръст. Някакъв тип, приблизително наша възраст, предполагам.

— Той какво правеше там долу? — попита Клеър. Не звучеше убедена, че Хелън наистина е видяла някого.

— Някаква харпия го смазваше от бой — каза Хелън. — Но по-предишната нощ той ме изтегли от плаващите пясъци. Едната му ръка е цялата лъскава, сякаш е покрита със злато. — Клеър я погледна със съмнение и Хелън осъзна колко откачено звучи. — Мислиш ли, че полудявам? Звучи откачено, нали? А дори не се предполага да е възможно.

— Ако нямаш нищо против — каза внезапно Клеър и хвърли гневен поглед над рамото на Хелън към Зак, който ги следваше. — Това е личен разговор.

Зак сви рамене, но не се махна. Клеър прие съпротивата му като предизвикателство. С най-властния си глас му кресна да се разкара, но той не помръдна. Накрая тя трябваше да хване Хелън за ръка и да я поведе към края на откритото поле, където започваше гората. Зак не можеше да ги последва безпрепятствено, без Клеър да направи сцена заради това, но и не се отдалечи. Просто продължи да се взира в тях, докато Клеър замъкна Хелън в шубрака.

— Необходимо ли е? — попита Хелън, като прекрачи един бодлив храст и размота края на плитката си от крехкия, покрит с лишеи клон на малка бреза.

— Зак се държи наистина странно напоследък и просто не искам да ни види — каза Клеър с присвити очи.

— Искаш да кажеш, че не се махна, когато ти му нареди, и ме завлече тук, защото не искаш той да спечели — поправи я Хелън с кискане.

— И това също. Сега ми разкажи какво точно се случи — настоя Клеър, но отново бяха прекъснати, този път от звук на шумолящи листа. Разнесе се отнякъде по-навътре в гората.

От храсталака се появи едър мъж. Хелън изтика Клеър зад гърба си и пристъпи към натрапника, готова за схватка.

— Глупачета такива, не знаете ли, че на гимназиалните състезания по бягане се мотаят някои доста опасни мъже? — каза сприхаво русият великан.

— Хектор! — ахна Хелън с облекчение и скочи в разтворените му обятия.

— Какво става, братовчедке? — попита той със смях и я прегърна здраво. Клеър отиде при тях и силно прегърна Хектор, а после се дръпна назад и го побутна с юмрук в гърдите.

— Какво правиш тук? — запита Клеър неодобрително. — Прекалено опасно е.

— Спокойно, малката — каза Хектор, като отклони очи от нея и сведе поглед: усмивката на лицето му помръкна бързо. — Говорих с леля Ноел тази сутрин. Тя ми каза, че никой от семейството няма да е тук.

— Няма ги, а ние наистина се радваме да те видим — каза Хелън бързо, като ощипа леко Клеър, задето беше толкова безчувствена.

— Разбира се, че се радваме да те видим! — възкликна Клеър, докато разтриваше ощипаната си ръка. — Нямах това предвид, Хектор, знаеш. Как си?

— Не е важно — каза той, като поклати глава. — Искам да знам как сте вие. И как я кара Люк след миналата седмица — попита той с нисък глас.

Хелън се опита да не трепва, но беше невъзможно.

— Зле — каза Клеър тъжно.

— Да, знам. Говорих с леля Ноел. Още не мога да повярвам, че Люк би направил нещо такова. — Гласът на Хектор беше рязък, но той погледна съчувствено Хелън.

Хелън се опита да се съсредоточи върху болката на Хектор, вместо върху своята. Беше изгубила Лукас, но Хектор беше изгубил цялото си семейство. Той толкова се тревожеше за близките си, че беше готов да чака цял ден, свит в храстите пред някаква глупава писта за бягане, само за да влезе във връзка с някой, относително близък с тях.

Ако не се броеше Дафна, която той едва познаваше, Хектор беше сам. Хелън осъзна, че от всички хора в живота й, Хектор най-вероятно има най-добра представа какво преживява тя, което беше странно, тъй като едва наскоро бяха спрели да изпитват взаимна неприязън.

— Как е майка ми? — изтърси изведнъж Хелън: имаше нужда да сложи край на мрачното мълчание, в което бяха потънали всички. Хектор я погледна предпазливо.

Тя е… заета — беше всичко, което благоволи да каже за Дафна, след което се обърна отново към Клеър и смени темата.

Обикновено Хектор казваше на всички каквото мислеше, независимо дали искаха да го чуят или не. Начинът, по който се беше измъкнал от въпроса на Хелън, я накара да се запита какво точно си е наумила потайната й майка. Хелън се беше опитала да влезе във връзка с Дафна няколко пъти през последните три седмици, но не беше получила отговор. Може би майка й нарочно я избягваше? Хелън не получи шанс да задълбае повече. Хектор беше твърде зает да дразни Клеър за това как ставала все по-ниска. Но точно когато двамата започнаха да се побутват игриво, зловеща тъмнина обгърна гората.

Хелън потръпна неволно и се огледа наоколо, обзета от паника. Макар да знаеше, че е мъртъв, можеше да почувства как Креон се пресята от гроба, за да се опита да я дръпне надолу в онази ужасна тъмнина.

Хектор забеляза промяната в светлината заедно с Хелън. Протегна ръка и сграбчи Клеър за рамото, за да я предпази. Хелън улови погледа му. И двамата разпознаха това зловещо явление.

— Повелител на сенките? — прошепна Хелън. — Мислех, че Креон е единственият!

— И аз така мислех — прошепна в отговор Хектор: очите му се стрелкаха навсякъде наоколо, търсейки мишена. Но тъмнината беше като завеса, която ги притискаше. Виждаха само на няколко стъпки пред себе си. — Вземи Клеър и бягайте.

— Няма да те оставя — поде Хелън.

— БЯГАЙ! — изкрещя Хектор, когато бързо проблеснал меч се вряза през черната завеса и описа дъга върху нея.

Хектор събори Клеър, за да я отстрани от пътя си, докато самият той се навеждаше назад и настрани като гимнастик насред скока. Бронзовото острие изсвистя покрай гърдите му и се заби на цели трийсет сантиметра навътре в наполовина замръзналата горска пръст. Хектор свирепо отритна обгръщащите ги сенки, при което нападателят му полетя във въздуха и остави меча, забит в земята.

С едно плавно движение Хектор повдигна торса си обратно до вертикално положение и посегна да сграбчи меча. Когато го изтръгна от земята, използва възпиращата инерция на освободеното острие, за да посече през гърдите следващата фигура, която изникна от мрака, като през цялото време се движеше по-бързо от пулса на биещото сърце на колибри.

Хелън почувства как в бузата й се удари метал и в изкривената светлина видя ярките късове от острие на стрела да се пръсват като пухчета на глухарче под дясното й око. Отдръпна се инстинктивно от експлозията, макар да бе напълно невредима, и започна да отстъпва на заден ход, докато се блъсна с пети в крака на Клеър.

Хелън застана на стража пред простосмъртната си приятелка. Зашеметена и останала без дъх, Клеър още не можеше да стои права, и със сигурност не можеше да тича. Хелън заби краката си между Клеър и нападателите и призова мълнията си.

Звук като от замахване на камшик от волска кожа и застоял мирис на озон изпълниха въздуха, когато от ръцете на Хелън изригна разклонена светлина, създавайки ромбовидна стена от електричество, която защити нея и Клеър. Неестествената тъмнина, създадена от Повелителя на сенките, се отдръпна назад от синия пламък, и се показаха не по-малко от дузина въоръжени Потомци. Откъде се бяха взели всички те? — запита се трескаво Хелън. Как толкова много се бяха промъкнали зад гърба им?

В центъра и към задния край на строя, на мястото, за което Хектор бе научил Хелън, че е запазено за офицерите от пехотата, Хелън зърна за кратко ужасяващо, противно лице. То — каквото и да беше — имаше червени очи. Погледна право към нея, а после отстъпи назад, докато отново бе покрито с мрака, който създаваха Повелителите на сенките.

— Твърде много! — изръмжа Хектор, докато отблъскваше още двама войници.

— Зад нас! — изкрещя Хелън, когато се извъртя кръгом и видя, че четирима бойци ги обграждат. Тя метна слаба мълния — точно колкото да ги зашемети, а не да ги убие. За неин лош късмет й беше нужна далеч повече енергия, за да сдържи силата си, отколкото просто да освободи мълниите.

Хелън се почувства замаяна. Застави очите си да се фокусират, докато трима от четиримата мъже паднаха, присвивайки се в конвулсии на земята. Четвъртият продължи да настъпва към нея. Тя бе изчерпала по-голямата част от водата в тялото си, което вече бе леко обезводнено от бягането на дълго разстояние, и не й беше останала достатъчно вода, за да произведе нова овладяна мълния. Все още можеше да създаде такава, която щеше да ги избие всичките, но не можеше да се застави да го стори.

Прескачайки Клеър, която още се бореше да си върне дъха, Хелън замахна с юмрук към останалия Потомък. Никога не я беше бивало в удрянето и юмручният й удар не привлече вниманието му. Той я удари силно в отговор, при което я събори на земята върху Клеър и накара ушите й да писнат.

Тъмна фигура се спусна от небето, приземи се върху нападателя на Хелън и го блъсна така, че той залитна и се спря в дърветата. Беше Лукас. При вида му, на Хелън й секна дъхът. Как можеше да е стигнал дотук толкова бързо? — запита се тя трескаво. Лукас погледна надолу към Хелън с безстрастно изражение, а после се хвърли срещу главната група нападащи Потомци.

Хелън чу как Хектор нададе рев и видя, че няколко мъже се опитваха да нагласят вериги и плътни метални белезници върху краката и ръцете му. Тя с усилие си проправи път, за да му помогне да се освободи от оковите, докато Лукас се справи с бойците, които още бяха на крака. В заслепяващо неясно петно от движения, Лукас бе обезоръжил и ранил двама души още преди Хелън изобщо да успее да стигне до Хектор.

Виждайки, че малката му армия не може да се мери с Хелън, Хектор и Лукас, противният предводител на фалангата издаде остър цвърчащ звук, и клането приключи така бързо, както и беше започнало. Ранените бяха преметнати на рамо, оръжията прибрани, и ударният отряд се разтвори в дърветата още преди Хелън да успее да отметне косата от потното си лице.

Хелън видя как Лукас им обръща гръб и се вцепенява. Хектор сложи ръце на слепоочията си и заби опакото на дланите си отстрани на челото си, сякаш се опитваше да попречи на черепа си да се разцепи наполовина.

— Не, Хектор! Недей! — изкрещя Клеър, като се хвърли върху него. Покри очите му с ръцете си и се опита да препречи зрението му, за да не види Лукас. Въпреки че Клеър почти го задушаваше, Хелън видя как лицето на Хектор почервеня от ярост.

Лукас трепереше от усилието да се сдържи, но накрая се предаде. Изражението в очите му беше безумно, когато се завъртя да застане лице в лице с Хектор. Фуриите го бяха обсебили и му нареждаха да убие братовчед си или да умре, докато се опитва да го направи.

— Моля те, Лукас, върви си! Върви! — изрече дрезгаво Хелън е пресъхналото си гърло. Знаеше, че той й беше наредил да не го докосва никога повече, но не я беше грижа. Тя скочи и сложи ръце на раменете му, изблъсквайки го от Клеър и Хектор.

Хелън го блъскаше по гърдите, но Лукас не можеше да откъсне очи от Хектор. В напиращия си порив да убие Прокуденика, Лукас отхвърли силно Хелън на земята, и тя извика, когато си изкълчи китката върху неравните ниски храсти.

Когато чу болезнения й вик, шокът явно изтръгна Лукас от неистовата му ярост. Той погледна надолу и видя Хелън на колене, обгърнала наранената си китка.

— Съжалявам — прошепна той. Преди Хелън да успее да се изправи на крака, той скочи във въздуха и се изгуби от поглед.

Тя се загледа след Лукас: името му бе увиснало в дъното на гърлото й и го притискаше и присвиваше. Искаше да го повика да се върне при нея и да настои за някакво обяснение. Ако Лукас я мразеше, защо да й се извинява? И защо му е да я защитава, преди всичко?

— Лен, съвземи се! — изкрещя Клеър, като я дърпаше за ръката. — Има пожар!

Хелън с усилие откъсна очи от късчето небе, в което беше изчезнал Лукас, и се огледа наоколо, докато Клеър с мъка я изправи на крака. От сухите храсти се диплеше дим, и тя чу първите тревожни викове, докато хората си проправяха път от пистата за бягане към началото на гората.

— Тръгна от твоята мълния — обясни кратко Хектор. — Трябва да вървя. Не се предполага да бъда тук.

— Какво беше това? — попита Хелън, като повиши тон, за да попречи на Хектор да си тръгне.

— Отряд на Стоте братовчеди. Скъпият ни чичо Тантал иска отмъщение за Креон, и няма да спре, докато аз не бъда заловен. Нямам представа как са ме намерили — отвърна той, като добави цинична ругатня накрая. — Пази се, малка братовчедке. Ще поддържаме връзка.

— Чакай! — изкрещя Хелън след него, но точно тогава няколко свидетели се провряха през дърветата, за да видят пожара, и Хектор трябваше да побегне. — Говорех за съществото, което даваше заповедите… — замлъкна тя неубедително, без да довърши, когато гърбът на Хектор се стопи в далечината.

Хелън остави Клеър да измисли историята, с която да прикрият станалото. За Клеър беше прекалено лесно да убеди всички, че е имало странна буря. Много свидетели бяха видели мълнии и „тъмни облаци“ мистериозно да покриват гората. Всичко, което Клеър трябваше да направи, беше да опише себе си и Хелън като невинни странични наблюдатели, които просто случайно бяха пристигнали първи на мястото. Хелън не можеше да е сигурна, но й се стори, че видя как Зак направи гримаса, когато Клеър разказваше опашатата си история. Запита се дали Зак беше видял цялата случка. Но ако беше, защо не каза нищо?

По време на полета към къщи, Хелън и Клеър имаха много време да си говорят стреснато за случилото се. Не можеха да рискуват да бъдат подслушани от някой съотборник, но непрекъснато хвърляха погледи една към друга с разтревожени очи. Никоя от тях не искаше да е сама тази вечер, затова направиха планове Клеър да остане да преспи в къщата на Хелън.

Щом Клеър слезе от самолета, двамата с Джейсън се втурнаха един към друг. Той изглеждаше блед и напрегнат, и двамата се гледаха с такава очевидна преданост, че на Хелън й се сви сърцето.

— Люк не знаеше дали си пострадала или не — изрече задавено Джейсън, докато пъхаше ръка под якето на Клеър. Под прикритието на дрехата, той леко прокара излъчващите си меко сияние ръце на Лечител по ръцете и ребрата на Клеър, проверявайки я за счупени кости или вътрешно кървене. — Каза, че те е съборил някакъв Потомък…

— Тя е добре — каза Хелън с успокоителен тон.

— Разбира се, че според теб е добре. Нямаш никакво понятие колко лесно е да пострада. Ти си неуязвима — отвърна й рязко Джейсън: гласът му се усилваше леко с всяко изречение.

— Никога не бих допуснала нещо да й се случи… — подхвана невярващо Хелън, но Клеър я докосна по ръката и я накара да замълчи.

— Добре съм, Джейсън — каза Клеър търпеливо, като се пресегна към него с другата си ръка. Задържа и Джейсън, и Хелън, сякаш се опитваше да използва ръцете си като мост през пропастта между тях.

Джейсън имаше вид, сякаш смъкна от себе си тежък товар, когато кимна, най-сетне приемайки, че Клеър е в безопасност, но когато се обърнаха, за да тръгнат към колата на Клеър, той погледна гневно Хелън, сякаш й нямаше доверие.

На път за паркинга Клеър повтори разговора, който бяха провели с Хектор, но не можа да даде на Джейсън кой знае колко сведения.

— През повечето време бях съборена по задник на земята. Обаче всичко свърши наистина бързо — завърши смутено тя.

— Имаше някакъв зловещ предводител — каза Хелън на Джейсън. — Не изглеждаше нормално.

— Люк не каза нищо за това — каза Джейсън, като поклати глава.

— Може би не го е видял — отвърна Хелън, неспособна да се застави да изрече името на Лукас. — Там имаше и Повелител на сенките.

— Знаем — каза Джейсън, като хвърли разтревожен поглед към Клеър. — Лукас спомена това.

— А Лукас какво е правел там? — попита Клеър.

— Не каза — отвърна Джейсън, като сви уморено рамене. — Изглежда Люк вече не смята, че трябва да обяснява постъпките си на никого.

— Той добре ли е? — попита Хелън тихо. Джейсън присви устни.

— Разбира се — каза той, като вдигна ръце, сякаш не можеше да изрече нищо друго, дори и ако и двамата знаеха, че това не е чистата истина.

— Ще имаш ли проблем да се прибереш сама вкъщи? — обърна се Клеър към Хелън, когато Джейсън излезе, за да докара колата си. На Хелън й трябваше един миг, за да схване, и когато успя, беше зашеметена. Клеър я зарязваше заради Джейсън.

— Хектор каза, че преследват него, не мен. Не се намирам в никаква опасност — отвърна Хелън студено.

— Нямах точно това предвид — каза Клеър с повдигнати вежди. После накара Хелън да я погледне в лицето. — Хектор е подложен на преследване и Джейсън е обезумял заради това. Има нужда да поговори с някого точно сега.

Хелън не отговори. Нямаше да каже, че не възразява, задето Клеър осуетява плановете им, когато това не беше така. Знаеше, че се държи детински, но не можеше да се спре. Една голяма част от нея искаше да каже, че и самата тя също има нужда от някого, точно сега. Хелън изчака с Клеър, докато Джейсън спря до колата й, но Клеър не каза нищо повече. След като заминаха, Хелън изтича до един усамотен участък, огледа се наоколо, за да се увери, че никой не я наблюдава, а после литна и се отправи към вкъщи.

Описа няколко кръга около къщата си, като гледаше надолу към пустата платформа на покрива. Само за миг си позволи да изпита надежда, че Лукас ще бъде там горе, очаквайки я да се прибере у дома. Почти й се струваше, че може да почувства присъствието му там, сякаш призракът му крачеше напред-назад, оглеждайки хоризонта за нея. Търсейки с поглед мачтата на нейния кораб…

Но както обикновено напоследък, беше съвсем сама.

Хелън се приземи в двора си и влезе в къщата. Джери й беше оставил бележка и бързо изстиващо задушено в глинен съд. Двамата с Кейт щяха да работят до късно. Беше вечер за приемане на доставки, което означаваше, че щяха да прекарат часове в зареждане на рафтовете и описване на инвентара. Хелън застана насред кухнята само с една запалена лампа в коридора и се заслуша в звуците на празната къща. Тишината беше потискаща.

Огледа се из тъмната кухня и се замисли за засадата, след която бе оцеляла само преди няколко часа. Напомни й за онзи път, когато Креон я беше издебнал точно там, където беше застанала сега. Лукас се беше появил и й беше спасил живота.

После я беше сложил да седне на плота и я беше хранил с мед. Хелън натисна очите си с пръсти, докато видя бледосини петна и си каза, че тогава не бяха знаели, че са братовчеди, затова не беше имало нищо лошо да изпитва тогавашните чувства. Но сега знаеше, че са братовчеди, затова не беше редно да съживява спомена.

Не можеше да си позволи да се мотае и да мисли за Лукас. Ако останеше неподвижна, това щеше да доведе до още мислене, повечето мислене щеше да доведе до истеричен плач, а Хелън не можеше да си позволи да плаче, преди да заспи, иначе щеше да страда заради това в Подземния свят.

Пропъждайки спомените си, Хелън се качи решително горе и се приготви за лягане. Всичко, което искаше, беше някой, с когото да поговори, преди да положи глава на възглавницата, но изглежда, че наблизо вече нямаше никой, нито дори Джери и Кейт.

Хелън видя, че баща й беше заместил одеялото, което беше опънала на прозореца си, със син насмолен брезент, и се усмихна на себе си. Той може и да не беше наблизо, така че Хелън да може да говори с него във всеки миг от деня, но я обичаше достатъчно, за да се опита да оправи забърканите от нея каши. Тя провери дали залепващата лента, която придържаше брезента, е достатъчно добре закрепена. Беше залепена здраво, но въпреки това в стаята беше толкова студено, че Хелън виждаше дъха си. Покатери се неохотно в леглото и придърпа ужасните непромокаеми чаршафи чак до брадичката си, за да запази топлината.

Хвърли поглед из стаята си. Тишината блъскаше в ушите й, а стените връхлитаха върху нея. Вече не искаше да бъде Търсачът в дълбините. Въпреки всичките си страдания не беше научила нищо, и не беше по-близо до освобождаването на Скитниците и Прокудениците от Фуриите, отколкото когато се спусна за първи път. Беше се провалила.

Хелън бе на края на силите си. Беше изтощена до краен предел, но не можеше да си позволи да заспи в това състояние. Не знаеше дали ако го направи, изобщо ще има сили да се събуди отново. Нуждаеше се от нещо, каквото и да е, което да очаква.

Частица от мисъл проблесна във въображението й — скъпият образ на силна ръка, която бе разтворена и готова да поеме нейната. Зад тази подадена за помощ ръка имаше уста, която се усмихна, докато изричаше името й.

Хелън не просто искаше приятел, тя се нуждаеше от такъв. И не я беше грижа дали трябва да слезе в пъкъла, за да го намери.

 

 

Автомедонт видя Наследницата на Династията на Атрей да описва кръг около къщата си два пъти, задържайки се високо в нощното небе, преди да се приземи в двора си. Отначало си помисли, че тя е останала във въздуха, защото го е забелязала. Той се сниши отново в храстите на съседа и зае свръхестествено неподвижната поза, каквато само създание от нечовешки произход можеше да постигне. Знаеше, че Наследницата е могъща и не бива да бъде подценявана. Не беше виждал мълния като тази, която тя запрати по време на битката в гората, от много години.

Но подобно на повечето съвременни Потомци, тя беше в неведение за истинския си потенциал. Никое от тези надарени деца не знаеше, че тази сила е предназначена, за да бъде развихрена. Силните трябваше да властват. Такъв бе замисълът на природата, от най-дребния микроб до огромния кит. Слабите умират, а най-силната става царица на кошера.

Със силата на волята си Автомедонт призова хитина в кожата си да се втвърди и да се стегне, докато осъзна, че вниманието на Наследницата не беше съсредоточено върху него, и че можеше да смекчи твърдата си външна маскировка.

Наследницата се бавеше с приземяването, за да може да погледне оградената платформа на покрива си. Странно — помисли си той — сякаш очакваше там горе да има някой, и въпреки, че той никога не беше виждал някой да използва платформа през трите седмици, откакто я следеше. Отбеляза си мислено интереса й към платформата на покрива, доверявайки се на инстинкта си, че в това място имаше нещо повече, отколкото виждаше погледът.

Тя се приземи в двора и погледна през рамо: лунната светлина освети гладката й буза. Преди много години в една далечна страна Автомедонт беше видял същото изящно лице, целувано от същата обожаваща го луна, докато гледаше назад през океана от кръв, който бе пролят за завладяването му.

Наследницата влезе в къщата си, но не включи никакви лампи. Автомедонт я чу как спира за миг и застава съвсем неподвижна точно в кухнята отпред. Странното й поведение го накара да се запита дали провалът на Стоте братовчеди при залавянето на Прокуденика днес следобед не беше подтикнал някого от тях да наруши заповедите на Тантал. Дали в къщата имаше някого от тях? Автомедонт се надигна от храстите. Наследницата не биваше да бъде докосвана, все още не. Той пристъпи напред и я чу да се качва горе. Тя влезе в банята, светна една лампа и започна да се мие, сякаш всичко беше наред. Автомедонт се оттегли отново в скривалището си и заслуша.

Чу как Наследницата ляга в леглото си. Дишането й беше шумно и възбудено, сякаш беше уплашена. Автомедонт протегна хоботчето, намиращо се под напълно човешкия му език, плъзгайки го навън, за да вкуси нейните феромони във въздуха. Тя се страхуваше, но в химическите следи, оставени от нея, имаше нещо повече от страх. Множество противоречиви емоции бълбукаха на повърхността, като променяха химията й така бързо, че Автомедонт не можеше да ги различи ясно. Бремето на нейната задача й тежеше силно. Чу я как подсмръкна няколко пъти, после най-накрая се отпусна, и той чу как дишането й преминава в бавния ритъм на съня. Когато тя отключи портала, неземният студ на Празнотата изсмука и последните остатъци топлина от стаята й.

За една миниатюрна частица от секундата тялото й изчезна напълно от този свят, но Автомедонт знаеше, че ще се появи отново, както се бяха появявали тези на всички други Търсачи в дълбините, живо, действащо и покрито със стерилния прах на друг свят. Тогава тя щеше да лежи неестествено неподвижна и да отвори очи часове по-късно, спомняйки си единствено, че е била в Подземния свят, за време, което от нейната перспектива може да е било и цели векове.

Наследницата можеше да лежи в позата за сън с часове, но след седмици изучаване, Автомедонт беше научил, че този Търсач в дълбините никога не си отдъхваше истински. Беше се промъквал, увисвайки от тавана й, и беше чакал издайническото движение на очите под клепачите, които бяха знак за дълбокия, изцеляващ сън, от какъвто се нуждаят простосмъртните. Но той така и не идваше.

Без истинска почивка, с всяка нощ тя щеше да отпада все повече и повече, докато не дойдеше моментът неговият господар да нанесе удара си.