Джоузефин Анджелини
Безсънна (7) (Търсачът в дълбините)

6

Слънцето точно започваше да се показва. Хелън се събуди в леглото си, премръзнала от студ и пресягаща се да се вкопчи в момче, което никога не се беше намирало в спалнята й.

— Не! — възкликна тя дрезгаво. Дъхът излезе от устата й като малко облаче дим в студената като фризер стая. — О, не, не, не, това не може да се случва!

Хелън се измъкна тромаво от леглото и се запрепъва със схванати крака към тоалетната масичка да си вземе телефона. Сигналът за съобщения мигаше. Тя влезе в пощенската си кутия и прочете:

Това беше гадно. Сега си лягам. Прати ми съобщение по-късно.

Тя седна на ръба на леглото си. Облекчен смях излезе с бълбукане изпод тракащите й зъби, докато трепереше в мразовитата си спалня. Провери времето: Орион й беше пратил съобщение в 4 и 22 минути сутринта. Сега наближаваше шест и половина и Хелън се зачуди дали е достатъчно късно. Решавайки, че би било глупаво да не опита да се свърже с него, тя прати съобщение в отговор:

Цял ли си о6те?

Изчака няколко минути, но не получи отговор. Хелън искаше да литне до вътрешността на континента и да потърси Орион в академията „Милтън“, но последното, което й трябваше, беше да си навлече неприятности, задето е избягала от час. Накрая трябваше да изостави мисълта и да започне да се приготвя за училище.

Изправи се и видя, че още е с якето на Орион. Вече го чуваше как я подкача заради това, макар този път вината, че му отмъкна якето, да не беше нейна. Тя наклони лице надолу, като бавно прокара бузата и долната си устна по яката. Миришеше на него — свежо и малко диво, но въпреки това някак безопасно.

Като сви нетърпеливо рамене, за да се измъкне от ръкавите и се сгълча да не се държи като глупачка, Хелън влезе в банята и вземе душ. Взе телефона със себе си, в случай че Орион се опита да се свърже с нея, и си напомни да си измие косата. Дори отдели време да й сложи балсам.

Докато се подсушаваше с хавлията и си миеше зъбите, се замисли как да престане да се оставя на милостта на Подземния свят. Скиташе се безцелно из него от… е, от доста по-дълго, отколкото личеше по времето в реалния свят. Длъжна беше пред Орион да измисли по-добър план.

Първото, което направи в училище, беше да открие Касандра.

Трябва да се срещнем тази вечер — каза й Хелън!

Добре — отвърна Касандра спокойно. — Случи ли се нещо нощес?

— Има нещо, което трябва да кажа на цялото семейство. На всички. Клеър, Джейсън, Мат, Ари — добави Хелън, докато отстъпваше назад по претъпкания коридор.

— Не са готови — провикна се Касандра в знак на протест, но Хелън я прекъсна.

— Тогава ги подготви. Приключих с губенето на време. Хелън не даде на Касандра шанс да възрази.

— Навити ли сте за малко древногръцки довечера? — обърна се Хелън към Мат и Клеър по време на часа на класния.

— Да! — отговори Мат развълнувано, като свръх умник, какъвто си и беше. — Трябва ли да носим нещо?

— Клеър? — попита Хелън, като сви рамене, разбирайки, че Мат пита какво им трябва, за да бъдат посветени. — Именно ти намери свитъка.

— Нямам представа — каза Клеър. — Не прочетох цялото проклето нещо. Нямам активна склонност към самоубийство.

— Сигурна съм, че Касандра ще знае. Ще го разгадаем довечера — заяви Хелън уверено.

— Защо така изведнъж промени мнението си? — попита Мат. — Последния път, когато проверих, ти имаше резерви относно присъединяването към „изследователската група“.

— И виж колко блестящо ми се отрази — каза Хелън. — Нека погледнем истината в очите, Мат, вие с Клеър ми помагате да се готвя за изпити, откакто бяхме в забавачницата. Нощес осъзнах, че се опитвам да се справя с това изпитание сама, и вероятно затова все се провалям в него.

Щеше да каже на Мат за Орион, но забеляза, че Зак се е втренчил в нея, и реши да изчака до вечерта, за да разкаже на всички заедно. Звънецът би и сложи край на разговора. Хелън тръгна за първия си час, като се питаше какво беше чул Зак и колко от чутото щеше да успее да разбере.

Орион не се свърза отново с Хелън чак до обяд, а когато го направи, изпращаше само малки части от думи от рода на „ззз“, и „тако“ и „Я20“. Хелън можеше да го разбере. Не знаеше колко време бяха прекарали двамата с Орион в Подземния свят предната нощ, но както обикновено преживяването я беше оставило уморена, гладна и невероятно жадна. Поне сега в живота й имаше някой, който знаеше какво наистина преживява тя там долу. Попита го как е успял да се измъкне от ада все още цял, но отговорът му беше: „Ще ми изтръпне палецът от писане“. След това Хелън предположи, че той или планираше да й разкаже лично, или че изобщо искаше да избегне преразказа на станалото, затова го остави на мира.

Тази вечер Касандра се съгласи да посвети Мат, Клеър, Джейсън и Ариадна на арената, с Кастор, Палас, Хелън и Лукас като свидетели. Издекламира няколко думи на древногръцки, но като изгаряше няколко смолисти парчета дърво в бронзово приспособление с форма на диск, за което Джейсън й каза, че се наричало „мангал“. После Кастор извади кафез, пълен с птички, които започнаха да чуруликат в мига, щом им махнаха покривалото.

— Чакайте, тези за какво са? — попита Клеър с глас, граничещ с писък.

— Просто се радвай, че церемонията не изискваше нещо голямо, например кон или крава — подметна Джейсън като странична реплика към нея. Не се шегуваше.

Касандра се поклони тържествено на баща си и поднесе ръце като блюдо. Кастор извади миниатюрен нож от колана си и го положи върху дланта на Касандра. Когато го направи, тя засия в яркозелено, пурпурно и синьо с ледените нюанси на неизчислимо старата, тройна аура на Оракула. Обсебена от трите Богини на съдбата, Касандра се обърна към Мат и поднесе ножа първо на него.

— Отрежи главата на жертвеното животно и хвърли трупа в огъня, простосмъртни. Сметнато бе, че си достоен — изрекоха напевно трите гласа със зловещо хармоничен красив тон.

След миг колебание Мат пъхна ръка в клетката и стисна една съпротивляваща се птица в едната си ръка, а с другата взе малкия нож. В светлината на огъня Хелън видя, че лицето на Мат е маска от отвращение, а ръцете му трепереха ужасно, докато режеше.

За щастие, той не се поколеба и жертвоприношението мина бързо. Ариадна и Джейсън последваха Мат умело, сякаш бяха правили подобно нещо и преди — което, предположи Хелън, вероятно беше така. Единствено Клеър се изплаши и Джейсън трябваше да държи ръцете й през цялото време.

След като и четиримата бяха посветени, Богините на съдбата побързаха да напуснат Касандра, а огънят угасна, сякаш залят с кофа вода. Касандра се препъна за миг, подпря се на Лукас, за да запази равновесие, а после най-сетне успя да застане изправена.

Когато всички тръгнаха да се връщат в библиотеката, Клеър заплака тихичко, разтърсена от онова, което беше направила. На Хелън й се искаше да изтича и да я утеши, но Джейсън притегли Клеър към себе си и се наведе да прошепне нещо успокояващо в ухото й. За миг Клеър скри лице в гърдите на Джейсън и го остави да я води, докато тя го следваше сляпо.

При такава демонстрация на нежност, Хелън не се сдържа и хвърли поглед към Лукас, който вървеше от другата страна на групата. Той беше възможно най-далече от нея и нито веднъж не погледна към никого от тях. Хелън извърна поглед. Почувства как бремето отново се настанява в гърдите й, но този път смазващото чувство, което вече й ставаше толкова познато, беше съчетано с нещо друго. Безсилен гняв. Трябваше да престане да рухва всеки път щом погледнеше Лукас, и да се съсредоточи. Залогът бе прекалено голям.

Когато всички се върнаха в библиотеката, Мат още имаше зеленикав оттенък. Хелън заговори веднага, за да отклони всякакви добронамерени, но смущаващи въпроси дали той има нужда да повърне.

Тя разказа на всички за Орион, за битките му в Подземния свят и връзката му с майка й. Имаше доста въпроси относно това, как е попаднал в Подземния свят, и не един изблик на недоверие, че някой, освен нея може да оцелее там долу. Хелън обясни, че Орион притежава Клонката на Еней и това му позволява да пътува между световете.

— И определено не е само дух — заяви Хелън уверено. — Даде ми назаем якето си и още бях облечена с него, когато се събудих на сутринта.

— Онова влизане с взлом в „Мет“? — обърна се настойчиво Кастор към брат си в мига щом Хелън спомена Клонката.

— Това трябва да е. Откраднато е само древно метално колие. Златен лист — отвърна Палас. — И бил откраднат от непозната жена, която влязла направо, разбила с ръка листовото стъкло и си излязла. Жена, която не си направила труда да носи маска, използвала единствено голите си ръце, и очевидно не е проляла и капчица кръв.

— Нека позная — изрече унило Хелън. — Майка ми, нали?

— Но защо й е на Дафна да краде Клонката, а после просто да я предаде на Орион? — попита Джейсън. — Това е толкова могъщ предмет.

— Орион ми каза, че е потомък на Еней, затова е единственият, който може да накара клонката да подейства — отговори Хелън.

— Тогава е Наследник на Римската Династия — каза Кастор с благоговеен тон.

Всъщност е Глава на онази Династия. Как разбра? — попита Хелън.

— Още не си чела „Енеида“, нали? — попита Кастор, без укор в гласа. — Еней бил най-добрият военачалник на Хектор по време на Троянската война и един от малцината оцелели, когато Троя паднала. Бил също и основателят на Рим, и създателят на Римската Династия на Потомците.

— И син на Афродита. — Ариадна се ухили многозначително на Хелън. — Та този тип Орион толкова ли е готин, колкото… Оу!

Джейсън беше сритал нетактичната си близначка под масата. Когато тя хвърли поглед към него, той поклати глава към нея, за да се увери, че тя няма да продължи. Всъщност Хелън имаше чувството, че лицето й се опитва да избухне в пламъци, макар да не знаеше точно защо. Не беше направила нищо, от което да се срамува.

— Преди миг каза „онази“ Династия, сякаш той е свързан с повече от една — каза Лукас, без да вдигне очи, за да срещне тези на Хелън.

— Свързан е — заекна Хелън, като гледаше навсякъде другаде, но не и към Лукас. — Орион е глава на Римската Династия, но е също и Наследник на Атинската.

В стаята избухнаха няколко разговора едновременно. Очевидно Орион беше първият Потомък в историята, наследник на две Династии, което прозвуча логично, когато Хелън се замисли за него, след като Фуриите полагаха такива старания да държат Династиите разделени. Когато Хелън успя да долови откъслеци от разговори в суматохата, стана ясно, че съществуваше пророчество, отнасящо се до Орион, и че то не беше хубаво.

— Чакайте! Стойте — прекъсна ги Хелън, когато чу как хората започнаха да говорят за Орион по начин, който не й харесваше. — Някой ще ми обясни ли това, ако обичате?

— Няма много за обяснение — каза Касандра рязко. — Преди Троянската война Касандра от Троя направила пророчество. Предрекла, че ще се яви Множествен Наследник — според нас това означава Потомък, който наследява повече от една Династия. Този Множествен Наследник, или „Съдът, в който се е смесила кралската кръв“, за да бъда точна, е един от тримата Потомци, от които според нас се очаква да заместят тримата основни богове — Зевс, Посейдон и Хадес. Тримата Потомци ще владеят небето, океаните и земята на мъртвите — тоест, ако съумеят да съборят от власт боговете и да заемат техните места. Съществуването на Множествения Наследник е знак, че Краят на Времето наближава. Последната Битка ще се състои всеки момент.

— Известен е като Тиранина — каза Лукас тихо и всички очи се обърнаха към него. — Описват го като „роден в горчивина“, и се предполага, че е способен да „превърне всички градове на простосмъртните в руини“.

— Като Потомък Антихрист? — прошепна Клеър на Джейсън, но в притихналата стая всички чуха отчаяния й въпрос.

— Не, скъпа, не е точно същото — каза успокоително Палас, като посегна към Клеър и стисна за кратко ръката й. — Според нашите разбирания, това е моментът, когато ние, Потомците, получаваме шанс да се бием за своето безсмъртие. Не е замислено това да бъде краят на света. Така казано, ако Последната битка тръгне на зле, повечето простосмъртни няма да оцелеят след нея. Присъствието на тиранина е един от знаците, че всичко започва.

— Пророчеството гласи, че изборите, които Тиранинът прави непосредствено преди Последната битка, могат да решат съдбата на всички нас — в еднаква степен на богове, Потомци и простосмъртни. Това всъщност е всичко, което знаем — добави Кастор.

— Помнете — това е само част от много дълго и сложно пророчество. По-голямата част от което липсва — обясни Ариадна на Хелън, Мат и Клеър. — И има доста големи спорове дали това, с което разполагаме, е било записано дословно, или някои части са просто поезия, както в „Илиада“.

— Значи това пророчество може да не е нищо друго, освен куп красиви приказки, но вие вече сте решили, че Орион е този Тиранин? — попита Хелън невярващо. Когато никой не проговори, за да го отрече, Хелън продължи: — Това е толкова нечестно.

Лукас сви рамене, стиснал челюст, но все така не откъсваше очи от пода. Останалите от клана Делос се стрелнаха помежду си с поглед. Хелън премести поглед от едно лице към друго, а после вдигна ръце в пристъп на безсилно раздразнение.

— Вие не го познавате — заяви тя отбранително на всички.

— Нито пък ти — възрази Лукас рязко. Вдигна поглед и срещна очите й за пръв път от седмица и силата на гневното му изражение направо изкара въздуха от дробовете на Хелън. За миг се възцари напрежение и всички се вцепениха, наблюдавайки Лукас. Той сведе поглед.

— Но той не е такъв — изрече Хелън с глас, съвсем малко по-силен от шепот, и поклати глава. — Орион никога не би могъл да бъде тиранин. Той е наистина мил и, ами, състрадателен.

— Също и Хадес — каза Касандра, сякаш говореше за отдавна изгубен приятел. — От всички богове Хадес е най-състрадателният. В края на краищата, говори се, че именно той гледа заедно с теб, когато целият ти живот преминава светкавично пред очите ти. Може би именно състрадателността на Орион го превръща в подходящия заместник за Хадес.

Хелън нямаше понятие как да възрази на това, но знаеше в сърцето си, че е погрешно от страна на Касандра да сравнява Орион с Хадес или да го нарича тиранин. Орион беше толкова изпълнен с жизненост и оптимизъм — дори я беше разсмял в ада. Как подобен човек можеше да заеме мястото на Хадес и да се превърне в полубожествената версия на бога на мъртвите? Не пасваше.

— Нищо от това не е окончателно решено, Хелън — каза Ариадна, когато видя колко се разстройва Хелън. — Щом казваш, че Орион е добър човек, аз ти вярвам.

— Орион е претърпял много изпитания заради Фуриите и е готов да рискува живота си, за да ми помогне да се справя с тях, така че никой друг да не страда, както е страдал той. Това не е нещо, което един лош човек би направил — настоя Хелън.

— Звучи, сякаш го познаваш по-добре, отколкото твърдеше — каза Лукас сковано.

— Говорила съм с него само два пъти, но там долу времето тече различно. Сякаш минаха дни. Не казвам, че знам всичко за него, защото не е така. Но му имам доверие.

Хелън почувства как от Лукас се излъчват вълни на раздразнение, но той не каза и дума повече. В известно отношение би предпочела да й се беше развикал отново. Поне щеше да знае какво мисли той.

— Да се надяваме, че си права, Хелън. Заради всички ни — каза Касандра замислено. После се изправи и отиде до свитъците, на практика отпращайки всички. Схванали намека, те до един се изнизаха от библиотеката и се отправиха към кухнята.

Ноел беше приготвила мини пиршество, за да отпразнуват ръкополагането на първите нови жреци и жрици на Аполон вероятно от милиард години насам. Хелън бе принудена да се усмихне на подредената трапеза, оценявайки факта, че семейство Делос отбелязваше кажи-речи всичко с храна. Спорове, празненства, съвземане след болест — всички важни повратни точки, а понякога — обикновените неделни сутрини заслужаваха обилна трапеза. Това превръщаше къщата им в дом. Хелън знаеше, че е тяхна братовчедка и че е част от това семейство, но вече не се чувстваше добре дошла. Знаеше, че ако тя остане, Лукас ще си тръгне. Тя изостана назад, изпитвайки неохота да влезе в кухнята.

— Влизай вътре и яж! — нареди Клеър бодро, като се появи зад нея.

— Ха! Толкова слаба ли изглеждам?

— По-слаба.

— Не мога да го направя, Клеър — каза Хелън дрезгаво.

— Той вече си тръгна, знаеш ли. Току-що отлетя. Но разбирам — сви рамене Клеър. — Кофти е, че не искаш да останеш и да празнуваш, но не те обвинявам. Аз също не бих се чувствала удобно.

— Това беше наистина смело от твоя страна, знаеш ли — каза й сериозно Хелън. — Иска се голям кураж да се присъединиш към жреците.

— Трябваше да го направя по-рано — отвърна Клеър тихо. — Оставих те да се луташ там долу твърде дълго без никаква помощ, и… ами, погледни се. Толкова съжалявам, Лени.

— Толкова ли е зле, а?

— Да — каза Клеър без заобикалки. — Изглеждаш наистина тъжна.

Хелън кимна, приемайки коментара. Знаеше, че приятелката й не се държи жестоко, а просто честно. Тя прегърна Клеър и се измъкна от задната врата, преди някой друг да успее да я покани да влезе и да седне. Точно се готвеше да отлети, когато чу някой да се приближава през моравата към нея.

— Само ми кажи, че не го оставяш да командва парада там долу — изрече Лукас с нисък глас. Спря, докато беше на десетина стъпки от нея, но въпреки това тя се отдръпна от него. В позата му имаше нещо войнствено, което не се хареса на Хелън.

— Не го оставям — каза тя. — Орион не е какъвто си мислиш. Казах ти, той просто иска да ми помогне.

— Правилно. Сигурен съм, че това е всичко, което иска. — Лукас поддържаше тона си равен и студен. — Можеш да флиртуваш с него колкото си искаш, но знаеш, че не можеш наистина да бъдеш с него, нали?

Челюстта на Хелън увисна.

— Не съм с него — тросна се тя, останала почти без дъх от потрес.

— Целият смисъл е да се задържат Династиите разделени — каза Лукас горчиво, без да обръща внимание на отричането й. — Независимо колко очарователен е този тип Орион или колко пъти ти дава якето си назаем, не забравяй, че той е Наследникът на две Династии, а ти си Наследница на друга. Никога не можете да се обвържете един с друг.

— Хубаво, ще се опитам да устоя да не се омъжа за него в онзи сладък малък параклис в ада. Нали се сещаш, онзи точно до противната яма с трупове? — Хелън кипеше от гняв. Искаше й се да му се разкрещи, но се застави да не повишава глас. — Това е нелепо. Защо изобщо ми казваш всичко това?

— Защото не искам да се увлечеш по някакъв долен римлянин само защото външността му е наслада за окото.

— Не говори така за Орион — изрече Хелън с нисък, предупредителен тон. — Той ми е приятел.

Хелън беше виждала Лукас да се разгневява много пъти преди, но никога не го беше чувала да оскърбява някого толкова грубо. Това беше под достойнството му. Той като че усети разочарованието й и трябваше да извърне поглед за миг, сякаш също беше разочарован от себе си.

— Добре. Имай си твоя приятел тогава — каза Лукас спокойно, отново с овладяно изражение, — но помни, че тази задача е твоя. Оракулът каза, че ти си тази, която трябва да я изпълни. Не се разсейвай. Това, което се опитваш да направиш в Подземния свят, е толкова трудно, че може и да не е нужно Тиранинът да се бие с теб, за да те доведе до провал. Може би е нужно единствено да отклони вниманието ти.

Внезапно на Хелън й втръсна да слуша наставления от Лукас. Той нямаше право да й казва как да се държи и определено не трябваше да й напомня какъв е дългът й. Тя пристъпи по-близо до него.

— Не се разсейвам и знам, че това е моя задача. Но сама не стигам доникъде. Нямаш представа какво е да си там долу!

— Напротив, имам — прошепна той дрезгаво, още преди Хелън да е свършила да говори. После Хелън си спомни. Лукас също беше слизал в Подземния свят, в нощта, когато паднаха. Сега тя беше достатъчно близо до него, за да види очите му, и те бяха толкова тъмносини, почти черни и хлътнали. Лицето му изглеждаше по-слабо и прекалено бледо, сякаш не беше виждал слънце от седмици.

— Тогава би трябвало да знаеш, че е почти невъзможно да успееш да минеш през това място, без някой там да ти помогне — каза Хелън и гласът й пресекна леко при мисълта колко зле изглеждаше той. Но тя не се отказа. — А Орион ми помага, не ме разсейва. Пое много рискове, за да е там и да ме подкрепя, и знам в сърцето си, че иска да спре Фуриите също толкова силно, може би дори повече, отколкото го искаме ние. Не вярвам, че той е злият Тиранин, за когото говорят всички. И няма да съдя приятеля си на основата на някакво древно пророчество, което може и да не е, но може и да е куп поетични безсмислици.

— Това е чудесно от твоя страна, Хелън, но помни, че в пророчествата винаги има зрънце истина, независимо колко поезия е натрупана като глазура отгоре им.

— Какво ти става? Никога не си говорил така! — възкликна Хелън, като извиси гласа си до вик за първи път. Не я беше грижа дали цялото семейство ще дотича и ще ги види двамата насаме. Направи още една крачка към него и този път той отстъпи назад. — Едно време се присмиваше на тези глупости за „неизбежната съдба“.

— Именно.

Не беше нужно Лукас да довършва мисълта си на глас. Хелън знаеше, че той говори за тях двамата. В очите й започнаха да парят сълзи. Хелън знаеше, че не може да дава воля на емоциите си пред него, иначе щеше наистина да изгуби контрол. Преди да успее да се разплаче, тя скочи в нощното небе и литна към вкъщи.

 

 

Зазоряването наближаваше. Небето започна да избледнява от най-наситеното черно до среднощно синьо, а скоро щеше да се освети от пищните цветове на изгрева. Дафна не знаеше дали това е добре или не. Беше спряла да трепери преди часове, което означаваше, че изпада в хипотермия. Слънцето щеше да я стопли, но щеше също и да я обезводни допълнително. Беше изчерпала повечето вода в тялото си, създавайки несмъртоносни мълнии, които да запраща по Тантал, а това беше преди да се хвърли в океана, преди повече от двайсет и седем часа.

Размърда се върху парчето плавей, в което се беше вкопчила, след като се хвърли през прозореца. Беше паднала от повече от трийсет метра в кипящите вълни, а след това се беше блъскала многократно в скалите. Дълбоката рана на челото й се беше затворила, а три от четирите й счупени ребра бяха зараснали, но четвъртото нямаше да продължи да заздравява, докато не поемеше храна и вода. Лявата й китка също беше още счупена, но ребрата я измъчваха най-много. Струваше й се, че всеки дъх, всяко надигане и спадане на водата, са й последни.

Но не съвсем.

Дафна вдигна глава и мъчително я изви, за да потърси суша. Приливът сменяше посоката си. Щеше да я върне по-близо до брега, както предишната сутрин. Можеше само да се надява, че пазачите на Тантал или се бяха отказали да я търсят, или че приливът я е запратил достатъчно надалече, за да може да остави жалката си колекция от бракувана рибарска мрежа, стиропор и клонки да изплува на брега. Знаеше, че няма да може да издържи цяла вечност във водата. Салът й започваше да потъва. Независимо от пазачите, Дафна щеше да е принудена скоро да отиде на брега или да се удави.

Остана скрита, като хвърляше поглед към брега всеки път, когато големите вълни го позволяваха. Видя как едър мъж тича към ръба на водата, толкова бързо, че очите на простосмъртен не можеха да го видят. Той се разсъблече до кръста, докато се носеше устремено през пясъка: русите му къдрици проблясваха в златно в първите припламващи лъчи на зората.

Любимият й Аякс, истински син на слънцето, беше дошъл със зората да я спаси.

Дафна се опита да извика от радост, но откри, че може само да изхрипти през отеклото си гърло. Макар че от това напуканите й устни се разкървавиха, тя се усмихна при вида на красивия си съпруг, който точно се канеше да я вземе в обятията си и да я отнесе далече от всяка опасност. Точно както беше правил винаги, преди да го убият.

Ако можеше да извика тогава, Дафна щеше да го направи. Аякс беше мъртъв — спомни си тя отново и болката беше толкова голяма, колкото и в онзи първи миг. Защо да се бори за живота си толкова упорито, когато нейният любим я чакаше край река Стикс? Помисли си за ужасната лъжа, която бе разказала на дъщеря си, и за миг съжали, задето е оставила Хелън да вярва, че е братовчедка на Лукас, сега, когато тя, Дафна, щеше да умре. Раненото й тяло се отпусна, а очите й все още бяха приковани върху двойника на нейния съпруг.

Солидните бедра на мъжа се удариха във водата, по някакъв начин устоявайки на обичайното дърпане на течението. Когато се плъзна под повърхността, тя го видя да се хвърля настрани през вълните. Когато ушите й се потопиха под водата, Дафна чу как Хектор, син на Палас, се провиква към морето и го моли да подкрепи нейното отслабващо тяло.

Дафна почувства как някой наклони лицето й отново към въздуха, и си пое накъсано и задавено дъх. Закашля се от противната солена вода, която излизаше на мехурчета от дробовете й, като неуспешно се опита да изрече думите Мирмидонец и Хелън. Но всичко, което виждаше, беше разтревоженото лице на Хектор. Изчерпала и последната си издръжливост, Дафна най-сетне изгуби съзнание.