Джоузефин Анджелини
Безсънна (16) (Търсачът в дълбините)

15

Автомедонт изпълзя от дъното на океана, лазейки като паяк на ръце и колене колкото можеше по-бързо, за да не изостава от третия Наследник. Под водата едрият Потомък беше бърз, най-бързият, който Автомедонт някога беше виждал, и той едва успяваше да не го изгуби. Беше надушил следата му и сега можеше да го проследи навсякъде по суша, но под вода мирисът му изчезваше на мига. Не можеше да остави Орион да се измъкне.

Автомедонт трябваше да намери портала, който Орион използваше, за да изпълни заповедта на господаря си — колкото и капризно да му се струваше това. Господарят му си падаше по ситуации, които смяташе за „поетични“. От онова, което Автомедонт подслуша в магазина, докато Наследниците така храбро се кълняха да завършат мисията си или да умрат (крайно време, според Автомедонт), сега младият принц беше се запътил натам.

Бяха толкова млади, толкова доверчиви, че бяха водили целия си разговор за частичния си успех с Фуриите на открито.

Дори не бяха проверили дали някой ги подслушва. Лицето беше толкова открита и непривикнала към лукавство, за разлика от хитрата си майка. Онази променяше външността си, мириса си, всичко, при първия намек за опасност. Беше невъзможна за проследяване — двойно по-невъзможна сега, когато трябваше да обучава новия Хектор. Сякаш наличието на млад повереник засилваше инстинктите й на тигрица.

Новият Хектор беше страховит и за първи път от три хиляди години и половина Автомедонт не гледаше презрително на Потомък, носещ името на великия воин. Той беше първият, който го заслужаваше, макар че имаше още много да учи.

Принцът също не трябваше да бъде приеман несериозно. И любимият. Е, добре. Подобно на Повелителя на мъртвите, и той беше докоснат от Никс, и поради това владееше магия, по-стара от боговете, по-стара дори от титаните. Беше опасен. Колкото повече Автомедонт наблюдаваше тази група герои, толкова повече се убеждаваше, че господарят му е бил прав. Трябваше да се справят с представителите на цялото това поколение, преди те да достигнат пълния си потенциал. Те не приличаха на никои, идвали преди тях, особено Лицето.

Тя беше далеч по-талантлива от другите. Миниатюрната частица сила, която тази нова Хелън беше използвала върху него само преди минути, му беше докарала невероятна агония — всъщност миг на пробуждане за Автомедонт. Той се надяваше скоро да й върне усещането.

Изтичвайки по песъчливия бряг на континенталната част на Масачузетс, точно на същото място, където европейците бяха построили поселището си и започнали своето нашествие, Автомедонт надуши следата на Орион, а после веднага я изгуби отново. Следата просто свършваше. Автомедонт се опита да запази спокойствие, докато търсеше.

Този не можеше да лети, нали? Автомедонт подскочи във въздуха и след смущаващо дълго време най-после усети следи от младия принц в лекия ветрец. Удължавайки скока си колкото можа, Автомедонт откри, че следата описва широка диря, която накрая водеше обратно към земята.

Орион беше скочил във въздуха веднага щом се появи на брега. Единствената причина, поради която го е направил, беше, защото е знаел, че го следят. Много умно, помисли си Автомедонт, впечатлен. Очевидно е бил преследван и преди. Но никога от мен.

Веднъж завърнал се на сушата, Автомедонт откри, че е принуден да полага усилия да не изостава, но поне дирята беше по-лесна за следване, отколкото под вода. Младият принц многократно се опитваше да направи завой и да обърка всеки, който можеше да е зад него. Една хрътка можеше и да се хване на някой от номерата на Орион, но мирмидонците не бяха хрътки. Бяха далеч по-добри в проследяването, отколкото някое куче.

Младият принц поведе Автомедонт надолу в тъмна пещера, оставяйки водата да го направлява, и Автомедонт трябваше да изостане назад, за да не го чуе Орион в отекващите проходи. Тъмнината не го притесняваше. Намираше пътя си с помощта на вкуса си, следвайки химическата диря, която принцът бе оставил като отпечатък в земята.

Внезапно въздухът стана неестествено студен, знак, че наблизо има портал. Автомедонт се втурна близо до Орион и остана съвършено неподвижен, призовавайки господаря си с древна молитва. Писъци на лешояди изпълниха ума му и той разбра, че господарят му го беше чул.

Наследникът отвори портала и скочи в земята на Повелителя на мъртвите. В частицата от секундата, преди порталът да се затвори отново, Автомедонт се стрелна и издърпа повелителя си през него, в неутралната зона.

 

 

Хелън се приземи до Орион с глухо тупване. Вървяха по хлътнал бряг, който сякаш продължаваше безкрайно — без никога да стига до океана или сушата, в която и да е от двете посоки. Тя се огледа наоколо, надявайки се на някакви признаци, които да й подскажат какво да прави сега. В ума й непрекъснато изникваше нещо за някаква река. Внезапно осъзна, че нямаше представа защо върви по пуст бряг с някакъв тип, когато никъде наоколо не се виждаше никой друг. Лукас беше единственият, който се разхождаше по пусти брегове заедно с нея. Това си беше тяхното „нещо“.

Изневеряваше ли на Лукас?

Невъзможно! Дори готиният тип до нея (чието име внезапно се изплъзна от ума й, макар смътно да си даваше сметка, че го познава), не можеше да я накара да се почувства така, както успяваше Лукас. Макар че точно в този момент не можеше да си спомни точно как я караше да се чувства Лукас, защото не можеше напълно да си представи лицето му.

И къде, да му се не види, беше слънцето или луната, или звездите, като стана въпрос? Не трябваше ли в небето да има нещо?

— Мисля, че някой ме преследваше, но не смятам, че успя да мине през портала — каза красивият й спътник. — Не го огледах добре, но който и да е, този тип адски го бива.

В Подземния свят съм, спомни си Хелън, точно преди напълно да откачи. И съм тук, защото имам да свърша много важно разпределяне.

— Здрасти — каза тя неуверено.

— Здрасти — отвърна смутено Готиният Пич. — Хелън? Какво става?

— Не знам какво правя тук с теб — каза тя честно, облекчена, че поне той я позна и я нарече по име. — Но ти знаеш, нали?

— Да, знам — каза Готиният, леко обиден. — Тук сме, за да…

— Не го казвай! — възкликна Хелън, като скочи да затисне устата му с длан, преди той да успее да каже и дума повече. — Трябва да разпределяме или нещо подобно. Горе-долу знам къде отиваме, но ти трябва да помниш какво да направим, когато стигнем там, иначе никога няма да постигнем каквото там се предполага да постигнем. Във всеки случай мисля, че така каза Лукас.

— Добре, това мога да го направя. Но защо се държиш така? Случило ли ти се е нещо? Моля те, кажи ми… — изрече умолително Готиният Пич. — Ранена ли си?

— Не мога да си спомня! — Хелън се разсмя, смътно давайки си сметка, че звучи ужасно глупаво, докато той звучеше дълбоко загрижен. Той наистина се тревожеше за нея и това изведнъж й се стори ужасно сладко. — Всичко ще бъде наред. Помни твоята роля — но не ми казвай каква е — а аз ще направя другото нещо. Нали знаеш, нещото, което се предполага да направя, защото това е моята специална малка мисия?

— Защото си Търсачът в дълбините? — предположи той.

— Да, точно така! — възкликна Хелън с щастливо въодушевление. — Но какво точно мога да направя, което никой друг не може?

— Можеш да направиш така, че като с магия да се появим край реката, която трябва да намерим, само като изречеш името й на глас — подсказа й той предпазливо.

— Вярно!

Следвайки някакъв инстинкт, Хелън обви ръце около врата на Готиния Пич, но нямаше представа какво да прави след това. Когато извърна поглед от разсейващо привлекателната му уста, видя право пред лицето си думите „Лета“ и „Фурии“, написани от вътрешната страна на едната й ръка над лакътя. Следвайки някакво моментно хрумване, реши просто да го направи. Помисли си: По дяволите, шансът беше петдесет на петдесет.

— Искам магически да се появим край река… Лета?

Хелън се озова на речен бряг сред безплодна и гола пустош, взирайки се в зашеметяващ мъж. Беше го обгърнала с ръце, а той беше положил длани на талията й, но тя не можеше да си спомни как се бяха озовали в тази поза.

— Толкова си красив — каза му тя, защото не се сети за причина да не го каже.

— Ти също — отвърна той, изненадан. — По някаква причина мисля, че те познавам, но не мога да си спомня къде сме се срещали. Била ли си някога в Швеция?

— Не знам! — засмя се Хелън. — Може би съм била.

— Не, не е това — каза той и челото му се стегна в тревожна намръщена гримаса. — Има нещо, което трябва да направим. Водата! — възкликна той, като пусна Хелън и свали раницата си. Хелън бе виждала този жест и преди, макар да не можеше да си спомни момчето, което го беше направило.

— Имам чувството, че преживявам най-силния пристъп на дежа вю в историята — каза Хелън нервно. — Сякаш те познавам или нещо подобно.

— Наистина ме познаваш. Просто не можеш да си спомниш, защото точно това е целта. Забравянето — каза той с рязък, разтревожен глас, докато изваждаше три манерки от раницата си. — Знаеш ли, Хелън, ако тази твоя идея не беше толкова ужасяваща, щях да кажа, че е най-гениалното нещо, за което съм чувал. — Той я погледна напрегнато. — Аз съм Орион, а ти си Хелън, и сме тук да налеем тази специална вода и да я занесем на три много жадни момичета.

— Не знам защо, но това звучи съвсем правилно. Чакай — каза тя, като посегна за манерките. Задържа ръката си протегната, докато той й ги даде. — Мисля, че се очаква аз да направя това.

— Права си, това е твоя задача. Моята роля предстои. — Той стисна челюст, за да се съсредоточи. — Просто трябва да си я спомня.

Хелън погледна със съмнение надолу в мътната вода на реката. Бледи риби се блъскаха под повърхността, като тромави призраци. Не изглеждаха достатъчно умни, за да се страхуват от нея, и Хелън знаеше, че може да посегне надолу и да погали някоя с голата си ръка, ако искаше, но мисълта да докосне тази вода й беше отвратителна.

Знаеше, че трябва да напълни манерките, просто не можеше да си представи някой да иска да пие от тях, колкото и да е жаден. Като държеше манерките за ремъците, Хелън ги потопи във водата и ги остави да се напълнят, преди да ги вдигне. Готиният Пич протегна ръка да вземе едната от нея, за да може да завинти обратно капачката, но тя я издърпа, така че той да не може да я стигне.

— Не я докосвай! Не докосвай водата! — изкрещя Хелън, когато една капчица докосна ръката му. Тя видя стреснатото изражение върху лицето на спътника си и се почувства малко глупаво заради избухването си. — Съжалявам. Просто не мисля, че е хигиенично — каза тя с по-сдържан тон.

— Трябва да потегляме, Хелън — каза той с много сериозен и благоразумен тон. — Трябва да затворим капачките.

— Аз ще го направя.

Тя завинти капачките и сложи манерките в раницата, която той държеше отворена за нея, и разтри капка вода между пръстите си. Той затвори ципа на раницата, промуши ръце през презрамките, а после очакващо сложи длани на талията й. Тя се отдръпна уплашено от него.

Той беше невероятно привлекателен, но все пак. Не беше ли редно първо да се представи?

— Съжалявам, но кой си ти? — попита тя подозрително.

— Орион — каза той, сякаш очакваше, че ще трябва да се представи, а после погледът му стана тъжен и напрегнат. — Бърз въпрос. Знаеш ли ти коя си?

Момичето се поколеба, удивено.

— Колко странно — каза. — Май съм забравила името си.

 

 

— Клеър, иди да помогнеш на Кейт — каза Мат, като смъкна Джери по-ниско, за да носи по-голяма част от тежестта му. — Има проблеми.

Клеър отиде и пое от Кейт единия крак на Джери, споделяйки товара. До колата на Клеър имаше повече път, отколкото Мат си спомняше. Ако имаха късмет, щеше да е паркирана още, където я оставиха. Той искрено се надяваше, че никой не я е запалил или срязал гумите й. Знаеше, че ако колата не е годна за каране, в крайна сметка ще му се наложи да носи Джери обратно до „Новинарския магазин“ съвсем сам. Кейт и Клеър губеха сили, а близнаците бяха толкова изтощени, че едва вървяха.

Ари и Джейсън се бяха потрудили върху Джери достатъчно, за да го стабилизират, но нещата не изглеждаха добре за бащата на Хелън. Трябваше да го върнат в къщата на семейство Делос, където близнаците да работят по него постепенно, вместо да се опитват да го изцелят за минути, което ужасно изцеждаше силите им.

Лицето на Ариадна вече имаше плашещ червеникавокафяв оттенък. Мат толкова много искаше да й помогне, че желанието беше като вътрешен спазъм, но не знаеше от какво има нужда тя. Ако беше Потомък, може би можеше да бъде по-полезен.

През двайсет и две минутния път пеша до колата на Клеър близнаците се облягаха един на друг, говорейки тихо, сякаш се окуражаваха взаимно с кратки, тайни фрази, които единствено те можеха да разберат. Сякаш беше нужна цяла вечност, докато всички се натоварят вътре, а после Мат трябваше да заобиколи отпред и да затвори вратата на Клеър вместо нея, защото тя едва си вдигаше ръцете.

— Обади ми се, ако ти потрябва нещо — каза й Мат.

— За какво говориш, по дяволите? — Клеър се прегърби над волана, напълно изтощена. — Няма ли да се върнеш с нас?

— Не. Отивам да намеря Зак.

— Какво? — възрази немощно Ариадна от задната седалка. — Мат, той е предател!

Предател, който ми протегна ръка, опитвайки се да ми каже, че това ще се случи, а аз му обърнах гръб. Зак ми е приятел, Ари — каза Мат спокойно. — Не мога да го оставя да затъне по-дълбоко. Трябва да му помогна.

— Не си виновен ти — понечи да възрази Ариадна, но Джейсън я дръпна леко.

— Пести си силите. Знаеш, че точно сега трябва да внимаваме — прошепна й той, ръцете им се залюляха близо една до друга. Ариадна го погледна в очите и моментално се успокои. Джейсън отново вдигна поглед към Мат: — Върви да намериш приятеля си. Късмет, Мат.

Кимвайки набързо за довиждане, като почука леко по покрива на колата на Клеър, Мат се обърна и изтича отново в центъра на града. Неговият град, не на лудия бог — напомни си той ожесточено, преди да се заоглежда сред полуделите, маскирани тълпи в търсене на Зак.

 

 

— Обвий ръце около мен — каза високият млад мъж.

— Защо? — попита тя нервно, като се мъчеше да не се кикоти. Той й се ухили.

— Просто обвий ръце около шията ми — придума я той. Тя се подчини. — Сега. Повтаряй след мен… Искам да се появим… ъм… — той млъкна рязко, като хапеше замислено долната си устна.

— Искам да се появим… ъм… — повтори тя като папагал, за да го подразни.

— Не мога да си спомня какво трябва да кажа — призна той със смутен смях.

— Тогава сигурно не е било толкова важно, нали? — попита тя логично. — Какво правим тук, между другото?

— Не знам. Но каквато и да е причината, благодаря. — Той премести ръце от кръста й нагоре по гърба, притискайки я по-близо до себе си, когато усети тялото й под ръцете си.

— Гаджета ли сме? — попита момичето.

— Не знам, но така изглежда — каза той, като посочи здравата им прегръдка. — Да проверим. — Той наведе уста към нейната и я целуна.

Коленете й омекнаха. Толкова добре се целуваше този тип. Единственият проблем беше, че нямаше представа кой е той. Тя се дръпна назад и премигна няколко пъти, за да проясни зрението си, усещайки, че нещо не е наред.

— Чакай. Името ти Лукас ли е? — попита тя.

— Не. Аз съм… чакай малко. Това го знам. Аз съм Орион — реши накрая той.

— Вероятно ще се изям от яд за това по-късно, но не мисля, че си ми гадже.

— Наистина ли? — попита той със съмнение. — Защото това усещане беше дяволски хубаво.

— Да, така беше — каза замислено тя. — Знаеш ли какво? После ще се изям от яд, ако съм сбъркала, затова може би трябва да проверим пак? — Тя го целуна и този път се отдаде напълно на целувката, просто за да е сигурна. Едно гласче в главата й повтаряше: Това не е той, но останалата част от нея наистина изпитваше наслада да целува този Орион.

Той я насочваше надолу към земята, като внимаваше да не я смачка под себе си. Гласчето закрещя. Тя се опита да го пренебрегне, защото този тип й се струваше възхитителен, но независимо какво казваше останалата част от тялото й, проклетият глас отказваше да млъкне, докато тя не се отдръпна от него.

— Съжалявам, но не мисля, че това е правилно — каза тя неохотно, неспособна да се възпре да прокара пръсти през меките му къдрици за последен път. Този жест й се струваше странно познат. Погледна към смутеното му лице и забеляза, че на гърба му беше задянато нещо: това й се стори странно, предвид факта, че се ухажваха, и така нататък.

— Защо носиш раница?

— Не знам — каза той, посягайки назад да докосне раницата, сякаш самият той я забелязваше току-що. Очите му се разтвориха и той си пое дъх през зъби, докато ръката му опипваше съдържанието отвън. Съдържанието издаде плискащ се звук. — Водата! Хелън, дай да ти видя ръката! — възкликна той, като се наведе назад и се вгледа във вътрешната страна на ръката й. Тя чу името Хелън и си спомни, че то беше нейното.

— Съжалявам. Почти се забравих — каза той с треперлив глас, докато я пускаше и й помагаше да се изправи. Сложи ръцете й около врата си, а после постави небрежно ръце на хълбоците й: всяка следа от прелъстителност се беше изпарила. — Кажи това: Искам да се появим близо до Фуриите.

Хелън мислено си представи разкривено дърво и склон с остри камъни и тръни. Нещо й подсказваше, че това е важно и че трябва да го включи.

— Искам да се появим на склона под дървото на Фуриите — изрече тя ясно.

Горещината беше непоносима, но ярката, ослепителна светлина беше още по-ужасна. Хелън засенчи лице с ръка и премигна няколко пъти, опитвайки се да се освободи от усещането за стискане в очите, докато зениците й се съпротивляваха на болезнената яркост. Въздухът беше толкова сух, че имаше горчив и изгарящ вкус — сякаш се опитваше да изсмуче влагата от устата на Хелън, като я прогори.

Тя облиза сухите си устни и се огледа наоколо. На няколко крачки разстояние имаше дърво, което беше толкова старо и изтъняло, че приличаше повече на усукано въже, отколкото на растение. Под сянката на това дърво стояха три разтреперани момичета.

— Казахме ви да не си губите времето — рече онази в средата. — Ние сме безнадежден случай.

— Глупости — каза Орион бодро. Хвана Хелън за ръката и я поведе към дървото. Трите Фурии се отдръпнаха заднишком от тях.

— Не, не разбирате! Не мисля, че мога да понеса да изпитам тази радост само за да я изгубя пак — прошепна настойчиво най-малката, с глас, по-тих от шумолене на листа.

— Нито пък аз — каза тъжно водачката.

— Или аз — съгласи се третата.

— Не мисля, че трябва да пием, сестри — реши най-малката. — Нашето бреме вече е достатъчно тежко.

Фуриите започнаха да се отдръпват от Хелън и Орион, обратно в тъмната сянка на дървото си. Хелън осъзна, че те се отдръпваха, изплашени от нещо, което можеше да ги направи щастливи, пък било то и само за няколко минути.

Тя се разпозна в това себеотрицание и нещо в нея просветна. Лукас. Дали всъщност би предпочела да забрави Лукас напълно? Шлюзовете се отвориха, и всички спомени на Хелън нахлуха обратно в триизмерна форма. Видя фара на Грейт Пойнт, мястото, където се срещаше с Лукас. Видя и друг фар, с размерите на небостъргач и с форма на осмоъгълник. Лукас я чакаше там, готов да я помоли да избяга с него. Застанал на зимната светлина, той блестеше като слънце в доспехите си. Доспехи?

— Знам точно какво имаш предвид. Наистина знам — каза тя на най-малката, опитвайки се да си избие от главата образа на Лукас, който сваля от себе си бронзов нагръдник. — По мое мнение все още не е взето решение по въпроса дали е „по-добре да си обичал и загубил“. Но това е различно. Няма да ви погълне изцяло и после да ви изостави, както прави радостта. Донесохме ви нещо, за което се надяваме да трае вечно.

— Какво е? — попита водачката с предпазлива надежда.

— Блаженство.

Орион й хвърли строг поглед и тя му кимна да се приближи. Все още несигурен, но следвайки примера й, Орион пристъпи напред и свали раницата си. Когато извади трите манерки, Фуриите чуха как течността се плиска в съдовете, и изкушението беше твърде голямо, за да му устоят.

— Толкова съм жадна — изхленчи третата, като се запрепъва отчаяно напред да вземе една манерка. Двете й сестри бързо се предадоха и Трите Фурии пресушиха водата на една глътка.

— Наистина ли вярваш в това? Че невежеството е блаженство? — прошепна Орион на Хелън. От объркания поглед, който й отправи, тя разбра, че той също си беше върнал всичките спомени.

— За тях ли? Определено.

— А за теб? — настоя той, но Хелън нямаше отговор. Орион извърна поглед от нея и се напрегна. — Не искам да забравям нищо за тази вечер. Или за теб.

— Не, нямах това предвид — подхвана Хелън, осъзнавайки, че го бе наранила. Канеше се да обясни, че не говори за забравянето на целувката им, макар че дори само мисълта за това караше цялото й тяло да пламва в руменина от главата до петите, но Орион поклати глава и посочи към Фуриите. Те бяха допили манерките си и се оглеждаха свенливо наоколо, като се смееха и свиваха рамене една към друга, сякаш чакаха нещо да се случи.

— Здравейте — поздрави Хелън. Фуриите се спогледаха бързо с нарастващ страх.

— Всичко е наред — каза Орион с гласа си на укротител на диви животни. — Ние сме ви приятели.

— Здравейте приятели? — каза водачката, а после обърна длани нагоре във въпросителен жест. — Простете за смущението ми. Не че не вярвам, че сте наши приятели, просто не знам коя съм.

Сестрите й се усмихнаха и облекчено сведоха погледи към земята сега, когато причината за тревогата им беше излязла наяве.

— Вие сте три сестри, които се обичат много помежду си. Известни сте като Евменидите — Милостивите — каза им Хелън, спомнила си малкото, което успя, от „Орестия“ на Есхил. Това беше първото произведение от древногръцката литература, което беше прочела още преди да знае, че е Потомка. Струваше й се толкова отдавна. — Имате много важна задача. Която е…

— Да изслушвате хора, които са били обвинени в ужасни престъпления, и ако са невинни, да им предлагате закрила — довърши Орион вместо Хелън, когато тя се запъна.

Трите Евмениди се спогледаха и се усмихнаха, усещайки, че това беше истината. Те се прегърнаха и се поздравиха като сестри, все още без напълно да разбират всичко, което им се беше случило, и това смути Хелън.

— Аз, така да се каже, прескочих голяма част от тази пиеса. Не знам толкова много за Евменидите — полугласно призна Хелън на Орион.

— Нито пък аз — прошепна той в отговор. — Какво ще правим? Не можем просто да ги оставим така.

— Мога да ви заведа при някой, който ще ви обясни това по-добре — каза тя, като повиши тон, за да разберат момичетата, че говори и на тях. — Всички се хванете за ръце. Ще ви заведа при царицата.

Трите момичета се изчервиха срамежливо при мисълта да се явят пред царица, но се подчиниха. Хелън и цялата група се хванаха за ръце в кръг. Хелън никога не се беше опитвала да придвижи толкова много хора едновременно, но знаеше, че може да го направи.

Персефона изглежда ги очакваше. Или може би просто седеше в градината си, загледана в пространството — Хелън не беше сигурна. Каквото и да правеше Персефона, тя не беше изненадана от пристигането на Хелън, Орион и трите новопроизведени Евмениди.

Посрещна ги с цялата си присъща любезност. Без да се смути дори за миг или да й е необходимо подробно обяснение от Хелън и Орион, Персефона взе под грижите си трите сестри и обеща да ги подготви за новия им живот като нещо подобно на свръхестествени адвокати. Първото, което предложи на Евменидите, беше подслон в двореца си, а второто беше баня. Трите сестри въздъхнаха от щастие при мисълта да се отърват от прахта на сухите земи.

Персефона отведе групата обратно до мястото, където градината свършваше при великолепно стълбище, от което се влизаше в черния Дворец на Хадес. В най-долния край на твърдите като елмаз стъпала Персефона спря и любезно уведоми Хелън и Орион, че не могат да продължат по-нататък. На половината път нагоре по стълбите тя се обърна и им заговори с официален тон. Хелън изпита чувството, че това беше някаква форма на ритуал, като благословия, или може би дори проклятие.

— В течение на хилядолетията мнозина са открили, че им е предопределено от съдбата да опитат да сторят каквото сторихте вие. Всички се провалиха. Повечето Търсачи в Дълбините и техните Защитници искаха само да убият Фуриите или да развалят проклятието, като си послужат с магически трикове и дори с изнудване. Вие бяхте единствените двама, които бяха достатъчно смирени, за да изслушат моето предложение, а после — достатъчно смели, за да използват като средство състраданието, вместо насилието. Надявам се, че ще запомните тези уроци в бъдните дни.

Внезапно тя повиши глас, сякаш оповестяваше нещо пред голяма публика.

— Станах свидетел на това превъплъщение на Двамата Наследници и заявявам, че те успяха. Като царица на Подземния свят, намирам и двамата за достойни.

Думите на Персефона падаха като камъни.

Хелън изпита странното чувство, че милиони призрачни очи наблюдаваха и ставаха свидетели на тази клетва. Вземайки пример от Орион, тя скръсти ръце във формата на буквата „Х“ върху гърдите си и се поклони на царицата. Вихър от носещи се умове премина край тях като шепнещ вятър, оставяйки частици от страховете, съмненията и надеждите на мъртвите да висят във въздуха като недовършени въпроси. Ритуалът беше завършен.

— Достойни за какво? — прошепна Хелън на Орион, но той сви разсеяно рамене: вниманието му беше завладяно от тъмната врата, която водеше вътре в двореца. Загърната в плащ фигура се появи иззад заключената врата в най-горния край на стълбите. Макар да му беше отказан достъп до двореца, Орион започна да се изкачва по стълбите, сякаш беше привлечен от привидението.

— Не, Орион! — скара се уплашено Хелън, като го сграбчи за ръката и го дръпна назад. — Това е Хадес. Не се доближавай до него.

Тя се вкопчи в Орион, сигурна, че ще се случи нещо ужасно, ако човекът и богът се срещнат лице в лице. Чувайки отчаяната нотка в гласа й, Орион се разколеба и слезе отново по стълбите, за да отиде отново при Хелън най-долу.

— Търсачо в дълбините — започна Хадес любезно, без да се смути от агресивното държание на Орион. Говореше тихо и въпреки това гласът достигаше навсякъде, а тонът му беше неодобрителен. — Ти не направи каквото предложих.

— Моля за извинение, сър — Хелън си блъскаше ума да си спомни какво беше предложил той.

Там вътре плуваха многобройни объркващи образи. Пътуване с ферибота от Нантъкет към вътрешността на континента се сливаше с дървената палуба на гигантски боен кораб и звука от скърцащи весла. Една разходка по плаж с бял пясък се превърна в бряг, покрит с червени петна от кръв под краката й. Тя премигна и се опита да се освободи от мислените образи. Знаеше, че ги е виждала и преди, но не знаеше как или къде.

— Постарай се да поправиш това, племеннице. Времето на Потомците изтича — предупреди я Хадес тъжно, докато той и неговата царица изчезваха в сенките на двореца си.

— Какво означава това? — попита Орион, като се обърна настойчиво към Хелън. — Какво значи това, че „времето на Потомците изтича“?

— Н-не знам — заекна тя.

— Е, какво ти предложи Хадес? — Орион се опитваше да остане спокоен, но тя виждаше, че й е наистина ядосан. — Хелън, мисли!

— Трябваше да попитам за нещо Оракула! — избълва тя с пронизителен глас. — Нещо за търсенето.

— Какво беше?

— Нещо за това, че трябваше да попитам Касандра какво мисли за освобождаването на Фуриите. От мен се искаше да я попитам дали смята, че това е добра идея. Но това е глупаво, защото тя ми помага да изпълня задачата, така че логично е напълно „за“ идеята!

Орион се намръщи мрачно и Хелън разбра, че наистина беше оплескала нещата. Като се замисли сега, да не приеме съвета на някой бог изглеждаше невероятно тъпа постъпка.

— Съжалявам — измънка тя, чувствайки се като пълна глупачка.

— Е, и без друго е твърде късно. Освен това не вярвам чак толкова много на Оракулите. Не се тревожи за това — каза той пренебрежително. Но все още отказваше да я погледне. Хелън се извини отново и обеща да попита Касандра веднага щом може, но Орион продължаваше да гледа навъсено към земята, дълбоко замислен. Тя посегна да го докосне по ръката и да привлече вниманието му.

Но преди да успее да го направи, Хелън почувства как я повдига някаква ръка, широка цяла миля. Залитна към Орион, сграбчвайки го, за да се задържи.

 

 

Мат вдигна изпадналата в безсъзнание жена от улицата, отвори вратата на една изоставена кола и я остави на седалката. Надяваше се, че там ще е в по-голяма безопасност, отколкото ако лежеше на земята. Имаше много хора, които се бяха свестили, след като бяха стъпкани от втурнали се в паническо бягство тълпи, и те го викаха на помощ. Мат направи каквото можа, но веднага щом най-уязвимите получиха нужните грижи, побягна, с чувството, че предава всички, които оставяше след себе си.

Искаше да помогне на всички, но знаеше, че първо трябва да намери Зак, и то докато все още имаше някакви сили. Всяко мускулче на гърдите и ръцете го болеше, а някои от мускулите започваха да се присвиват спазматично, само за да му покажат колко са нещастни от новото любимо занимание на „шефа“, да мъкне припаднали хора.

Мат разтри едно от многото болящи го ожулвания и се завъртя в кръг. Нямаше представа в коя посока да тръгне. Помнеше как Хелън каза, че за последно е видяла Зак да тръгва надолу по Сърфсайд. Хващайки се и за най-малките улики, Мат тръгна в тази посока, и накрая последва някакво предчувствие, което го отведе право до училищния двор.

Някой беше на футболното игрище, хвърляйки перфектни спираловидни пасове в мрежата. Мат затича през вдървената, заскрежена трева навреме, за да види как Зак забива един удар в задния край на мрежата.

— Видя ли това? — попита Зак, като едва погледна Мат. — Беше просто красиво.

— Да, беше. Но ти винаги си имал много ловка ръка. Можеше да хвърляш така още в първи курс — отвърна Мат, вече достатъчно близо, за да види Зак на ярката лунна светлина. Изглеждаше ужасно — блед, потен и сякаш обсебен от призраци. Ако не го познаваше по-добре, Мат щеше да си помисли, че Зак взема силни наркотици. — Затова ли е всичко? Заради футбола?

— Как го правиш? — попита Зак с горчива намръщена гримаса на лицето. — Как се мотаеш с тях? Как можеш да ги гледаш да правят нещата, които могат да правят, без да ги мразиш?

— Понякога е трудно — призна Мат. — По дяволите. Иска ми се да можех да летя.

— Нали? — каза Зак през смях. Зад този звук обаче се криеха сълзи и Мат чу как заплашваха да избухнат. — Сякаш се събуждаш един ден и ето ги всички тези натрапници, които дебнат да ти отмъкнат шансовете. Не са оттук, но от нас се очаква да опитаме да се съревноваваме с тях? Не е честно.

В гласа на Зак имаше опасна нотка. Звучеше спокоен, когато Мат знаеше, че е всичко друго, но не и това. Мат застана с разкрачени крака, готов за отпор, просто в случай че Зак направи нещо безумно.

— Познавам куп Потомци, които биха казали същото за това, което им се случва — каза Мат с равен тон. — Разбирам как се чувстваш, Зак, наистина. Толкова много пъти съм им завиждал, дори малко съм ги мразил. Но после си спомням, че те не са избрали да бъдат Потомци, и не съм срещал нито един, който да не е страдал заради това. Не мога да ги обвинявам, задето са се родили такива, особено когато всички те са загубили толкова много заради това.

— Е, ти винаги си бил по-добрият, нали? — каза сърдито Зак и се обърна да си върви.

— Върни се с мен. Ела в имението на семейство Делос. Ще измислим нещо — каза Мат, като сграбчи Зак за ръката и го накара да го погледне в лицето.

— Да не си откачил? Погледни ме, човече! — възкликна Зак, като изблъска ожесточено Мат от себе си и рязко дръпна ризата си нагоре, така че Мат видя, че ребрата му бяха покрити с огромни, черни синини. — Така се отнася той с мен, който съм лоялен.

— Те ще те защитят. Всички ще го направим — обеща Мат, ужасен от онова, което се беше случило на приятеля му, но опитвайки се да запази гласа си спокоен. Очите на Зак се присвиха и той дръпна ризата си надолу.

— О, значи сега ти е кофти. Сега искаш да ми помогнеш. Нека да позная: имаш нужда от нещо.

— Просто искам да те опазя жив! — Мат беше толкова обиден, че му идеше да удари Зак, но вместо това се задоволи да му крещи. — Сгреших. Трябваше да ти помогна още първия път, когато дойде при мен. Разбирам го сега и наистина съжалявам. Но дори и никога да не ми простиш и да продължиш да ми натякваш това и след петдесет проклети години, въпреки всичко не искам да умреш, тъпо копеле такова! Наистина ли ми трябва друга причина да искам да ти помогна?

— Не — отвърна Зак, укротен. — Ти си единственият човек на света, за когото вярвам, че е готов да ми помогне. Но няма полза. Рано или късно той ще ме убие. — Той се обърна и тръгна през игрището.

— Тогава просто ще трябва ние да го убием първи — повиши тон Мат след Зак.

— Нямате представа как — изстреля насмешливо в отговор Зак през рамо.

— Защо? Защото е сключил кръвно братство с някой бог ли?

Гърбът на Зак се вдърви и той забави крачка.

— С кой? — настоя Мат, като се приближи с няколко стъпки до Зак. — Кажи ми с кой бог и може би можем да открием как да се отървем от него!

Зак се обърна, но вдигна ръце във възпиращ жест, предупреждавайки Мат да не го следва. Отстъпваше назад, докато говореше, а погледът, който отправи към Мат, беше суров и безнадежден.

— Върви си вкъщи, човече. И спри да помагаш на Потомците! Метежът от тази вечер е нищо в сравнение с това, което предстои, и не искам да ти се случи нищо лошо. Знаеш ли, боговете са отделили специално място в ада за обикновените простосмъртни, които се бият срещу тях.

— Откъде можеш да знаеш какво са планирали боговете? — извика Мат след него. — Автомедонт не работи ли за Тантал? Зак, отговори ми! С кой бог е сключил кръвно братство Автомедонт?

Но Зак беше изчезнал в тъмнината.