Вал Макдърмид
Владения на мрака (48)

Четвъртък, 26 април 2007
Вила Тоти, Тоскана

Чак до последните няколко дни от живота на баща си Гейбриъл Поршъс не бе осъзнавал колко тясна е близостта му с мъжа, който го бе отгледал сам. Никога не бе се замислял над близостта между баща и син. Ако го попитаха, той би казал, че отношенията им почиват по-скоро на разбирателство, отколкото на обич, особено ако направеше сравнение с динамичните отношения на повечето му приятели с бащите им. Отдаваше това на факта, че Даниъл беше британец. В крайна сметка, британците са въздържани и не издават чувствата си, нали? Да не говорим за това, че приятелите му имаха големи семейства, разпрострени вертикално и хоризонтално във времето и пространството. В такава обстановка или се налагаш, или не ти обръщат внимание. А Гейбриъл и Даниъл бяха сами. На нито един от двамата не се налагаше да се състезава за вниманието на другия. Така че липсата на демонстративност в отношенията им беше разбираема — най-малкото той се опитваше да се убеди в това. Безсмислено бе да си признава копнежа за такова семейство, каквото никога нямаше да има. След като бабите и дядовците му бяха починали и той беше единствено дете на родители, които също са били единствени деца, никога нямаше да бъде част от цял клан, какъвто бе случаят с приятелите му. Трябваше да бъде стоик като баща си и да приеме онова, което не можеше да бъде променено. В процеса на годините той успя да обърне гръб на желанието си за нещо по-различно, привикна да приема неизбежното и да си напомня положителните страни на своята самота.

Така че, когато Даниъл му бе съобщил, че е болен от рак, Гейбриъл просто отказа да приеме диагнозата. Не можеше да приеме мисълта за живот без Даниъл. Ужасната новина нямаше място в неговата представа за света, затова той продължи да живее живота си, като че ли не бе узнал нищо подобно. Отричаше нуждата си да се прибира по-често у дома. Не се опитваше да се възползва от всяка възможност да прекарва повече време с Даниъл. Нямаше нужда да разговаря за бъдеще без баща си, защото нищо подобно нямаше да се случи. Гейбриъл нямаше да остане без единствения близък човек, който бе имал някога.

Но в крайна сметка се стигна до момента, в който нямаше как да игнорира реалността, която победи способността му да я отрича. Когато Даниъл му се обади от „Поликлинико ле Скоте“ и каза с глас, слаб като въздишка, че има нужда от присъствието му, истината му подейства като удар с пясъчна торба в тила. Онези последни дни край леглото на баща му бяха ужасно мъчителни за Гейбриъл, не на последно място, защото той не си беше позволил да се подготви за тях.

Беше прекалено късно за разговора, който Гейбриъл най-сетне пожела, но в един от моментите, когато беше в съзнание, Даниъл му каза, че е оставил писмо за него при Матиас. Нямаше как да обясни на Гейбриъл какво съдържа писмото, можа само да му каже, че съдържанието е много важно. Гейбриъл си мислеше, че е типично за баща му — художника, да пожелае да проведе този разговор с него посредством хартията, а не лице в лице. По-рано бе получил от него по мейла инструкции как да проведе погребението. Беше уредил и предплатил закрита заупокойна служба в една малка, но съвършено красива ренесансова църква във Флоренция. Гейбриъл трябваше да го изпрати сам до гроба му в едно неотличаващо се с нищо гробище в западните покрайнини на града. Даниъл бе приложил MP3 файл със запис на Tenebrae Responsories^[1] на Джезуалдо и бе помолил сина си да го запише на своя iPod и да го слуша в деня на погребението му. Изборът на музиката озадачи Гейбриъл; баща му винаги слушаше музика, докато рисуваше, но никога нещо подобно. Нямаше обяснение за този избор — това беше още една мистерия, както и писмото, оставено при Матиас.

Гейбриъл беше решил да посети Матиас в порутената вила близо до Сиена, когато постихне първата му болка от загубата. Но когато излезе от гробището, видя, че кукловодът го чака. Матиас и партньорката му, Урсула, бяха най-близкото подобие на чичо и леля, което Гейбриъл познаваше. Те бяха открай време част от живота му, макар че рядко се задържаха достатъчно дълго на едно място, за да успее да ги опознае. Не можеше да се каже, че бяха и емоционално достъпни; Матиас беше прекалено егоцентричен, а Урсула от своя страна се интересуваше предимно от Матиас. Но той беше прекарвал няколко пъти ваканциите през детството си с тях, когато баща му заминаваше сам по за две-три седмици. Накрая на ваканцията Гейбриъл се прибираше загорял, чорлав и с изподрани колене; Даниъл от своя страна си идваше с папка нови произведения, рисувани някъде далеч: в Гърция, Югославия, Испания, Северна Африка. Гейбриъл винаги се радваше да види баща си, но радостта му се помрачаваше от необходимостта да се раздели с Урсула и Матиас, които имаха доста по-лековат възпитателен подход.

А сега двамата мъже се прегърнаха здраво и безмълвно пред входа на гробището, вкопчили се един в друг, както оцелелите от корабокрушение се вкопчват в плаващи отломки, без да се интересуват дали те им гарантират някаква сигурност или не. Когато най-сетне го пусна от прегръдките си, Матиас го потупа леко по рамото.

— Ела с мен — каза той.

— При теб има писмо за мен — каза Гейбриъл, тръгвайки редом с него.

— То е във вилата.

Взеха автобус до гарата, после влак до Сиена, а от там потеглиха с кемпера на Матиас към вила Тоти, и през целия път почти не разговаряха. Скръбта ги притискаше, привеждаше главите и превиваше раменете им. Когато стигнаха вилата, пиенето беше единственият изход, който виждаха и двамата. За щастие останалите от трупата бяха потеглили по-рано за представление в Гросето, оставяйки Гейбриъл и Матиас да поменат на спокойствие мъртвия.

Матиас наля вино и постави един дебел плик пред Гейбриъл.

— Това е писмото — каза той, седна и се зае да си свива цигара, смесвайки тютюна с марихуана.

Гейбриъл взе плика, после го остави обратно на масата. Изпи чашата си почти докрай, после плъзна пръст по ръба на плика. Пи още вино, подели цигарата с Матиас и продължи да пие. Не можеше да си представи как е възможно това, което Даниъл е имал да му каже, да е заело такова количество хартия. Това навеждаше на мисълта, че става дума за някакви разкрития, а Гейбриъл не беше убеден, че точно сега му трябват разкрития. Достатъчно мъчително беше връщането към спомена за онова, което бе изгубил.

По някое време Матиас стана и пъхна един диск в портативния плейър. Гейбриъл установи с учудване, че това е същата музика, която бе слушал и по-рано днес — разпозна странните дисонанси.

— Татко ми изпрати същата музика — каза той. — Каза ми да си пусна това днес.

Матиас кимна.

— Джезуалдо. Знаеш ли, той е убил жена си и любовника й. Някои казват, че убил и втория си син, защото не бил сигурен, че е негов. Убил и бащата на жена си, защото старият човек искал да си отмъсти, но Джезуалдо реагирал по-бързо. А после се покаял и прекарал остатъка от живота си, пишейки църковна музика. Което доказва, че може да извършиш ужасни неща и въпреки всичко да получиш опрощение.

— Не разбирам — каза смутено Гейбриъл. — Защо би искал да слушам това?

Вече пиеха втората бутилка вино и си деляха трети джойнт. Чувстваше леко замайване, но нищо по-сериозно.

— Наистина трябва да прочетеш писмото — отвърна Матиас.

— Ти знаеш какво е написано вътре — каза Гейбриъл.

— Донякъде. — Матиас стана и се упъти към вратата. — Ще поизляза на чист въздух на балкона. Прочети писмото, Гейб.

Не беше трудно да се предположи, че едно писмо, предадено при такива обстоятелства, съдържа нещо знаменателно. Трудно бе да избегне опасенията, че то ще промени завинаги живота му. Гейбриъл искаше да може да се откаже, да остави писмото неотворено и животът му да си продължи непроменен. Но не можеше да пренебрегне последните думи на баща си. Той го сграбчи припряно и разкъса плика. Очите му се насълзиха при вида на познатия почерк, но той си наложи да започне да чете.

„Скъпи Гейбриъл,

Винаги съм искал да ти кажа истината за теб, но все ми се струваше, че не попадам на подходящия момент. Сега умирам, а ти заслужаваш да узнаеш истината, но аз се боя, да не би да ми обърнеш гръб и да ме оставиш да посрещна сам смъртта. Затова ти пиша това писмо, което ще получиш от Матиас, когато мен вече ме няма. Опитай се да не ме съдиш прекалено строго. Правил съм някои глупости, но съм ги правил от любов.

Първото, което ще кажа, е, че макар да съм ти казвал немалко лъжи, едно нещо е истина, цялата истина и единствено истината — че съм твой баща и че на този свят няма човек, когото да обичам повече от теб. Не забравяй това, когато ти се прииска да бях жив, за да можеш да ме убиеш сам.

Трудно е да преценя откъде да започна разказа си. Все пак започвам.

Името ми не е Даниъл Поршъс и не съм от Глазгоу. Името ми е Майкъл, но всички ме наричаха Мик. Мик Прентис, ето кой бях аз. Бях миньор, роден и отраснал в Нютън ъв Уиймс, във Файф. Имах съпруга и дъщеря, Миша. Тя беше на четири години, когато се роди ти. Но аз избързвам — защото вие сте родени от различни майки и първо трябва да обясня това.

В едно нещо винаги ме е бивало, като изключим копаенето на въглища — и това е рисуването. В училище имах добри оценки по рисуване, но човек като мен нямаше какво да предприеме в това отношение. Съдбата ми беше да работя в мината и толкова. После миньорското дружество организира курс по рисуване и аз се сдобих с възможността да понауча нещо от истински художник. Хората харесваха онова, което рисувах, и понякога успявах да продам картините си за по няколко паунда. Или поне успявах преди началото на миньорската стачка през 1984 година, когато хората все още имаха пари и можеха да си позволят такъв лукс.

Един следобед през септември 1983 година, когато приключи дневната ми смяна, светлината беше удивителна, така че отидох с нещата си за рисуване на скалите в далечния край на селото. Рисувах изгледа към морето през дърветата. Водата светеше със собствена светлина, още си спомням колко красиво беше — препалено красиво, за да бъде истина. Така или иначе, бях погълнат изцяло от работата си, не обръщах внимание на нищо около себе си. И внезапно нечий глас каза:

— Наистина сте много добър.

Онова, което ме привлече още от самото начало, бе, че не изглеждаше тя да е учудена. Бях привикнал хората да се чудят, че един миньор може да рисува красиви пейзажи. Като че ли бях маймуна, дресирана да върши нещо. Но не и тя. Не и Катрина. Още от онзи първи миг тя разговаряше с мен като с равен.

Помня, че си изкарах акъла. Мислех, че съм съвсем сам, и изведнъж чувам някакъв глас до себе си. Тя забеляла колко се стреснах, разсмя се и се извини, че ме е смутила. Междувременно бях успял да забележа, че е невероятно красива. Косата й беше черна като гарваново крило, лицето й беше безукорно изваяно, като с най-фино длето. Очите й бяха поставени дълбоко, толкова дълбоко, че човек трябваше да застане много близо до нея, за да разбере какъв точно е цветът им (имаха синия цвят на деним, между другото), усмивката й беше широка и толкова ослепителна, че грееше по-силно от слънцето. Понякога ми заприличваш толкова на нея, че сърцето ми се свива и ми се иска да заплача като малко дете.

Та ето ме мен в гората, застанал пред това фантастично създание, и не мога да произнеса и дума. Тя ми протегна ръка и каза: «Аз съм Катрина Грант». Едва не се задуших, докато успея да се изкашлям и да произнеса името си. Тя каза, че също била художничка, занимавала се със стъкло. Аз се стъписах още повече. Единственият художник, когото познавах, беше жената, която водеше курса по рисуване, и тя не беше кой знае какво. Но аз знаех, че Катрина ще се окаже истински творец. Тя имаше онова уверено излъчване, което човек има само ако съзнава, че създава нещо истинско. Но аз отново избързвам.

Така или иначе, поговорихме за нещата, към които проявявахме интерес и които бихме искали да правим, и се оказа, че се разбираме доста добре. Що се отнася до мен, самата възможност да говоря с някого за изкуство ме изпълваше с благодарност. Не бях виждал много произведения на изкуството на живо, така да се каже, само онова, което предлагаше галерията в Къркалди. Но се оказва, че там са имали доста прилични неща, което може би ми е помогнало в началния период на работата ми.

Катрина ми каза, че имала ателие и къщичка край главния път и ме покани да ида и да видя нещата й. После си тръгна, а аз изпитах чувството, че слънцето е залязло.

Трябваше да минат две седмици, за да събера смелост да отида в ателието й. Лесно се стигаше дотам — само две мили пеш през гората — но аз не знаех дали поканата й не е била обикновена проява на учтивост. Личи си колко малко съм я познавал тогава! Катрина никога не казваше нещо, ако не го мислеше. Поради което и никога не се възпираше, когато решеше да каже мнението си.

Отидох да я видя един ден, когато валеше и нямаше как да рисувам. Живееше в къщата на вратаря на някогашното имение Уиймс. Тя не беше по-голяма от къщата, в която живеех по онова време аз с жена си и дъщеря си, но Катрина беше боядисала стените в свежи цветове, затова стаите изглеждаха по-големи и по-светли, дори в този мрачен и сив ден. Но най-хубавото от всичко бяха ателието й и галерията отзад. Имаше голяма пещ за стъкло, достатъчно пространство за работа, а в другия край на помещението бяха подредени на лавици работите й, там хората можеха да влизат и да купуват. Работите й бяха прекрасни — с гладки, закръглени форми, много чувствени и с невероятни цветове. Никога не бях виждал такова стъкло — и дори тук, в Италия, трудно се намира стъкло с такива богати и силни тонове. Сякаш в него пламтеше огън в различни оттенъци. Човек изпитваше желание да вземе предмета и да го притисне до себе си. Иска ми се ти да можеше да притежаваш нещо, направено от нея, но никога не съм мислел, че ще ти трябва да имаш поне частица от нея, а после вече беше късно. Може би някой ден ще намериш нещо, правено от нея, и тогава ще разбереш силата на творчеството й.

Беше приятен следобед. Тя ми направи кафе — беше истинско кафе, каквото се намираше рядко в Шотландия по онова време. Наложи ми се да си сложа допълнително захар, първоначално вкусът му ми се стори странен. И разговаряхме, не ми се вярваше, че е възможно да се разговаря така. Като че ли разговаряхме за всичко под слънцето. Още от първия миг, когато отвори уста, през онзи ден в гората, ми беше ясно, че произходът й е коренно различен от моя, но тогава това като че ли не беше от особено значение.

Решихме да се видим отново в ателието й след няколко дни. Струва ми се, че на нито един от нас не му хрумваше, че онова, което правим, може да крие някакви рискове. А всъщност си играехме с огъня. И аз, и тя нямахме в живота си човек, с когото да можем да разговаряме така, както разговаряхме помежду си. Бяхме млади — аз на 28, тя на 24 години, но по онова време бяхме и доста по-невинни, отколкото сте ти и твоите приятели. А още от първия миг, когато се видяхме, между нас започнаха да прехвърчат искри.

Знам, че надали ти се иска да си представяш как баща ти и майка ти са се влюбили и да се впускаш в свързаните с това подробности, затова и няма да ти досаждам с тях. Ще кажа само, че скоро станахме любовници, и че и за двама ни това беше все едно че виждахме за първи път слънчева светлина, след като сме били привикнали на изкуствено осветление. Бяхме луди един за друг.

И, разбира се, връзката ни беше невъзможна. Доста скоро научих коя беше всъщност майка ти. Тя не беше просто добре възпитано момиче от средната класа. Не беше просто някоя си Катрина Грант. Беше дъщеря на сър Бродерик Макленън Грант. Това име е добре познато на всички в Шотландия — също както в Италия всички знаят кой е Силвио Берлускони. Грант е собственик на строителни компании, едър предприемач. Където и да отидеш в Шотландия, можеш да видиш името му по крановете и оградите около строежите. Да не говорим, че притежава солидни части от акциите на радиостанции, футболен клуб, фабрика за уиски, транспортна компания и верига спортни центрове. Освен всичко останало е и деспот. Опитал се беше да попречи на Катрина да се занимава със стъкло. Всичко, което бе успяла да постигне, го бе постигнала въпреки него. Той никога не би приел тя да има връзка с някакъв си миньор. Камо ли пък с миньор, който си имаше и жена.

Да, аз вече имах жена. Не се опитвам да се оправдая. Никога не съм искал да се държа като мръсник и да мамя жена си, но Катрина просто ме завладя изцяло. Никога преди или след това не съм изпитвал такова чувство към друга жена.

Вероятно си забелязал, че не проявявах особен интерес да поддържам постоянни връзки с жени. Причината е в това, че не можах да намеря друга като Катрина. Съмнявам се, че друга жена би могла да породи у мен чувствата, които пораждаше тя.

И после тя забременя. Нали разбираш, ти не си Гейбриъл Поршъс. Всъщност ти си Адам Макленън Грант. Или Адам Прентис, ако предпочиташ този вариант.

Когато това се случи, бях готов да напусна жена си заради Катрина — нямах никакви колебания по, този въпрос. Исках да го направя и й го казах. Но тя наскоро бе приключила една връзка, проточила се с години — ту се бяха събирали, ту се бяха разделяли. Не се чувстваше готова да заживее с мен, а й беше непоносима и мисълта за нови разправии с баща й. Според мен никой не подозираше дори, че се познаваме. Много внимавахме. Аз винаги идвах и си отивах през гората, а тъй като всички знаеха, че рисувам, на никой не му правеше впечатление, че се шляя насам-натам.

И така, ние решихме да оставим нещата такива, каквито си бяха. Виждахме се почти всеки ден, дори да беше само за двайсетина минути. А когато ти се роди, се опитвах да прекарвам колкото можех повече време с вас двамата. Междувременно стачката беше започнала, така че нямах работа и нищо не ми пречеше да ви виждам.

Нямам намерение да ти пълня главата с истории за едногодишната миньорска стачка, която унищожи и профсъюза, и духа на хората. Има предостатъчно книги за нея. Ако наистина искаш да си съставиш някаква представа за тогавашните събития, прочети GB-84 на Дейвид Пийс. Или си вземи диска с «Били Елиът». Достатъчно ще е да ти кажа, че с всяка изминаваща седмица копнеех все повече за нещо различно, за живот, в който тримата бихме могли да бъдем заедно.

Няколко месеца след раждането ти и Катрина промени мнението си. И тя искаше да бъдем заедно. Да започнем живота си отначало някъде, където никой нямаше да ни познава. Проблемът бе там, че нямахме никакви пари. Катрина едва успяваше да се препитава с продажбата на работите си, а пък аз изобщо не работех заради стачката. Тя можеше да си позволи къщата и ателието само защото майка й плащаше наема. Това беше своеобразен подкуп — така тя успяваше да държи Катрина близо до себе си. Тоест за нас беше ясно, че майка й няма да ни плаща наема, ако заживеем на друго място. Не можехме да останем и там, където живееше тя. Ако напуснех жена си и дъщеря си в разгара на стачката, за да заживея с дъщерята на толкова богат човек би било по-лошо от стачкоизменничество в очите на хората. Биха почнали да ни чупят прозорците с тухли. Така че, докато не можехме да намерим малко пари, с които да започнем наново живота си, бяхме загубени.

И тогава на Катрина й дойде идея. Първия път, когато го спомена пред мен, реших, че се е побъркала. Но колкото повече говореше за това, толкова повече у мен се затвърждаваше убеждението, че идеята й може да проработи. Трябваше да организираме фиктивно отвличане. Аз щях да напусна семейството си, оставяйки впечатлението, че съм станал стачкоизменник, и щях да се укрия в дома на Катрина. Няколко седмици по-късно ти и Катрина щяхте да изчезнете, а баща й да получи искане за откуп. Всички щяха да повярват, че са ви отвлекли. Знаехме, че баща й ще плати откупа, ако не заради нея, то заради теб. Аз щях да взема парите, а вие с Катрина да се приберете у дома, а после, няколко седмици по-късно, Катрина щеше да те отведе, обяснявайки, че е прекалено травмирана от отвличането, за да продължава да живее на предишното място. И после щяхме да се съберем и да заживеем заедно.

На пръв поглед звучи просто. Но нещата се усложниха, а накрая всичко отиде по дяволите. Оказа се, че майка ти не би могла да има по-лоша идея, дори да беше посветила целия си живот на измислянето на нещо такова.

Когато се заехме със съставянето на подробен план, първото, което осъзнахме, беше, че двамата няма да се справим сами. Имахме нужда от още един човек. Можеш ли да си представиш как се търси човек, на когото бихме могли да имаме необходимото доверие, за да споделим с него подобен план? Не познавах човек, който да е толкова луд, че да се съгласи да се присъедини към нас, но Катрина познаваше. Става дума за един от старите й приятели от времето, когато бе учила в Единбургския колеж по изкуствата, момче на име Тоби Инглиш. Беше от онези щури копелета от висшите класи, които са готови на всякакви безумия. Ти го познаваш под името Матиас, кукловода. Човекът, който ще ти предаде това писмо. Между другото, той все още си е такова щуро копеле.

Тоби имаше блестящата идея да представим отвличането като политически акт. Негова беше и идеята за онези плакати със зловещия кукловод и марионетките; той изпрати искането за откуп, написано на тях, представяйки ни като някаква анархистка групировка. Беше добра идея и би била още по-добра, ако беше унищожил печатната форма, с която отпечата плакатите, но Тоби винаги се е имал за по-хитър от всички около себе си. И така, той запази формата и все още я ползва понякога за плакати за специални представления. Всеки път, когато видех този плакат, стомахът ми се обръщаше. Достатъчно беше само един човек да го разпознае, и щяхме да затънем до гуша.

Но аз отново избързвам. Наистина не знаех дали трябва да ти разказвам всичко това, а Тоби предлагаше да оставим нещата такива, каквито си бяха, толкова повече че сега ти ще трябва да се справяш с всичко сам. Но колкото повече мислех по този въпрос, толкова повече ми се струваше, че имаш право да знаеш истината, дори да ти е трудно да я приемеш. Спомняй си годините, които изживяхме заедно. Спомняй си хубавите неща, това би трябвало да оправдае донякъде глупостите, които направих. Надявам се поне това да е осъществимо.

Нещо много лошо се случи през нощта, когато напуснах жена си и дъщеря си. Сутринта просто излязох от къщи, без да споменавам, че няма да се върна. Бях дочул, че няколко стачкоизменнщи се канят да заминат за Нотингам същата нощ и очаквах всички да решат, че и аз съм заминал с тях. Отидох право в дома на Катрина и прекарах деня, грижейки се за теб, докато тя работеше. Денят беше страшно студен, и се наложи да изгорим много дърва. Когато се свечери, излязох да насека още.

Много ми е трудно. Не съм говорил за това в продължение на двайсет и две години, но все още споменът за случилото се ме преследва. Когато растях, имах двама приятели. Бяхме близки, както ти с Енцо и Сандро. Един от тях, Анди Кар, стана редовен служител на профсъюза. Стачката му се отрази много тежко и по онова време той беше в отпуск по болест, защото беше изпаднал в депресия. Той живееше в една къщичка в гората, на около три мили на запад от дома на Катрина. Обичаше природата и естествените науки, и често се разхождаше из гората нощем, за да наблюдава язовци, бухали и така нататък. Обичах го като брат.

Тъкмо сечах дърва, когато той се появи иззад ъгъла на работилницата. Не знам кой от двамата беше по-стъписан. Той ме попита какво, по дяволите, правя там и защо сека дърва за Катрина Макленън Грант. После загря. И побесня. Нахвърли се върху ми като луд. Аз хвърлих брадвата и двамата се сбихме като глупави хлапета.

Нямам ясен спомен от това сбиване. Първото, което помня, е как Анди изведнъж спря да се бие и се отпусна върху мен, така че аз трябваше да го прегърна, за да не падне. Гледах го и не разбирах нищо. После видях Катрина, застанала зад него с брадвата в ръка. Беше го ударила с тъпата страна, но тя беше доста силна за жена и го бе ударила толкова силно, че беше разбила черепа му.

Не можех да повярвам. Само преди няколко часа бяхме на върха на щастието си. А сега се бях озовал в ада и държах в ръце тялото на мъртвия си приятел.

Не знам как преживях следващите няколко часа. Мозъкът ми като че ли функционираше, независимо от мен. Знаех, че трябва да измисля нещо, да защитя Катрина. Анди имаше мотор с кош. Отидох до дома му през гората и докарах мотора до дома на Катрина. Сложихме го в коша и го откарахме в Пещерата на Тана до Ийст Уиймс. На онова място има няколко пещери, които са били ползвани от хора в продължение на пет хиляди години, а аз бях член на дружеството за защита на пещерите, така че бях наясно с онова, което правех. Можех да стигна с мотора до самия вход на Пещерата на Тана. Отнесох Анди вътре и го положих в плитък гроб, който изкопах в дъното на пещерата.

Два дни по-късно отново отидох там и предизвиках срутване с помощта на взрив, така че никой да не може да намери Анди. Знаех откъде да намеря експлозиви — приятелката на жена ми беше омъжена за пълномощник на минната управа и аз си спомних как той се беше хвалил, че държал няколко шашки динамит в бараката в двора им.

Но да се върнем към онази нощ. Имаше още неща за вършене. Минах с мотора през Ийст Уиймс и го забих с пълна газ в насипа от минни отпадъци така, че шлаката се срина върху него и го покри пред очите ми.

Прибрах се напълно зашеметен. По някаква ирония на съдбата се сблъсках със стачкоизменниците точно когато те заминаваха. Нямам представа какво съм говорил с тях, бях като луд.

Когато се прибрах при Катрина, тя беше извън себе си. Доколкото си спомням, и двамата не спахме през онази нощ. Но когато се съмна, осъзнахме, че ще се наложи да осъществим докрай идеята й. Освен че искахме да започнем нов живот, сега вече се налагаше да заминем колкото е възможно по-надалеч от Анди. И така, заехме се да правим планове.

По ирония на съдбата смъртта на Анди реши единия ни проблем с фиктивното отвличане — къде да скрием Катрина и теб, така че никой да не ви види. Хрумна ми да фалшифицирам бележка с почерка на Анди за в случай, че някой от семейството му мине през къщата, за да провери защо не се обажда. Не беше истинско прощално писмо на самоубиец. Не исках да ги разстройвам, затова написах текст, който да звучи двусмислено. Знам, че това звучи ужасно, но описвам нещата такива, каквито бяха, не се опитвам да се оправдавам. Както вече казах, направих неща, от които се срамувам, но ги направих от любов.

Изчакахме да мине малко време, преди да инсценираме отвличането, защото не искахме някой да направи връзка между него и моето изчезване. Освен това искахме да бъдем сигурни, че семейството на Анди ще приеме, че той е заминал, и че на никой няма да му хрумне да се отбие в къщата му. Срам ме е да си призная, че фалшифицирах почерка му на две пощенски картички, заминах на север след Нова година и ги изпратих, за да бъда сигурен, че няма да отидат до къщата, за да проверят дали не се е върнал. Трябваше да сме сигурни, че там ще бъдем в безопасност.

В уречения ден тримата се пренесохме в дома на Анди с твоите дрехи и играчки и останахме там до нощта, когато трябваше да се осъществи предаването на откупа. Тоби се появяваше рядко — той търсеше лодки. Бяхме решили да организираме предаването на място, откъдето да можем да избягаме с лодка. Бяхме казали на Грант да не съобщава нищо на полицията, но не бяхме убедени, че той ще изпълни инструкциите ни, затова се надявахме да изненадаме полицията с бягството по вода.

По онова време Тоби живееше на яхтата на баща си, която имаше каюта с четири легла. Той разбираше от лодки и беше решил, че трябва да избягаме с надуваема лодка с извънбордов двигател. Познаваше някакъв човек, който имал такава лодка в един хангар в Джонстаун. Предполагаше, че никой няма да забележи липсата на лодката преди май, и това ни се стори добра идея.

Така или иначе, дойде нощта, когато трябваше да получим откупа и ние потеглихме. Бяхме се разбрали Катрина да отиде да получи парите, а после да те предадем на майка й. Щяхме да тръгнем обратно с Катрина, а на другия ден тя щеше да се появи край някое шосе, уж оставена там от похитителите, след като са се убедили, че парите и диамантите са истински. Междувременно аз щях да дам на Тоби неговата една трета и той щеше да си замине, а аз да отпътувам на север, в планините, и да потърся място, на което бихме могли да живеем и работим.

Нищо не стана така, както си го бяхме представяли. Мястото гъмжеше от въоръжена полиция, макар че ние не бяхме наясно с това. Тоби също имаше пистолет, макар че аз разбрах това едва след като слязохме от лодката на мястото на срещата. И Грант също имаше пистолет. Това бяха необходимите условия за катастрофа, и действително се стигна до катастрофа.

Дори след толкова много време ми се свива гърлото, когато си спомня онази нощ. Всичко вървеше по план, но по някаква причина майката на Катрина разигра някаква сцена при предаването на откупа. Грант се изнерви и започна да размахва пистолета. Тогава Тоби изключи прожектора и започна стрелбата. Катрина беше улучена при престрелката. Бях с очила за нощно виждане, купени от магазин за армейско оборудване. Видях я как падна само на няколко фута от мен. Изтичах до нея. Тя умря в ръцете ми. Всичко свърши за секунди. Тя беше изпуснала сака с откупа, когато я застреляха, и Тоби го сграбчи. Не знаех какво да правя. Ти беше при лодката, в кошчето си. Имахме намерение да те оставим на това място, но сега ми беше ясно, че не мога да те оставя, не и след като майка ти загина. Не можех да те оставя на Грант, за да те възпита като свой образ и подобие. И така, ние побягнахме към лодката. Взех те с кошчето, качих те обратно на борда и потеглихме колкото можехме по-бързо.

Единственото нещо, което мина по план, беше онова, което измислихме, за да избегнем възможността да ни заловят с помощта на проследяващи устройства. Откупът беше смесен — банкноти и нешлифовани диаманти. Пренесохме парите в друга чанта, която бяхме донесли със себе си, а първата изхвърлихме във водата. А после натопих чантата с диамантите в морето. Предположихме, че водата би повредила всякакви предаватели, които биха могли да сложат сред тях. Явно това свърши работа, защото никой не ни проследи, докато се носехме с пълна сила към Дайзарт, където яхтата на Тоби беше акостирала още преди няколко дни. Разстоянието беше само няколко мили, затова стигнахме дотам още преди хеликоптерът да се издигне във въздуха. Чувахме го и го виждахме от лодката. Когато всичко приключи, Тоби потопи гумената лодка по-надалеч от брега. После се скрихме в яхтата до зазоряване и потеглихме със сутрешния прилив. Ако трябва да кажа истината, бях в състояние на шок. На няколко пъти се канех да отида до най-близкия полицейски участък и да се предам. Но Тоби се владееше и спаси всички ни.

Стигнахме до Италия за няколко седмици. Изпрахме по-голямата част от парите, прекарвайки ги през банкомати, и в казината по френското крайбрежие. Нешлифованите диаманти бяха по-голямата част на откупа — тях запазихме.

Щом пристигнахме в Италия, се разделихме. Оставих Тоби с яхтата и наех къща в хълмовете край Лука, докато решавах къде искам да живея. Нямам много спомени от онова време. Бях зашеметен от мъка, от чувство за вина и страшното съзнание, че съм загубил Катрина. Ако не беше ти, може би нямаше да издържа. Още не мога да разбера как всичко се провали така ужасно.

Знам, че когато погледнеш живота ми, вероятно ще си кажеш, че не съм се чувствал зле. С парите от откупа купих къщата в Косталпино, останаха ми и още малко средства, които инвестирах. С дохода от инвестираните средства осигурявах някои неща, които можехме да си позволяваме над онова, което ни осигуряваха скромните приходи от продажбата на картините ми. Можах да прекарам остатъка от живота си на красиво място, отглеждайки сина си и рисувайки онова, което исках да рисувам, без да се тревожа особено за пари.

Но ти би могъл да вярваш, че съм се чувствал добре, само по една причина — защото не знаеш каква беше майка ти. Когато тя умря, светлината угасна за мен. Оттогава насам ти си единствената светлина в живота ми, и не забравяй каква радост беше за мен възможността да прекарам толкова години с теб. Сърцето ми се свива от мъка при мисълта, че няма да доживея да видя какво ще постигнеш от тук нататък през живота си. Ти си изключителен човек, Адам. Наричам те с името, което ние двамата избрахме за теб.

Има само едно нещо, което искам да направиш. Искам да се свържеш с дядо си. За първи път потърсих в Гугъл името му миналата седмица. Сър Бродерик Макленън Грант. Приятелите му го наричат Броуди. Живее в замъка Ротесуел във Файф. Първата му съпруга, твоята баба, се е самоубила две години след смъртта на Катрина. Той се е оженил повторно и има син на име Алек. Така че, нали виждаш, имаш семейство. Имаш дядо и чичо, който е с няколко години по-млад от теб! Радвай се, че ги имаш, синко. Трябва да наваксваш за много години, а пък си достатъчно силен мъж, за да устоиш срещу деспот като Броуди Грант.

Сега вече знаеш всичко. От теб зависи дали ще ме обвиняваш или ще ми простиш. Но нито за миг не се съмнявай, че си заченат и роден в любов, и че си бил обичан през всеки миг от живота си. Грижи се за себе си, Адам.

С цялата си обич, баща ти, миньорът Мик“

Гейбриъл пусна последния лист върху останалите. После се върна, към първата страница и препрочете отново всичко, съзнавайки, че Матиас беше влязъл обратно в стаята, докато той четеше. Имаше чувството, че чете резюмето на някакъв филм. Невъзможно бе да свърже тези събития със собствения си живот. Звучеше прекалено абсурдно, за да бъде истина. Имаше чувството, че са изтръгнати самите основи на живота му и че той виси във въздуха като герой от анимационен филм в очакване на неминуемото, катастрофално падане.

— Урсула знае ли всичко това? — попита той, съзнавайки, че това не е най-важното, но все пак обзет от желание да си изясни и този въпрос.

— Отчасти — Матиас се отпусна тежко на стола срещу Гейбриъл, с нова бутилка вино в ръка. — Не знае коя е била майка ти, не знае и цялата история на Даниъл. Знае, че той е инсценирал отвличането ти, защото е искал да живее с теб и майка ти. Но не знае за престрелката в ОК Корал^[2].

Несериозният тон, с който си послужи Матиас при описанието на смъртта на майка му, накара Гейбриъл да се стресне. „Тоби също имаше пистолет“. Той изсумтя присмехулно.

— И през всички години аз съм мислел, че живея с някакви застаряващи хипита с демодирани леви идеи. А сега се оказва, че вие сте престъпници, преследвани от закона за едно от най-ужасните престъпления, породено от капитализма.

Знаеше, че има по-важни теми за разговор, но трябваше да намери пътя си към тях — също като куче, на което дават прекалено топла храна и то гризва по малко съвсем от края, защото с толкова може да се справи. „Тоби също имаше пистолет“.

— Гледната ти точка е изцяло погрешна, Гейб, моето момче — заяви Матиас, свивайки нов джойнт. — Приемай ни като съвременни варианти на Робин Худ. Обираме много богатите, за да разпределяме по-справедливо парите.

— Вие с баща ми сте живели доволно и спокойно с чужди пари, и сте имали възможността да правите това, което искате — как по-точно сте подпомогнали с това борбата срещу световния капитализъм? — Гейбриъл дори не се опита да прикрие присмеха в тона и изражението си. — Ако дядо ми беше проявил склонност да подкрепи желанието на майка ми да се занимава с изкуство, всички тези неща изобщо не биха се случили. Не ми казвай, че сте го направили с някаква възвишена цел. Направили сте го, защото сте искали да постигнете своето и сте намерили начин да накарате някой друг да плати за това.

Той размаха нетърпеливо джойнта. Не искаше да губи последните останки от яснота в съзнанието си.

— Хайде сега, Гейб, не прибързвай с издаването на присъди.

— А защо не? Нима тази идея с Джезуалдо не е свързана именно с това? Като че ли последното, което той е направил на този свят, е да ме подкани да го съдя. Дали ще го видя като убиец или като човек, изкупил греха си със своето творчество? Или с това, че ме е обичал и е вложил всичко от себе си, за да ме отгледа и възпита? — Гейбриъл започна да се рови в писмото, търсейки последната страница. — Ето, тук е написано със собствената му ръка: „От теб зависи дали ще ме обвиняваш или ще ми простиш“. Искал е сам да реша как да приема онова, което сте извършили.

Гневът се разгаряше у него като пламък, изпълваше го и му пречеше да разсъждава разумно. „Тоби също имаше пистолет“.

— А ти би трябвало да му простиш — каза Матиас. — Съмняваш се в мотивите ни, но аз ти казвам, че единственото, което той искаше, беше да може да живеят заедно с Кат. Обстоятелствата бяха против тях. Искахме само да възстановим донякъде равновесието, Гейб.

Спокойното му самодоволство подейства на Гейбриъл като предизвикателство.

— А кога това ви е дало правото да правите изборите ми вместо мен?

— За какво говориш?

— Говоря за вас с Даниъл, които сте избрали какво мога да знам за своята самоличност и кога ще е най-добре да го узная. Държали сте ме настрана от роднините ми. Излъгали сте ме за миналото ми, подвеждахте ме да мисля, че на този свят си нямам никого, освен Даниъл, теб и Урсула. Отнели сте ми възможността да израсна, познавайки дядо си. Баба ми можеше да е още жива, ако бях при нея по онова време.

Матиас издиша широка струя дим.

— Гейб, за нас връщането беше невъзможно. Вярваш ли, че израстването под диктата на Броуди Грант би било по-приятно от живота, който имаше тук? — Той изсумтя презрително. — Не би го казал, ако имаше някаква представа колко труден беше животът на Кат заради него.

Той стана, извади блокче хашиш и си отряза едно парче.

— Но аз нямам тази представа, нали? Защото никога не съм имал възможността да си я съставя, благодарение на вас и на това, че сте избирали вместо мен. — Гейбриъл удари по масата с отворена длан. — Е, сега смятам да наваксам пропуснатото. Ще се върна в Шотландия. Ще намеря дядо си и смятам да го опозная сам. Може пък да не е такова чудовище, каквото го представяте вие с Даниъл. Може би просто е искал най-доброто за дъщеря си. А съдейки по това — той потупа писмото с ръка и хартията сякаш запърха под ръката му в сумрака, — е имал известно основание, нали? Баща ми не е бил чак образцов гражданин, какво ще кажеш?

Матиас пусна ножа и загледа втренчено Гейбриъл.

— Струва ми се, че връщането в Шотландия не е добра идея.

— Защо не? Време ми е да опозная близките си, не мислиш ли?

— Въпросът не е в това.

— А в кое?

Матиас направи лек, безпомощен жест с ръце.

— Нали ще искат да знаят къде си бил през изминалите двайсет и няколко години. А това ще създаде известен проблем за мен.

— Какво общо има това с теб?

— Помисли малко, Гейб. Няма срок на давност за престъпления като убийство и отвличане. Ще тръгнат по следите ми и ще ме приберат в затвора до края на живота ми.

„Тоби също имаше пистолет“.

— Няма да кажа никому нещо, което би ги насочило към теб — каза Гейбриъл и изви презрително устни. — Не е необходимо да трепериш за кожата си, ще се погрижа за това.

Матиас се разсмя.

— Ти наистина нямаш никаква шибана идея кой е дядо ти. Мислиш, че можеш ей така да откажеш нещо на Броуди Грант? Той ще изрови историята на цялото ти минало, ще проследи и открие всяко наше движение през изминалите години. Няма да се успокои, докато не ме разпъне на кръст. Тук не става дума само за теб.

— Става дума за моя живот! — Двамата вече крещяха, възмущението и страхът подклаждаха параноята, събудена от наркотика и освободена от падналите поради алкохола задръжки. — Ако може да има мен, защо, по дяволите, дядо ми би се интересувал от теб?

— Защото никога няма да се откаже от отмъщението, за да не му се наложи да поеме отговорност.

— Отговорност ли? Отговорност за какво?

— За убийството на Кат.

Още в момента, когато произнесе тези думи, лицето на Матиас се изопна ужасено. Осъзна колко потресаващо е онова, което каза, веднага щом то се изтръгна от устата му.

Гейбриъл го загледа невярващо.

— Ти си се побъркал. Искаш да кажеш, че дядо ми е застрелял собствената си дъщеря?

— Точно това казвам. Не мисля, че го е направил нарочно…

Гейбриъл скочи на крака и столът му падна с трясък на пода.

— Не мога да повярвам… мръсно, лъжливо… готов си да кажеш какво ли не — крещеше той несвързано. — Ти си имал пистолет. Ти си онзи, който я е застрелял, нали? Това се е случило в действителност. Не дядо ми, а ти. Затова не искаш да отида там, защото ще ти се наложи да се изправиш лице в лице с онова, което си извършил.

Матиас стана и понечи да заобиколи масата, тръгвайки към Гейбриъл с протегнати ръце.

— Разбрал си всичко погрешно — започна той. — Моля те, Гейб.

Лицето на Гейбриъл беше разкривено от ярост и потрес. Посегна към ножа на масата и връхлетя с него върху Матиас. В мислите му имаше само гняв и болка — нямаше и следа от съзнателно намерение. Но резултатът беше необратим, също както ако бе постигнат в резултат на старателно изграден план. Матиас се сгърчи и падна назад, отпред на тениската му се появи червено петно, което започна бързо да се разраства. Гейбриъл стоеше надвесен над него и хлипаше задъхано, без да се опитва да спре кръвта.

„Тоби също имаше пистолет“.

Матиас притисна ръка към сърцето си, което биеше все по-слабо поради намаляването на кръвта, която трябваше да изтласква до всички части на тялото. Гърдите му, които се повдигаха тежко, постепенно се отпуснаха и движението спря. Гейбриъл нямаше представа колко време измина, докато Матиас умря, но знаеше, че накрая чувстваше краката си толкова уморени, че сякаш едва го държаха. Той се отпусна на пода, на същото място, на което бе стоял, точно до границата на бавно съсирващата се кръв, изтекла под тялото на Матиас.

Времето минаваше. След време го стресна шумът от стъпки и оживеното бърборене на хора, които идваха към стаята, вървейки по терасата. Макс и Лука влязоха наперено, доволни от успеха на тазвечерното представление. Когато видяха кървавата картина пред себе си, те се заковаха на място. Макс изруга, Лука се прекръсти. После влязоха Радо и Урсула. Тя видя Матиас, отвори уста в беззвучен писък, падна на колене и запълзя към него.

— Той е убил майка ми — каза Гейбриъл с равен и студен глас.

Урсула извърна рязко глава към него и оголи зъби, сякаш се канеше да изръмжи.

— Ти ли го уби?

— Съжалявам — прошепна Гейбриъл. — Той е убил майка ми.

Урсула изскимтя.

— Не. Не, не е възможно. Той не беше в състояние да убие и муха.

Тя протегна плахо ръка и пръстите й докоснаха ръката на мъртвия Матиас.

— Имал е пистолет. Така пише в писмото. Даниъл е оставил писмо за мен.

— Какво, по дяволите, ще правим? — възкликна Макс, нарушавайки зловещата близост, която се бе възцарила между двамата. — Не можем да повикаме ченгетата.

— Прав е — каза Радо. — Ще лепнат вината на някой от нас — на някой от незаконно пребиваващите, не на сина на художника.

Урсула вдигна нагоре ръце и ги притисна с разперени пръсти към лицето си, сякаш се канеше да започне да го дере. Тялото й се тресеше от спазми, като че ли й се повдигаше, но не можеше да повърне. После, по някакъв начин, видимо успя да се съвземе. С лице, изпоцапано с кръвта на Матиас в някаква пародия на камуфлаж, тя се хвърли към Гейбриъл, надавайки сърцераздирателен писък.

Макс и Лука инстинктивно се хвърлиха на пътя й и я отдръпнаха от Гейбриъл, задържайки извитите й като нокти на хищна птица пръсти, с които посягаше към очите му. Задъхана, тя плю на пода и изплака:

— Обичахме те като син!

После произнесе на немски нещо, което прозвуча като проклятие.

— Той е убил майка ми — настоя Гейбриъл. — Знаеше ли това?

— Иска ми се да беше убил теб — изкрещя тя.

— Махнете я от тук! — извика Радо.

Макс и Лука принудиха Урсула да се изправи и почти я изнесоха през вратата.

— Моли се да не те срещна никога вече! — изкрещя Урсула, преди да изчезне.

Радо приклекна до Гейбриъл.

— Какво се случи, човече?

— Баща ми ми остави едно писмо — Гейбриъл тръсна глава, замаян от шока и пиенето. — Сега всичко свърши, нали? Той е убил майка ми, но аз съм този, който ще лежи в затвора.

— Да му се не види, не — каза Радо. — Няма начин Урсула да отиде при ченгетата. Това би било в разрез с убежденията й. — Той обви с ръка раменете на Гейбриъл. — При това ние не бихме допуснали тя да ни натика в тези лайна. Нямам никакво намерение да се връщам там, откъдето съм дошъл. Матиас е мъртъв, не можем да му помогнем с нищо. Няма причини да влошаваме допълнително нещата.

— Тя няма да допусне това да ми се размине — каза Гейбриъл и се облегна на Радо. — Нали я чу? Ще иска да ми причини болка.

— Ще се постараем да й помогнем — отвърна Радо. — Ние те обичаме, човече. И в крайна сметка и тя ще си спомни, че те обича.

Гейбриъл отпусна глава в ръцете си и позволи на сълзите си да потекат.

— Какво ще правя? — изплака той.

Когато хлиповете му затихнаха, Радо му помогна да се изправи на крака.

— Съжалявам, че трябва да говоря като коравосърдечно копеле, но първото, което трябва да направиш, е да ми помогнеш да се отървем от тялото на Матиас.

— Какво?

Радо разпери ръце.

— Няма ли тяло, няма и убийство. Дори ако не успеем да убедим Урсула да не ходи при ченгетата, те няма да се престараят особено, ако не открият тяло.

— Искаш да ти помогна да го заровим?

Гласът на Гейбриъл прозвуча измъчено, като че ли тази стъпка вече би надхвърлила възможностите му.

— Да го заровим ли? Не. Заровените трупове рано или късно биват открити. Ще го отнесем долу, на ливадата. Прасетата на Маурицио ядат всичко.

Още на другата сутрин Гейбриъл установи, че Радо е бил прав.