Вал Макдърмид
Владения на мрака (44)

Сряда, 4 юли 2007
Ийст Уиймс

По радиото някаква американска изпълнителка на алтернативна кънтри музика пееше с пълно гърло нещо за Деня на независимостта. Само че в случая не ставаше дума за националния празник, а за едно доста радикално решение на проблема с домашното насилие. Като служител на полицията Карен не можеше да одобри чутото; но като жена трябваше да признае, че предлаганото в песента решение има своите положителни страни. Ако Фил беше тук, тя би се обзаложила с него на един паунд срещу златен часовник, че мъжът, с когото отиваше да се срещне, не слуша тази песен в колата си.

Караше бавно по тясната уличка, която водеше към мястото, където навремето са се намирали изходът и административните сгради на мината „Майкъл“. Сега тук имаше само едно пусто пространство с напукан асфалт, където някога са се намирали касата и работническият стол. Всичко останало беше преобразено, останките от мината бяха заличени, слели се с околния пейзаж. Без ръждивочервения пилон на подемния механизъм й беше трудно да се ориентира. Но в другия край на асфалтовата площадка бе паркирана една кола, обърната към морето. Човекът, с който трябваше да се срещне, я чакаше.

Колата, до която Карен паркира своята, беше старичък роувър, излъскан почти до изтъняване на ламарината. Тя изпита леко неудобство от полепналите по номера на собствената й кола мъртви насекоми. Вратата на роувъра се отвори в синхрон с нейната и двамата шофьори излязоха едновременно, като в специално аранжиран кадър на филм. Карен застана пред колата си и зачака шофьорът на роувъра да дойде при нея.

Беше по-нисък, отколкото тя бе очаквала. Сигурно едва бе покрил изискването за минимален ръст за полицай — пет фута и осем инча. Може би перчемът му бе помогнал да надхвърли желаната граница. Сега косата му беше стоманеносива, но прическата можеше да накара Елвис да пребледнее от завист. Когато е служел в полицията, не би могъл да си позволи такива бакенбарди и фризурата, известна като „патешка опашка“. Но по отношение на косата си Брайън Бевъридж се бе възползвал изцяло от свободата, която му бе дало пенсионирането.

Също като Елвис и той беше натрупал сланинки, в сравнение с времето, когато се е перчел по улиците на селата край залива Уиймс. Копчетата едва удържаха безукорно бялата му риза, изопната над внушително шкембе, но краката му бяха неестествено слаби, а стъпалата — учудващо малки. Имаше месестото, червендалесто лице на човек, застрашен от проблеми със сърдечно-съдовата система. Когато се усмихна, бузите му заприличаха на стегнати розови топки — като че ли някой ги беше натъпкал отвътре с памук.

— Инспектор Пири? — попита той бодро.

— Карен — отвърна тя. — А вие трябва да сте Брайън? Благодаря, че дойдохте да се видим.

Ръката й потъна в неговата мека, топла и пухкава ръка, оставяйки у нея усещането, че се е ръкувала с тестеното човече на „Пилсбъри“^[1].

— По-добре, отколкото да чопля градината — каза той, без да се опитва да смекчи силния си акцент на жител на Файф. — Винаги помагам с радост. Патрулирал съм из тези села в продължение на трийсет години, и ако трябва да бъда честен, сега ми липсва усещането, че познавам всеки камък по тротоарите и всяка къща. Навремето човек можеше да направи кариера и като участъков полицай. Никой не се натискаше за повишаване и прехвърляне в криминалната полиция на всяка цена. — Той изви очи към небето. — Ето, че пак започнах. Обещах на жена си, че няма да се правя на Диксън от Док Грийн^[2], но не успях да се удържа.

Карен се засмя. Вече беше успяла да хареса този весел дребен човечец, макар да съзнаваше отлично, че нещата биха стояли по-различно, ако се бе наложило да работят заедно по негово време.

— Убедена съм, че помните случая с убийството на Катрина Макленън Грант — каза тя.

Лицето му внезапно помръкна и той кимна.

— Никога не бих го забравил. Бях там през онази нощ — разбира се, вие знаете това, нали затова съм тук. Все още ми се случва да го сънувам. Изстрелите, мириса на барут в морския въздух, писъците и виковете. Толкова години изминаха оттогава, а какво стана междувременно? Лейди Грант е в гроба до дъщеря си. Джими Лосън е в затвора с доживотна присъда. А Броуди Грант си продължава да е господар на шибаната вселена. Нова жена, нов наследник. Странно как се завъртат нещата, нали?

— Човек никога не знае — отвърна Карен, възползвайки се засега от възможността за размяна на банални фрази. — Е, ще може ли да ми разкажете какво точно стана, докато слизаме към Лейдис Рок?

Те тръгнаха покрай редица къщи, подобни на онези от улицата, на която живееше Джени Прентис в Нютън ъв Уиймс, забравени и самотни сега, когато поводът за построяването им вече не съществуваше. Скоро навлязоха в гората и пътеката заслиза надолу. От едната им страна имаше висока колкото половин човешки ръст каменна стена, обрасла с храсталаци. В далечината проблясваше морето, този път, когато слязоха на брега, слънцето по изключение грееше.

— Наши хора бяха разположени тук горе, и по брега при Уест Уиймс — каза Бевъридж. — По онова време по брега не можеше да се стигне до Ийст Уиймс заради насипите от мината. Но когато направиха крайбрежната алея, с парите от Европейския съюз изнесоха всички минни отпадъци от предната част на брега. Като го погледне сега човек, не може да го познае.

Беше прав. Когато слязоха на брега, Карен установи, че погледът й стига покрай Ийст Уиймс чак до високия нос, на който се намираше Бъкхейвън. През 1985 година такъв изглед би бил невъзможен. Тя се обърна към Уест Уиймс, и установи с учудване, че действително може да види Лейдис Рок от мястото, на което стоеше.

Карен последва Бевъридж по пътеката, опитвайки се да си представи как е изглеждало всичко през онази нощ. Според досието луната е била в първа четвърт. Виждаше в мислите си тънкия полумесец и звездите, подобни на прободени с карфица дупки в небето, леденостудената нощ. Голямата мечка — с формата на черпак с дълга дръжка. Пояса и меча на Орион, и всички останали съзвездия, чиито имена не знаеше. Полицаите, скрити в гората, сигурно са дишали с отворена уста, така че дъхът им се е смръзвал още преди да излети на облачета от устните им. Видя високите кленове и се запита колко по-ниски може да са били тогава. От по-яките клонове имаше провесени въжета, на които сигурно се люлееха децата, както правеха и когато тя беше малка. С възбуденото си въображение Карен ги виждаше като примки на палач, провиснали неподвижно в мекия утринен въздух, очакващи своите жертви. Тя потръпна леко и забърза, за да настигне Бевъридж.

Той посочи нагоре, към високите скали над върховете на дърветата.

— Там горе е Нютън. Сама виждате колко стръмни са скалите. Никой не би могъл да слезе оттам, без ние да забележим. Ръководителите на операцията предположиха, че похитителите трябва да дойдат по крайбрежната пътека — от едната или от другата посока, затова разположиха по-голямата част от хората си тук, сред дърветата. — Той се извърна и посочи нещо, което приличаше на много голям камък от едната страна на пътеката. — А върху Лейдис Рок имаше един човек с автоматично оръжие. — Той изпръхтя презрително. — Но излезе, че е бил насочил оръжието в погрешната посока.

— Всичко е много по-малко от онова, което виждам в спомените си. — Сега, докато гледаше скалата, на Карен й се струваше невероятно, че някой може да си е направил труда да даде име на толкова незначителен отломък от пясъчник. Страната на скалата откъм пътеката беше отвесна, висока около двайсет и пет фута, изпъстрена с дупки и нашарена с дълги, подобни на ивици пукнатини. Истински рай за малки момчета. От другата страна тя се спускаше под наклон от четиридесет и пет градуса, изпъстрена с туфи остра трева и дребни храсти. Карен я беше виждала много по-голяма във въображението си.

— Това не се дължи само на игра на въображението ви. Знам, че сега не изглежда много внушителна, но преди двайсет години брегът беше много по-нисък, а скалата — доста по-голяма. Елате, ще ви покажа какво имам предвид.

Бевъридж я поведе надолу покрай скалата. Нямаше истинска пътека, по-скоро на това място тревата беше утъпкана от преминаващите от тук хора — много по-различно от спретнатата крайбрежна алея на Европейския съюз. След като изминаха десетина крачки покрай скалата, стигнаха до нещо като груб, тесен път от излят цимент. След още няколко фута видяха ръждясала метална халка в цимента. Карен се смръщи, опитвайки се да си изясни положението. Проследи с очи пътя, който се извиваше под ъгъл, преди да стигне до самото море.

— Не разбирам — каза тя.

— Това беше кей — поясни Бевъридж. — Тази халка е използвана за привързване на лодки. Преди двайсетина години тук можеше да пристане лодка с доста внушителни размери. Нивото на брега беше по-ниско с осем до петнайсет фута, в зависимост от това за кое място става дума. Така са успели да го направят.

— Господи! — каза Карен, оглеждайки всичко — морето, скалата, кея, гората, простираща се зад тях. — Но нали трябва да сте чули приближаването им?

Бевъридж й се усмихна като учител на най-добрия си ученик.

— Така изглежда, нали? Но ако са ползвали малка открита лодка, са можели да я докарат тук при прилив само с помощта на гребла. Ако гребецът е бил опитен, не бихте чули нищо. При това ако сте горе на пътеката, самата скала би действала като изолатор на шума. Дори плисъкът на вълните се чува много слабо. Разбира се, при бягството вече не би имало проблем да се включи моторът на пълни обороти. Биха могли да бъдат край Дайзарт или Бъкхейвън, докато полицаите успеят да вдигнат хеликоптера.

Карен отново се зае да разучава терена.

— Трудно е да се повярва, че никой не се е сетил за морето.

— Някои хора се сетиха — каза сухо Бевъридж.

— Искате да кажете, че вие сте се сетили?

— Така е, и аз, и моят сержант.

Той се обърна и се вгледа в морето.

— Но защо никой не ви е изслушал?

Той сви рамене.

— Изслушаха ме, не мога да отрека. Повикаха ни на брифинг с инспектор Лосън и Броуди Грант. Двамата просто не пожелаха да повярват, че такова нещо е осъществимо. Казваха, че голяма лодка би се набивала на очи, щяло да бъде прекалено лесно да бъде забелязана и проследена. А пък не било възможно да ползват малка лодка, защото било невъзможно да се справиш с възрастен човек, взет за заложник, в открита лодка. Казаха, че похитителите са доказали своята предвидливост и съобразителност, и че не биха поели такива глупави рискове. — Той отново се извърна към Карен и въздъхна. — Може би трябваше да бъдем по-настоятелни. Може би, ако не се бяхме отказали да настояваме, изходът щеше да бъде различен.

— Може би — каза замислено Карен. До настоящия момент всички бяха разглеждали провалената операция по предаването на откупа от гледна точка на полицията и на Броуди Грант. Но съществуваше и един друг аспект, който заслужаваше да се обсъди. — И все пак, в това има нещо вярно, нали? Как са се справили с малка лодка? Имали са двама заложници — зряла жена и едно бебе. Трябвало е да обслужват лодката и да контролират заложниците, а в лодката не може да е имало много хора, щом е била толкова малка, че не сте забелязали наближаването й. Не бих искала да съм на мястото на хората, които са провеждали тази операция.

— Нито пък аз — каза Бевъридж. — Би било достатъчно трудно да се доберат до брега, дори ако всички в лодката са били на едно и също мнение, да не говорим пък за този случай, когато са били във враждебни отношения.

— Освен ако са били тук много по-рано от определения за предаването на откупа час. В четири следобед вече е било тъмно, а самият кей би могъл да скрие една малка лодка от повечето погледи… — Тя потъна в размисъл. — Вие кога се разположихте тук?

— От нас се очакваше да наблюдаваме цялата местност още от два следобед. Първите екипи се разположиха по места още към шест.

— Така че, поне на теория, може те да са се промъкнали след смрачаване и преди вие да заемете местата си — каза тя замислено.

— Възможно е — Бевъридж очевидно не беше убеден. — Но как са могли да бъдат сигурни, че няма да наблюдаваме отблизо и кея? И как човек би могъл да бъде сигурен, че едно шестмесечно бебе ще пази тишина в този жесток студ, в продължение на три-четири часа?

Карен тръгна по стария кей, удивлявайки се на промените в бреговата линия. Колкото повече технически подробности научаваше за този случай, толкова по-трудно й ставаше да го разбере. Не се имаше за глупава, и все пак не можеше да свърже нещата в логична последователност. Нямаше нито един доказан случай, в който свидетел да е забелязал Кат или Адам след момента на отвличането. Никой не бе забелязал хора да се навъртат около дома й, никой не бе видял самото отвличане. Никой не бе видял похитителите да пристигат на мястото, определено за предаване на откупа. Никой не беше видял как са успели да избягат. Ако не беше съвсем истинският труп на Кат Грант, Карен би била склонна да повярва, че тези неща изобщо не са се случвали.

Но се бяха случили.

 

 

Замъкът Ротесуел

Броуди Грант подаде доклада на Бел на жена си и се зае с машината за еспресо в кабинета си.

— Тя се справя удивително добре — каза той. — Не бях много убеден, че уговорката, която Сюзън постигна с нея, ще даде резултат, но се оказва, че си е струвало. Имах намерение да наема частен детектив, но като че ли журналистката се справя не по-зле.

— Заложила е на този случай значително повече, отколкото би заложил един частен детектив, Броуди. Струва ми се, че тя се надява на резултати почти толкова отчаяно, колкото и ние — каза Сюзън Чарлсън, наля си чаша вода и се разположи на седалката в прозоречната ниша. — Имам чувството, че заради това изключително право на достъп до теб тя се надява да напише бестселър.

— Ако ни помогне да получим някакви отговори след толкова много време, ще го е заслужила — каза Джудит. — Ти си прав, началото е впечатляващо. На какво мнение е инспектор Пири?

Грант и Сюзън се спогледаха бързо, заговорнически.

— Не сме й представили още доклада — каза Грант.

— Но защо не? Предполагам, че той ще й бъде от полза — Джудит загледа озадачено ту единия, ту другия.

— Струва ми се, че ще е по-добре да запазим засега тези сведения за себе си — каза Грант, натискайки копчето, което пропускаше гореща вода под налягане през кафето, за да направи съвършено еспресо, достойно за италианско заведение. — Нямам особено щастливи спомени от последния път, когато си сътрудничих с полицията. Те оплескаха нещата и в резултат на това загина дъщеря ми. Този път смятам да разчитам на тях колкото е възможно по-малко.

— Но това е работа на полицията — възрази Джудит. — Ти самият ги повика, не може сега да ги пренебрегваш.

— Не мога ли? — Той вдигна глава. — Може би, ако ги бях пренебрегнал и навремето и бях вършил всичко на своя глава, Кат би била още жива. И тогава Адам… — той млъкна рязко, съзнавайки, че нищо, което би казал от тук нататък, не би му помогнало да се измъкне от дупката, която сам бе изкопал с думите си.

— Разбирам — каза Джудит. Гласът й беше остър като отцепила се треска. Тя хвърли документите на бюрото и излезе.

Грант направи гримаса.

— Джоб в леда — каза той, когато вратата се затвори зад жена му. — Не се справих особено добре този път. Вероломно нещо са думите.

— Ще й мине — отбеляза небрежно Сюзън. — Но аз съм съгласна. Би трябвало да пазим тази информация само за себе си засега. Всеизвестно е, че в полицията никога не успяват да опазят в тайна получените сведения.

— Не това ме притеснява. Боя се по-скоро, че отново може да оплескат нещо. Това може да е последният ми шанс да разбера какво е станало с дъщеря ми и внука ми, и не ми се иска да рискувам да го проваля. За мен това е от голямо значение. Навремето трябваше да настоявам за повече контрол върху операцията. Няма да направя втори път подобна грешка.

— В крайна сметка, ако Бел Ричмънд попадне на човек, който буди сериозни подозрения, ще се наложи да уведомим полицията — изтъкна Сюзън.

Грант повдигна вежди.

— Не е задължително. Ако например заподозреният вече е покойник.

— Те ще искат да приключат случая.

— Това не е мой проблем. Онзи, който унищожи семейството ми, заслужава смърт. Въвличането на полицията няма да помогне в това отношение. Ако виновникът вече е мъртъв, добре. Ако обаче не е… е, ще решаваме, когато стигнем до този етап.

Малко бяха нещата, които можеха да шокират Сюзън Чарлсън, след като бе работила за Броуди Грант в продължение на три десетилетия. Но този път тя почувства тръпка, която разтърси спокойната й увереност.

— Смятам да се престоря, че не съм чула последните думи — заяви тя.

— Това вероятно е добра идея — отвърна той, допивайки еспресото. — Много добра идея.

 

 

Гленротес

Когато Карен се върна в офиса, Фил говореше по телефона, притиснал с глава слушалката към рамото си, и драскаше нещо в бележника си.

— И вие сте уверена в това? — чу го тя да казва, докато оставяше чантата си на бюрото и се упътваше към хладилника. Когато се върна с диетична кока-кола в ръка, той се взираше мрачно в записките си.

— Обади се доктор Уайлд — каза Фил. — Намерила някой да направи бърз неофициален анализ на ДНК-пробите. Не съществува връзка между Миша Гибсън и тялото в пещерата.

— По дяволите — отвърна Карен. — Следователно тялото не е на Мик Прентис.

— Или пък Мик Прентис не е бил баща на Миша.

Карен се облегна на стола си.

— Добра идея, но честно казано, аз се съмнявам, че Джени Прентис е кръшкала още по времето, когато е живеела с Мик. Досега щяхме да сме научили нещо за това. Селца като Нютън са истинска фабрика за клюки. Винаги се намира някой, готов да натопи съседа си. Според мен най-вероятно е тялото да не е на Мик.

— Да не забравяме и това, което ти е казала съседката — била е категорична, че Джени е била силно влюбена в него. Том Кембъл винаги е бил втора цигулка.

— Така че, ако сме прави в предположението си, и Мик е баща на Миша, може би той е човекът, който е оставил там трупа. Познавал е пещерите, вероятно е имало как да си достави експлозиви. Трябва да проучим дали е имал някакъв опит в насоченото взривяване. А пък погребването на мъртвец в Пещерата на Тана би било напълно основателна причина за бягство. Освен това ни е известно, че още някой е изчезнал по същото време… — Карен посегна към бележника си и запрелиства назад страниците, докато откри онова, което търсеше. Погледна часовника си. — Мислиш ли, че е много късно да се обадиш по телефона на някого в единайсет и половина?

Фил я погледна озадачено.

— Прекалено късно ли? Че то още не е дошло време за обяд.

— Искам да кажа вечерта. В Нова Зеландия. — Тя взе телефона и набра номера на Анджи Макензи. — Имай предвид, че вече водим разследване на убийство. Това винаги дава повод да смутим нечий сън за красота.

На повикването отговори сърдит мъжки глас.

— Кой е?

— Съжалявам, че ви безпокоя, обаждам се от полицията във Файф. Трябва да поговоря с Анджи — каза Карен, опитвайки се да не прекалява с любезниченето.

— Господи! Имате ли представа кое време е?

— Да, съжалявам, но се налага да говоря с нея.

— Почакайте, сега ще я повикам — той явно остави слушалката и Карен го чу как вика жена си по име.

Измина цяла минута, преди Анджи да вдигне слушалката.

— Бях в банята — каза тя. — Инспектор Пири ли се обажда?

— Точно така — Карен се постара да смекчи тона си. — Наистина съжалявам, че ви безпокоя, но исках да ви уведомя, че намерихме човешки останки под срутване в една от пещерите на Уиймс.

— И смятате, че може да е Анди?

— Възможно е. Границите във времето, поставени от антрополозите, като че ли съвпадат.

— Но какво би правил Анди в пещерите? Той обичаше да се движи на открито, едно от нещата, които го привличаха в работата му в профсъюзите беше това, че благодарение на нея никога вече нямаше да му се наложи да слиза под земята.

— Все още не можем да бъдем сигурни, че става дума за брат ви — отвърна Карен. — Нека оставим тези въпроси за по-късно, Анджи. Идентифицирането на останките е все още предстоящо. Знаете ли кой зъболекар е посещавал брат ви?

— Как е умрял?

— Все още не можем да бъдем сигурни — каза Карен. — Нали разбирате, оттогава е минало много време. Може да се каже, че тази задача е предизвикателство за съдебномедицинския екип. Разбира се, аз ще ви държа в течение. А междувременно определяме случая като „смърт при неизяснени обстоятелства“. И така, кой беше зъболекарят на Анди?

— Той ходеше при господин Торънс в Бъкхейвън. Но господин Торънс почина две години преди аз да напусна Шотландия. Не знам дори дали на това място все още има зъболекарски кабинет. — В гласа й се прокрадна паника. „Ефектът на шока“, помисли си Карен.

— Не се притеснявайте, ще проверим — каза тя.

— ДНК — измънка Анджи. — Можете ли да вземете ДНК-проба от… от това, което сте намерили?

— Да, можем. Да се обадим ли в местната полиция с молба да вземат ДНК-проба от вас?

— Не е необходимо. Преди да замина за Нова Зеландия, уредих при адвоката ми да се съхранява нотариално заверено копие от мой ДНК-анализ. — Гласът й изневери. — Мислех, че е останал някъде из планините. Или че е влязъл в някое езеро с пълни с камъни джобове. Не исках тялото му да остане неидентифицирано. Адвокатът ми има инструкции да представи моя ДНК-анализ на полицията в случай, че бъде открито неидентифицирано тяло на съответната възраст. — Карен чу изхлипването й. — Винаги съм се надявала…

— Съжалявам — каза Карен. — Ще се свържа с адвоката ви.

— Алегзандър Гиб — каза Анджи. — В Къркалди. Съжалявам, не мога да говоря повече — и прекрати рязко разговора.

— Значи не беше прекалено късно — каза Фил.

Карен въздъхна и поклати глава.

— Зависи какво имаш предвид, когато казваш „прекалено късно“.

 

 

Хокстън, Лондон

Джонатан избра мобилния телефон на Бел, който беше включил в списъка си за бързо набиране.

— Сега не можем да разговаряме надълго и нашироко, имам среща с научния си ръководител. Намерих някои неща, които трябва да ти пратя по електронната поща, ще го направя след час, час и нещо. Но ето каква е новината, достойна за първа страница — Даниъл Поршъс е мъртъв.

— Знам това — каза нетърпеливо Бел.

— Това, което не знаеш, е, че той е починал през 1959 година, на четиригодишна възраст.

— О, да му се не види — каза Бел.

— Самият аз не бих могъл да изразя по-точно ситуацията. А ето и гвоздея на програмата — през ноември 1984 година Даниъл Поршъс е регистрирал раждането на своя син.

Бел почувства замайване, осъзна, че за миг е затаила дъх и издишването й прозвуча като въздишка.

— Не е възможно.

— Вярвай ми, точно така е. Нашият Даниъл Поршъс е съумял по някакъв начин да се сдобие със син двайсет и пет години след смъртта си.

— Луда работа. А коя е майката?

Джонатан се изкиска.

— Опасявам се, че става все по-весело. Ще ти прочета името по букви. На акта за раждане за майка е цитирана Ф-р-и-д-а К-а-л-о-у. Прочети сега името на глас, Бел.

— Фрида Калоу.

„Почти като Фрида Кало. Нахално копеле“.

— Явно нашият Даниъл Поршъс има чувство за хумор.

 

 

Дънди

Карен откри Ривър в университета, седнала пред лаптопа си в една малка стая, чиито стени бяха изцяло покрити с лавици, отрупани с пластмасови кутии, в които имаше дребни кости.

— Какво е това място, за бога? — попита тя, отпускайки се на единствения друг стол.

— Професорът, който работи тук, е водещ световен експерт по костната структура на бебета и малки деца. Виждала ли си някога череп на човешки зародиш?

Карен поклати глава.

— И не искам да видя, много благодаря.

Ривър се ухили.

— Добре, няма да настоявам. Да кажем само, че ако го видиш, ще разбереш откъде е дошла идеята за Ити, извънземното. Е, предполагам, че не си дошла просто за да си побъбрим?

Карен изсумтя.

— Как не. Катедрата по анатомия на университета в Дънди е първата ми цел, когато реша да прекарам приятно свободния си ден. Не, Ривър, не съм тук, за да си побъбрим. Тук съм, защото се налага да възложа изследване на доказателствен материал във връзка с разследване на убийство. — Тя постави един лист на бюрото. Адвокатът на Анджела Кар беше реагирал светкавично. — Това е ДНК-анализ на Анджи, сестрата на Анди Кар. Идвам при теб с официална молба за сравнение с ДНК-пробата от човешките останки, открити в така наречената „Пещера на Тана“, която се намира между Ийст Уиймс и Бъкхейвън. Ще получиш искането в писмена форма веднага щом се добера до бюрото си.

Ривър огледа листа с любопитство.

— Бърза работа, Карен. Откъде взе това? — попита тя.

— Анджи Макензи е предвидлива жена — отвърна Карен. — Оставила е копие от анализа при адвоката си. За в случай, че някой ден бъде открито неидентифицирано тяло.

Докато тя говореше, Ривър натискаше клавишите на лаптопа си.

— Ще изпратя подробен писмен доклад — започна тя бавно, тъй като вниманието й бе насочено към онова, което гледаше. — Ще трябва и да сканирам това, за да бъда сигурна… Но на пръв поглед мога да кажа, че тези двама души са близки роднини. — Тя вдигна очи. — Изглежда, че ще успеете да идентифицирате загадъчния мъртвец.

 

 

Сиена

Бел се питаше как успяват да се справят със задачите си италианските разследващи журналисти. Досега бе приемала срещите си с британската бюрокрация като досадни и уморителни. Но в сравнение с италианската бюрокрация британският вариант беше направо равносилен на открит достъп на всички нива. Първо трябваше да обикаля различни офиси. После започна попълването на формуляри. Последва сблъсъкът с безизразните погледи и безразличието на чиновници, които очевидно се дразнеха, че спокойствието им е нарушено от някой, който очаква от тях да си свършат работата. Би било истинско чудо, ако човек успееше да намери изобщо някакъв отговор на търсенията си в тази страна.

Към обяд тя започна да се опасява, че работното време ще свърши, преди да узнае това, което й беше необходимо. После, само минути преди регистрационната служба да затвори заради обедната почивка, една отегчена, изрусена жена извика името й. Бел изтича до гишето, очаквайки да й кажат да дойде отново на другия ден. Вместо това, в замяна на пачка евро, за която не получи квитанция, й връчиха две страници, очевидно копирани на машина, останала почти без тонер. На едната пишеше Certificato di Morte^[3], на другата — Certificato di Residenza^[4]. Това, с което успя да се сдобие в крайна сметка, надхвърли очакванията й.

В смъртния акт на Даниъл Саймън Поршъс пишеше просто, че е починал на 7 април 2007 година, на петдесет и двегодишна възраст, в болницата „Поликлинико Ле Скоте“ в Сиена. Цитирани бяха имената на родителите му — Найджъл и Роузмари Поршъс. И толкова. Никаква причина за смъртта, никакви адреси. „От това има толкова полза, колкото и от пробито ведро“, каза си Бел с горчивина. Обмисли възможността да отиде до болницата, за да провери дали там няма да открие нещо, но я отхвърли почти веднага. За човек, който не бе запознат със системата, би било невъзможно да осъществи пробив в защитната стена, с която се ограждаха чиновниците. Пък и шансовете да открие някой, който да помни Даниъл Поршъс и да е склонен да приеме подкуп, за да проговори след толкова много време, бяха почти несъществуващи, а вероятно щеше да й бъде необходимо и по-добро познаване на езика.

Тя обърна с въздишка поглед към другото удостоверение. Беше кратък списък на адреси, съпроводен с дати. Не й отне много време, за да разбере, че това са различните местожителства на Даниъл от момента, в който се е установил да живее в земите, чийто административен център беше Сиена. И че последният адрес в списъка е на мястото, където е живеел, когато е починал. Учудващото беше, че тя знаеше къде се намираше това място. Косталпино беше последното село, през което мина с колата днес, когато дойде тук от Кампора. Пътят минаваше през виещата се главна улица на селото, от двете му страни имаше къщи, тук-там се виждаха магазинчета и заведения.

Въпреки тежката обедна горещина Бел почти затича към колата си. Пое си с благодарност дъх, когато климатикът на колата заработи, и без да губи време, излезе от паркинга и се насочи към пътя, който водеше към Косталпино. Човекът зад тезгяха в първото заведение, в което се отби, можа да й даде отлични упътвания, и само петнайсет минути, след като напусна Сиена, тя вече паркираше съвсем близо до къщата, където се надяваше да открие Гейбриъл Поршъс. Улицата беше приятна, по-широка от повечето улици в тази част на Тоскана. Тесните тротоари бяха засенчени от високи дървета, зидове с височина от половин човешки ръст, завършващи с железни огради, разделяха малките, но добре поддържани вили. Развълнувана, Бел чувстваше биенето на сърцето си, като че ли то се беше качило в гърлото й. Ако се окажеше права, всеки момент би могла да застане лице в лице с изчезналия син на Катрина Макленън Грант. Полицията се беше провалила два пъти, но сега Бел Ричмънд щеше да им покаже как се правят тези неща.

Беше толкова уверена в успеха си, че почти не можа да повярва на табелата, която висеше на фасадата на жълтата вила с гипсови украси. Отново погледна номера, за да се увери, че стои пред къщата, която й трябва, но нямаше грешка. Тъмнозелените капаци на прозорците бяха здраво затворени. Растенията в глинените саксии, подредени край входната алея, изглеждаха прашни и оклюмали. Тук-там през чакъла бяха избуяли плевели, от отвора на пощенската кутия стърчаха рекламни брошури и каталози. Всичко това потвърждаваше табелата, на която пишеше „Продава се“, а отдолу бяха поместени името и телефонния номер на агенцията за недвижими имоти в близкото Совичиле. Където и да бе Гейбриъл Поршъс сега, по всичко личеше, че не е тук.

Това беше спънка. Но пък не беше краят на света. Беше преодолявала и по-сериозни препятствия по пътя към своите публикации, които й бяха изградили репутация на журналист, който си върши работата както трябва. Трябваше й само да си състави нов работен план и да го спазва. И този път, ако се сблъскаше с неща, които не можеше да свърши сама, можеше да прибегне до възможностите на Броуди Грант. Това не беше кой знае колко утешителна мисъл, но все пак беше по-добро от нищо.

Реши, преди да продължи към Совичиле, да поговори със съседите. Нерядко се случваше човек, който предполага, че е търсен, да направи така, че домът му да изглежда необитаем. Бел вече беше забелязала някакъв човек на балкона на къщата, която се намираше по диагонал срещу дома на Поршъс. Той я наблюдаваше открито, когато пристигна, и после, когато дойде насам по улицата и прочете табелата. Време беше да се злоупотреби леко с истината.

Тя пресече улицата, махна с ръка за поздрав и каза:

— Здравейте?

Мъжът, чиято възраст би могла да е от петдесет и няколко до седемдесет и няколко години, я огледа преценяващо, от което й се прииска днес да беше избрала някоя свободна блуза, а не тази прилепнала по тялото рокля с презрамки. Обичаше Италия, но божичко, колко мразеше начина, по който повечето мъже оглеждаха жените, като че ли бяха добитък. Този дори не изглеждаше добре — едното му око беше по-голямо от другото, носът му приличаше на деформиран корен от пащърнак, космите на гърдите му надничаха над жилетката. Той поглади с малкия си пръст едната си вежда, усмихна се криво и каза:

— Здравейте — съумявайки да накара думата да прозвучи многозначително.

— Търся Гейбриъл — каза тя. Посочи към къщата зад гърба си. — Гейбриъл Поршъс. Аз съм приятелка на семейството му, от Англия. Не съм виждала Гейбриъл, откакто Даниъл почина, а това е единственият адрес, с който разполагам. Виждам, че къщата се продава, и явно Гейб не живее вече тук.

Мъжът бръкна с ръце в джобовете си и сви рамене.

— Гейбриъл не живее тук от много години. Уж следва някъде, но не знам къде. Върна се за известно време, преди да почине баща му, но не съм го виждал от два месеца насам. — Усмивката му отново се появи, вече по-широка отпреди. — Ако ми дадете телефонния си номер, бих могъл да ви се обадя, когато се появи.

Бел се усмихна.

— Много мило, но аз ще бъда тук само няколко дни. Казвате, че „уж следва“ някъде — тя го погледна съзаклятнически. — Но като че ли предполагате, че се е върнал към предишните си номера?

Това й свърши работа.

— Даниъл наистина работеше много. Не се мотаеше. Но Гейб? Той вечно се шляеше насам-натам с приятелите си, не съм го видял с книга в ръце. Какво ли ще е това негово следване? Ако беше сериозен, щеше да се запише в университета в Сиена, за да може да живее у дома и да се занимава с учението си. Но не, вдига се и заминава за някакво място, където може да се забавлява. — Той зацъка с език. — Даниъл беше болен от няколко седмици, когато Гейб най-сетне се появи.

— Може би Даниъл не му е казал, че е болен. Той винаги е бил затворен човек — каза Бел, импровизирайки.

— Един добър син би го посещавал достатъчно често, за да разбере — възрази упорито събеседникът й.

— Значи нямате представа къде следва?

Човекът поклати глава.

— Не. Веднъж го срещнах във влака. Аз се връщах от Флоренция. Така че сигурно е някъде на север. Флоренция, Болоня, Падуа, Перуджа. Би могъл да бъде на всяко от тези места.

— Е, добре, явно трябва да попитам в агенцията за недвижими имоти. Наистина исках да го видя. Съжалявам, че пропуснах погребението. Много от старите приятели ли се събраха?

Той изглеждаше изненадан.

— Погребението беше в затворен кръг. Никой от нас, съседите, не беше поканен, разбрахме едва по-късно. После разговарях с Гейб за това. Искаше ми се да бях оказал почит към паметта на човека, нали разбирате? Той каза, че баща му искал така. А сега вие говорите така, като че ли все пак е имало нещо, което сте пропуснали. — Той извади цигарите си и запали. — Не може да се разчита на децата, че ще ти кажат истината.

Нямаше реална причина да се опитва да замете следите си в разговор с човек, когото нямаше да види никога повече, но тя открай време беше убедена, че трябва да поддържа тази своя практика.

— Имах предвид по-скоро нещо като събиране на някои от старите приятели на Даниъл, не същинското погребение.

Човекът кимна.

— Другите му приятели, дето са все хора на изкуството. Той не ги смесваше с приятелите си от селото. Веднъж се запознах с двама от тях — появиха се във вилата, когато аз и още няколко съседи бяхме там и играехме карти. Мъжът също беше англичанин, а жената — немкиня. — Той се закашля и плю през каменните перила на балкона. — Нямам слабост към немците. А пък и онзи англичанин — държеше се по-скоро като немец.

— Матиас ли? — предположи Бел.

— Същият. Надут. Държеше се с Даниъл така, като че ли го имаше за нищожество. Като че ли смяташе, че само той самият е интелигентен и талантлив. И явно му стана много забавно, като видя, че Даниъл играе карти с местните. Странното е, че Даниъл приемаше поведението му. Ние не се задържахме, довършихме си играта и си тръгнахме. Ако интелектуалците и хората на изкуството са такива, не са ни потрябвали.

— Аз самата никога не съм харесвала особено Матиас — каза Бел. — Така или иначе, благодаря ви за помощта. Ще прескоча до Совичиле, за да разбера дали в агенцията за недвижими имоти ще могат да ме насочат към Гейб.

Учудващо бе как човек можеше да научи нещо полезно дори от най-необещаващата среща, мислеше си Бел, когато потегли отново. Сега вече разполагаше с втори източник, който твърдеше, че Матиас е англичанин, независимо от тевтонския произход на името му и това, че партньорката му е била от Германия. Британец, който не признава произхода си, с артистични наклонности, свързан по някакъв начин с плакатите, с които е бил искан откупът, при това приятел на човека, чийто син приличаше смущаващо много на Кат Грант и на нейния баща. Всичко това започваше да придобива изкусителни очертания в съзнанието й.

Двама млади мъже, начинаещи художници, които познават Кат Грант, защото тя се движи в същата среда като тях. А знаят и за богатството на баща й. Измислят начин да се сдобият с много пари. Ще отвлекат Кат и детето й, и ще представят отвличането като политически акт. Ще се измъкнат с откупа и никога вече няма да им се налага да рисуват по поръчка, ще могат да работят така, както желаят самите те. На пръв поглед идеята изглежда добре. Само че всичко се обърква ужасяващо и Кат загива. Бебето и парите остават при тях, само че те вече са преследвани за убийство.

Ако на тяхно място бяха професионални престъпници, те са щели да знаят как да постъпят и да бъдат достатъчно безсърдечни, за да направят необходимото. Но това са били добре възпитани, цивилизовани момчета, които са си мислели, че си позволяват нещо само малко по-сериозно от някоя студентска лудория. Вероятно са разполагали с такава лодка, с която са можели просто да продължат през Северно море към Европа, и точно това са направили. В крайна сметка Даниъл се установява в Италия, а Матиас — в Германия. И Някъде през този период те решават да не убиват детето, нито пък да го изоставят. Каквато и да е причината, то остава при тях. Даниъл го отглежда като свой син. Благодарение на парите от откупа двамата с детето са обезпечени и по ирония на съдбата Даниъл успява да си изгради нелоша репутация като художник. Но не може да се възползва от успеха си, за да продава работите си на по-висока цена, като дава интервюта в медиите и подпомага маркетинга с представяне на собствената си личност, защото знае, че е преследван престъпник. Знае също, че синът му не е Гейбриъл Поршъс. Той е Адам Макленън Грант, млад мъж, носещ проклятието на характерните си черти.

Сценарият несъмнено беше привлекателен. Действително, будеше и много въпроси — как са успели да се доберат до откупа, при положение че са се лутали в тъмното, опитвайки се да открият мъртвата жена, която го е носела? Как са надхитрили проследяващите устройства, които полицаите са били поставили в сака с откупа? Как са се измъкнали с лодката, без да бъдат забелязани от хората в хеликоптера? Как са могли двама студенти в колеж по изкуствата да се доберат до огнестрелно оръжие по онова време? Все основателни въпроси, но Бел беше сигурна, че по един или друг начин ще съумее да ги заобиколи. Щеше да й се наложи — такова нещо не можеше да се подмине само заради няколко неудобни въпроса.

Знаеше, че е попаднала на нещо многообещаващо още когато получи безпрецедентното право на достъп до Броуди Грант, но това беше несравнимо повече от всичко, на което би могла да се надява. То гарантираше публикации, които щяха да я превърнат в знаменитост. Да я превърнат в един от малцината журналисти, чиито имена бяха станали неразделна част от откритията им. Станли с откриването на доктор Ливингстън. Удуърд и Бърнстийн с аферата „Уотъргейт“. Макс Хейстингс и освобождаването на Порт Станли^[5]. Сега в този списък можеше да влезе и Бел Ричмънд с откриването на Адам Макленън Грант.

На този етап в историята имаше все още много дупки, но те можеха да бъдат попълнени и по-късно. Сега на Бел й трябваше младият човек, известен под името Гейбриъл Поршъс. С или без негово съгласие тя трябваше да се добере до ДНК-проба от него, за да може Броуди Грант да установи със сигурност дали това е изчезналият му внук. След това известността й беше гарантирана. Публикации в пресата, книга — може би дори филм. Беше прекрасно.

Офисът на агенцията за недвижими имоти беше сгушен в една странична уличка близо до Виа Нуова. Витрината беше покрита с разпечатки, на които се виждаха снимки и описания на предлаганите имоти. Тук беше и вилата на Поршъс, стаите и наличните в нея удобства бяха просто изредени, без коментар. Бел бутна входната врата и се озова в малка, сива канцелария. Сиви шкафове с папки, сив килим, бледи стени, сиви бюра. Единственият човек в помещението — трийсетинагодишна жена — се открояваше на този фон като райска птица. Алената й блуза и колието от тюркоази се набиваха на очи и привличаха погледа към тъмната коса, която падаше по раменете й и съвършено гримираното лице. Докато разменяха встъпителните учтивости, Бел си каза, че жената несъмнено умее да подчертава всичко, което има.

— Опасявам се, че всъщност нямам интерес към предлаганите от вас имоти — каза Бел, подчертавайки с жест желанието си да се извини. — Търся собственика на вилата в Косталпино, която продавате. Аз съм стара приятелка на бащата на Гейбриъл Поршъс, Даниъл. За съжаление бях в Австралия, когато Даниъл почина. Сега се върнах за известно време отново в Италия и исках да се видя с Гейбриъл, да му изкажа съболезнованията си. Възможно ли е да ме свържете с него?

Жената извърна очи към тавана.

— Наистина съжалявам, но не мога да направя такова нещо.

Бел бръкна в чантата за портмонето си.

— Мога да заплатя за времето, което ще отделите — каза тя, възползвайки се от традиционната формула на корупцията.

— Не, не, не става дума за това — каза жената, без ни най-малко да се обиди. — Като ви казвам, че не мога, имам предвид точно това — не че не искам, а не мога. — Тя заговори изнервено. — Това е много необичайно. Не разполагам с адрес, нямам телефонен номер или дори адрес на електронната поща на синьор Поршъс. Не разполагам дори с номер на мобилен телефон. Опитах се да обясня, че това е много нестандартен подход, а той каза, че и той бил нестандартен. Каза, че сега, когато баща му е починал, имал намерение да пътува и не желаел да бъде обвързан с миналото си. — Тя се усмихна сухо и пестеливо. — Младите мъже са склонни да приемат такива неща като крайно романтични.

— А ние, останалите, ги приемаме като нетърпим егоизъм — допълни Бел. — Гейбриъл винаги е имал независим дух. Но как се предполага, че ще продадете къщата му, ако не можете да се свържете с него? Как би дал той съгласието си за продажбата?

Жената разпери ръце.

— Той се обажда всеки понеделник. Попитах го: „Ами ако някой дойде с оферта във вторник?“ Той отвърна: „Едно време хората са изпращали оферти в писма и са чакали отговорите им. Нищо няма да им стане, дори да почакат до следващия понеделник, ако намерението им да купуват, е сериозно.“

— А има ли много оферти?

Жената помръкна.

— Не и при тази цена. Мисля, че той ще трябва да свали поне пет хиляди, за да прояви някой сериозен интерес. Но ще видим. Къщата е хубава, би трябвало да се намери купувач. Освен това той я е опразнил, благодарение на което тя изглежда много по-просторна.

Тъй като Бел се канеше да помоли за разрешение да огледа къщата с надеждата там да намери нещо, което би й подсказало къде се намира сега Гейбриъл, последните думи на жената събудиха у нея разочарование. Вместо да помоли да види къщата, тя извади от бележника си визитна картичка, от онези, на които бяха поместени номерът на мобилния й телефон и адресът на електронната й поща.

— Не се безпокойте — каза тя. — Бихте ли го помолили да се свърже с мен, когато се обади в понеделник? С баща му се познавахме повече от двайсет години, иска ми се просто да видя Гейбриъл — и тя подаде картичката.

Алени нокти издърпаха картичката от ръката й.

— Разбира се, ще предам. А ако някога ви се прииска да купите къща някъде тук… — тя посочи снимките и описанията на витрината. — Предлагаме голям избор. Винаги казвам, че тъй като не сме от модната страна на магистралата, цените са по-ниски, но местата са също толкова красиви.

Бел тръгна обратно към колата си, съзнавайки, че не може да направи нищо повече тук. Щяха да минат пет дни, преди Гейбриъл Поршъс да получи известието й, а кой би могъл да каже дали след това той ще се свърже с нея? Ако не се обадеше, тогава вече търсенето му би било работа за тукашен частен детектив, който познава отвътре системата и знае в чии ръце да пъха кафявите пликове с банкноти. Материалът пак щеше да бъде неин, просто някой друг щеше да свърши по-тежката и досадна работа. Междувременно тя трябваше да се върне в Ротесуел и да се опита да се добере до Фъргъс Синклер, за да поговори с него.

Беше дошло време да се възползва от услугите, които Броуди Грант бе й предложил. Тя набра номера на Сюзън Чарлсън и каза:

— Здравейте, Сюзън. Трябва да се върна незабавно в Шотландия.

 

 

Гленротес

Според Карен проблемът със студените досиета се свеждаше до това, че човек често се изправяше пред непробиваема стена — и тогава наистина просто нямаше какво повече да се направи. Отникъде не се появяваха свидетели, които да разпитва. Нямаше материали от съдебномедицинската лаборатория, които да се опитва да систематизира в логичен порядък. В такива моменти разчиташе единствено на разума си и превърташе непрекъснато онова, което знаеше, както въртим куба на Рубик, с надеждата, че ще успеем да постигнем желаното подреждане.

Беше разговаряла с всички, които можеха да й подскажат какво би могло да се е случило с Мик Прентис. В известен смисъл това би трябвало да й бъде от полза в разследването на обстоятелствата около смъртта на Анди Кар, тъй като тя бе разговаряла със свидетелите в рамките на издирване на изчезнал човек. Когато трябваше да помогнат на полицията да открие изчезнали лица, търсени от близките си, хората по правило разговаряха открито с полицията — освен ако нямаха нещо конкретно за криене. Когато ставаше дума за убийство, не проявяваха особено желание да говорят, а онова, което казваха, беше натоварено с уговорки и опасения. На теория тя трябваше да се види отново със свидетелите и да вземе от тях нови показания, показания, които биха могли да я насочат към други свидетели, а те на свой ред да си припомнят какво е говорил и вършил Анди Кар непосредствено преди смъртта си. Но тя знаеше от опит, че това би било загуба на време сега, когато вече разследваше смърт, настъпила при съмнителни обстоятелства. Независимо от това беше изпратила Минт и един интелигентен нов стажант в криминалния отдел, за да вземат нови показания. Може би пък те щяха да имат късмет и щяха да открият нещо, което тя бе пропуснала. Човек винаги може да се надява.

Тя се зае с досието по случая „Кат Грант“. И в това отношение тъпчеше на едно място. Не виждаше какво би могла да направи, докато не получеше доклада от италианската полиция. Все пак, в тази насока имаше някакъв проблясък. Беше се свързала с родителите на Фъргъс Синклер, с надеждата да разбере къде работи в момента сина им, за да търси начин да поговори с него. За нейно учудване Уили Синклер я уведоми, че синът й щял да пристигне още същата вечер заедно със съпругата и децата си за ежегодната почивка, която прекарвали в Шотландия. Утре сутринта Карен щеше да има възможност да поговори с Фъргъс Синклер. По всичко личеше, че той бе единственият човек, който би могъл при добро желание да даде ключ към личността на Кат Грант. Майка й беше мъртва, баща й не проявяваше такова желание, а никъде в досието по случая не се споменаваха имената на нейни близки приятели.

Карен се питаше дали липсата на приятели е била въпрос на избор или е отражение на личността на Кат. Познаваше хора, до такава степен погълнати от работата си, че липсата на човешка близост почти не им правеше впечатление. Познаваше и други, отчаяно търсещи близост, които обаче имаха някакво свойство да отблъскват хората. Тя се радваше на това, което имаше; разполагаше с приятели, на чиято подкрепа можеше да разчита, и възможността да се посмеят заедно присъстваше постоянно в ежедневието й. Може би в сърцевината на живота й се долавяше липсата на постоянна интимна връзка, но устоите му бяха солидни и й даваха възможност да се чувства добре.

А какви ли са били усещанията, които е будел животът на Кат Грант? Карен бе виждала жени, погълнати единствено от децата си. Винаги изпитваше някакво смущение, когато забелязваше изпълнените им с обожание погледи. Децата бяха също човешки същества, а не богове, пред които да се прекланяш. Дали детето е било център на съществуванието за Кат? Дали Адам е изпълвал цялото й сърце? У страничния наблюдател можеше да остане такова впечатление. Всички предполагаха, че баща на бебето е Фъргъс, но дори да не е бил той, едно беше ясно — тя бе пропъдила бащата на Адам от живота си; изглеждаше, че майката на детето бе пожелала то да бъде единствено нейно.

А може и да не беше така. Карен си зададе въпроса дали не гледа в телескопа от погрешната страна. Ами ако Кат не е пропъдила бащата на Адам? Ако бащата е имал свои причини да се откаже от ролята си в живота на своя син? Може да не е искал да поеме такава отговорност. Може да е носел вече други отговорности, да е имал семейство, чиято нужда от него да му е станала по-ясна при мисълта за предстоящото раждане на друго дете. Може пък просто да е бил с нея за кратко и да си е заминал още преди тя да е разбрала, че е бременна. Несъмнено съществуваха и други възможности, които си струваше да бъдат обмислени.

Карен въздъхна. Щеше да знае повече след разговора си с Фъргъс. Ако имаше късмет, той щеше да й помогне да отхвърли някои от по-крайните си хрумвания.

— Студени досиета — произнесе тя гласно.

Студените досиета можеха да ти разбият сърцето. Да будят у теб надежди, като любовници, които обещават, че този път всичко ще е различно. Работата започва отново, с бодростта и вълнението, съпътстващи едно ново начало, и човек е склонен да игнорира съмненията, гризящи го отвътре, с надеждата, че те ще изчезнат, когато започне да разбира по-ясно случая. И после, изведнъж, всичко блокира. Работата започва да буксува, сякаш си попаднал с кола в купчина чакъл. После, преди да разбереш какво става, всичко свършва и се озоваваш обратно в начална позиция.

Тя хвърли поглед към Фил, който се ровеше из компютърни бази данни, търсейки някакъв свидетел по друг случай. Вероятно това, че между тях двамата така и не се бе случило нищо, беше за добро. По-добре да го има като приятел, отколкото накрая всичко да свърши така, че между двамата да остане горчивина, породена от съзнанието за провалена връзка.

И тогава телефонът иззвъня.

— Отдел „Студени досиета“, на телефона е инспектор Пири — каза тя, опитвайки се да прикрие раздразнението си.

— Обажда се капитан Ди Стефано от полицията на Сиена — разнесе се глас със силен италиански акцент. — Нали с вас разговарях за вила Тоти, близо до Босколата?

— Точно така — Карен се изправи на стола си и посегна към бележника и химикалката. Помнеше маниера на Ди Стефано от предишния им разговор. Английският му беше учудващо добър, що се отнасяше до речниковите познания и граматиката, но акцентът му беше ужасяващ. Говореше английски така, като че ли четеше либрето на опера, поставяше ударенията на странни места, а произношението му граничеше с гротеската. Но всичко това нямаше значение. Важно беше онова, което имаше да й каже, а Карен беше готова да вложи цялото си старание, за да разбере съвсем точно какво е то. — Благодаря, че се обаждате.

— За мен е удоволствие — заяви той отчетливо. — И така, ние отидохме в къщата и разговаряхме със съседите.

Кой би могъл да предположи, че някой може да произнесе neighbours, английската дума за „съседи“, така, като че ли съдържа четири срички?

— Благодаря. Какво открихте?

— Открихме още копия на плаката, който ни изпратихте по мейла. Освен това открихме и формата, с която е бил отпечатан. Сега обработваме отпечатъците, свалени от рамката и от други места в къщата. Нали разбирате, там са живели много хора, навсякъде е пълно със следи. Веднага щом обработим отпечатъците и останалите материали, ще ви изпратим резултатите, както и копия от отпечатъците и ДНК-секвенциите. Съжалявам, но нали разбирате, че този въпрос не е приоритет в работата ни.

— Естествено, разбирам. Има ли някаква възможност да ни изпратите образци от пробите, така че ние да проведем изследванията тук? Просто за да стане по-бързо, не по други причини.

„Като например тази, че според всички колеги в отдела не вършите никаква работа.“

— Si, направено е вече. Изпратих ви образци от петното кръв на пода и от други следи от кръв в кухнята и в помещенията, където са живели. Както и от всички други находки, от които разполагаме с повече материал. Надявам се да пристигнат при вас утре.

— Какво казаха съседите?

Ди Стефано зацъка неодобрително в телефонната слушалка.

— Струва ми се, че при вас наричате такива хора lefties^[6]. Те не обичат карабинерите. Всички са от онзи тип хора, които протестираха в Генуа на срещата на Г-8. По-скоро са на страната на онези, които са се били нанесли незаконно в къщата на Тоти. Така че моите хора не са научили кой знае какво. Знаем, че обитателите на къщата имали пътуващ куклен театър, наречен „Бур Ест“. Разполагаме със снимки от един местен вестник, които колегата ми ще изпрати на вашия мейл. Знаем и някои имена, но такива хора могат да изчезнат много лесно. Живеем в свят на сива икономика. Те не плащат данъци. Някои от тях вероятно пребивават незаконно в страната.

Карен почти беше в състояние да го види как разперва безпомощно ръце.

— Мога да разбера колко ви е трудно. Ще ми изпратите ли списък с имената, с които разполагате?

— Мога да ви ги кажа сега. Знаем само първите имена на тези хора. Дотук не разполагаме с нито едно фамилно име. Дитер, Лука, Мария, Макс, Петер, Радо, Силвия, Матиас, Урсула. Матиас е бил главният. Ще ви изпратя списъка. Известна ни е и националността на някои от тях, но според мен това са по-скоро предположения.

— Има ли британци?

— Като че ли не, макар една от съседките да твърди, че Матиас като че ли бил англичанин — заради акцента му.

— Името не е особено английско.

— Може невинаги да се е казвал така — изтъкна Ди Стефано. — Хората като него постоянно се опитват да се преродят. Нови имена, ново минало. Така че, съжалявам, но като че ли в това няма кой знае какво за вас.

— Благодаря за всичко, което успяхте да направите. Знам, че е трудно да отделите хора, които да работят по такава задача.

— Инспектор Пири, според мен някой е бил убит в тази вила. Третираме случая като вероятно разследване на убийство. Опитваме се да ви помогнем в процеса на работата си, но повече ни интересува онова, което според нас се е случило там преди три месеца, отколкото събитията във вашата страна отпреди двайсет и две години. Търсим усилено тези хора. А утре ще закараме там кучета следотърсачи, както и радарни детектори, за да проверим дали няма да намерим заровен труп. Ще бъде трудно, защото местността е гориста, но трябва да опитаме. Така че, нали разбирате, нещата не опират само до отделяне на хора.

— Разбира се. Не съм искала да намекна, че не се отнасяте достатъчно сериозно към случая. Можете да ми вярвате, наясно съм с положението ви.

— Открихме и още нещо. Не знам дали това има някакво значение за вас, но тук е идвала някаква английска журналистка, разпитвала хората.

За момент Карен се озадачи. Никой не беше съобщавал нищо на медиите. Откъде се е взела тази журналистка, която е душила наоколо? После внезапно й дойде просветление.

— Бел Ричмънд — каза тя.

— Анабел — каза Ди Стефано. — Беше отседнала в една ферма горе в хълмовете. Заминала е днес следобед, вечерта се прибира в Англия. Съседите казват, че я интересували хората от „Бур Ест“. Едно момче казало на двама от моите хора, че се интересувала и от двама приятели на Матиас, някакъв английски художник и сина му. Но не знам нищо повече — не разполагам нито с имена, нито със снимки. Може би вие бихте могли да поговорите с нея? Може хората в Босколата да са решили, че предпочитат да разговарят с журналист, отколкото с ченге, вие какво мислите?

— Колкото и да е тъжно, мисля, че сте прав — отвърна Карен с горчивина. Размениха обичайните учтивости и празни обещания да си гостуват, после разговорът приключи. Карен смачка един лист на топка и го подхвърли към Фил. — Ще повярваш ли?

— Моля? — Той я изгледа стреснато. — В какво да повярвам?

— Шибаната Бел Ричмънд — каза Карен. — Тя за какво се има? За служител от частната полиция на Броуди Грант?

— Какво е направила?

Фил протегна ръце над главата си и изпъшка, изправяйки гръб.

— Била е до днес в Италия. — Карен ритна кошчето си за боклук. — Шибана, нагла кучка. Отишла там, говорила със съседите — съседите, които не са склонни да разговарят с полицията, защото всички са с някакви непоправими леви убеждения. Боже господи!

— Чакай малко — каза Фил. — Това може би трябва да ни радва? Искам да кажа, че имаме някой, който върши черната работа, макар това да не са колегите ни от Италия?

— Би ли дошъл да провериш мейла ми, за да ми покажеш къде има съобщение от Бел Ричмънд, в което ни съобщава какво е открила в проклетата Тоскана? Може би ще поровиш в подноса с входящата поща и ще ми покажеш пратения от нея факс с цялата информация, която е успяла да събере там? А може би съм забравила как да си прослушвам гласовата поща? Фил, тя може да е открила какво ли не. Но ние не сме тези, с които го споделя.

 

 

От летището на Единбург до замъка Ротесуел

Бел наблюдаваше въртенето на празната лента за багаж, неспособна да мисли от изтощение. Първо шофирането до летището на Флоренция, загадъчно скрито някъде в предградията, после потискащото пътуване с прехвърляне през „Шарл дьо Гол“, летище, несъмнено проектирано от някой съвременен маркиз дьо Сад, а сега й предстоеше да измине още доста мили, преди най-сетне да може да си легне да спи. И дори нямаше да може да спи в собственото си легло. Най-сетне започнаха да се появяват куфари и сакове. При първата обиколка нейният куфар не се появи, което не вещаеше нищо добро. Тя тъкмо се канеше да вдигне скандал на гишето на служба рекламации, когато куфарът й най-сетне се дотътри с една откъртена ключалка. В сърцето си Бел съзнаваше, че Сюзън Чарлсън няма нищо общо с тези несгоди, но беше приятно да имаш на кого да прехвърлиш вината, макар и неоснователно. Господи, дано тя бе пратила някой да я посрещне!

Можеше да се очаква, че настроението й ще се подобри, когато излезе в зоната за посрещачи и видя, че действително я очакват. Но фактът, че я чакаше самият Броуди Грант, само я накара да се почувства още по-уморена. Искаше й се само да се свие на кълбо някъде и да спи, или да се свие на кълбо и да пие. Не искаше да я засипват с въпроси през предстоящите четиридесет минути. Като си помислиш, той дори не й плащаше. Само поемаше разноските й и й помагаше с влиянието си. Което само по себе си не беше зле. Но според Бел не му даваше право да разчита на нея по двайсет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата. „Само че не ми се вярва да му го кажеш.“

Грант я поздрави с кимване, двамата се сблъскаха за миг над куфара; после Бел отстъпи нацупено. Докато прекосяваха бързо терминала, Бел забеляза, че ги заглеждат. Очевидно хората разпознаваха Броуди Грант. Малцина бяха едрите бизнесмени, които имаха такава популярност. Ричард Брансън, Алан Шугър — но те бяха познати от телевизията, явяваха се на екрана по причини, които нямаха нищо общо с бизнеса им. Не й се вярваше, че Грант би бил забелязван по този начин в Лондон, но тук, в Шотландия, хората го познаваха по лице, независимо от това, че избягваше медийна публичност. Дали това се дължеше на някаква негова харизма, или просто на факта, че беше едра риба в малко езерце? Бел не би рискувала да гадае.

И това не се отнасяше само до пътниците. Пред терминала, там, където всевъзможни табели и съобщения категорично забраняваха паркирането на коли, един въоръжен полицай стоеше до лендроувъра на Грант. При това не беше застанал там, за да му отправи предупреждение, или за да напише фиш за глоба — явно внимаваше някой да не се опита да направи нещо на дифендъра; Грант го удостои с кимване, съвсем в патриархален дух, докато полицаят поставяше куфара в багажника, после му махна благосклонно и подкара колата.

— Впечатлена съм — каза Бел. — Предполагах, че единствено коронованите особи се радват на подобно отношение.

Лицето му трепна — като че ли не беше в състояние да прецени дали думите й бяха критични или не.

— В моята страна уважават успелите хора.

— Какво? Нима триста години английско господство не са успели да ви отучат от това?

Грант рязко вдигна глава, после осъзна, че тя се шегува и за нейно облекчение се разсмя.

— Не. Вие много повече обичате да критикувате преуспелите. Но ми се струва, че вие също имате слабост към успеха, Анабел. Нали затова работите за мен, вместо да тръгнете по следите на някоя отблъскваща афера с изнасилвания и трафик на хора в Лондон?

— Отчасти. И отчасти защото ми е интересно да разбера какво се е случило всъщност.

В момента, в който произнесе тези думи, й се прииска да се ритне, защото по този начин му подаде идеалната встъпителна реплика.

— И какво открихте в Тоскана? — попита той.

Докато профучаваха по пустите пътища в нощта, тя му разказа какво бе открила и сподели предположенията си.

— Върнах се, защото не разполагам с възможностите, необходими за издирването на Гейбриъл — приключи тя разказа си. — Може би инспектор Пири ще успее да задейства италианската полиция…

— Няма да съобщим това на инспектор Пири — каза твърдо Грант. — Ще наемем частен детектив. Той ще може да ни купува необходимата информация.

— Няма да кажете на полицията какво съм открила? Няма да споделите информацията с тях? Няма да им покажете снимките?

Тя знаеше, че не би трябвало да се шокира от прищевките на много богатите, но неговата категоричност я стъписа.

— Няма никаква полза от полицията. Можем да приключим тази работа сами. Ако това момче наистина е Адам, въпросът става семеен. Не е работа на полицията да го търси.

— Не разбирам — каза Бел. — Когато започнахме търсенето, вие бяхте този, който се обърна към полицията. А сега искате да ги изолирате.

Настана дълго мълчание. Профилът му се открои в нощния мрак, на светлината от арматурното табло, очертаха се мускулите на здраво стиснатата му челюст. Накрая той проговори:

— Простете ми, Бел, но ми се струва, че не сте премислили всичко докрай.

— Какво съм пропуснала?

Почувства онази тръпка на притеснение, която изпитваше винаги, когато главните редактори на вестниците подлагаха на проверка предлаганите от нея материали.

— Споменахте голямо количество кръв по кухненския под. Смятате, че човек, който е загубил толкова кръв, най-вероятно е мъртъв. Това означава, че някъде има труп и сега, когато полицията се занимава със случая, той най-вероятно ще бъде намерен. А когато го намерят, вече ще започнат да търсят убиец…

— А Гейбриъл е бил там вечерта, преди хората да изчезнат. Мислите, че Гейбриъл ще бъде заподозрян — каза Бел, внезапно разбрала за какво става дума. — А ако той е ваш внук, искате да го държите настрана от цялата история.

— Досетихте се, Бел — отвърна той. — Нещо повече, не искам хората от италианската полиция да го натопят само защото не са в състояние да открият истинския убиец. Ако той не им е подръка, шансовете да се изкушат да постъпят по този начин ще бъдат по-малки — още повече, че около тях ще се намерят други, по-привлекателни кандидати за ролята на заподозрян. Търсенето на Гейбриъл Поршъс няма да бъде единствената задача на италианския детектив.

„О, божичко, той ще уреди да натопят друг човек. Просто за застраховка“. Бел почувства, че й се повдига.

— Искате да кажете, че ще намерите изкупителна жертва?

Грант я изгледа странно.

— Какво забележително предположение! Просто ще се постарая да осигуря на италианската полиция заслужена помощ. — Усмивката му беше мрачна. — Нали сега вече всички сме граждани на Европа, Бел.