Вал Макдърмид
Владения на мрака (16)

Четвъртък, 28 юни 2007
Нютън ъв Уиймс

Очите на Джени се откъснаха от празното пространство, в което се взираше, и се спряха на Карен.

— Предполагам, че трябва да е било към седем вечерта, когато осъзнах, че Мик още не се е прибрал. Ядосах се, защото този път наистина щях да поднеса прилична храна на масата. Затова сложих детето да си легне, после помолих съседката да поседи при нея, за да прескоча до миньорското дружество и да проверя дали Мик не е там. — Тя поклати глава, все така учудена след толкова много години. — Разбира се, той не беше там.

— Някой беше ли го виждал?

— Никой не спомена нищо подобно.

— Трябва да сте била притеснена — каза Карен.

Джени сви рамене.

— Всъщност не. Както казах, бяхме се поскарали. Казах си, че сигурно се е нацепил и е отишъл при Анди.

— Другият човек на снимката?

— Да, Анди Кар. Той беше човек на профсъюза. Но се поболя от работата си там. Казваха, че било от стрес. И се оказаха прави. Месец по-късно той се самоуби. Често съм си мислила, че стачкоизменничеството на Мик е било последният удар за Анди. Той обожаваше Мик. Онова, което се случи, трябва да е разбило сърцето му.

— Значи сте предполагали, че Мик е при него? — настоя Карен.

— Точно така. Анди имаше малка къщичка в гората, в пущинака. Обичаше тишина и спокойствие. Един път Мик ме заведе там. От тази къща ме побиха тръпки. Приличаше на къща на вещица от приказките, които четях на Миша — човек не можеше да я забележи, а после тя изведнъж се изпречваше насреща ти. За нищо на света не бих живяла там.

— А имаше ли как да се обадите по телефона, за да проверите? — намеси се Минт. Двете жени го изгледаха със смесица от присмех и снизхождение.

— Бяха ни прекъснали телефона още преди месеци, синко — отвърна Джени, споглеждайки се с Карен. — А това беше много преди появата на мобилните телефони.

Междувременно Карен вече примираше за чаша чай, но нямаше никакво намерение да се чувства задължена за нещо на Джени Прентис. Тя се покашля и продължи.

— Кога започнахте да се тревожите?

— На другата сутрин, когато детето ме събуди и видях, че той още не се е прибрал. Не го беше правил никога. При това дори не се бяхме скарали истински онзи петък, само разменихме няколко остри думи. Можете да ми вярвате, бяхме се карали много по-сериозно. Когато не се появи на другата сутрин, започнах да си мисля, че нещо не е наред.

— Какво направихте тогава?

— Нахраних Миша, облякох я и я заведох в къщата на приятелката й Лорън. После отидох в гората, до къщичката на Анди. Но там нямаше никой. Тогава се сетих как Мик каза, че сега, когато е излязъл в отпуск по болест, Анди можел да отскочи за няколко дни до планините. Да се откъсне от всичко. Да се успокои. Така че ми стана ясно защо той не е в къщичката. Междувременно наистина започваше да ме обзема страх. Дали не беше се случила някаква злополука? Дали Мик не се беше разболял?

Споменът за това все още бе в състояние да тревожи Джени. Ръцете й постоянно чоплеха подгъва на престилката.

— Отидох в дружеството да се видя с представителите на профсъюзите. Казах си, че ако някой знае къде е Мик, това ще са те. Или че поне ще знаят къде да го търся. — Тя сведе очи към пода и сключи здраво ръце в скута си. — И тогава животът ми започна да се разпада.