Вал Макдърмид
Владения на мрака (41)

Сряда, 23 януари 1985
Нютън ъв Уиймс

Напрежението беше убийствено. Масивният силует на Лейдис Рок се издигаше на фона на звездното небе и не позволяваше да се вижда брегът зад скалата. Студът хапеше носа и ушите на Лосън, както и тънката ивица гола кожа между ръкавиците и ръкавите на пуловера му. Във въздуха се носеше остър мирис на въглищен дим и солена вода. В тази безветрена нощ само слабият плисък и шепот на вълните напомняше за близостта на морето. Светлината на намаляващата луна стигаше само колкото той да може да види обтегнатото от напрежение лице на Броуди Грант, застанал само на няколко ярда от него, точно пред дърветата, в които се криеше самият Лосън. В едната си ръка Грант държеше сака с парите, диамантите и проследяващите устройства, с другата бе стиснал здраво жена си за лакътя. Лосън предположи, че хватката му трябва да е болезнена като стискане с клещи и изпита задоволство, че не му се налага да я изпита на собствения си лакът. Мери Макленън Грант беше свела глава, лицето й се губеше в сенките. Лосън предположи, че тя трепери под коженото си палто, но не от студ.

Не можеше да види разположените под дърветата половин дузина мъже. Толкова по-добре. Щом той не можеше да ги види, значи нямаше да ги видят и похитителите. Беше избирал хората един по един, насочвайки се към онези, които според него бяха едновременно смели и съобразителни, две качества, които се съчетаваха у подчинените му много по-рядко, отколкото му бе приятно да признае. Двама от тях бяха с готови за стрелба оръжия — единият с пистолет, другият, разположил се на върха на скалата, с автомат, и двамата разполагаха с уреди за нощно виждане. Беше им наредено да не стрелят, освен ако не получат заповед лично от него. Лосън искрено се надяваше, че присъствието им тук ще се окаже само излишна предпазна мярка.

Беше успял да отклони от преките им задължения неколцина от униформените полицаи, изпращайки ги да охраняват изходите на мините. Колегите им се подразниха от прехвърлянето им под друго командване, толкова повече, че Лосън нямаше как да обясни временното им преминаване към неговия отдел, което можеше да се приеме като повишение. Тези призовани допълнително полицаи бяха разположени в каменистата местност от двете страни на гората — най-близките точки до мястото на срещата, на които биха могли да паркират превозни средства. Всички те би трябвало да бъдат в състояние да предотвратят бягството на похитителите в случай, че Лосън и преките му подчинени объркат нещо при предаването на парите.

Което бе повече от възможно. Цялата организация беше истински кошмар. Беше се опитал да убеди Грант да откаже, да настоява да определят друго място за предаване на откупа. Всичко друго, но не и проклетият морски бряг посред нощ. Усилията му бяха обречени на неуспех. Грант приемаше Лосън и хората му като своя частна служба за сигурност. Държеше се така, като че ли им оказваше чест, допускайки ги тук в разрез с изричните изисквания на хората, които бяха отвлекли дъщеря му и внука му. Въпреки онова, което бе казал за екипа на застрахователите, той като че ли не осъзнаваше колко много неща могат да се объркат. Дори мисълта за това му се струваше непоносима.

Лосън погледна крадешком фосфоресциращия циферблат на часовника си. Оставаха още три минути. Беше толкова тихо — той бе очаквал да чуе шума на двигателя на колата им в далечината. Но пренасянето на звуците на открито винаги беше непредсказуемо. Беше забелязал, когато премина по-рано по тази пътека, оглеждайки местността, че Лейдис Рок изпълнява функцията на звукозащитна бариера, изолирайки шума на морето не по-зле от тапи за уши. Един бог знаеше как се пренасяше шумът на наближаващо превозно средство в тази гориста местност.

После, без всякакво предупреждение, откъм скалата избухна ярка, бяла светлина и го заслепи. Единственото, което Лосън бе в състояние да види, беше хипнотизиращият светъл кръг. Той отстъпи несъзнателно по-назад под дърветата, опасявайки се, че ще го забележат.

— Господи боже! — възкликна Грант, пусна жена си и направи няколко крачки напред.

— Стойте на мястото си! — разнесе се нечий безтелесен глас иззад светлината. Лосън се опита да долови някакъв местен акцент, но в гласа нямаше нищо характерно, освен че недвусмислено принадлежеше на шотландец.

Лосън виждаше профила на Грант, силната бяла светлина бе изсмукала всякакъв цвят от лицето му. Устните му бяха оголили зъбите, сякаш се канеше да изръмжи. Тревогата накара Лосън да почувства присвиване на стомаха като при киселини. Как, по дяволите, бяха успели похитителите да заемат това положение в основата на скалата, без той да ги види? Лунната светлина огряваше достатъчно силно пътеката и в двете посоки. Беше очаквал приближаването на някакво превозно средство. Нали в края на краищата имаха двама заложници? Не биха могли да ходят пеш с тях цяла миля по плажа от Уест Уиймс до Ийст Уиймс. Стръмно издигащият се скалист скат зад гърба му изключваше възможността да са дошли откъм Нютън ъв Уиймс.

Похитителят се провикна отново:

— Добре, да започваме! Всичко ще стане, както казахме. Госпожо Грант, вие ще дойдете при нас с парите.

— Не и ако не видим доказателство, че те са живи! — изрева Грант.

Едва бе произнесъл думите, и някаква фигура излезе, препъвайки се, в кръга от светлина — несръчно движеща се марионетка, която напомни на Лосън за плакатите, с които похитителите съобщаваха исканията си. Когато очите му привикнаха към ярката светлина, той видя, че това беше Кат.

— Аз съм, татко — извика тя с пресипнал глас. — Мамо, донеси ми парите.

— Къде е Адам? — извика Грант, стисвайки за рамото жена си, която посегна към сака. Мери се препъна и едва не падна, но съпругът й не забеляза. — Къде е внукът ми, копелета такива?

— Той е добре. Щом получат парите и диамантите, ще ви го предадат — извика Кат. В гласа й ясно се долавяше отчаяние. — Моля те, мамо, донеси парите, както беше уговорено.

— По дяволите — каза Грант и подаде с рязко движение сака на жена си. — Направи го, направи това, което казва тя.

Нещата излизаха извън контрол, Лосън го съзнаваше. По дяволите забраната за ползване на радиостанции, която сам бе наложил. Взе радиостанцията си и заговори толкова ясно, колкото му бе възможно при тези обстоятелства:

— Танго Едно и Танго Две. Тук е Танго Лима. Насочете се към онази част на Лейдис Рок, която гледа към брега. Направете го незабавно. Не отговаряйте. Започнете с разгръщането. Незабавно.

Докато говореше, той виждаше как Мери, привела рамене, върви с несигурни крачки към дъщеря си. По негова преценка между двете имаше разстояние от около трийсет и пет ярда. Като че ли Мери бе онази, която измина по-голямата част от разстоянието. Когато беше вече толкова близо до дъщеря си, че можеше да я докосне, Кат протегна ръка, за да вземе сака.

За негово учудване Мери избра тъкмо този момент, за да отхвърли навиците, придобити през трийсетте години брачен живот с Броуди Грант. Вместо да изпълни онова, което й бе наредено първо от похитителите и после от съпруга й, Мери продължи да стиска здраво дръжките на сака въпреки усилията на Кат да го изтръгне от нея. Лосън долови раздразнението в гласа й, когато тя каза:

— За бога, мамо, дай ми проклетото нещо. Не знаеш с какви хора си имаме работа.

— Дай й проклетия сак, Мери! — изкрещя Грант. Лосън чуваше как дъхът хрипти в гърдите му.

После отекна отново гласът на похитителя.

— Предайте сака, госпожо Грант. В противен случай няма да видите никога вече Адам.

Лосън видя какъв ужас се изписа по лицето на Кат, когато тя хвърли отчаян поглед през рамо назад към светлината.

— Не, чакайте! — извика тя. — Всичко ще бъде наред!

После като че ли изтръгна сака от ръцете на майка си и направи крачка назад.

Внезапно Грант се затича напред, изминавайки няколко крачки, а ръката му се плъзна под палтото.

— По дяволите! — възкликна той, после повиши глас. — Искам да ми върнете внука — незабавно. — Извади ръка изпод палтото и на ярката светлина се видя ясно матово проблясващият автоматичен пистолет. — Никой да не мърда. Имам пистолет и няма да се поколебая да стрелям. Донесете незабавно Адам.

По-късно Лосън винаги щеше да се чуди как е възможно Броуди Макленън Грант да обединява в себе си толкова много изтъркани клишета. Но единственото, което почувства в онзи момент, беше тежестта на неизбежната катастрофа. Времето сякаш затече по-бавно. Той се затича към Грант, докато магнатът вдигаше пистолета в две ръце, готов да стреля. Но още преди Лосън да направи две крачки, светлината изгасна и той остана напълно безпомощен в мрака. Видя как дулото на пистолет просветна до него, чу изстрел, долови мирис на барут. После същото се повтори, само че този път в далечината. Лосън се препъна в паднал клон и се просна по лице на земята. Чу се писък. После плач на дете. И някакъв писклив глас, който непрекъснато повтаряше „Да го…“. След малко Лосън осъзна, че това е собственият му глас.

Отекна трети изстрел, този път откъм гората. Лосън се опита да се изправи, но глезенът му бе пронизан от остра болка. Той се търкулна на една страна, измъквайки с усилие фенера и радиостанцията.

— Не стреляйте! — кресна той в радиостанцията. — Не стреляйте, това е заповед!

Още докато говореше, видя как лъчите на фенери започват да опипват местността, а хората му се тълпят в основата на Лейдис Рок.

— Имат шибана лодка! — изкрещя някой. После се чу рев на двигател, който заглуши плисъка на вълните. За миг Лосън притвори очи. Какъв провал! Трябваше да настоява по-енергично пред Грант да откаже да предаде парите тук. Цялата операция беше обречена от самото начало. Питаше се какво са успели да вземат със себе си при бягството. Детето със сигурност, а може би и парите. А може би и дъщерята.

Но той грешеше в предположението си за Катрина Макленън Гарант. Истината беше ужасно, ужасяващо различна.