Вал Макдърмид
Владения на мрака (29)

Петък, 29 юни 2007
Гленротес

Карен беше принудена да признае, че е впечатлена. Хората от Нотингам не само бяха свършили добра работа, но и детектив Феми Отитоджу бе написала доклада и бе го изпратила по мейла в рекордно кратък срок. Разбира се, каза си Карен, на нейно място и тя самата би постъпила така. Като се има предвид естеството на информацията, която тя и партньорът й бяха успели да получат, логично би било всеки полицай, работещ на изпитателен срок в криминалния отдел, да пожелае да изтъкне незабавно заслугата си.

А имаше какво да се изтъква. Детектив Отитоджу и партньорът й бяха открили кой бе забъркал следите, изпращайки пари на Джени Прентис от Нотингам. И което бе най-важно, тя даваше и първия възможен отговор на въпроса кой би се радвал да не види никога повече Мик Прентис. По онова време страстите са се били развихрили, популярността на профсъюза е била спаднала значително. Имало е многобройни избухвалия на насилие, и то невинаги при сблъсъци между стачници и полиция. Напълно е било възможно Мик Прентис да бъде погълнат от огъня, с който си е играел. Ако е казал открито на Бен Рийки, че знае истината; ако Бен Рийки наистина е бил виновен и ако Анди Кар е бил въвлечен в тази история поради близостта си с другите двама, то това би дало мотив за премахването на двамата мъже, изчезнали приблизително по едно и също време. Може би Анджи Кар беше преценила правилно брат си. Може би той не се беше самоубил. Може би и Мик Прентис, и Анди Кар бяха станали жертви на убиец или убийци, опитващи се отчаяно да защитят доброто име на корумпиран служител на профсъюзите.

Карен потръпна.

— Развинтено въображение — каза тя на глас.

— Какво каза? — Фил откъсна очи от екрана на компютъра и я загледа недоумяващо.

— Извинявай. Просто се упрекнах, че ме избива на мелодрама. Казвам ти, ако на тази Феми Отитоджу някога й се прииска да дойде да работи на север, бих я взела на мястото на Минт така бързо, че той не би разбрал какво му се случва.

— Е, това не би било кой знае колко необичайно за него — отвърна Фил. — А какво, между другото, правиш ти тук? Не трябваше ли вече да разговаряш с очарователната госпожа Ричмънд?

— Изпрати ми съобщение — Карен погледна часовника си. — Щяла да закъснее мъничко.

— И какво я е задържало?

— Доколкото разбирам, трябвало да разговаря с юриста на някакъв вестник за една своя статия.

Фил цъкна с език.

— Досущ като Броуди Грант. Тези хора все още ни третират като обслужващ персонал. Може би е редно сега ти да я накараш да почака.

— Няма да си губя времето с глупави игрички. Ето, погледни това — абзаца, който съм маркирала. — Тя подаде доклада на Отитоджу на Фил и зачака той да прочете отбелязаното. Веднага щом той вдигна поглед от страницата, тя заговори отново: — Тези хора са видели Мик Прентис дванайсет часа след като той е напуснал дома си. И по всичко личи, че не е бил на себе си.

— Това е странно. Ако е смятал да се махне, защо още се е мотаел там по това време на нощта? Къде е бил преди това? Накъде е отивал? Чакал ли е нещо и ако да, какво? — Фил се почеса по брадичката. — Нищо не разбирам.

— Нито пък аз. Но ще се наложи да се опитаме да разберем. Ще добавя и това в списъка със задачите — въздъхна тя. — Някъде под напомнянето, че се налага да проведем обстоен разговор с колегите от италианската полиция.

— Доколкото знам, вече говори с тях?

Тя кимна.

— С един служител от полицейската централа в Сиена, някакъв си Ди Стефано, с когото Пит Спинкс от отдела за защита на децата е работил преди две години. Говори доста добре английски, но му трябва допълнителна информация.

— Значи сега трябва да чакаш понеделника?

Карен кимна.

— Да, Ди Стефано каза да не очаквам да намеря някой в офиса им в петък след два следобед.

— Добра работа, стига да можеш да се уредиш на нея — отбеляза Фил. — И като стана дума, какво ще кажеш да идем да пийнем по нещо, след като приключиш разговора с Анабел Ричмънд? Канен съм на вечеря у брат ми, но ще имам време за една бърза бира.

Карен се почувства раздвоена. Възможността да излязат за по едно питие с Фил винаги бе изкусителна, но отсъствието й от офиса беше довело до натрупване на дълго пренебрегвани административни задължения. А нямаше как да навакса утре, защото утре трябваше да отидат до пещерите. Тя си поигра с идеята да се измъкне за едно бързо питие, а после да се върне в офиса. Но се познаваше достатъчно добре, за да знае, че измъкне ли се веднъж от бюрото, все щеше да намери някакво извинение, за да не се върне към писарската работа.

— Съжалявам — каза тя, — но трябва да отметна малко работа.

— Тогава утре? Може да обядваме в „Господаря на Уиймс“.

Карен се разсмя.

— Ти да не си спечелил от лотарията? Имаш ли представа какви са цените там?

Фил смигна.

— Знам, че имат специални обедни цени в последната събота на всеки месец. А това се пада утре.

— Пък аз се мислех за детектив! Добре, дадено.

Карен се зае отново с бележките си, за да бъде сигурна, че знае точно какви въпроси да зададе на Анабел Ричмънд.

Телефонът й иззвъня пет минути преди уговорения час. Журналистката беше пристигнала. Карен помоли един от униформените полицаи да я отведе в стаята за срещи със свидетели, където бе говорила с Миша Гибсън, после събра документацията и тръгна надолу. Когато влезе в стаята, свидетелката стоеше край прозореца и се взираше в леките перести облаци, пръснати по небето.

— Благодаря, че дойдохте, госпожо Ричмънд — каза Карен.

Жената се обърна. Усмивката й изглеждаше искрена.

— Бел, ако нямате нищо против — отвърна тя. — Би трябвало аз да ви благодаря за търпението. Задължена съм ви за съгласието да променим часа на срещата. — Тя отиде до масата и седна, преплела пръсти, видимо спокойна. — Дано не съм ви задържала много.

Карен се опита да си спомни кога за последен път се е прибрала у дома в пет часа в петък и не успя.

— Де да беше така — отвърна тя.

Смехът на Бел беше топъл и съзаклятнически.

— Отлично ви разбирам. Предполагам, че отношението към работата при вас е много подобно на това в моята професия. Между другото, трябва да ви кажа, че съм впечатлена.

Карен съзнаваше, че Анабел Ричмънд хвърля въдица, и въпреки това налапа стръвта.

— От какво?

— От умението на Броуди Грант да привлича кадри. Не съм си представяла, че ще си имам работа с жената, която вкара Джими Лосън зад решетките.

Карен почувства как червенината плъзва по шията й, знаеше, че лицето й ще пламне грозно и ще стане на петна, и й се прииска да ритне масата.

— Не говоря никога на тази тема — каза тя.

В отговор чу отново онзи мек, подканващ смях.

— Не бих предположила, че това е обичана тема за разговор между вас и вашите колеги. Сигурно съзнават, че трябва да внимават много с вас, предвид това, че успяхте да уличите шефа си в три убийства.

Говореше така, сякаш Карен е скалъпила фалшиво обвинение на Лосън. А всъщност, след като веднъж вече възникна повод тя да помисли немислимото, доказателствата само чакаха да бъдат намерени. Едно изнасилване и убийство преди двайсет и пет години, две нови убийства за прикриване на старото престъпление. Нередно би било да не уличи Лосън. Изкушаваше се да каже на Анабел Ричмънд именно това. Но Карен съзнаваше, че ако отговори, разговорът ще се насочи към места, на които тя не желаеше да се озовава повторно.

— Както вече казах, не разговарям на тази тема.

Бел наклони глава на една страна и й отправи усмивка, която според Карен изразяваше едновременно съжаление и самоувереност. Журналистката не се признаваше за победена, само отлагаше опита. Карен на свой ред се усмихна вътрешно, знаейки, че в това отношение тя греши.

— Е, как искате да движим нещата, инспектор Пири? — попита Бел.

Отказвайки упорито да се поддаде на чара й, Карен продължи да говори със строго официален тон.

— Това, от което имам нужда сега, е вие да бъдете моите очи и уши и да ми опишете последователно всичко, което е станало. Как сте намерили плаката, къде сте го намерили. Цялата история, с всички подробности, за които се сетите.

— Всичко започна със сутрешното ми тичане — поде Бел. Карен я слушаше внимателно, докато тя разказваше за пореден път историята за своето откритие. Карен си водеше бележки, записваше въпросите, които смяташе да й зададе после. Изглеждаше, че Бел се стреми да бъде изчерпателна и да се придържа изцяло към истината в разказа си, а Карен не би допуснала грешката да прекъсне словоизлиянията на свидетел, който тъкмо се е разприказвал. Позволяваше си единствено от време на време да измънка нещо окуражаващо.

Най-сетне Бел приключи разказа си.

— Честно казано, струва ми се учудващо, че сте разпознали незабавно плаката — каза Карен. — Не съм убедена, че аз бих го разпознала.

Бел сви рамене.

— Аз си изкарвам парите с писане, инспекторе. Навремето това беше сензационен случай. Точно тогава бях на годините, когато реших, че искам да стана журналист. Започнах да обръщам сериозно внимание на вестниците и на новинарските предавания — повече, отколкото им обръща внимание човек без интереси като моите. Предполагам, че образът се е запечатал някъде дълбоко в мозъка ми.

— Мога да разбера как би се случило това. Но като се има предвид, че сте осъзнавали значението на находката си, ми се струва странно, че не сте я донесли направо при нас, а сте отишли при сър Бродерик.

Неизказаното обвинение на Карен увисна във въздуха между двете жени.

Бел отговори без колебание.

— Причините за това са всъщност две. Като начало, нямах представа към кого точно да се обърна в полицията. Предположих, че ако просто отида в кварталния ни полицейски участък, няма да ми обърнат необходимото внимание. И второ, последното, което бих искала, е да губя времето на полицията. Откъде бих могла да знам — плакатът можеше да е дело на някакъв побъркан имитатор. Предположих, че сър Бродерик и хората му незабавно ще могат да преценят дали има основание да обърнем сериозно внимание на това нещо.

„Хитро се измъкна“, каза си Карен. Не че бе очаквала Бел Ричмънд да си признае, че се интересува от обещанието на Броуди Грант за внушително възнаграждение, което все още беше валидно. Нито пък от възможността да се сдобие с изключителен достъп до първоизточника.

— Основателни разсъждения — отвърна тя. — А сега, вие споменахте впечатлението си, че хората, които са живели в онази вила, са я напуснали много бързо. Казахте всъщност, че на пода в кухнята имало нещо, което приличало на петно от кръв. Как ви се струва, свързани ли са били двете неща?

След кратко мълчание Бел каза:

— Не разбирам как бих могла да преценя дали е така.

— Ако петното на пода е било старо, или не е било от кръв, то щеше да се е вписало в картината. Да кажем, върху него би могло да е поставен стол или нещо от този род.

— О, да, не съм мислила в такива категории. Не, не ми приличаше на нещо вписано в общата картина. Близо до него имаше съборен стол. — Тя заговори бавно, очевидно опитвайки се да призове картината обратно в съзнанието си. — Единият край на петното изглеждаше така, сякаш някой се бе опитал да го изтрие, но бе разбрал, че опитът е безсмислен. Подът е от каменни плочи, не от глазирана керамика, затова и кръвта се беше просмукала в камъка.

— Имаше ли други плакати или други печатни материали?

— Поне аз не видях, но не съм претърсвала вилата. Честно казано, така се уплаших, когато видях плаката, че гледах да се измъкна колкото се може по-бързо. — Тя се позасмя. — Това не се покрива съвсем с образа на смелата журналистка, провеждаща собствено разследване, нали?

Карен нямаше никакво намерение да се занимава с укрепване на самочувствието й.

— Уплашили сте се от плаката? Не от кръвта?

Отново последва кратък миг на размисъл.

— Знаете ли какво? Не съм се замисляла за това досега. Права сте. Наистина се уплаших от плаката, а не от кръвта. И наистина не знам защо.