Вал Макдърмид
Владения на мрака (39)

Понеделник, 21 януари 1985
Къркалди

Лосън отново се зае да прелиства папката, като че ли се надяваше да открие в нея нещо, което е пропуснал преди. Тя все още беше унизително тънка. Без да вдига глава, той подвикна към другия край на офиса, където беше детектив Пит Рени.

— Още ли няма новини от огледа на местопрестъплението?

— Току-що говорих с хората, които се занимават с това. Казаха, че работят колкото е възможно по-бързо, но не проявиха особен оптимизъм. Според тях по всичко личало, че си имаме работа с хора, които са прекалено хитри, за да оставят следи.

Рени говореше напрегнато, като че ли се оправдаваше — сякаш подозираше, че по някакъв начин вината за това ще бъде прехвърлена на него.

— Безполезни дръвници — измърмори Лосън. След първия проблясък на възбуда, породен от второто послание на похитителите, денят бе изпълнен със събития, пораждащи нарастващо раздразнение. Трябваше да отиде с Грант до банката, където имаха труден разговор с един от високостоящите служители, който бе обявил надменно, че политиката на банката изключва сътрудничество с похитители. При това го каза преди който и да било от тях да спомене нещо за причината, стояща зад искането на Грант. Наложи се да стигнат до директора на банката, преди да успеят да постигнат някакъв напредък.

После Грант го отведе в някакъв лъскав мъжки клуб в Единбург и му поръча голямо уиски въпреки настояването на Лосън, че не може да пие, докато е на работа. Когато сервитьорът постави питието пред него, той не го докосна и зачака Грант да каже онова, което си беше наумил. Лосън беше достатъчно разумен, за да знае, че точно при това разследване не е необходимо да изтъква кому е поверено то.

— Знаете ли, имам застраховка за отвличане — беше казал направо Грант.

На Лосън му се прииска да попита как функционира такава застраховка, но не искаше да се представя като провинциален дръвник, който не разбира от работата си.

— Разговаряхте ли с тях?

— Още не — Грант завъртя в ръка чашата с малцово уиски. Тежката спиртна миризма се надигна като облак и Лосън почувства как от нея започва да му се повдига.

— Мога ли да попитам защо?

Грант извади пура и се зае със сложната процедура по подрязването и паленето й.

— Нали знаете как е. Те ще искат да присъстват на предаването на откупа. Тогава вече всичко ще се върти около застрахователната стойност на откупа.

— А това проблем ли е? — Лосън донякъде се чувстваше не в свои води. Отпи глътка от уискито и едва не го изплю. На вкус то наподобяваше на сиропа за кашлица, в чиито качества се кълнеше баба му. Нямаше нищо общо с обичайната чашка „Феймъс Грауз“, на която той имаше обичая да се наслаждава пред камината в дома си.

— Безпокоя се, че нещата ще излязат от контрол. Похитителите имат двама заложници. Кой би могъл да каже на какво са способни, ако надушат, че сме скроили нещо? — Той запали пурата си и присви очи, взирайки се в Лосън през дима. — Интересува ме чувствате ли увереност, че сте в състояние да доведете тази операция до успешен край. Налага ли се да рискувам, включвайки външни лица? Или вие ще успеете да ми върнете дъщерята и внука?

Лосън почувства в гърлото си сладникавия, лепкав дим.

— Вярвам, че ще се справя — каза той, питайки се дали и собствената му кариера няма да се превърне в прах като пурата.

Разговорът им приключи така. И ето го сега тук, седеше още край бюрото си, докато вечерта неумолимо пълзеше напред и преминаваше в нощ. Не се случваше нищо, освен че думите, които бе казал днес, започваха да му се струват все по-безразсъдно самоуверени. Той изгледа мрачно Рени.

— Успяхте ли вече да откриете Фъргъс Синклер?

Рени присви рамене и се размърда смутено на стола си.

— И да, и не — отвърна той. — Открих къде работи и говорих с шефа му. Но той не е там. Имам предвид Синклер. Заминал на почивка. На ски, доколкото разбрах. И никой не знае къде е.

— На ски ли?

— Потеглил с лендроувъра си, натоварен със ските и всичко необходимо — каза Рени, като че ли лично бе товарил вещите на Синклер и сега се защитаваше.

— Следователно би могъл да бъде навсякъде?

— Предполагам, че е така.

— Включително и тук, във Файф?

— Няма доказателства за такова нещо — устата на Рени сякаш се хлъзна встрани, като че ли челюстта му реагираше на съзнанието, че е стъпил на тънък лед.

— Проверихте ли в самолетните компании? По летищата? Пристанищата на Ламанш? Накарахте ли ги да прегледат списъците на пасажерите?

Рени отклони поглед.

— Сега ще се заема.

Лосън стисна с палец и показалец горната част на носа си.

— И се обадете в паспортната служба. Искам да знам дали Фъргъс Синклер е подавал молба за паспорт на сина си.