Вал Макдърмид
Владения на мрака (20)

Четвъртък, 28 юни 2007
Замъкът Ротесуел

— Значи сте се карали и за приятелите на Кат? — попита Бел. — За всички ли беше така, или само за Фъргъс Синклер?

— Тя нямаше чак толкова момчета около себе си. Беше прекалено заета с работата си. Няколко месеца излизаше с един от скулпторите, които работеха във фабриката за стъкло. Виждал съм го един-два пъти. Швед, но все пак прилично момче. Но ми беше ясно, че отношението й към него не е сериозно, затова и нямаше причина да спорим. Но Фъргъс Синклер беше друга работа. — Той закрачи около масата, видимо разгневен. — Полицията така и не го заподозря сериозно, но навремето аз се чудех дали той няма нещо общо с онова, което се случи с Кат и Адам. Той със сигурност не беше в състояние да приеме факта, че тя в края на краищата пожела да прекрати всякакви отношения с него. Не можеше да приеме факта, че тя отказва да го признае за баща на Адам. По онова време си мислех, че не е изключено да е решил да наложи сам правата си. Макар че ми е трудно да си представя, че е имал достатъчно разум да организира нещо толкова сложно.

— Но Кат е продължила връзката си с Фъргъс и след заминаването си за Швеция?

Умората внезапно притисна Грант и той се отпусна обратно на креслото срещу Бел.

— Бяха много близки. Тичаха постоянно заедно като деца. Редно беше да сложа край на това, но и през ум не ми минаваше, че то може да доведе до нещо друго. Двамата бяха толкова различни. Кат с нейното изкуство и Синклер, който нямаше други амбиции, освен да поеме един ден работата на баща си. Различни класи, различни планове за живота. Според мен ги свързваше единствено това, че се бе случило да живеят на едно и също място. Но да, когато тя се върна по време на ваканцията, а и той беше тук, двамата отново се събраха. Тя не го криеше, макар да знаеше какво е мнението ми за Синклер. Все се надявах, че ще срещне човек, какъвто заслужава, но не стана така. Постоянно се връщаше при Синклер.

— Въпреки това вие не сте уволнили баща му? Не сте го отпратили от имението?

Грант изглеждаше шокиран.

— Боже мили, не! Имате ли някаква представа колко трудно е да се намери добър лесничей като Уили Синклер? Може да се наложи да разговаряте със стотина кандидати, преди да попаднете на някой с неговите инстинкти за земята и за птиците. При това той е и почтен човек. Знаеше, че синът му не е за Кат. Срамуваше се, че не може да възпре Фъргъс да се увърта около Кат. Искаше да го пропъди от къщата, в която живееха, но жена му не позволи. — Той сви рамене. — Не мога да я виня. Жените обикновено проявяват мекосърдечие по отношение на синовете си.

Бел се опита да скрие изненадата си. Досега предполагаше, че Грант не би се спрял пред нищо, за да наложи волята си по въпрос, засягащ дъщеря му. Очевидно характерът му беше доста по-сложен от онова, което тя бе виждала в представите си.

— Какво стана, когато тя се прибра от Швеция?

Грант потри лицето си с ръце.

— Не беше никак приятно. Тя пожела да се изнесе. Да си устрои някъде ателие, където да работи и да продава работите си, с някакво жилище към него. Беше хвърлила око на една-две сгради в имението. Аз й казах, че ако иска да я подкрепя в това начинание, трябва да престане да се вижда със Синклер. — За първи път Бел долови как тъгата се просмукваше през клокочещия му гняв. — Беше глупаво от моя страна. Мери ми го каза навремето, и беше права. И двете ми се разсърдиха много, но аз отказах да отстъпя. И така, Кат пое по своя път. Отиде да разговаря с кметството на Уиймс и нае от тях някакъв имот. Беше стара сграда, в която някога е живял вратарят на някогашното имение, а към нея имаше и склад за дърва — малко встрани от главния път. Беше идеално място за привличане на клиентела. Край старата порта на имението имаше паркинг, там бяха ателието й и малкото изложбено помещение, а отзад, зад стените, беше жилището й, в което можеше да се уединява, ако пожелае. И всичко живо беше наясно. Катрина Макленън Грант беше наела имот в Уиймс напук на своя старец.

— Но ако тя е имала нужда от финансовата ви подкрепа, с какво е платила за всичко това? — попита Бел.

— Майка й обзаведе ателието, плати наема за първата година и зареди кухнята с всичко необходимо, което трябваше да й стигне до момента, когато щеше да започне да продава работите си. — Той не можа да потисне усмивката си. — И този момент дойде скоро. Биваше я, разбирате ли. Много я биваше. Освен това майка й се грижеше всичките й приятелки да се обръщат към Катрина, когато им трябваха сватбени подаръци или подаръци за рождени дни. Никога не съм се сърдил на Мери така, както й се разсърдих тогава. Имах чувството, че ми се противопоставят нарочно, от неуважение, а когато проклетият Синклер приключи следването си и се върна, и всичко започна отново, стана още по-лошо.

— Заедно ли живееха?

— Не. Кат прояви достатъчно здрав разум да не го допусне. Сега, когато си спомням онова време, ми се струва, че тя продължи да се вижда с него само за да ме дразни. Връзката им не продължи много след като тя започна работа в ателието си. Всичко беше практически приключило година и половина преди… преди тя да умре.

Бет започна да пресмята наум и не успя да получи правилен отговор.

— Но нали Адам е бил едва шестмесечен, когато те са били отвлечени? Как е възможно Фъргъс Синклер да му е бил баща, ако са се разделили с Кат година и половина по-рано?

Грант въздъхна.

— Според Мери скъсването не било окончателно. Кат постоянно обяснявала на Синклер, че всичко е свършило, но той отказвал да повярва. В наши дни бихте го нарекли сексуален тормоз. Доколкото разбирам, той постоянно се връщал с трагичното изражение на бито куче и Кат невинаги събирала сили да го изпъди. После забременя. — Той сведе очи към пода. — Винаги съм се опитвал да си представя какво ли е да бъдеш дядо. Да видиш продължението на своя род. Но когато Кат ни каза, единственото, което почувствах, беше гняв. Онова копеле Синклер беше разрушило бъдещето й. Провиси детето си на шията й, унищожи шансовете й за кариерата, за която тя беше мечтала. Единственото положително нещо бе това, че тя отказа да има каквото и да било вземане-даване с него занапред; отказа да го признае за баща на детето, не искаше нито да се вижда, нито да разговаря с него. Този път се постара да му обясни, че всичко наистина е свършило окончателно.

— А как прие той това?

— И това ми е известно само от разказите на друг човек, в този случай на Уили Синклер. Той казваше, че момчето било съсипано. Но единственото, което интересуваше мен, беше, че най-сетне е схванал истината, че никога няма да бъде член на нашето семейство. Уили посъветва сина си да отиде някъде по-надалеч от Кат и той като никога го послуша. След няколко седмици си намери работа в Австрия и замина да работи в някакво ловно стопанство близо до Залцбург. Оттогава насам работи в Европа.

— А сега? Все още ли сте на мнение, че може да носи вината за случилото се?

Грант направи гримаса.

— Честно казано, не. Всъщност не. Не ми се вярва, че има достатъчно ум да организира такъв сложен заговор. Убеден съм, че с радост би се възползвал от възможността едновременно да се добере до сина си и да си отмъсти на Кат, но ми се струва много по-вероятно да са били някакви надъхани с политика мръсници, които са решили, че ще бъде много хитро аз да им финансирам революцията. — Той се изправи бавно. — Уморих се. Утре сутринта ще дойде човек от полицията и тогава ще прехвърлим останалото. Ще се видим на вечеря, госпожице Ричмънд.

Той излезе от стаята, оставяйки на Бел предостатъчно материал за размисъл. И за записване. Когато Броуди Грант каза, че ще разговаря с нея, и през ум не й беше минавало, че ще я отведе до такова богато находище на информация. Трябваше да прецени много внимателно как да представи наученото пред световните медии. Една погрешна стъпка и достъпът до мината щеше да бъде затворен за нея. А сега, когато бе получила представа какво се криеше вътре, това бе последното, което би искала да се случи.

 

 

Гленротес

Когато Карен се върна в офиса, Минт се взираше в екрана на компютъра, като че ли виждаше пред себе си нещо долетяло от космоса.

— С какво ще ме зарадваш? — попита тя. — Откри ли петимата стачкоизменници?

— Нито един от тях няма криминално досие — отвърна той.

— Не знаех къде другаде да търся.

Карен подбели очи. Убеждението, че Минт й е пробутан от Макарона, за да саботира работата й, се затвърждаваше с всеки изминал ден.

— „Гугъл“. Избирателни списъци. 192.com. Регистрационни номера на автомобили. Започни от тези неща, Джейсън. А после ми уговори среща с някой от дружеството за защита на пещерите. По-добре ще е утрешният ми ден да е свободен от други ангажименти, затова се постарай да ми уговориш среща за събота сутринта.

— Обикновено не работим в събота — отбеляза Минт.

— Говори само за себе си — измърмори Карен под нос и си каза, че не бива да забравя да помоли Фил да дойде с нея. Изискванията на шотландските закони за потвърждаване на всякакъв доказателствен материал не даваше много възможности да бъдеш докрай единак.

Тя активира компютъра си и проследи данните за контакт на колегата си, който изпълняваше нейните функции в Нотингамската полиция. За нейно облекчение се оказа, че инспектор Дес Мотрам е на работното си място и е склонен да изпълни молбата й.

— Предполагам, че следата няма да доведе доникъде, но все пак е необходимо да проверим и тази възможност — каза тя.

— А на вас не ви се нрави идеята за разходка по бреговете на Трент — отбеляза той с шеговито примирение.

— Въпросът не е в това. Днес подновихме разследването по много важен случай и няма начин да отделя двама души, за да се заемат с това, което вероятно няма да ни донесе нещо друго, освен елиминирането на една възможност.

— Не се безпокойте, знам как стоят нещата. Но трябва да отбележа, че днес имате късмет, Карен. В понеделник пристигат двама нови стажанти в криминалния отдел, а вашата работа е тъкмо от онези, които възлагам на новаци. Нито прекалено сложна, нито прекалено опасна.

Карен му каза имената на хората, които я интересуваха.

— Един от подчинените ми търси последните им известни адреси. Веднага щом открие нещо, ще го накарам да ви прати мейл.

Още няколко подробности, и разговорът приключи. В този момент, като по поръчка, Фил Пархатка влезе в стаята, понесъл сандвич с бекон, който незабавно започна да предава посланието си до центровете на удоволствието в мозъка на Карен.

— Ммм — изпъшка тя. — Божичко, мирише фантастично!

— Ако знаех, че си се върнала, щях да взема и за теб. Хайде, ще делим. — Той извади от чекмеджето на бюрото си нож и започна да реже сандвича; доматеният сос потече по пръстите му. Той й подаде нейния дял, после облиза пръстите си. Какво повече би могла да търси една жена у един мъж, запита се Карен.

— Какво искаше Макарона? — осведоми се Фил.

Карен захапа сандвича и заговори с уста, пълна с мек, сладък хляб и солен бекон.

— Има нови развития по случая Катрина Макленън Грант.

— Наистина ли? Какво е станало?

Карен се ухили.

— Не знам. Крал Броуди не си е дал труда да съобщи на Макарона. Просто му е казал да ме изпрати при него утре сутринта. Затова се налага да си припомня всичко необходимо, и то бързичко. Вече наредих да ми изпратят досието, но преди това ще прегледам всичко, което може да се открие онлайн. Слушай… — Тя го дръпна настрани. — По онзи въпрос, с Мик Прентис. Налага ми се да разговарям с едни хора в събота, а Минт очевидно не работи в събота. Има ли някаква възможност да дойдеш с мен?

— Къде?

— Пещерите в Уиймс.

— Наистина ли? — попита оживено Фил. — Ще може ли да минем зад преградите?

— Предполагам — отвърна Карен. — Не знаех, че си падаш по пещери.

— Карен, и аз съм бил малко момче.

Тя обърна очи към тавана.

— Разбира се.

— Освен това в тези пещери има наистина интересни неща. Надписи и рисунки от времето на пиктите. Образи, издялани в скалите от Желязната епоха. Харесва ми идеята да се промъкна тайно и да хвърля поглед на нещата, до които повечето хора обикновено нямат достъп. Естествено, че ще дойда с теб. Вписа ли вече случая в програмата си?

Карен го изгледа смутено.

— Бих предпочела първо да разбера накъде ще тръгне. Били са тежки времена по тези места. Ако нещо се е случило с Мик Прентис, искам да разкрия случая докрай. А нали знаеш как медиите започват да си врат постоянно носа в работата ти, когато работиш по студено досие. Имам чувството, че шансовете ни да открием нещо повече за този конкретен случай ще нараснат, ако известно време успеем да държим работата си в тайна.

Фил дояде сандвича си и избърса уста с опакото на ръката си.

— Така да бъде, ти си шефът. Само внимавай да не дадеш по този начин повод на Макарона да те тормози.

— Ще се пазя. Слушай, зает ли си с нещо в момента?

Той хвърли със замах празния хартиен плик към кошчето и се изпъчи гордо, когато улучи.

— Няма нищо, което не бих могъл да отложа.

— Виж какво можеш да откриеш за някакъв човек на име Анди Кар. Бил е на ръководна длъжност в местния клон на миньорския профсъюз по време на стачката. Живял в къщичка някъде сред горите край Уиймс. Когато Мик изчезнал, Анди бил в отпуск по болест, с депресия. Предполага се, че се е самоубил, но тялото му така и не било открито.

Фил кимна.

— Ще видя какво може да се изрови.

Когато той седна зад собственото си бюро, Карен вече търсеше в „Гугъл“ Катрина Макленън Грант. Първият резултат на страницата беше линк към материал, публикуван преди две години в един от по-сериозните вестници по повод двайсет години от смъртта на младата и талантлива жена. След третия абзац Карен изпита физическото усещане, че нещо я блъсва в гърдите.

„Удивително е колко малко хора са склонни да разговарят за този случай“, прочете тя. „Бащата на Кат Грант никога не е разговарял с представители на пресата за случилото се. Майка й се самоубива две години след смъртта на дъщеря си. Някогашният й приятел, Фъргъс Синклер, отказва да дава интервюта. А криминалният инспектор, който е водил случая, също е недостъпен — самият той е с доживотна присъда за убийство“.

— О, господи! — изпъшка Карен. Още дори не беше видяла досието, но случаят вече се превръщаше в поръчение от ада.

 

 

Къркалди

Минаваше десет, когато Карен влезе в дома си, понесла куп папки и готова рибна вечеря. Никога не я напускаше усещането, че само си играе на домакиня. То може би се дължеше донякъде и на самата къща — продукт на серийното строителство от шейсетте години в един гъсто населен квартал на север от Къркалди. Беше от онези жилищни райони, в които човек си купува първото жилище, надявайки се искрено да не остане там до края на живота си. Предградие с ниско ниво на престъпност, място, на което можеш да пуснеш децата да играят на улицата, стига да не живееш на някоя от главните улици. На това място родителите се бояха от пътни произшествия, не от отвличания. Карен така и не можеше да си спомни защо купи къщата — но навремето идеята й се бе сторила добра. Предполагаше, че е била привлечена от факта, че къщата се предлагаше напълно обзаведена, вероятно от човек, който си е създавал представата за вътрешно обзавеждане от някое телевизионно предаване за разработка на нови жилищни комплекси. Така че тя купи и мебелировката заедно с къщата, включително и картините по стените. Не я беше грижа, че не е избирала лично вещите, сред които протичаше животът й. Така или иначе те не се различаваха много от нещата, които би избрала сама, а й спестиха неприятната необходимост да прекара цял неделен ден в ИКЕА. Пък и никой не би отрекъл, че обстановката изглеждаше сто пъти по-добре от претъпканото жилище с мебели с пъстри тапицерии на цветчета, обитавано от родителите й. Майка й все се надяваше, че тя ще се промени, но това надали щеше да се случи. През свободните уикенди на Карен не й трябваше нищо друго, освен да излезе да хапне къри с приятели и да прекарва значителен период от време на дивана пред телевизора, гледайки футболни мачове и стари филми. Подреждането на дома не я вълнуваше.

Тя струпа всичко, което носеше, на масата в трапезарията, и отиде да си вземе чиния и прибори. Все още спазваше известни стандарти, да му се не види. Хвърли палтото си на един стол и седна да се храни. Отвори една от папките и се зачете, докато ядеше. Още преди това беше прехвърлила папките по случая Грант и си беше записала въпросите, които я интересуваха. Сега най-сетне имаше възможност да прегледа материалите, които Фил беше събрал за нея.

Както и бе очаквала, първоначалната информация за изчезването не би могла да бъде по-пестелива. По онова време изчезването на неженен зрял мъж без деца, при това с предистория на клинична депресия, почти не докосваше съзнанието на полицията. Това нямаше нищо общо с факта, че миньорската стачка беше натоварила до крайност наличния персонал на полицията — причината беше съвсем различна: просто по онова време търсенето на изчезнали лица не беше приоритет. Освен ако не ставаше дума за малки деца и привлекателни млади жени. Дори сега единствено сведенията за психическите проблеми на Анди Кар биха гарантирали умерен интерес към случая.

Сестра му Анджи бе съобщила за изчезването му на Бъдни вечер. Не се появил в дома на родителите им за традиционното семейно посрещане на празника. Анджи, която се била върнала за празниците от колежа, в който се готвела за учителка, оставила няколко съобщения на телефонния му секретар седмица по-рано — искала да го покани да излязат и да пийнат по нещо. Анди не отговорил, което не било нещо необичайно. Открай време се бил посветил на работата си, а от началото на стачката се бил превърнал направо в работохолик.

После, срещу Бъдни вечер, госпожа Кар й признала, че Анди бил в отпуск по болест заради депресията. Анджи убедила баща си да я откара до къщичката на Анди в гората край Уиймс. Тя била пуста и студена, в хладилника нямало никаква прясна храна. Една бележка била подпряна на захарницата на кухненската маса. Колкото и да е учудващо, бяха се сетили да я сложат в плик и да я приложат в папката.

„Ако четете това, вероятно се тревожите за мен, но тревогите ви са излишни. Дойде ми до гуша. Много ми се насъбра, а аз вече не мога да издържам. Ще се махна, за да си дойдат нещата по местата.

Анди.“

Написаното не звучеше съвсем като прощално писмо на самоубиец, но ако човек намери труп до такава бележка, не го приема като жертва на убийство. Сестра му беше казала, че той обичал да ходи из планините. Карен разбираше защо униформеният колега, който е отишъл да огледа къщата и гористата околност, не е препоръчал да се предприеме нещо друго, освен да се разпрати информация за търсенето до останалите полицейски централи в Шотландия. В папката имаше бележка с различен почерк, която уведомяваше, че през 1992 година Анджи Кар е подала молба брат й да бъде официално обявен за мъртъв и че молбата й е била удовлетворена.

Последната страница бе изписана с познатия почерк на Фил.

„Родителите на Анджи Кар загинали при потъването на ферибота край Зеебрюге. Анджи не можела да влезе във владение на наследството си, докато не получела документа, потвърждаващ, че Анди е мъртъв. Когато най-сетне завещанието влязло в действие, през 1993 година, тя продала всичко и заминала за Нова Зеландия. Дава уроци по пиано в дома си, в Нелсън, Саут Айлънд“.

По-долу бяха записани пълният адрес на Анджи и телефонният й номер.

Било й е много тежко, каза си Карен. Да изгубиш брат си и двамата си родители в рамките на няколко години е достатъчно тежко, дори ако не се налага да преминеш през процеса на официалното признаване на брат си за мъртъв. Нищо чудно, че е пожелала да заживее на другия край на света. А там, отбеляза Карен, в момента беше около единайсет и половина преди обяд. Напълно прилично време за обаждане по телефона.

Едно от малкото неща, които Карен бе купила за дома си, беше телефонен секретар, даващ възможност за дигитално записване на телефонните й разговори, които тя после можеше да прехвърля в компютъра си. Беше се опитала да убеди Макарона да купи няколко за канцеларията, но не успя да го впечатли. Вероятно, защото идеята не беше негова. Карен беше готова да се обзаложи, че нещо подобно скоро щеше да се появи в централния офис на криминалната полиция, представено като заслуга на самия помощник-началник Лийс. Какво от това. Поне сега можеше да ползва системата у дома и да изисква да й се осребряват разноските за разговорите.

При третото иззвъняване отговори жена. Шотландският й акцент можеше да се долови дори в краткото:

— Да, моля?

Карен се представи, после попита:

— С Анджи Кар ли разговарям?

— Бивша Кар, по мъж Макензи. За брат ми ли се обаждате? Да не би да сте го открили?

Гласът й звучеше развълнувано, почти радостно.

— Съжалявам, но не сме го открили.

— Знаете ли, той не се е самоубил. Винаги съм предполагала, че е станал жертва на злополука. Че е паднал някъде в планините. Колкото и тежка да е била депресията му, Анди никога не би се самоубил. Той не беше страхливец.

В гласа й се долавяше ясно нотка на предизвикателство.

— Съжалявам — каза Карен. — Наистина не мога да ви предложа никакви отговори. Но ние преразглеждаме събития от времето, когато той е изчезнал. Разследваме изчезването на Мик Прентис, и попаднахме на името на вашия брат.

— Мик Прентис — каза Анджи отвратено. — И той се оказа един приятел…

— Какво искате да кажете?

— Според мен това, че той стана стачкоизменник малко преди изчезването на Анди, не е съвпадение.

— Защо мислите така?

Настана кратко мълчание, после Анджи каза:

— Защото за него това би било най-тежкото предателство. Бяха приятели още от началното училище. Това, че Мик стана стачкоизменник, сигурно е разбило сърцето на Анди. Опасявам се, че го е очаквал.

— Кое ви кара да твърдите подобно нещо?

— Последния път, когато се видях с него, той вече знаеше, че нещо не е наред с Мик.