Вал Макдърмид
Владения на мрака (17)

Събота, 15 декември 1984
Нютън ъв Уиймс

Дори сутрин, когато тук не беше пълно с хора, чието присъствие би поддържало по-висока температура, в сградата на Миньорското дружество беше по-топло, отколкото в дома й — Джени отбеляза това още с влизането си. Не много, но осезаемо по-топло. Такива неща обикновено й убягваха, но точно днес тя се опитваше да мисли за каквото й да било друго, освен за изчезването на съпруга си. Поколеба се във фоайето, чудейки се накъде да се насочи. Помнеше смътно, че канцелариите на Националния миньорски профсъюз се намираха на горния етаж, затова и тръгна към богато украсеното с дърворезба стълбище. На площадката на първия етаж задачата й стана по-лесна. Достатъчно бе да се упъти натам, откъдето долиташе тих шум от разговори и се носеше цигарен дим.

Когато измина няколко ярда по коридора, видя една открехната врата — оттам идваха шумът и цигареният дим. Джени почука леко и шумът секна. После някакъв глас подвикна предпазливо:

— Влез!

Тя се промъкна плахо като мишка през открехнатата врата. Централната мебел в стаята беше голяма подковообразна маса, покрита с карирана мушама. Около нея бяха насядали мъже, изпаднали в различни степени на потиснатост. Джени трепна, когато осъзна, че е разпознала човека, който седеше на почетното място, макар да не го познаваше лично. Беше Мик Макгахи, бивш комунист, един от лидерите на шотландските миньори. Казваха, че той бил единственият човек, който можел да се възпротиви на „крал Артур“ и то така, че думата му да се чуе. Човекът, когото предшественикът му умишлено не беше допуснал до председателското място в профсъюза. Ако Джени получаваше по един паунд всеки път, когато някой кажеше пред нея колко по-различно би било всичко, ако Макгахи се бе заел със стачката, тя и семейството й биха били най-добре облечените и най-сити хора в Нютън ъв Уиймс.

— Съжалявам… — заекна тя. — Исках само да попитам…

Очите й се залутаха из стаята, докато тя се питаше на кого да ги спре.

— Спокойно, Джени — каза Бин Рийки. — Имахме кратко съвещание. Почти приключваме, нали, момчета?

Думите му бяха посрещнати с недоволно мърморене. Но Рийки, секретарят на местното дружество, умееше да успокоява разгорещилите се заседаващи и да придвижва нещата.

— Е, Джени, с какво можем да ти помогнем?

Искаше й се да остане насаме с него, но не събра смелост да помоли за това. Подкрепяйки своите мъже, жените бяха научили доста неща, но изправеха ли се пред тях, самоувереността им се стапяше. Тя си каза, че всичко ще бъде наред. Целият си съзнателен живот беше прекарала в този затворен свят, чийто център бяха мината и дружеството — тук нямаше тайни, профсъюзът беше и майка, и баща.

— Тревожа се за Мик — каза тя. Нямаше защо да увърта. — Излезе вчера сутринта и досега не се е върнал. Питах се дали…

Рийки подпря чело на пръстите си и го притисна така силно, че в средата му останаха редуващи се бели и червени линии. После изпъшка през стиснати зъби:

— Боже господи!

— Да не очакваш да ти повярваме, че не знаеш къде е? — попита с обвинителен тон Езра Макафърти, последният жител в селцето, който помнеше стачките и локаутите^[1] от двайсетте години на века.

— Разбира се, че не знам къде е — отвърна с плачлив тон Джени, но в гърдите й започна да се надига тъмен, вледеняващ страх. — Мислех, че може да е бил тук. Надявах се някой тук да знае къде е.

— Станаха шестима — каза Макгахи. Тя разпозна дълбокия му, плътен глас, който бе чувала на събрания на открито, и от интервютата по телевизията. Струваше й се странно, че се намира в едно помещение с него.

— Не разбирам — каза тя. — Какви шестима? Какво се е случило? — Очите на всички се бяха впили в нея. Чувстваше, че я гледат с презрение, но не можеше да разбере защо. — Да не би нещо да се е случило с Мик? Злополука ли е имало?

— Нещо се е случило, няма съмнение — каза Макгахи. — По всичко личи, че мъжът ви е заминал като стачкоизменник за Нотингам.

Думите му като че ли изкараха въздуха от дробовете й. Тя спря за миг да диша в желанието й около нея да се образува мехурче, от което да отскочат чутите думи. Не беше възможно. Не и Мик. Тя поклати ожесточено и безмълвно глава. Думите започнаха да проникват в съзнанието й, но тя все още не можеше да разбере нищо.

— Знаехме за петима… предполагахме, че може да има и други… винаги има предатели в редиците… разочаровани… винаги е бил човек на профсъюза.

— Не — каза Джени. — Той не би постъпил така.

— А по какъв друг начин ще обясниш отсъствието му? — попита Рийки. — Нали ти самата дойде тук да го търсиш. Знаем, че снощи за там е заминал микробус, пълен със стачкоизменници. И че поне един от тях е приятел на твоя Мик. Къде другаде би могъл да бъде, по дяволите?