Бри Диспейн
Изгубеният светец (9)

Осма глава
„Депото“

Същата вечер

„Истината е, че това е може би най-тъпото нещо, което някога съм правила“ — мислех си аз, докато слушах откаченото шумолене на взетите назаем винилови панталони. Звукът така ме разсейваше, че не видях пукнатината на тротоара и червеният ми кожен ботуш на висок ток, който Ейприл настоя да обуя, пропадна.

Тя ме прихвана, преди да падна.

— Трудно се ходи с тях, нали?

— За панталоните ли говориш или за ботушите? — изръмжах аз. — Всъщност, я кажи, ти защо имаш винилови панталони?

— За костюма за Хелоуин. Ще се облека като Лейди Гага. — Тя показа розовото боди с пайети, което беше комбинирала с дънково яке и черна минипола. — Много отива с панталоните. — Направо супер. Отивам в нощен клуб за пръв път и половината от дрехите ми са от костюм за Хелоуин. Хванах се през кръста, за да скрия голия си корем. Червеното дантелено боди беше твърде късо, а аз не харесвах и не носех такива, но Ейприл ми забрани да слагам вълненото си яке, защото съм щяла да скапя „тоалета“.

Не само че бях облечена като шантаж, ами бях само на две пресечки от Маркъм — най-ужасната улица в северозападните щати — при това, след като се беше стъмнило. Да, със сигурност това се нареждаше на челно място сред всички глупости, които бях вършила, Ейприл погледна листа, който стискаше, след това се завъртя в кръг и огледа, сградите.

— Май това е адресът, но на мен изобщо не ми прилича на клуб.

Бях така разконцентрирана заради нелепите си дрехи и вероятността да ни ограбят или нападнат напълно непознати, че дори не бях обърнала внимание на архитектурата наоколо. Вдигнах поглед към сградата, пред която, бяхме застанали. Беше дълга и широка, със заковани прозорци, а огромна верига стягаше разкривената двойна врата. Под краката си усетих лека вибрация.

— Тук не е ли изоставената гара, за която непрекъснато говорят по новините? Нали трябвало да я разрушат? Ейприл сви рамене.

— Знам, само че ще му откъсна висулките на скапаняка, ако не ми върне двайсетачката. Той ме измами.

Направих две крачки към сградата. Вибрациите станаха по-силни, гъделичкаха ме през подметките и заплашваха да пречупят десетсантиметровите токове. Направих още две крачки и сега вече усетих вибрациите с ушите си. Музиката идваше отблизо, дали не бликаше под нас? Ако не бяха силите ми, със сигурност нямаше да я доловя.

— Не те е измамил — отвърнах. — Мисля, че открихме мястото. — „Депото“? Гара? Връзва се, нали?

— Май да — съгласи се тя. — Само че тук всичко е заковано.

Дадох знак на Ейприл да ме последва, докато вървях успоредно на вибрациите, отстрани на сградата, а след това по тясната уличка между гарата и изоставен склад. „Тъпачка тъпачка, тъпачка“ — повтарях си на всяка крачка, но това беше единственият начин да открия Джуд и нямах никакво намерение да се откажа точно сега. На улицата се чу свирене на гуми, някакъв мъж изкрещя и аз забързах, докато не попаднах пред метална врата отстрани на сградата. Стори ми се по-модерна от стегнатите с вериги врати отпред. Вибрациите, които долитаха зад нея, бяха по-силни и аз дори долових далечния ритъм на техно.

— Май е тук.

— Сигурна ли си? Не ми прилича на входа на клуб. Не трябва ли да има биячи, някой да виси отпред? — Наперената допреди малко Ейприл се беше свила. Пребледнялото й лице издаваше, че колкото се надява да влезем, толкова се надява и да не ни пуснат без фалшиви лични карти. Аз пък досега не се бях замисляла по този въпрос.

Натиснах дръжката, но някакво резе на вратата пречеше да се отвори. Тогава забелязах слота за карти и малката червена светлина.

— Ако искаме да влезем трябва да пъхнем картата. — Извадих я от джоба си — много по-сложна задача, отколкото изглежда, когато панталоните ти са от винил — и я пъхнах в нещо като пост терминал за кредитни карти. Светлинката стана зелена, чу се силно прищракване и резето се вдигна.

Натиснах дръжката. Вратата се отвори и вълна техномузика плисна на улицата.

— Готова ли си? — попитах Ейприл.

— Май да… — Тя подръпна късата си поличка. — Да, готова съм — отвърна с разтреперан глас. — Да действаме.

Непосредствено след вратата започваше дълго стълбище. Стиснах парапета и се помолих да не падна заради високите токове, докато се спусках по циментовите стъпала. В края имаше отворена врата, през която влязохме в клуба. Вътре жужеше като кошер от гърчещи се хора, пулсиращи светлини, музика, а от дансинга в средата се разнасяше мъгла, от тавана бяха спуснати плазмени телевизори с размерите на автомобили. Групи момчета, повечето двайсетина годишни и дори по-млади, се бяха скупчили пред екраните. Те ревяха от възторг и подвикваха, докато играеха видеоигри, повечето свързани със стрелба, коли и полуголи жени. Сред геймърите имаше и няколко момичета — облечени оскъдно като онези на екраните. Другите жени, които съвсем не бяха много, бяха насядали на бара в далечния край на клуба или танцуваха на дансинга с корсети или кожени бюстиета, очевидно с намерението да се представят за „мъжки момичета“ и да привличат погледите.

Момчетата в просторното заведение представляваха странна смесица от контета и поклонници на готическото. Никога досега не бях виждала толкова много гнусни косми по лицето, прилепнали панталони, пиърсинг и татуировки. Спомних си партито, на което попаднах в стария апартамент на Даниъл на Маркъм Стрийт — откъдето избягах уплашена. А това тук бе точно мястото, от което винаги си бях представяла, че възрастните в Роуз Крест бягат като от огън, че от подобни места тръгват историите за чудовището на Маркъм Стрийт.

— Ето ги компютрите — посочи Ейприл. Гласът й продължаваше да потреперва. — Джуд се е свързал с мен от тук. — Тръгна към редицата тесни метални маси със занитени за тях лаптопи в далечния край на клуба, настрани от суматохата.

— Какво правиш? Мислех, че няма да се набиваме на очи.

— Ти се крий. Оглеждай се за брат си, поразпитай. Аз обаче съм примамката. — Тя бухна къдриците си и нацупи розовите си устнички. — Ако Джуд е тук, искам да ме види. Само така ще го примамя да се покаже.

— Не съм убедена, че идеята ти е добра. — Дори от тъмния ъгъл ми стана ясно, че привличаме повече внимание, отколкото ми се искаше. Знам, че Ейприл излъчваше сексапил с избора си на дрехи, но дънковото й яке и розовото бюстие с пайети изпъкваха като неонов надпис: „Здрасти, аз тъпа баровка и напълно уязвима сред черната кожа и пиърсинга“. Аз може и да бях с винилови панталони, но изглеждах точно толкова не на място, колкото и тя.

— Ако Джуд е тук, най-вероятно ще дойде при мен. Така че ти се крий и следи какво става. — Ейприл тръгна към компютрите. Тръсна прелъстително русите си къдрици и седна пред единия компютър. Трепнах, когато забелязах колко невинно изглежда, както бе седнала на показ.

Реших да пообиколя заведението, да огледам за Джуд и същевременно да наблюдавам как се справя Ейприл. Направих едно кръгче из клуба, без да срещна ничий поглед, но след това разбрах, че се налага да поразпитам, ако искам да открия Джуд. За кратко останах в един ъгъл, събрах кураж, след това сред момчетата пред гейм стерилните забелязах човек, когото познавах. Татуировките криеха възрастта им, но едва ли бяха по-големи от мен, а един, който беше седнал с безжична игра отстрани на групата, имаше идиотска брадичка, която ми се стори твърде позната.

Беше приятелят на Пийт… Тай. Огледах се и се запитах дали и Пийт не е някъде наблизо, защото той беше последният човек, на когото исках да се натъкна — но, изглежда, Тай беше дошъл сам. Знам, че този тип снощи ме блъсна в тухлена стена, но се надявах да е все още уплашен, че Даниъл натръшка приятелите му и да не ми създава неприятности, ако се опитам да го поразпитам. Освен това ми се стори по-кротък в сравнение с другите момчета.

Той трескаво натискаше бутоните и не спираше да повтаря „Хайде, хайде“, така че не забеляза, когато се настаних до него. Тъкмо се канех да го докосна по рамото, когато татуираният до него скочи и започна да отправя мръсотии към екрана.

— Кой ме уби? — ревеше.

Тай остави контролера на металната маса и се опита да се измъкне, но разбеснелият се геймър го сграбчи за якето с такава сила, че краката му провиснаха над циментовия под.

— Ти ли ме уби, бе? — изрева геймърът в лицето на Тай.

— Извинявай, човече — отвърна с разтреперан гласец той, — ама никога досега не я бях играл тази игра.

— Кой е пуснал този нов посерко тук?

Геймърът запрати Тай на стола му. Той политна назад и едва не ме събори. Скочих от мястото си тъкмо навреме. Геймърът продължи да крещи на Тай, след това блъсна друго момче, което нямаше нищо общо с разправията. Ако така се отнасяха към новодошлите, значи трябваше да се измъкна бързо, преди да стане голяма разправия. Обърнах се, готова да се покрия някъде, но едва направила няколко неуверени крачки на скапаните токове, се натъкнах на тухлена стена с бархетна риза.

— Опа, леко. Добре ли си?

Я, тухлената стена можела да говори.

Отстъпих крачка назад и вдигнах поглед. Бях се забила право в гърдите на някакъв тип с бархетна риза. Сведе към мен зелените си очи.

— Извинявай — свих се аз и отстъпих още крачка. — Изобщо не те видях. Не можех да си обясня как не съм го видяла досега. Мислех си, че аз изпъквам, но как бе възможно да не забележа подобен тип на подобно място? Модата в клуба се ограничаваше до индигово и какви ли не нюанси на черното, а този тип се беше докарал в зелена бархетна риза, светлосини дънки и широк колан със старинна бронзова катарама, която приличаше на звездата на тексаски шериф, косата му беше с цвета на млечен шоколад, щръкнала изпод синя бейзболна шапка, а по загорялото му лице нямаше никакви откачени белези или гнусни косми. Сведох поглед. Очаквах да е с каубойски ботуши, но се оказа, че е със сиви маратонки на „Найки“ и добре че беше с тях, иначе щеше да прилича на заблудил се фермер.

Усмихна ми се приятелски — на загорелите бузи като издялани с длето намигнаха трапчинки — и стисна лакътя ми с топлите си пръсти.

— Красиво момиче като теб трябва да внимава повече на подобни места — рече и ме отдръпна от разправията зад мен.

— Да, така е. Знам. Много се извинявам.

Едрата му мазолеста ръка продължаваше да стиска лакътя ми, думите „красиво, момиче като теб“ се запечатаха в ума ми. Прехапах устни, когато усетих как по бузите ми се разлива топлина. Искаше ми се да се извиня, да избягам и да се скрия в тоалетната или където успея.

Усмивката му стана по-широка и ми направи впечатление, че у него имаше нещо — може би формата на устата, тонът му, които ми се сториха, колкото и да беше необяснимо, много познати. Също както когато усетиш аромата на ябълков пай с карамел на Деня на благодарността, след като цяла година не си вкусвала. В този момент осъзнах, че поради същата причина този тип изпъкваше като премазан почернял нокът в заведението и може би затова се почувствах в безопасност и се осмелих да го попитам за Джуд.

— Слушай, може ли да те попитам нещо?

Той пусна лакътя ми. Зелените му очи се стрелнаха към геймърите, които продължаваха да крещят на няколко метра от нас, след това отново ме погледна.

— Разбира се, красавице.

— Ти… О-ох! — Покрих ушите си с ръце, когато болката прониза тъпанчетата ми и слухът ми се усили десетократно. Вибрациите от музиката бяха убийствени, но смесени с крясъците на играчите и звуковите ефекти от няколко различни видеоигри, пуснати едновременно, бяха нетърпими. — Няма значение — намръщих се и се отдръпнах.

— Добре ли си? — Гласът му прозвуча толкова близо, та имах чувството, че тъпанчетата ми ще се спукат.

Помахах му с ръка и се оттеглих в един празен ъгъл. Поех си дъх десетина пъти и се съсредоточих да пресея звуците, както ме беше учил Даниъл. След известно време най-сетне успях да разгранича музиката, която дънеше от стереоуредбата, от воя на видеоигрите, а сетне долових и по-тихите човешки разговори. Геймърите обсъждаха стратегии за покоряване на следващото ниво, един се опитваше да убеди момичето Вероника да се прибере с него, момчета пред една от игрите ми крещяха, друг питаше къде може да се уреди с малко хероин.

Неочаквано различих остри женски крясъци.

— Престани! Остави ме на мира.

Обърнах се към гласа, защото разбрах, че това не е звуков ефект от някоя игра. Бях се разсеяла и не обръщах внимание на Ейприл, а ето че тя вече не седеше пред лаптопа, където я оставих. Беше се изправила и се опитваше да отблъсне някакъв тип в кожено яке, който я стискаше за китката. Друг беше застанал зад нея, вплел пръсти в косата й. Ейприл се опитваше да се извърне, за да го отблъсне, но момчето с коженото яке я притискаше до себе си. Тя изпищя. Звукът ме преряза.

Краката ме боляха от нахлулите сили и аз се изстрелях за секунди към другия край на заведението.

— Да танцуваме — нареди непознатият на Ейприл и я притисна до себе си.

Тя писна отново. Звукът едва не спука тъпанчетата ми. Това беше добре, защото означаваше, че силите ми действат — поне за момента. Приближих се до типовете и с тон, който издаваше, че не ми пука от никого и от нищо, наредих:

— Пусни я.

Двамата ме погледнаха и се изсмяха. Този, който беше стиснал косата на Ейприл, я пусна и ми се усмихна. Беше млад, вероятно на деветнайсет, но един от зъбите му липсваше, а останалите бяха пожълтели — вероятно от годините, в които е пушил, ако можеше да се съди по миризмата. Усетих и друг мирис, от който настръхнах цялата. Не можах да определя откъде ми е познат. Мускулите ми се напрегнаха, когато той се приближи.

— Май птиченцето си е довело и приятелка. Според теб за колко танца ще станат?

— Поне за три — отвърна другият, който стискаше Ейприл.

— Гадост! — Тя го ритна, но той се изсмя.

Тези типове ме дразнеха — дори повече, отколкото Пийт и противните му приятели — и се радвах, че силите ми напират. Не бях в настроение да се правя на дама, изпаднала в беда.

— Косата на тази ми харесва повече — сподели жълтозъбият, и протегна едрата си мръсна ръка към тъмните ми къдрици.

Усетих прилива на сили, когато замахнах и пернах ръката му, преди да ме е докоснал. За секунда той ме погледна слисано. Тръсна ръка, сякаш го бях наранила. След това усмивката му стана по-широка.

— У тази има истински хъс. Харесва ми.

Отново посегна и преди да се усетя, бях заела поза да се боксирам, както ме учеше Даниъл. Отново отбих ръката му и отскочих назад. Когато посегна за трети път, мускулите ми пламнаха от топлина. Вдигнах крак и високият ток се заби право в корема му. Усетих силата си, въпреки това се изненадах, когато той полетя назад. Блъсна се в приятеля си. Онзи с коженото яке изпусна Ейприл и двамата се намериха един върху друг пред компютрите.

Стиснах Ейприл за ръката. Тъкмо се канеше да се спасим с бягство, когато усетих железни пръсти да стискат глезена ми. Ръката ме подръпна. Изгубих равновесие, пуснах Ейприл и тя се строполи назад върху циментовия под.

Шумът и движението неочаквано застинаха, сякаш времето забави своя ход. Усещах единствено изгаряща болка в глезена и как Ейприл се опитва да ми помогне да се изправя. Силите ме бяха напуснали. Усетих ги как се изплъзнаха в мига, в който паднах на земята. Тръснах глава и усетих, че всичко е нормално.

Болката от глезена се премести към коляното. Може би защото силите ме напуснаха внезапно, но силата на ръката, която ме стискаше, ми се стори нечовешка, непознатият продължаваше да ме държи за крака, когато се надвеси над мен — жълтите му очи и гадният му дъх бяха на сантиметри от лицето ми. Вдигна юмрук.

— Ах, ти, малка мръс…

— СПРИ! — изкрещя някой. Не беше никакъв крясък. Прозвуча като команда. Жълтозъбият пусна крака ми почти веднага и се отдръпна.

— И това ако не е добрият самарянин — отбеляза приятелят му. — Ти пък какво искаш?

— Момичетата са с мен — разпореди се властният глас, така че се разкарайте от погледа ми, при това веднага! Жълтозъбият се отдръпна на около три метра, а приятелят му, замърмори:

— Все тая. Забавлявай се с тях.

След тези думи се скри сред тълпата зяпачи, които ни бяха наобиколили.

Все още бях объркана, по-точно шокирана, когато разбрах, че някой се е привел над мен и ми подава ръка. Отначало едва го виждах заради блестящите светлини и мъглата от дансинга, но когато най-сетне различих чертите му, ахнах.

Не знам кой очаквах да ми се притече на помощ — може би Даниъл ме беше проследил тайно или пък Джуд беше изпълзял от скривалището си, когато е видял сестра си и приятелката си в беда — но определено не очаквах момчето с бархетната риза да ме спаси.