Бри Диспейн
Изгубеният светец (13)

Дванайсета глава.
Добрият самарянин

В училище, на следващия ден

В понеделник почти всички бяха развълнувани от новината за новия учител по религия. Тъй като повечето преподаватели в академия „Холи Тринити“ бяха на средна възраст, толкова млад нов човек (макар и само на външен вид) очевидно бе интересна тема за разговор.

— Чух, че бил готин — отбеляза Ейприл, докато отивахме към кабинета по религия — последният ни час за деня.

Радвах се на компанията й, тъй като двамата с Даниъл днес очевидно се избягвахме. Аз поне го избягвах. Предпочетох да седна до Ейприл в задната част на кабинета по изкуство, тъй като партньорката й за тези часове беше болна и отсъстваше. През по-голямата част от часа Ейприл скицираше модели за костюми. Въпреки че нямах никакво намерение да ходя с виолетово пурпурна наметка с огромни инициали от пайети МВ (момичето вълк!) на гърба, сърце не ми даваше да й съобщя, че съм наказана и вече не тренирам, че ако Даниъл, Гейбриъл и татко се наложеха, никога през живота си нямаше да облека нито един от моделите. Сега обаче ми се искаше тя да обсъжда до побъркване подходящите за борба с престъпността обувки, защото нямаше никакво желание да се занимава с тънкостите на религията с Гейбриъл или пастор Сейнт Мун, или който и да беше.

Ейприл въздъхна и влезе в стаята.

— Да, готин е. Всъщност точната дума е мъжествен, нали? Готин се отнася за момчета, но…

Наведох се към нея.

— Нали знаеш, че е върколак на осемстотин и трийсет години?

— Какво? — Ейприл ми зададе поне още десет въпроса на един дъх, но истината беше, че аз се изключих.

Гейбриъл беше застанал до бюрото на Даниъл. Разглеждаха някакъв лист в ръката на Даниъл. Знаех, че мога да включа супер слуха си — изведнъж стана съвсем лесно да контролирам силите си — за да подслушам разговора, но не ми беше приятно да използвам способностите си, за да шпионирам приятеля си. Освен това знаех, че мога да отида при тях и да попитам какво става. И без това обикновено седях до Даниъл. Само че този път не бях готова да разговарям с когото и да било от тях. Тъй като снощи Даниъл не направи никакво усилие да ми проговори, камо ли да се извини, задето беше излъгал за онази вечер и задето се обърна срещу мен, аз поведох Ейприл, която не спираше да дрънка, към противоположния край на стаята.

— Здрасти, Грейс — поздрави, Мия Нагамацу, след като седнах пред нея.

— Здрасти — усмихнах й се. Направих го, защото Ейприл най-сетне щеше да спре да ми задава въпроси за Гейбриъл и за върколака у него.

— Вече не идваш никъде с нас.

Свих рамене. Така стана, когато двете с Ейприл престанахме да сме приятелки. Между нас съществуваше неизречено споразумение, че тя ще запази общите ни приятелки Мия, Клер и Лейн. Обикновено обядваха заедно в кафене „Роуз Крест“, докато аз си стоях в кабинета по изкуство и работех заедно с Даниъл, а понякога и с Кейти Съмърс. Само че днес Даниъл изчезна нанякъде в мига, в който чу звънеца, така че само ние с Кейти останахме да работим над рисунките си — а тя съвсем не беше бъбрива, когато Даниъл го нямаше.

— Да — потвърди Клер, — много ни липсваш.

— Благодаря, момичета.

— Вие с Даниъл, да не би да сте скъсали? — кимна Мия към седналия в другия край на стаята Даниъл. — Обикновено сте неразделни. Сякаш по поръчка той ме погледна. Погледите ни се срещнаха за миг и той ми се усмихна. В изражението му се прокрадна тъга и сърцето ми се сви.

Какво ставаше с него?

— Не — отвърнах. — Просто реших днес да направя промяна. — Неочаквано усетих нужда да скъся разстоянието между нас с Даниъл. Да, вярно е, че той ме излъга и не ме подкрепи, когато имах нужда от него, но беше очевидно, че преживява нещо. Мразех се, задето реагирах глупаво, задето не бях до него в онзи момент. Ето че Кейти Съмърс се възползва и се настани на свободното място до Даниъл, където обикновено седях аз. Наведе се към него и попита нещо. Той ми обърна гръб и й отговори.

Звънецът би. С огромно нежелание насочих вниманието си към Гейбриъл, докато се представяше. Записа „Пастор Сейнт Мун“ на бялата дъска в предната част на стаята. Запитах се защо използва това име. Беше името на сестра му по мъж, а не неговото.

— Нов съм в Роуз Крест, но знам, че сте познавали чичо ми Доналд Сейнт Мун, по-известен като Дон Муни. Едва сдържах смеха си. Мисълта, че Дон е чичо на Гейбриъл, ми се стори забавна — по-скоро той му беше пра-пра пра-пра на десета степен праплеменник.

— Ще продължа от там, откъдето господин Шамуей е прекъснал. Кой от вас помни какво сте обсъждали миналата седмица?

Кейти вдигна ръка.

— Започнахме обсъждане на притчата за добрия самарянин. Последния път, когато господин Шамуей беше тук, прочетохме какво пише в Библията.

— Грейс — обърна се Гейбриъл към мен, — би ли ни разказала каквото знаеш за добрия самарянин?

— Какво? — Единствената ми мисъл в този момент беше за момче в кожено яке — Нейтън Талбът или Добрия самарянин, както го нарекоха, когато спря боя в клуба. Не можех да се отърся от образа на Талбът, когато се надвеси над мен, докато лежах на пода, а зад него се стелеше мъгла от дансинга. Прогоних образа. Беше глупаво да мисля за него, а и Гейбриъл имаше предвид нещо съвсем различно.

— Би ли обобщила историята? — помоли той.

— Да, разбира се.

— Стани, за да те виждат всички.

Изправих се.

— Един евреин бил обран, пребит и зарязан край пътя, защото крадците го помислили за мъртъв. Двама богати евреи го видели, но не направили нищо, защото се уплашили. След това един самарянин^[1] — евреите ги мразели — го видял, съжалил се над него, пренесъл го до един хан и платил, за да се погрижат за него.

— Какво означава това според теб?

Замислих се за момент.

— Означава, че ако ти се предостави възможност и има как да помогнеш на някого, но не направиш нищо, защото се страхуваш или ти е неудобно, или нещо подобно, тогава и ти си също толкова лош, колкото и хората, които са сторили злината.

— Добър анализ — отвърна той. — Благодаря. Тъкмо се канех да седна, когато нещо в обяснението ме притесни.

— Това не означава ли, че ако притежаваш уменията да помогнеш на някого, не трябва да се колебаеш? Искам да кажа, че добрият самарянин е можел просто да продължи както двамата евреи. Той обаче е предпочел да направи нещо по въпроса. Това го превръща в герой. Не е позволил на страха да му попречи.

— Да, но самарянинът не е тръгнал да търси бандитите. Помогнал е на ранения от състрадание и желание да направи добро. Насилието и боят не са отговорът.

— Ами ако се води война? Ами ако се е разгоряла битка между доброто и злото? Не трябва ли в този случай да отвърнем на огъня с огън? — Погледнах към Даниъл. Нали така беше описал причината, поради която Господ бил създал урбат — в битката между дявола и демоните Господ създал свои воини, които да защитят човешкия род. Той им дал същността на най-силния звяр във високопланинската им гора — древните вълци — за да „отвърнат на огъня с огън“. — Погледнах отново към Гейбриъл. — Когато водиш война със злото, тогава е коренно различно, нали? Понякога трябва да използваш крайна тактика, за да защитиш любимите си хора.

Гейбриъл прочисти гърлото си.

— Повярвай, Грейс, видял съм какво представлява войната. Не искаш да я преживееш.

Не знаех какво да отговоря, затова двамата с Гейбриъл останахме загледани един в друг за момент, докато не чух гласа на Клер зад мен.

— В Близкият изток ли сте били?

Той примигна и я погледна.

— Извинявай, би ли повторила?

— Близкият изток. Войната. Брат ми беше в Ирак.

Гейбриъл отстъпи крачка назад.

— А, да. Бил съм в Близкият изток.

— Как е там?

— Не помня. Беше отдавна. — Говореше тихо, толкова тихо, че едва ли всички чуха отговора.

Седнах отново и отворих тетрадката си.

— Какво ще кажете да се заемем с урока — предложи Гейбриъл на класа. — Разбрах, че сте обсъждали принципите на госпъла, но аз твърдо вярвам, че трябва да се обръща достатъчно внимание на уроците, които трябва да научим. Ще практикуваме онова, което проповядваме, ако може така да се каже. Ако мога да съдя от онова, което господин Шамуей е планирал за следващите няколко седмици, той е мислел по същия начин. — Гейбриъл пристъпи към дъската и написа с големи букви „Проект по религия за горния курс“.

— Господин Шамуей е имал планове да въведе нови изисквания за всички, които завършват тази година. Искал е всеки от вас да положи трийсет часа труд в полза на общността преди междусрочната ваканция. Според мен идеята му е великолепна и имам намерение да продължа делото му.

Изпънах гръб. Значи това е била изненадата, за която господин Шамуей се шегуваше, преди да напусне.

— Трийсет часа ли? — Крис Конуей, синът на директора, престана да рисува пламтящи черепи в тетрадката си. Останах изненадана, че обръщаше внимание. — Остават само още две седмици до междусрочната ваканция. Няма начин да стане. — Това са приблизително петнайсет часа на седмица. Не е невъзможно, а и аз ще ви пускам по един час по-рано всеки ден, за да успеете.

— Каквото поискаме ли можем да правим? — полюбопитства Ейприл. — Мога да правя бижута за децата в детската болница.

— Всъщност господин Шамуей вече ви е определил проекти. Ще работим с група от фондация „Рок Кениън“.

— Приютът в града е техен, нали? — попитах аз.

— Точно така, Грейс.

— Много се извинявам, но нашите няма да ме пуснат да работя в приют — обади се Кейти. — Не ме пускат в града, откакто се появиха невидимите бандити.

— Затова ще се разделим на две групи. Едната ще бъде близо до дома. Господин Шамуей е възнамерявал едната група да работи на доброволни начала с фондация „Рок Кениън“ в центъра им в Оук Парк. Аз обаче ще направя малка промяна. Предполагам повечето от вас знаят какво се е случило в близкия магазин за хранителни стоки. Разбрах, че собственикът имал нужда от помощ, за да може магазинът му отново да стъпи на крака. Има предостатъчно работа по почистването и ремонта, така че можем да работим там през следващите седмици.

— Даниъл Калби ще води групата, която ще работи за господин Дей. Онези от вас, на които не им позволяват да пътуват или имат друга работа след училище, ще влязат в тази група. Господин Шамуей вече се е свързал с настойниците ви, за да получи разрешение, и е разделил класа на две групи. При Даниъл са имената на онези, които остават в Роуз Крест.

Даниъл размаха листа, който бяха изготвили заедно с Гейбриъл.

— Даниъл, ще ти трябва помощник-капитан.

Понечих да вдигна ръка, но се кълна, че Даниъл нарочно ме пренебрегна.

— Младата госпожица до Даниъл, как се казваш?

— Кейти Съмърс — отвърна тя. — С удоволствие ще стана помощник-капитан.

— Добре — съгласи се той. — Помогни на Даниъл да раздаде инструкции на всички от списъка.

„Браво, върхът“ — помислих си аз. Отново вдигнах ръка.

— Искам и аз да съм в групата, която ще работи в магазина на господин Дей. Вече съм помагала с почистването.

— Всъщност, Грейс — обърна ми най-сетне внимание Гейбриъл, — господин Шамуей те е определил за капитан на втората група и аз съм напълно съгласен с избора му. Твоят екип ще работи с фондация „Рок Кениън“ като част от проекта им „Добър самарянин“. Ще бъдете разделени на двойки и прикрепени към шофьор, който ще ви откарва при различните им проекти в града и съседните градчета. Може да разнасяте храна, да работите в детския клуб, да помагате на възрастните с домакинските им задължения, изобщо, с каквото се налага. Тази група ще се погрижи за нуждите на общността.

— Кофти работа — обади се Крис. — Баща ми няма да ни пусне да се мотаем извън училището.

— Всъщност баща ти ще помогне на първата група днес. Според мен от теб ще излезе чудесен помощник-капитан.

И това ако не е върхът. Крис едва ли беше участвал и в един проект през последните три години. Единствената причина, поради която още не го бяха изхвърлили от академията, беше, че баща му е директор. Вече си представях как върша съвсем сама цялата работа.

Тъкмо се канех да недоволствам и да продължа да настоявам да ме прехвърлят в групата на Даниъл, когато осъзнах, че ми се предоставя съвършената възможност отново да потърся Джуд в града. Може пък да успея да се измъкна, да отскоча до „Депото“, този път инкогнито, или да отскоча някъде наоколо.

— Добре — съгласих се. — Кога започваме?

 

 

В училищния автобус

Гейбриъл не се шегуваше, когато каза, че господин Шамуей е уредил всичко. Беше взел подписи от родителите ни и щяхме да започнем работа незабавно.

Половината от класа отиде в магазина заедно с Даниъл и Гейбриъл, докато останалите се качихме в автобуса заедно с директор Конуей. Мислех, че няма да предприемем нищо чак до следващия ден, но Гейбриъл ни убеди, че трябвало да се заемем със задачата още миналия петък, че хората от „Рок Кениън“ нямали търпение да им се притечем на помощ. Нямах нищо против това неочаквано развитие на нещата, тъй като означаваше, че ще отида в града още по-рано, отколкото очаквах. Само че директор Конуей ни уведоми, че сме щели да се срещнем с групата на добрите самаряни по средата на пътя, в Епъл Вали. Много малко от нас щяха да отидат в града — всичко зависеше от програмата на шофьора.

Раздадох листовките, които получих от Гейбриъл, преди да се качим в автобуса. Той вече ни беше разделил по двойки и на мен ми предстоеше да работя с Крис, както се опасявах, че ще стане. Когато автобусът спря, слязохме на паркинга, където ни чакаха ванове с логото на „Рок Кениън“ — две стиснати ръце.

— Шофьорът ще ви върне тук след два часа, след това се качваме обратно в автобуса и отиваме в училището — обяснявах аз. След това групата се пръсна и аз останах с директор Конуей, за да се уверя, че всички са се качили в правилните ванове. Обзе ме завист, докато махах на Ейприл и Клер, когато потеглиха, седнали до жена на средна възраст зад волана на един от вановете. На моя лист пишеше, че трябва да съм с Ван 8, но на паркинга бяха спрели само седем и сега всички бяха заминали. Останахме аз, Крис и директорът.

— Странно — отбеляза господин Конуей. — Ще поговоря с директора, за да проверя къде е последният ван. — Той извади мобилния си телефон и влезе в центъра. Двамата с Крис останахме на паркинга. Вятърът рошеше косата ми. Потрих ръце. Тази година есента беше неестествено топла, но ето че сега ми се прииска да си бях взела поне едно леко яке. Надявах се последният ван да не се бави прекалено дълго.

— Тъпа работа — оплака се Крис. — Изчезвам.

Метна раницата на гръб и потегли нанякъде.

— Ти къде тръгна? — провикнах се след него.

— Малко по-надолу видях една галерия с магазини. Ще се върна след два часа, преди автобусът да тръгне.

— Ванът е тук — посочих бял ван с черни стъкла и стиснатите ръце, който тъкмо влизаше на паркинга.

— Все тая — отвърна той, без да спира.

Белият ван спря пред мен. Не ми стана никак приятно, че не мога да виждам през прозорците. Едно е да се качиш с напълно непознат в някакъв ван, когато поне един твой съученик е с теб, съвсем друго да съм сама. Никак не ми стана приятно. Настръхнах цялата и се поколебах, докато чаках на тротоара. Някой свали прозорец от страната на пътника.

— Идваш ли? — попита дълбок глас. Все още не бях видяла шофьора. Обърнах се към центъра с надеждата директор Конуей да излезе.

— Трябва да тръгваме, ако искаме да се върнем навреме за училищния автобус.

Взех си раницата и тръгнах към вана. Задържах вратата отворена, защото се канех да кажа на шофьора да тръгне без мен.

— Грейс Дивайн? — ахна шофьорът. Усмихна ми се изпод бейзболната шапка. Ръкавите на бархетната риза бяха навити до лактите. — Нали ти казах, че пак ще се видим.

За малко да падна. Стиснах дръжката на вратата.

— Нейтън Талбът? Какво, за бога, правиш тук?