Бри Диспейн
Изгубеният светец (20)

Деветнайсета глава.
Последното изпитание

На следващия ден

След като се прибрах от клуба, не можах да мигна. Съжалих, че съм си тръгнала, преди да се появят Кралете на сенките, но същевременно си давах сметка, че трябваше да се махна от Пийт. Освен това се питах дали съм постъпила правилно, като не казвах нищо на Даниъл.

Въпреки това така и не успявах да му призная истината.

Ако Талбът беше открил и проследил Кралете, това означаваше, че сме по-близо до Джуд. Така че не можех да рискувам някой да се намеси и да провали нещата. Двамата с Даниъл седнахме един до друг — както обикновено — в часа по изкуство. Той ми подаде пастелите, когато го помолих, а пък аз кимнах, когато той предложи да използвам по-тъмно синьо от досегашното. Човек би казал, че бяхме двама непознати, които са принудени да седнат на една маса в кафенето. Почти не се поглеждахме, докато разговаряхме.

Въздъхнах едва доловимо, когато Кейти се присламчи до масата ни, за да попита Даниъл дали една от четките й случайно не е останала при него. Дразнех се от начина, по който тя го гледаше. Мразех лъскавата и коса, готината й прическа, готината лента за коса и готиното цвете от панделка над ухото.

Даниъл отвори чантата си и извади четката й. Запитах се дали не я е взел, докато са работили вчера в апартамента. Тя не докосна ли пръстите му, когато той й я подаде?

— Добре ли си, Грейс? — попита тя.

Дори не й отговорих.

Зарадвах се на звънеца, защото означаваше, че мога да отида в следващия кабинет, а нямах търпение да мине и последният час, за да се махна от училище, от всички около мен и да се заеме с проекта „Добър самарянин“. Исках да се видя с Талбът. Исках да поговоря с човек, който ме разбираше. Най-много исках да разбера дали снощи е открил Кралете.

Преди да тръгна към автобуса, спрях до шкафчето си. Не успях да намеря кода, който Талбът ми беше дал, и реших да го потърся още веднъж. Нямаше го. Треснах вратата на шкафчето и се канех да тръгвам, когато видях Кейти отново. Носеше кутия бои за постери и се беше насочила към главния коридор.

Сигурно двамата с Даниъл щяха да рисуват нови.

Какъв късмет за нея, че брат й беше съсипал старите — така можеше да прекара повече време с гаджето ми, без никой да й пречи. Много удобно, наистина. А пък изборът на време беше твърде подозрителен. Тя слухтеше в кабинета по изкуство, когато двамата с Даниъл обсъждахме пикника, а сега от мен се очакваше да повярвам, че кризата я е сполетяла по същото време.

Гадината се опитва да ти го открадне.

Стиснах юмруци, докато тя минаваше покрай мен.

Трябва да й дадеш урок.

Присвих очи, докато я наблюдавах как върви. Един удар щеше да е напълно достатъчен, за да я запратя в шкафчетата. Боята щеше да плисна навсякъде. Освен това щяха да успея да се измъкна, преди някой да разбере какво съм направила.

— Грейс!

Обърнах се, когато чух името си. Ейприл тичаше по коридора. Отново погледнах Кейти. Вече беше късно да направя каквото и да било.

— Грейс — рече Ейприл. — Мили боже, няма да повярваш кой ми прати есемес!

Погледнах я.

Тя ме наблюдаваше също като кокер шпаньол, но този път изражението й не издаваше вълнение. Това беше достатъчно, за да прогоня мислите за Кейти.

— Кой?

Тя стисна ръката ми и се приближи към мен.

— Джуд — прошепна. — Поне така си мисля. Номерът е блокиран, но трябва да е той.

Подаде ми яркорозовия си мобилен телефон. Беше залепила лъскави камъчета във формата на буквата „Е“ на гърба. Ръката ми трепереше, докато поемах телефона и четях есемеса. „Кажи й да стои настрани. Времето изтича. Тя е точно където те я искат.“

— Това ли е? — попитах. — Нищо друго ли няма? — След като си правеше труд да изпраща есемеси, защо тогава беше толкова лаконичен? Все едно че е бил в безсъзнание или нещо подобно.

— Това е всичко — отвърна Ейприл. — Той е, нали?

— Така мисля. — Кой друг би изпратил подобен есемес?

— Какво означава?

— Означава, че сме на прав път. — Подхвърлих телефона на Ейприл и тръгнахме към автобуса. След като Джуд ми казваше да стоя настрани, това означаваше, че съм се доближила. Да не би да ме е видял снощи в клуба? Дали знаеше, че Талбът е проследил двама от кралете на сенките — само предполагах, че ги е проследил. Трябваше да се свържа с Талбът незабавно.

Единственият проблем беше, че тъкмо преди автобусът да потегли, Гейбриъл се качи и заяви, че днес той щял да ни придружава. Случваше се за пръв път от началото на проекта. Запитах се дали мрази града, но Даниъл обясни, че първата седмица Гейбриъл щял да работи с първата група, след това да се прехвърли на втората. Защо обаче му трябвате да избере точно днес, за да дойде с нас? Трябваше да намеря начин да тръгна с Талбът, без Гейбриъл да го надуши.

Гейбриъл застана в предната част на автобуса, докато пътувахме към центъра на фондацията в Епъл Вали. Той заговори за днешните ни задачи, но думите му прозвучаха като проповед. Извадих мобилния, изключих звука и изпратих есемес на Талбът.

Аз: „911! Джуд е пуснал есемес на Ейприл!“

Талбът отговори веднага: „?! Какво пише?“

Повторих съдържанието на есемеса на Джуд. След това добавих: „Според мен сме на прав път. Ти какво откри снощи?“

Талбът: „Ще ти кажа, когато пристигнеш. Приготвил съм ти изненада.“

Аз: „Проблем. Гейбриъл е в автобуса.“

Талбът: „Ма… му“.

Аз: „Чакай ме от другата страна на сградата. Ще намеря начин да се измъкна.“

Талбът: „Става.“

Аз: „Каква е изненадата?“

Талбът: „Ще видиш…“

Десет секунди по-късно: „Донеси кола.“

Продължавах да ровя в раницата, когато автобусът спря пред центъра.

— По дяволите — измърморих аз.

— Какво търсиш? — полюбопитства Ейприл.

— Кола — прошепнах аз и вдигнах поглед към Гейбриъл, докато слизаше от автобуса. — Сигурна съм, че в петък го оставих в чантата. Сега обаче не мога да го открия.

— Ами… — Тя дръпна ципа на своята чанта и пъхна вътре ръце. — Само не се сърди. — Извади кола ми — по-точно нещо, което приличаше на моя кол, само че дръжката беше обсипана с яркосини кристалчета и камъни, които наподобяваха диаманти.

— Украсила си го с лъскави камъчета!

— Да… Изненада — подхвърли Ейприл. — Само защото преследваш гнусни твари, не означава, че не можеш да го правиш стилно.

 

 

По-късно

Слязохме от автобуса на паркинга, където ни очакваха вановете — всички, с изключение на вана на Талбът. Класът се скупчи около Гейбриъл, който продължаваше да говори за нещо, така че се оказа сравнително лесно, когато прошепнах на Клер и Ейприл, че отивам до тоалетната, и се измъкнах успешно. Влязох в сградата, промъкнах се покрай — рецепционистката и се отправих към изхода от другата страна. Талбът беше спрял вана под огромен дъб на източния паркинг. Обърнах се, за да се уверя, че никой не ме наблюдава, след това се качих.

Той ме посрещна с доволна усмивка.

— По всичко изглежда, че най-сетне влиянието ми си казва думата. Ставаш все по-добра в промъкването.

— Нали е част от работата — отвърнах аз. — Кажи какво откри? Къде е изненадата ми?

— Казах ти, че ще видиш. — Усмивката му стана двойно по-широка от обикновено и той подкара вана към града, в обратната посока на залата по бойни изкуства, където обикновено тренирахме. Опитах се да го разпитам какво се е случило в клуба, след като си тръгнах, но той мълчеше.

— Ще видиш — заяви с напевен глас. Прииска ми се да го ударя, защото сърцето ми тръпнеше от нетърпение.

Талбът спря вана до стар блок близо до библиотека „Тидуел“. Виждах началото на уличката, където спасихме жената от гелала с пистолета.

— Хайде, казвай — подканих го и забарабаних с пръсти по таблото.

— Малко след като си тръгна, дойдоха Кралете. Обикалях след тях из клуба и чух един от тях да казва „Джуд“.

— Наистина ли? — Сърцето ми заблъска. — Как можах да не остана? — Ти какво направи след това?

— Проследих ги дотук — посочи жилищния блок. — Май открихме следа, която ще ни отведе при бандата… и брат ти.

— А ти какво направи? Разпита ли ги?

— Не. Сега ще ги разпитаме.

— И аз ли? — Стори ми се, че сърцето ми спира да бие. — Аз не…

— Готова си, Грейс. Знам, че сме тренирали само седмица, но това ти е достатъчно, малката. Знам, че ще се справиш.

Протегна ръка.

— Къде ти е колът?

Извадих го от раницата.

Талбът измърмори нещо — сякаш се опитваше да потисне смеха си, когато видя цветните камъчета.

— Ейприл — уточних аз.

— А-ха. — Хвана ръката ми и вдигна ръкава. Постави лъскавия кол над китката, след това спусна отгоре ръкава. — За всеки случай. Ако ти потрябва.

— Да не би да искаш да кажеш, че ще вляза сама?

Талбът кимна. Задържа ръката ми в своята известно време, след това ме пусна и плъзна пръсти по врата ми. Те се заиграха с верижката от бяло злато, на което беше висулката от лунен камък. Не исках докосването му да ме кара да потръпвам, но не можех да го спра. Тъкмо се канех да го помоля да премести ръка и да му напомня, че има граница, която няма да пресичаме, когато усетих подръпване, пропукваме и той смъкна висулката от врата ми.

— Какво правиш? — Посегнах да я взема.

Той я отдръпна.

— Така само се издаваш, Грейс. Качваш се горе и се преструваш на уплашено агънце, а ако Кралете видят това чудо, веднага ще разберат коя си.

— Имам нужда от нея.

— Напротив, Грейс, нямаш. Вече съм ти казвал. Това — вдигна лунния камък — те спира също толкова, колкото Даниъл и Гейбриъл. Те не вярват в теб. Те нямат представа на какво си способна. Не те познават, както аз те познавам. Освен това никога няма да разбереш на какво си способна, ако не се отървеш от всичко онова, което те спира. — Той сложи висулката в предния джоб на раницата, след това стисна раменете ми. Погледна ме с пронизващите си зелени очи, които сякаш излъчваха същата завладяваща магия, както и в клуба. — Приеми го за последното изпитание. Покажи ми, че си готова да бъдеш истинска небесна хрътка.

 

 

В апартамента

Почуках на вратата на апартамента и изчаках цели трийсет удара на сърцето, преди да почукам втори път. Чувствах се гола и уязвима без лунния камък, който не бях сваляла повече от десет месеца.

— Ехо — провикнах се аз със сладко гласче, което едва-едва притреперваше. — Има ли някой вкъщи? Трябва ми помощ.

Знаех, че Талбът ме наблюдава. Не знаех откъде, но усещах присъствието му някъде наблизо.

Чук как подът в апартамента изскърца и вратата се отвори. Някакъв тийнейджър надникна през пролуката. Приличаше на най-обикновено градско хлапе без бъдеще и възможности — брадата му беше набола, очите му бяха подпухнали и зачервени, сякаш го бях изтръгнала от неспокоен сън — но от миризмата на вкиснало мляко разбрах, че е гелал.

— Здрасти — започнах приятелски и му помахах с ръката, в която не криех оръжие. — Колата ми се скапа, а мобилният ми не работи. — Навих една от къдриците си на пръста и направих балонче с дъвката. Опитвах се да имитирам Ейприл. — Може ли да използвам твоя телефон? Няма да ти отнема повече от секунда. Той оглеждаше къдрицата, която навивах на пръста си. Ухили се. Зъбите му бяха жълти и два липсваха.

— Дадено, сладурано. — Отвори вратата по-широко. — Влизай.

Мускулите ми се напрегнаха, а стомахът ми се сви на топка. Познах противната му усмивка. Това беше същият нещастник, който заедно с приятеля си тормозеше Ейприл в „Депото“. Същият изрод ми беше стиснал крака като в менгеме, него изритах в корема. Беше ми се сторило, че е в състояние да прекърши костите ми с голи ръце. Аз пък бях облечена съвсем различно от клуба — нямаше ги виниловите панталони на мъжко момиче, нито опушения грим — така че той едва ли щеше да ме познае веднага.

Потиснах инстинкта, който ми нашепваше да бягам, и му се усмихнах по най-милия и невинен начин, докато прекрачвах прага и влизах във влажния апартамент. В стаята нямаше мебели, само смачкани одеяла, нахвърлени в един ъгъл, направени като гнездо. Нямаше телевизор, нито канапе, нито столове. Нямаше и телефон на стената. Талбът каза, че бил проследил демоните дотук, но нещо не се връзваше.

Доколкото виждах, този живееше сам в апартамента и нямаше намерение да остава дълго.

— Косата ти ми харесва — подхвърли той. Престорих се, че не чувам как дръпва резето, след като затвори вратата.

— А къде ти е телефонът? — попитах.

— А — изръмжа той дрезгаво. Пристъпи по-близо зад мен. — Забравих да ти кажа. Нямам телефон.

Тялото ми трепна, когато ме сграбчи за косата и ме придърпа към себе си. Другата му ръка обви врата ми. Усетих как ноктите му се удължават, докато напипваше пулса на гърлото.

— Жалко — отвърнах аз мило и извих китка. Колът се изплъзна от ръкава и аз го стиснах.

— Какво? — попита той, напълно объркан. Сигурна съм, че очакваше да се разпищя.

— Няма да можеш да повикаш помощ. — Усетих прилив на сили и настъпих босия му крак. Костите на пръстите изхрущяха под тока ми.

Той изпищя и пусна врата ми. Стиснах ръката му, извих я и го метнах през рамо. Той се тръшна по гръб, а на лицето му се беше изписал шок. Присви очи и изръмжа към мен.

— Стори ми се, че те познавам отнякъде. Ти си киселата мръсница от клуба. — Скочи на крака и се хвърли към мен с протегнати нокти. — Те ли те изпратиха?

Отбих атаката и го ритнах по краката.

— Кой да ме е изпратил? Демонът се блъсна в стената, но се завъртя към мен.

— Казахме им, че искаме да се разкараме, и той каза да се махаме. — Изсмя се.

Блъснах го настрани и вдигнах юмруци, готова да се отбранявам. С едната ръка продължавах да стискам кола.

Той изръмжа към оръжието и замахна към него с ноктестата ръка. Аз отскочих и се отпуснах на пети.

— Въпреки това са те изпратили да ни погнеш, а? — попита, и отново ми се нахвърли. Да не би да говореше за бандата?

Използвах три от новите движения, за да го укротя и обездвижа.

— Те къде са? — попитах и забих коляно в корема му. — Къде е бандата? Как да ги открия? — Ритнах го в корема втори път.

Той се закашля.

— Ти не знаеш ли?

— Кажи ми къде да ги намеря! — Стиснах го за гърлото и го ударих в стената. Вдигнах кола над гърдите му. — Кажи ми къде да открия Кралете на сенките или както там се наричат. Кажи ми и ще ти пощадя живота.

Гаднярът се изсмя. Черна течност се процеждаше от ъгъла на устата му.

— След като искаш да откриеш глутницата, защо не попиташ Пазителя им?

— Какво?

Той се опита да се изсмее отново, но го задуши кашлица. Черна киселина опръска ръката ми, прогори кожата ми, но аз така и не го пуснах.

— Той е съвършеният измамник, нали? Какво ще кажеш? — попита демонът.

— Измамник ли? За кого говориш? Чух остро хрущене зад себе си и когато извърнах леко глава, видях как Талбът нахлува през вратата, размахал меча.

— Тал…

— Грейс, пази се!

Беше късно, защото изгубих концентрация и демонът с жълтите зъби замахна към мен, преди да успея да го спра. Ноктите му раздраха ръката ми. Нададох вой от болка и гняв, когато от раните шурна кръв. Пуснах го и отстъпих. Стиснах ръката си в опит да спра кръвта. Очите му издаваха, че е подивял от миризмата на кръвта ми. Отметна глава назад и ми се нахвърли също като лъв — протегнал нокти, отворил челюсти, готов да убива. Яростта пулсираше във вените ми, сграбчи сърцето ми. Замахнах с ранената ръка и забих кола в гърдите му. Дървото го прониза чак до обсипаната с пъстри камъчета дръжка. Изтеглих кола и черна киселинна кръв шурна от раната. Той се свлече по стената. Черната течност оплеска зелените олющени тапети, докато демонът рухваше на земята, сгърчен, стенещ… най-сетне се отпусна. Възвърнах самообладанието си навреме, за да отскоча, когато той избухна в тлееща локва киселина и дим.

Стиснах почернелия кол толкова силно, че изкуствените кристали се врязаха в дланта ми. Сърцето ми пърхаше като колибри в гърдите, а дъхът ми излизаше толкова бързо, сякаш бях вдигнала високо кръвно.

Отпуснах ръце на коленете и се опитах да си поема дъх, но се задавих от киселинните изпарения, които се вдигаха от локвата, останала след смъртта на демона. Олюлях се назад, усетих, че ми се вие свят, и тъкмо щях да се отпусна и да припадна, когато топли ръце стиснаха раменете ми.

Талбът ме обърна към себе си.

— Направи го, малката! Наистина го направи! Ела, ще празнуваме!

— Какво да празнуваме? Не измъкнах никаква информация от него… Мъртъв е… Провалих се.

— Пет пари не давам за информацията. Ще открием другия, който трябваше да е тук, и ще го накараме да проговори. Трябва да празнуваш, че уби първия си демон. Сега вече си истинска небесна хрътка.

— Така ли?

— Точно така. — Стисна раменете ми. Усмихна ми се и трапчинките му отново се появиха. — Как се чувстваш? Прекрасно е, нали?

Отвъд болката от окървавената ръка се чувствах замаяна, цялата тръпнех — не предполагах, че е възможно да изпитам подобно опиянение.

— Така е. — Поех си дълбоко дъх и щом шокът от стореното премина, осъзнах, че тръпна от удоволствие.

— Знаех си, че ще успееш, малката — Талбът стисна рамото ми.

След като е бил сигурен, че ще се справя сама, защо тогава нахлу? По всяка вероятност се е съмнявал, че ще се справя. Поне му доказах, че греши.

Вдигнах кола в разтрепераната си ръка.

— Наречи ме „малката“ още веднъж и ще нанижа и теб.

Талбът се разсмя и ме прегърна със силните си ръце.

— Права си, вече не си „малката“. — Притисна ме до себе си и ме погледна с искрящите си очи. — Наистина си невероятна, Грейс — рече тихо.

В следващия миг ръката му беше на бузата ми, а мазолестите му пръсти ме галеха. Наклони лицето ми към своето. Устните му бяха на един дъх разстояние от моите. Потръпваха с всяко вдишване и издишване, сякаш настояваха аз да скъся разстоянието.

Не успявах да помръдна.

— Може ли? — промълви. Поклатих глава едва забележимо, а устните ми почти докоснаха неговите.

— Моля те. — Топлият му дъх ме накара да потръпна.

— Не — прошепнах, но така и не намерих сили да се отдръпна. — Вече си имам някого.

— Само веднъж… Много те моля. Трябва да разбера какво е чувството.

Затворих очи и си представих как се отдавам на докосването на Талбът, а веднага след това си представих изражението на Даниъл, ако разбереше, че съм целунала друг. Извърнах глава, когато Талбът се опита да притисне устни към моите. Докосна бузата ми. Отпусна ръка от лицето ми.

Отдръпнах се от него и прекрачих към отворената врата.

— Трябва да тръгвам — изрекох с усилие.

— Защо? — попита. — Искаш го. Усещам, че го искаш. Престани да се дърпаш и да отричаш, че го искаш.

Гореща вълна заля тялото ми.

— Просто не мога.

Ноздрите му се разшириха, след това той сведе очи.

— Извинявай, Увлякох се от вълнение. Повече няма да се случи. — Направи стъпка към мен.

Вдигнах ръка, за да го спра и поклатих глава.

— Всичко е наред. И двамата се поувлякохме. Трябва да се връщам при автобуса.

Талбът бръкна в джоба си, за да извади ключовете от автомобила.

— Да вървим. Излязох от апартамента и се насочих към вана на паркинга. Чух стъпките на Талбът, но не се обърнах.