Бри Диспейн
Изгубеният светец (7)

Шеста глава.
Каквито бяхме

Събота сутринта

Към 4:30 се събудих схваната в леглото на Джеймс. Измъкнах се от стаята с надеждата той да поспи още поне два часа и се отпуснах в собственото си легло. Само че се въртях и мятах и колкото и да се опитвах, не успях да се отърся от съня, който ме беше събудил.

Странното беше, че сънят беше щастлив — спомен от уикенда, когато преди около пет години татко ни заведе с Даниъл и Джуд за риба в хижата на дядо Креймър. По онова време Даниел вече живееше с нас и аз сънувах как се шегува с мен, как аз се наслаждавах на всяка секунда от вниманието му. Тогава Джуд заяви, че Даниъл вече бил част от семейството ни и се надявал да бъде все така…

Сънувах живота такъв, какъвто беше едно време, какъвто ми се искаше да е досега — въпреки това ме потисна като страховит кошмар.

Най-сетне станах от леглото и отидох до бюрото. Започнах да вадя рисунките една по една, докато открих онази, над която работех в нощта, когато Джуд избяга. Беше рисунка на брат ми по спомен от риболова на вилата на дядо Креймър. Тогава заспах на бюрото, докато я рисувах, и се събудих няколко часа по-късно от писъците на мама. Беше открила бележката на Джуд на масата, в която той съобщаваше, че заминава, и оттогава душевното и умственото й състояние се промениха.

Оставих рисунката на бюрото и я огледах. Фонът беше готов, както и основните цветове, които бях подбрала за Джуд. Бях изпробвала новата техника, на която ме научи Даниъл, и се опитвах да се разсейвам с нея, докато чаках новини от болницата за състоянието му. Когато обаче открих, че брат ми ни е напуснал, така и не намерих сили да довърша започнатото. Може би просто изчаквах подходящия момент — той да се върне.

Отворих чекмедже на бюрото и извадих снимки, стегнати с ластик. Разрових ги, за да открия онази, която ми трябваше. На нея бях заедно с Даниъл и Джуд на една канара край езерото. Недояденият ни обяд беше в скутовете ни, а ние се бяхме прегърнали през раменете. Джуд ми правеше някакъв знак с ръка — протегнал три пръста. Почти го бях забравила. Измислихме си този знак през пролетта, когато бяхме тримата мускетари завинаги.

Извадих снимката.

Снощи бях решила, че не мога да постъпя в колеж заради сполетелите ни нещастия и си мислех, че мразя Джуд. Сега обаче знаех, че истинската причина, поради която не можех да отида в колеж, беше, че не можех да напусна дома, защото бях обещала на себе си, че когато Джуд се върне, ще бъда тук, за да му помогна по същия начин, по който бях помогнала на Даниъл.

Всички ми повтаряха да не търся Джуд. Като че ли очакваха да направя точно това. Може би защото знаеха, че трябва да го направя. Не владеех силите си, за да мога да вляза във физическа битка с когото и да било — вчерашната случка с Пийт и приятелите му го доказа — но това съвсем не означаваше, че не мога да открия Джуд. Можех да му помогна. Може би, ако го накарах да се прибере вкъщи, щеше да е различно. Щях да измисля как да му помогна да си върне живота по същия начин, по който помогнах и на Даниъл — както бях обещала, че ще направя — тогава може би татко щеше да престане да изчезва нанякъде, а състоянието на мама щеше да се нормализира и семейството ми щеше да бъде точно каквото го виждах в сънищата. Щеше да стане каквото исках да бъде. И тогава може би — просто се надявах — щях отново да започна да мисля за колеж и бъдеще.