Бри Диспейн
Изгубеният светец (15)

Четиринайсета глава.
Нормален живот

В автобуса

— Леле боже! — Ейприл плъзна сребърната гривна на китката си. — Първо, не мога да повярвам, че Талбът е открил гривната ми в клуба — тя трябваше да бъде гвоздеят на новата ми есенна колекция, но просто нямаше начин да се върна, за да си я потърся. Второ, не мога да повярвам, че той ти е бил шофьор. Трето, не мога да повярвам, че сте предотвратили грабеж. И четвърто, не мога да повярвам, че той е ур…

— Ш-ш-шт! — опитах се аз да й запуша устата с ръка. Седяхме сами в задната част на автобуса, но гласът й ставаше все по-гръмовен, докато изброяваше нещата, на които не можеше да повярва. Неочаквано се запитах дали постъпих правилно, като й казах истината. Ейприл изписка и се отдръпна от ръцете ми.

— Четвърто — зашепна високо тя, — фактът, че Талбът е скапан урбат, ловец на демони, направо ме побърква! — Тя почти изкрещя последната дума.

Пернах я и буквално я залепих за седалката, след което отново се опитах да й покрия устата. Тя се изкиска и ме отблъсна.

— Добре де, добре. Ще се постарая да говоря по-тихо. Само че тази работа е страхотна. Остави ме поне за малко да се покискам от кеф за срещата ти с Талбът.

— Добре — прошепнах, но ако директор Конуей или Гейбриъл… искам да кажа пастор Сейнт Мун открият, че съм била сама с Талбът, направо ще изперкат. Не трябва да разбират, че съм работила с него сама, камо ли какви сме ги вършили.

Ейприл повдигна бързо вежди.

— Няма нищо подобно… — сопнах се аз. — Освен това не искам Крис да загази, задето се чупи.

— Теб не те бива за лъжкиня. Виждам червените петна по шията ти.

Потрих врата си.

— Просто ми е топло.

— Да, сигурно.

— Ейприл, сериозно ти говоря. Няма такова нещо. Талбът е просто приятел. Знаеш какво изпитвам към Даниъл. — Говорех напълно сериозно, въпреки това вратът ми пламтеше и ме сърбеше. Извадих бутилката вода от раницата и отпих.

— А Даниъл какво ще каже? Всяко момче би се вкиснало, когато разбере, че приятелката му е била сама с готин пич… А и като те гледам колко ти е топло и как се потиш. Не мислиш ли, че Даниъл ще ревнува, че не е бил с теб?

Задавих се и едва не изплюх водата върху нея.

— Искам да кажа, че той сигурно би предпочел да е с теб, когато сритваш лошите… не че… нали се сещащ… не че си правила друго. — Тя направи странен жест с ръка, сякаш бях правила друго. — Освен ако вие двамата с Даниъл не сте го направили. Нали се сещаш… Не сте, нали? Защото чух…

— Не, не сме го правили с Даниъл, независимо какво разправят другите.

Благодарение на свръх слуха си и на клюките, които Лин Бишоп пускаше миналата година, знаех, че доста хора мислеха, че двамата с Даниъл „го правим“. Само че ние със сигурност не го правехме. Не че не бяхме мислили по въпроса или не искахме — щом видех Даниъл, сърцето ми потръпваше, а краката ми се подкосяваха.

Просто за мен сексът означаваше МНОГО.

Направо се побърквах, когато гледах разни тийнейджърски филми по телевизията, когато двама най-сетне се целунеха за пръв път и след това, ПРАС, две секунди по-късно, вече правеха секс. Знам, че не съм единствената, която мисли, че трябва да има още нещо, още няколко крачки между първата целувка и следващия етап. След като бях дъщеря на пастор, сексът ми се струваше още по-важен, отколкото за други хора.

В академия „Холи Тринити“ бяха пуснали смешката, че ако татко заместваше в часовете по религия, сигурно щеше да говори за въздържанието. И още нещо ще ви кажа. След като си слушала как баща ти чете лекция на приятелите ти за въздържанието, няма начин да ти е смешно.

Макар да ми се искаше, а бях сигурна, че искам да го направя с Даниъл, първият път трябваше да е специален, в подходящото време.

Притеснявах се, че желанието ми да изчакам няма да се хареса на Даниъл. През последните три години, след като той замина, бяхме живели коренно различен живот, той беше хойкал доста, ако мога така да се изразя. Едно от нещата, които обичах у Даниъл, беше, че той проявяваше изключително разбиране.

— Ти си различна от другите момичета — сподели веднъж той. — Ние сме различни. Обичам те. Искам всичко с теб да е прекрасно, дори това да означава, че трябва да чакам десет години.

Тогава се разсмях и отпуснах глава на рамото му.

— Няма да се наложи да чакаме чак толкова дълго.

— Както и да е. — Ейприл прекъсна мислите ми. — Според мен е добре, че изчаквате.

— Мисля, че да. — Само че покрай лъжите и разправиите, тайните, които неочаквано се появиха между нас, имах чувството, че подходящият момент така и няма да дойде. А не исках да чакам вечно.

— Ще му кажеш ли?

— Какво? На кого? — попитах.

— Ще кажеш ли на Даниъл за вас с Талбът?

— Вече ти казах, че няма понятие като нас с Талбът.

— Да, но би могло да има.

— Добре, няма да ти кажа нищо повече.

— Стига, де, знаеш, че само се шегувам. А ще му кажеш ли, че Талбът ти е бил шофьор? Знаеш, че ще се ядосва, задето е трябвало да разчиства „Дейс“ заедно с Кейти Съмърс, вместо да се бие редом до теб в града.

Май напоследък бях говорила твърде много пред Ейприл, но все още не й бях казала причината, поради която избягвах Даниъл през целия ден. Доколкото тя знаеше, той нямаше търпение да ме обучи да стана супергерой. Тя нямаше представа как ми беше обърнал гръб и за плана, който беше измислил.

— Да, ще му кажа.

Хрумна ми нова идея и тя донесе нова надежда. Когато Даниъл научеше как съм повалила онзи тип в уличката, щеше да разбере, че мога и сама да се грижа за себе си. Щеше да си промени мнението и да съжалява, че се е съгласил с Гейбриъл. Когато научеше, че съм помогнала да спасим жената, щеше да повярва отново в мен.

Може би тогава най-сетне щеше да разкрие тайната, която пазеше.

 

 

В училище

Не се наложи да чакам дълго, за да видя Даниъл. Той ме чакаше на паркинга пред училището, когато автобусът пристигна. Беше се облегнал на мотора си в черно и бяло, напъхал ръце в джобовете.

— Тръгвам — обърнах се към Ейприл и буквално затичах към Даниъл през почти празния паркинг. Канех се да го прегърна през врата и да му разкажа какво се случи в уличката с гелала и Талбът, но видях каменното му изражение. Напомни ми за Джуд. Леденостуден и нетрепващ.

— Здрасти — казах аз, но така и не го прегърнах. — Какво правиш тук?

— Баща ти искаше да е сигурен, че има кой да те закара до вас. Мислех, че ще се върнете по-рано. Започнах да се притеснявам.

— Извинявай — усмихнах се гузно.

Даниъл взе каската от задната част на мотора и ми я подаде. Струваше ми се странно, че настоява да си я слагам, след като аз притежавах свръхчовешката способност да се лекувам бързо, докато при него не беше така. Но пък една тежка травма на главата беше сред малкото наранявания, които можеха да убият един урбат — освен среброто и отровата на демон, включително и на върколак, ако не се излекуваше бързо — поне така бях чела. Може би тъкмо затова, когато чудовището, наречено баща на Даниъл, беше нападало тринайсетгодишното момче, се беше опитало да му разбие главата със счупената рамка на статива му. Опитвал се е да убие Даниъл.

Той се качи на мотора и аз седнах зад него. Беше притихнал, студен и аз не знаех как ще се почувства, ако го прегърна през кръста. Затова го прихванах леко отстрани.

Даниъл запали мотора и поехме по Кресънт Стрийт. Докато пътувахме, не се обърна към мен нито веднъж, през всичкото време гледаше напред.

Вечерният въздух ми се стори студен и тежък, изпълнен с всичко онова, което исках да му кажа, но неочаквано разбрах, че няма да мога. Наместих се на седалката и го пуснах, като разчитах, че свръхестественото ми равновесие ще ме опази. Как бе възможно да се чувствам в пълна безопасност, докато пътувах заедно с Талбът, а сега, с Даниъл, дори не знаех къде да си сложа ръцете?

Спряхме пред къщи. Даниъл спусна крака и изключи от скорост, но така и не загаси мотора. Очевидно нямаше намерение да се застоява.

— До утре.

Свалих каската и му я подадох. Той не докосна пръстите ми, когато я пое от мен. Отстъпих назад, готова да си тръгна.

Само че не можех.

Не можех за пореден път да оставя всичко без отговор. Не биваше да го допускам и миналия път, въпреки че първия път отключи силите ми.

— Какво, за бога, не е наред? — попитах. — За какво си ми сърдит?

Даниъл примигна. Въздъхна тихо, след това стисна устни.

— Извинявай, че избягах вчера. Извинявай, че цял ден не ти говоря. Просто знаех, че лъжеше за онази вечер. Освен това не можах да повярвам, че не ме подкрепи, когато бяхме с Гейбриъл. Вече не съм ядосана. — Беше ми минало в часа по религия, но така и нямах възможност да поговоря с него заради проекта. — „А след това прекарах цели два часа насаме с друго момче“ — но прецених, че моментът не беше подходящ да го занимавам с Талбът. — Просто искам да разбера защо се държиш по този начин. Не искам да ми се сърдиш. Повече не издържам.

— Вече ти казах. Не ти се сърдя, Грейс. Разтревожен съм.

Думите му ме стреснаха. Нали Джуд веднъж каза същото?

По онова време Даниъл тъкмо се беше върнал и Джуд настояваше да не общувам с него.

— За какво се тревожиш? Хайде, кажи ми, моля те.

Той стисна ръкохватките. Моторът избръмча. Отпусна глава назад и погледна към луната. Дълбоките му кафяви очи, които навремето наричах „кални локви“, се взираха нагоре, без да трепват. Орехът — осветен от лампата на верандата — точно зад него, бе съвършен фон за силуета му. Ако отношенията ни бяха различни, щях да извадя скицника, за да уловя красотата на момента. Сега обаче, докато Даниъл беше в подобно настроение, усетих как сърцето ми се сви от болка.

Прехапах долната си устна.

— Знам, че нещо не е наред, Даниъл. Можеш да лъжеш, колкото искаш, но се чете в очите ти. Изглеждаш както онази вечер, когато те целунах за пръв път под ореха. Тогава ти казах, че те обичам, и ти избяга, защото мислеше, че никога не би могъл да ме помолиш да те спася.

Той затвори очи. Понякога приличаше на истински ангел, честна дума.

— Само че аз те спасих. След толкова болка това беше единственото, заради което си струваше. — Докоснах рамото му. — Кажи ми какво става. Защо вече не искаш да тренираме? И къде беше онази вечер? Какво не искаш да ми кажеш?

Даниъл се отдръпна.

— Мислиш ли, че имам нещо общо с убийството на онзи Тайлър? — попита той. — Това ли ти се върти в главата?

— Не. Дори не ми е минавала подобна мисъл. — Отпуснах ръце отстрани. — Знам обаче, че не си бил у вас и не си гледал телевизия, както каза на полицаите. Освен това видях мотор като твоя пред един бар, когато се прибирах от „Депото“. Заведението се нарича „Нъкъл Грайндърс“, доколкото си спомням.

Даниъл ме стрелна с поглед. Дали знаеше за кое място говоря?

— Защо ми каза, че си болен, а след това си отишъл в бара? Имаш ли представа колко се притеснявам от подобни лъжи? — Бях го защитила пред Ейприл — казах й, че не би станал какъвто е бил преди — но вече не знаех какво да мисля.

— Търсех информация — отвърна той.

— За Джуд ли? — Изпитах облекчение. — Защо не ми каза? Даниъл наведе глава и затвори очи. Сякаш се молеше. След малко въздъхна дълбоко и пусна ръкохватките. Погледна ме с тъмните си очи. Преглътна с усилие.

— Винаги съм искал нормален живот, Грейс. Знаеш го много добре. Искам нормално семейство. Искам „Трентън“. Искам двамата с теб да имаме нормално бъдеще.

— Знам, Даниъл…

Единственият проблем беше, че нямах представа как да се впиша в представата му за нормален живот. Вече не. Не и с моето разпадащо се семейство. Не и с минималните шансове да се запиша в колеж. Не и със суперсилите, които нямаше да изчезнат просто така. Даниъл никога нямаше да води нормален живот с мен. За целта му трябваше, момиче като Кейти Съмърс.

— Значи разбираш защо искам да престанеш с глупостите да станеш небесна хрътка — заяви той. — Само че не разбирам защо тогава искаше да започна да тренирам. Ти ме накара да мисля, че мога да стана герой. Ти ме поведе по този път.

— Просто се опитвах да превърна лошото в нещо добро. Само че сгреших, Грейс. Гейбриъл е прав. Твърде опасно е. Няма да понеса да те изгубя заради проклятието.

— Няма да ме изгубиш. Аз няма да се променя. Дори да се променя, ти можеш да ме спасиш. Има лек…

— Ами ако не се получи, Грейс? Този лек не е сигурен. Не мисли, че е лесно, след като се превърнеш във върколак. Може да се окаже, че няма връщане назад. — Даниъл прокара пръсти през рошавата си руса коса. — Да не говорим, че е прекалено опасно. Не знам къде ми е бил умът. Ти не можеш да се мериш с един демон…

Затова ли се държеше толкова странно след разправията ми с Пийт? Не успях да отвърна на ударите, затова Даниъл мислеше, че съм неспособна.

Как само ми се искаше да му разкажа за случката в уличката и как повалих онзи гелал за секунди. Единственият проблем беше, че имаше и пистолет, насочен в главата ми… Но той трябваше да знае на какво съм способна.

Преди да кажа и дума, Даниъл протегна ръка и стисна моята.

— Грейси, единственото ми желание е да имаме нормално бъдеще — двамата заедно. Не знам дали е възможно. Не знам дали вселената ще ни позволи да го имаме. Не знам дори дали го заслужавам. — Преплете пръсти с моите. — Сигурен съм обаче, че ще го имам. Сведох поглед към преплетените ни пръсти. Как да му кажа за Талбът точно в този момент?

— Молбите за „Трентън“ трябва да са готови до един месец — напомни ми той. — Ти погледнала ли си изобщо твоята?

Поклатих глава. Не. Бях доста заета… — Все с неща, които според него не би трябвало да върша.

Даниъл пусна ръката ми. Докосна бузата ми с пръсти, след това привлече лицето ми към своето. Челата ни се докоснаха.

— Би ли го направила заради мен, Грейс? Можеш ли да забравиш тази работа с геройствата, преди някой да те нарани? Остави баща ти и Гейбриъл да търсят Джуд. Нека ти помогна да подготвиш молбата за „Трентън“. — Той изви леко глава и докосна устните ми със своите. Ласката му беше опияняваща, както винаги. — Моля те, Грейси — промълви до устните ми. — Бъдещето ми не означава нищо без теб.

— Добре — съгласих се. — Но знаеш, че не давам обещания.

Даниъл се разсмя тихо.

— Да, знам. Но ще се примиря и с това „добре“.

Усетих, че стискам лунния камък, докато устните му притискаха моите. Целувката му вля в краката ми болка, каквато изпитвах всеки път, когато имах нужда да потичам. Всяка клетка в тялото ми копнееше да се кача в скута на Даниъл на мотора, но след секунда той се отдръпна.

— Трябва да вървя — заяви. — Имам домашни, други неща за вършене. — Той наистина приемаше тази работа с колежа много сериозно. — Поне отвори молбата.

Кимнах. Останах да го наблюдавам от верандата, докато се отдалечаваше, след това влязох в къщата.

 

 

По-късно същата вечер

Седях на масата в кухнята, чинията с вечерята ми беше недокосната, молбата за „Трентън“ беше отворена пред мен. Извадих я от раницата, където стоеше от миналата седмица, когато Барлоу ми я даде. Едва сега счупих печата на плика. Както обикновено мама беше седнала да гледа новините, а аз четях изискванията — портфолио от двайсет и три творби, изпълнени с поне три различни средства, две препоръчителни писма, молба, дълга колкото колата на татко, ако се разгърнеше, и две есета.

— Я, „Трентън“ — възкликна татко, когато се приближи до масата. — Дойде време да попълваш молбата, а?

— Да.

Той посегна към първата страница и я прегледа.

— Казва ли се нещо за таксата?

Поклатих глава.

— Споменава се за финансова помощ в уебсайта им. Не знам обаче дали отговаряме на условията.

— Хм. — Татко остави молбата. — Все ще измислим нещо. Майка ти всеки месец отделяше част от заплатата си за вас. Ще вземем от тези пари, след като Джуд вече го няма…

Мама увеличи звука на телевизора. Очевидно говорехме твърде високо и й пречехме да слуша. Татко се наведе към ухото ми.

— Така ли беше през всичкото време, докато ме нямаше?

— Ту включваше, ту изключваше — отвърнах аз. — Понякога ставаше дори по-зле. Тази вечер поне хапна нещичко.

— Май е време отново да повикаме доктор Конърс.

Звукът на телевизора се увеличи още няколко децибела. Потрих едното си ухо.

— Да не оставиш есетата за последната минута. Те са най-трудната част.

— Знам — отвърнах и посегнах към бланката с въпросите за есета.

Татко ме погали по косата, след това стисна рамото ми.

— Просто не знам как ще се справим без теб. — Взе бележника си от плота и се отправи към кабинета си.

Погледнах въпросите. Първият беше по-лесен. „Кой творец е оказал най-голямо влияние върху работата ви и защо?“ Нямаше да ми е трудно да поработя над едно есе за Реноар или Касат — ако трябваше да избирам между двамата. Вторият въпрос обаче ме накара да се замисля. По-точно казано, ме обърка. „Как бихте използвали таланта си, за да направите света по-хубав?“

Все още мислех над въпроса, когато дочух какво казваха в репортаж по телевизията. Станах от масата, за да виждам екрана по-добре. Репортерът интервюираше жена в скъсана червена пола, която ми се стори смътно познато.

— Можех да умра — обясняваше тя. — Мъжът с пистолета каза, че щял да ме убие. Последва някакво светкавично движение и се появи непознатият, който дръпна маскирания от мен. Каза ми да бягам и аз хукнах. Изглежда, с него имаше момиче. Не ги огледах добре, но те ми спасиха живота.

Камерата се премести към репортера, застанал пред новинарския ван, паркиран в уличката отстрани на Тидуел Стрийт.

— След като е била спасена от неизвестно лице или лица, госпожа Тейлър отишла право в полицията. Когато властите пристигнали на местопрестъплението, открили единия от двамата маскирани, завързан за кофа за боклук. Властите все още не са успели да идентифицират мъжа, но го разпитват във връзка със серия подобни нападения, извършени в града през последните няколко седмици. Възможно е да е отговорен за убийството на Лиан Грийнуд, сервитьорката, открита мъртва в същия район в началото на месеца. Макар само един от нападателите на госпожа Тейлър да е заловен, от градската полиция са облекчени, че поне един опасен престъпник няма да върлува по улиците тази вечер.

Камерата се прехвърли на водещия — същия с бухналата коса от онази вечер.

— Благодаря ти, Карлос. По всичко изглежда, че трябва да благодарим на един или двама добри самаряни за извършения арест.

— Точно така — обади се репортерът пред вана. — Капитан Морис потвърди, че това не е първият случай в последните няколко седмици, в който неизвестен гражданин помага да бъде предотвратено престъпление. Може би има надежда, че на вълната от престъпления, която заля града със страх, ще бъде сложен край.

— Това е наистина добра новина, Карлос — отвърна водещият, след това пуснаха реклама.

Обзе ме приятно топло чувство. Пръстите ми трепереха, докато събирах бланките от масата. Погледнах отново въпроса за второто есе, преди да ги прибера в плика.

Как бихте използвали таланта си, за да направите света по-хубав?

Отнесох пакета в стаята си и го оставих на бюрото до отчайващо стария си компютър. Дръпнах панталоните в цвят каки, с които бях днес, и бръкнах в предния джоб. Ръката ми продължаваше да трепери, докато вадех смачканото листче и набирах от мобилния записания на него телефон.

— Ало? — прозвуча мъжки глас. Чувствителният ми слух долови музика, която звучеше като крясъци някъде в далечината. Сигурно се намираше в „Депото“.

— Талбът? Обажда се Грейс.

— Здрасти, малката. Как си?

Поех си дълбоко дъх, изпуснах го и едва тогава решително заговорих:

— Искам да ме обучаваш. Искам да открия брат си и се надявам да унищожим бандата, която тероризира целия град.

Талбът се разсмя.

— Мислех, че никога няма да го кажеш.