Бри Диспейн
Изгубеният светец (19)

Осемнайсета глава.
Танци с вълци

Неделя вечерта

Даниъл така и не ми се обади, но няколко часа по-късно получих есемес. „Извинявай. Сега не мога да говоря. Ще ти позвъня довечера.“

„Все ми е едно“, отговорих с есемес аз. Колкото повече часове минаваха, без да го чуя, толкова по-малко желание имах да разговарям с него. Поне така се опитвах да се убедя.

„Извинявай! Наистина съжалявам. В момента не мога да обясня. Ще звънна по-късно.“

Стиснах телефона в ръка и се запитах какво да отговоря. Опитвах се да се държа нормално, а усещах, че крие нещо от мен. Ядосах се, защото се превръщах в ужасна лицемерка. Най-лошото бе, че се чувствах празна. Отворих чекмеджето, за да пъхна телефона вътре, когато той иззвъня в ръката ми. Отговорих, без да поглеждам екрана, тъй като очаквах да е Даниъл, макар да твърдеше, че нямало как.

— Здрасти, малката. Готова ли си за бойни действия? — попита Талбът.

Вълнението помете чувството на празнота.

— Зависи какво си намислил.

— Да дебнем в „Депото“. От сигурно място научих, че двама от Кралете на сенките щели да бъдат там довечера. Предлагам да ги проследим и да разберем дали няма да ни отведат на някое интересно място.

Сърцето ми преля от вълнение, докато го слушах, но две секунди по-късно радостта угасна.

— Довечера ли? Не мога. Мама е поела по пътеката на войната. Казах й, че трябва да пиша доклад, за да се отърва от лепенето на етикети с цени за фестивала, за който ти разказвах. Да видиш само какви мехури имах по пръстите. Сигурно цяла вечер ще стоя затворена в стаята си…

— Да не би да ми казваш, че все още не съм те научил как да се измъкнеш тайно от собствената си къща? — попита Талбът. — Може пък да не те бива за истински мисии.

— Не… Ще се справя. Просто не знам дали трябва да го правя.

— Това е просто част от живота на супергероя, Грейс. Повечето престъпления се извършват след вечерния час. Ако искаш да откриеш Джуд, тогава започни да се отърсваш от задръжките си.

Погалих лунния камък.

— Много искам да открия Джуд.

— Добре. Ще те чакам на тротоара точно в десет. Така ще имаме предостатъчно време, за да се настаним, преди големите клечки да се появят.

— Ама…

— Искам да дойдеш с мен, Грейс.

Добре поне, че един човек искаше.

— Добре, ще те чакам.

— Супер — долових радостта в гласа му. — А, Грейс, още нещо.

— Какво?

— Не слагай онези винилови панталони. Ще се постараем да не се набиваме на очи.

 

 

Същата вечер

В 8:45 слязох на долния етаж, налях си чаша вода, задигнах ключовете за королата от кухненския плот и ги пъхнах в джоба си. През всичкото време повтарях колко съм уморена, как ми се иска да си легна рано, защото утре сутринта ме чакал важен тест. Татко хъркаше в креслото пред телевизора, книгата му беше подпряна на гърдите, затова не го събудих, но на мама пожелах лека нощ. Тя не ми обърна почти никакво внимание, тъй като беше заета с камарата етикети за благотворителната акция за Хелоуин. Отправих се към стаята си и докато се качвах, не спрях да се прозявам.

В девет точно си вързах косата на опашка, обух черни дънки и черна тениска с дълги ръкави (какво друго да облека, след като щяхме да наблюдаваме и да дебнем бандити?), след това пъхнах няколко възглавници под завивката, за да изглежда така, сякаш спя. (Знам, че беше тъпо, само че силата ми не беше в тайното измъкване.) След това отворих прозореца и излязох на стрехата. Застанах на самия край и огледах улицата, за да се уверя, че не се мярка никой. Когато се уверих, че хоризонтът е чист, скочих от покрива, превъртях се във въздуха и тупнах шумно близо до ореха. Почувствах се неописуемо горда от изпълнението си и ми се прииска някой де ме беше видял.

Добре че королата беше паркирана на алеята и в девет и петнайсет вече излизах на заден. Колата дрънчеше и се тресеше и аз се молех да потегли всеки път, след като спирах на някой светофар, но стигнах пред „Депото“ преди десет. Останах в колата, докато Талбът не спря до мен. Беше с пикап — син, осеян с петна ръжда, сякаш беше използван в някоя ферма в продължение на поне две десетилетия. Слязохме едновременно от автомобилите и застанахме на тротоара. Той беше облякъл риза в бяло и сиво, която имаше вид на изгладена, прибрана в прави дънки. За пръв път, откакто се запознахме, не беше нахлупил бейзболната шапка, а къдравата му шоколадова коса беше сресана и прибрана зад ушите. Пъхна пръсти в гайките на дънките, близо до огромната катарама във формата на шерифска значка.

Залюлях се на пети.

— Я кажи… донесе ли вкусотийки?

Талбът сви вежди.

— Защо?

— Няма ли да седим в колата и да се тъпчем с храна, да се наливаме с кафе, докато наблюдаваме кой влиза и излиза?

— Прекалено много телевизия гледаш. — Той докосна леко ръката ми. — Освен това защо ни е да висим в колата, след като можем да се позабавляваме вътре.

— Да се забавляваме ли? Вътре? — Погледнах го учудено.

— Ела. Хвана ме под ръка и ме поведе през улицата, след това по уличката между гарата и стария склад. Извади картата ключ от джоба си, за да отвори вратата. Слязохме по стълбите и ни обгърна облак музика и мъгла. Поколебах се на последното стъпало. Не бях сигурна дали искам да влизам отново в това заведение. Талбът, изглежда, усети защо не го следвам. Кимна ми окуражително и пусна ръката ми, след това ме прегърна през кръста и ме поведе.

— Само за шоуто — рече и устните му докоснаха ухото ми. — Този път никой няма да те тормози, след като знаят, че си с мен. — Притисна ме силно и влязохме навътре в клуба. Също както и в нощта, когато дойдох с Ейприл, хората буквално отскачаха от пътя му, докато се промъквахме към дансинга. Момчетата му кимаха, а момичетата ме зяпаха злобно намръщени. Не знам каква беше тази работа — дали от неговите вълчи феромони — но той сякаш командваше присъстващите в клуба. Дори притаих дъх, когато той преплете пръсти с моите.

Взрях се в смарагдовите му очи.

— Какво правиш? — прошепнах.

— Танцувай с мен — помоли той, след това ме изтегли сред гърчещата се тълпа. Парчето беше бързо, ритмично, увличаше и аз се оставих на пулсиращите движения. Талбът танцуваше енергично — съвсем не приличаше на фермерче — имах чувството, че е създаден за тази музика. Той владееше дансинга. Тялото му се поклащаше ритмично до моето, ръцете ни се докосваха, след това се отдръпваха. Сърцето ми препускаше като подивяло. Нямах сили да откъсна поглед от пронизващите му очи. Все едно ме беше пленил в транс като някой акх. Танцувахме по този начин в продължение на две песни, но след това музиката стана по-бавна и чувствена. Талбът прехвърли ръцете ми през врата си и ме прихвана през кръста. Привлече ме до себе си и ме притисна. Разпознах жадния поглед в пронизващите зелени очи. Даниъл ме гледаше по същия начин.

Усетих как гърлото ми се свива. Извърнах глава настрани и заоглеждах множеството, докато се питах кого ли търсим. Когато се обърнах отново към Талбът, той продължаваше да ме наблюдава все така напрегнато, без да мига.

— Нямали да търсим Кралете на сенките? — попитах аз.

— Ще ги търсим. Съмнявам се обаче, че ще дойдат в следващия час или два — Гласът му звучеше като тихо ръмжене — също като доволно мъркане.

— Час или два? Защо тогава дойдохме толкова рано? Нали каза, че не трябвало да се набиваме на очи?

— Най-добрият начин е като се преструваме, че се забавляваме. — Ръцете му се спуснаха към дупето ми. Притисна ме към себе си. — Между другото, тази вечер изглеждаш страхотно. Как се нарича тоалетът ти, „шпионски шик“ ли? Съвършен е за по-късно, когато ще сритам задниците на разни демони. — Той въздъхна, след това зарови нос в косата ми. — Перфектната вечер, нали? Може дори да ни остане време да хапнем в бара, преди Кралете да се появят. Потръпнах, макар на дансинга да беше доста топло. Замислих се над думите му, че вечерта била съвършена — малко танци, нещо за похапване и размазване на демони за десерт. Замислих се за изгладената му риза, пригладената коса и дори лекия мирис на тръпчив одеколон, който се усещаше по врата. Отпуснах ръце от раменете му и отстъпих крачка назад.

— Талбът, да не би да сме излезли на среща?

Той ме погледна така, сякаш бях напълно луда, и ме пусна.

— А, не. Нарича се наблюдение. Просто се опитваме да се впишем. — Пъхна палци под колана. — Извинявай, ако съм те накарал да се почувстваш неловко. Мислех, че нямаш нищо против тази роля. — След тези думи ми се усмихна глупаво и трапчинките му се показаха. — Толкова ли щеше да ти бъде неприятно, ако бяхме на среща? Можем да го обърнем на среща, ако кажеш.

Въздъхнах.

— Много добре знаеш, че си имам гадже.

— Защо тогава не е с теб и не ти помага?

— Сложно е… А ти си ми наставник. Не мога да прекрача чертата, ако ще ме обучаваш.

Той отпусна рамене и се загледа над главата ми.

— Извинявай, не исках да те разстройвам. Само че тази работа няма да се получи, ако не сме на една вълна…

Поклати глава и се разсмя. Залюля се на пети.

— Престани, само те изпитвам, малката. Толкова си самовлюбена. Бих казал, че е симпатично, но сигурно ще решиш, че ти се пускам.

— Браво — подхвърлих саркастично, въпреки това в мен остана чувството, че той се опитва да се прикрие.

Талбът се разсмя отново.

— Можем и да не танцуваме, ако не ти е приятно. Какво ще кажеш да донеса две питиета и ще седнем, докато чакаме Кралете.

— Не пия. Всъщност пия… Вода, такива неща. Но ти знаеш, че не пия. — Едва ли можеше да се получи по-зле.

— И аз нямам навик да купувам алкохол на непълнолетни. — Наблегна на последната дума, сякаш ми напомняше, че съм поне три или четири години по-млада от него. — Предполагам, че една кола няма да ти се отрази зле.

— Става.

Талбът поклати глава и тръгна бавно към бара. Отдръпнах се в края на дансинга и наблюдавах как двойка на бара се премести, за да може да поръча преди тях. Обърна се към мен и ми намигна. Изчервих се и се обърнах настрани. Кожата ми беше настръхнала, въпреки че в клуба беше горещо и задушно.

Усетих нечия ръка на рамото си и вдигнах поглед, учудена, че Талбът се връща толкова бързо, но настръхването се превърна в тръпка, когато видях кой е застанал до мен.

— Значи най-сетне реши да се позабавляваш с истински мъж — рече той и се опита да ме изтегли обратно на дансинга.

— Пусни ме Пийт. — Дръпнах ръка и инстинктивно я свих в юмрук. Във вените ми запулсира мощ. Представих си поне пет различни движения от айкидо, които можеха да го разреват като бебе. Заслужаваше го, след като беше докарал неприятности на Даниъл с полицията. — И се разкарай, за да не съжаляваш.

— Не съм забравил, че обичаш грубата игра. — Усмивката му ми се стори дори по-гнусна от грозната му брадичка. Прииска ми се да издера и двете от тъпото му лице. Забих нокти в дланите и си наложих да запазя спокойствие. Стига да поисках, лесно можех да му съдера кожата.

„Тогава действай — изръмжа гласът в ума ми: — Научи го никога повече да не ти се натрапва.“ Поклатих глава. Напоследък мислите ми изобщо не приличаха на моите. Отдръпнах се от Пийт.

Силите ми напираха. Мускулите ми се напрегнаха, готови за удар. Трябваше да се отдръпна от Пийт, преди да го нараня. Той се спусна след мен. Каза нещо, но аз се съсредоточих над решението си да не замахвам към него и дори не чух думите. Обърнах се и се канех да се втурна настрани, когато се сблъсках с Талбът. Той отскочи назад и колата в ръката му заля бялата му риза.

— Леко, Грейс, какво става? — Той се опита да избърше мокрото петно, без да разлее другата напитка.

Погледнах отново към Пийт. Беше забелязал Талбът и се беше отдръпнал, въпреки това напрежението в мускулите ми продължаваше да пулсира. Все още ми се искаше да го смачкам.

— Извинявай, Тал. Трябва да се разкарам оттук. — Потеглих към изхода.

Талбът остави питиетата на една маса и се втурна към мен.

— Моля те, не си тръгвай! — Стисна ръката ми тъкмо когато бях на стълбите и ме завъртя към себе си. На лицето му се беше изписала загриженост, въпреки че очите му се бяха присвили от гняв. — Онзи, който се влачеше след теб, направи ли ти нещо?

— Не и тази вечер — отвърнах. — Преди обаче го е правил. Имали сме си неприятности.

Ръката на Талбът трепереше, когато ме стисна за китката.

— Мога да се върна и да си поговоря с него. След това няма да те притеснява никога повече.

— Недей. Пийт не е от хората, които се вслушват в чужди думи.

— Тогава ще го накараме да се вслуша. Знаеш, че можем.

— Моля те, недей. Пийт не си заслужава. Затова е най-добре да си тръгна.

Той продължаваше да се тресе от гняв. Не исках да се връща и да започва разправия с Пийт. Пъхнах свободната си ръка в неговата и я стиснах лекичко.

— Би ли ме изпратил до колата. Трябва да се прибера, преди да е станало твърде късно.

— Остани — помоли тихо.

— Утре имам тест, а ти ще се справиш с Кралете на сенките по-добре без мен. Ако Пийт и приятелите му се опитат да създават проблеми, че съм в клуба, ще провалят шансовете ни да преследваме Кралете. Ти ще ги проследиш, а утре ще обсъдим информацията, която си събрал. Талбът въздъхна.

— Добре.

Позволих му да стисне ръката ми, да преплете пръсти с моите, докато се качвах зад волана. Измъкнах ръка от неговата и скръстих ръце пред гърдите. Той ми отвори вратата.

— Не ми се сърдиш, нали?

— Не, разбира се.

— Добре. — Насилих се да се му усмихна и се качих в королата. Не исках да изгубя Талбът — той ми беше помогнал много, беше ме променил — но и не исках да си мисли, че между нас има нещо, което не съществуваше. — Така ми харесва.

 

 

По-късно

Притеснявах се какво да правя с Талбът и същевременно се надявах да не се забърка в неприятности с Кралете, когато королата се закашля и едва не угасна на светофара на Маркъм и Вайн. Ако бях обръщала внимание на всичко, което бях правила досега, нямаше да съм нито тук, нито пък толкова късно. Маркъм Стрийт определено беше последното място, на което трябваше да минавам сама по това време на нощта. Проверих дали вратите са заключени и се помолих колата да ме откара до нас. Ако се наложеше, можех да тичам до Роуз Крест, но как щях да обясня, че колата е чак в града, и то след като тайно се бях измъкнала от нас, след като нашите знаеха, че съм си легнала.

На всяка цена трябваше да накарам Даниъл да погледне мотора, преди да взема колата за следващата нощна лудория.

По дяволите. Даниъл.

Нали трябваше да ми позвъни, а аз бях забравила телефона в колата. Почувствах се гузна, че го тормозя толкова много, задето ми беше вързал тенекия. Сигурно беше решил, че нарочно не отвръщам на обажданията му.

Светна зелено и аз предпазливо навлязох в кръстовището. Завих надясно и се отдалечих от Мъркъм Стрийт, преди да извадя мобилния телефон от стойката за чаши между двете предни седалки. Проверих екрана.

Нямаше пропуснати обаждания.

Нямаше и есемес.

Набрах номера на Даниъл. Той вдигна на петото позвъняване.

— Здрасти, какво става? — попита разсеяно. Май полагаше огромни усилия да говори нормално.

Дочух музика и някакво тиктакане — може би часовникът с котката в апартамента на Мериан — което бе по-силно от останалите шумове. Освен това ми се стори, че някой говори приглушено.

— Ти къде си? — попитах.

— Вкъщи. — Има ли някой при теб?

— Не. Гледам телевизия. — Чух го да кашля, след което музиката и гласът заглъхнаха.

— Не ми се обади. Беше обещал. — Нямаше значение, че дори да беше звънял, аз не можех да вдигна.

— Извинявай — отвърна той. Не ми даде никакво обяснение.

— Къде беше днес следобед? Чаках те почти цял час. Мислех, че искаш да ми помогнеш с молбата.

— Искам, Грейси. Само че изникна нещо друго.

— Какво? Какво е било толкова важно, че да забравиш? Дори не ме предупреди.

Даниъл въздъхна. Известно време мълча.

— Днес сутринта позвъни Кейти. Беше напълно изперкала, защото по-малкият й брат влязъл в стаята й и съсипал постерите, които бяхме подготвили за благотворителната разпродажба. Дойде у нас, за да направим нови, и работата се оказа толкова много, че… Май съм изгубил представа за времето.

— Чакай малко, да не би да ми казваш, че си ми вързал тенекия, защото си бил с Кейти сам в твоя апартамент и си изгубил представа за времето? Даниъл изруга тихо.

— Не е каквото си мислиш, Грейс. Познаваш ме.

— Нима? — мразех се, задето се вбесих толкова. Всъщност, ако му разкажех какви бяха намеренията ми за тази вечер, щеше да прозвучи дори по-зле. Само че всичко, което правех, беше заради Джуд. Имах по-висша цел, за разлика от Даниъл, който просто беше седнал да рисува с друго момиче. Че това си беше нашият специалитет. — Висиш по разни барове, лъжеш ме, хукваш нанякъде, докато вечеряме, и ми връзваш тенекии. Струва ми се, че вече изобщо не те познавам.

— Грейси, моля те.

— Започвам да мисля, че като ме отблъскваш по този начин, се опитваш да ми покажеш, че предпочиташ да учиш в „Трентън“ заедно с Кейти вместо с мен.

— Недей, Грейси — сряза ме Даниъл.

— Какво недей?

— Дори не помисляй, че някой или нещо на този свят може да ме накара да те отблъсна.

Въздъхнах.

— Защо тогава ме избягваш? — Спомних си есемеса, който го накара да скочи от масата онази вечер. Тогава обясни, че бил от господин Дей. Бях почти сигурна, че господин Дей дори не знае как се изпраща есемес. — Какво става? Просто ми кажи, моля те.

— Не мога. — Той си пое дълбоко дъх. — Трябва ми малко време, Грейси. Прояви търпение.

— Но…

— Трябва ми време, Грейси. Само за това те моля.

Той почти призна, че нещо не е наред, и настояваше да го оставя на мира. Нали и аз исках същото? Трябваше ми още малко време, преди да му разкажа за Талбът. Само че нещата изглеждаха съвсем различно, когато той пазеше тайните.

— Колко време, Даниъл? Защото не знам още колко мога да чакам.

— Не знам, Грейс. Наистина не знам.

Сърцето ми се сви. Усетих как нещо ни разделя и всеки момент щеше да разкъса връзката ни. Изминала беше само седмица и половина откакто лежахме на тревата и наблюдавахме звездите над нас, но неочаквано ми се стори, че е минал цял един живот.

Прииска ми се отново да съм на същото място. Не исках нищо да застава между нас. Исках да му разкрия тайните си и той да признае какви са неговите.

Само че той ти няма доверие.

— До утре — отвърнах и затворих телефона.