Бри Диспейн
Изгубеният светец (16)

Петнайсета глава.
Тест

Вторник следобед

— Готова ли си? — попита Талбът, докато се качвахме във вана.

— Няма накъде повече. — Оставих раницата на седалката между нас и извадих маратонките. Изритах обувките без ток, с които бях ходила на училище, и се преобух.

— Къде ти е партньорът? Пак ли е решил да се спаси нанякъде?

Подсмихнах се.

— Уредих да намери двайсет кинта на монети от по двайсет и пет цента на седалката в автобуса. Така ще има с какво да се занимава в галерията с магазините поне няколко дни.

Талбът се разсмя.

— Харесва ми как мислиш.

— Какво ще правим днес? Ще ни остане ли време за тренировка?

— Аз вече се погрижих за поръчката. Освен това имаме допълнителен час, преди автобусът да се върне, така че разполагаме с достатъчно време за основното.

— Кое е основното?

— Ще видиш — отвърна той.

Влязохме в квартал, наречен „Гленмор“, в покрайнините на града, който сигурно е бил хубав в средата на миналия век, но сега беше пълен с евтини апартаменти, възрастни хора, останали да живеят в старите си домове, и много къщи, превърнати в складове. Бяхме на две пресечки от магистралата, когато Талбът спря близо до заложната къща „Секънд Чансес“. Първото, което забелязах, беше жълтата полицейска лента, сложена във формата на Х пред вратата, и още една пред счупения прозорец.

Талбът дръпна огромната си раница от задната седалка и слезе от вана. Последвах го. Тръгна право към вратата. Огледа улицата, след това натисна силно дръжката. Чух изпукване, когато вратата се отключи и се открехна. Тал дръпна жълтата лента, за да мога да вляза и аз.

— Това не е ли незаконно? — Хич не ме биваше да се промъквам.

Талбът сви рамене.

— Понякога трябва да нарушиш правилата, за да си свършиш работата.

— Ами ако ни хванат?

Той докосна ухото си.

— Няма никого. Охранителните камери са изключени. Освен това ще излезем след няколко минутки. Просто пробвам нещо.

— Какво?

— Теб.

Вгледах се в зелените му очи и наклоних глава на една страна, но не казах нищо.

— Ела, преди да сме изпуснали шанса си — нареди той. Поколебах се още секунда, след това минах под лентата и се вмъкнах в заложната къща. Под краката ми хрущяха счупени стъкла, докато оглеждах разрухата. Всички витрини бяха разбити, а стоката изглежда липсваше.

— Ударили са снощи — уточни Талбът. — Който и да е извършителят, е задигнал целия инвентар, изнесъл е деветдесеткилограмов сейф, и то за по-малко от шестте минути, необходими на полицията да реагират на тихата аларма.

— Откъде знаеш всичко това?

— Хубаво е да имаш връзки с някой детектив.

— А, ясно. Чакай да позная, камерите не са записали нищо.

— Нищичко. Днес сутринта разпитах детектива и той каза, че било същото, както и при другите удари на невидимите бандити. Няма пръстови отпечатъци, няма запис на охранителните камери, обирът е бил извършен за броени минути.

— А ние защо сме тук?

— Поеми си дълбоко дъх.

Погледнах го любопитно, въпреки това си поех дъх. Каквото и да се канеше да ме накара да направя, трябва да беше интересно, след като мислеше, че трябва да дишам дълбоко, преди да ми каже. Във въздуха се усещаше кисел вкус като от вкиснало мляко и аз побързах да изпусна дъха си. Огледах се за вода, за да изплакна гнусния вкус в устата. Тъй като не открих, се обърнах към Тал.

— Добре, кажи за какво става въпрос — помолих неуверено. — Защо сме тук? На какво изпитание си решил да ме подложиш?

Тал изви вежда.

— Поемането на дъх беше част от изпитанието. Нищо ли не усети?

— Напротив. Има някакъв мирис като от вкиснало мляко. Това пък какво общо има?

— Хм. Значи ни чака повече работа, отколкото предполагах. Мислех, че имаш заложби на ловец.

Засрамих се.

— Нямам, но сега разбрах какво се опитваш да направиш. — Поех си дълбоко дъх и го задържах. Усещах единствено вкисналото мляко, но се насилих да не го изпускам. Не можех да се проваля пред Талбът. Не исках да реши, че не си струва да ме обучава. Знаех, че сигурно съм посиняла, и се ядосах на себе си. Най-сетне изпуснах въздуха през носа и в същия момент усетих нов мирис, който не бях доловила досега. — Усетих вкиснало мляко, но има и още нещо. Прилича на развалено месо. Много развалено.

— Браво — отвърна Талбът. — Всъщност положението е зле.

— Ако не го правя както трябва, защо просто не ми покажеш? Предполага се, че ме обучаваш.

— Още не сме започнали с обучението. Първо ще преминеш изпитанието. Справи се чудесно. Просто разваленото мляко означава, че си имаме работа с двама гелал, а разваленото месо издава присъствието на поне един акхейру.

— Ак… а… какво?

— Ак-хей-ру — произнесе отчетливо.

Сбърчих нос и дори не се опитах да произнеса думата отново.

— Така — продължи Талбът. — Наричай ги просто акх — същата работа като смрадливец. Просто се произнася по-лесно. Някои хора ги наричат вампири.

Ококорих се.

— Наистина ли?

— Само че тези не са като обикновените, които искат да ти изпият кръвчицата. — Той сви рамене. — Да вървим, преди някой да се е върнал. Трябва да спрем на още едно място като част от изпитанието, преди да се върнем при автобуса.

— Къде?

— Да кажем, че съм доволен, че си с маратонки.

 

 

Няколко минути по-късно

Талбът метна раницата на гръб и ме поведе към края на улицата. Спря на ъгъла и подуши въздуха. Наоколо беше пусто, видяхме само една старица на автобусната спирка.

— Усещаш ли миризмата? — Той си пое дълбоко въздух. Направих същото.

— Да, пак прокисналото мляко и разваленото месо.

Талбът кимна доволно.

— По следите им сме. — Стисна ме за лакътя и пресякохме улицата. Той продължаваше да души въздуха. — Да, оттук са минали пеша.

— С деветдесеткилограмов сейф ли? — Гласът ми издаваше, че не мога да повярвам.

— Не подценявай демоните, малката. Онези гелал ги натръшкахме лесно онзи ден. Дори бих казал, че стана прекалено лесно.

Усетих как стомахът ми се свива. Това ли наричаше той лесно?

— Готова ли си за следващия етап от изпитанието?

— Да, разбира се. Готова съм.

Продължаваше да ме стиска за лакътя, привлече ме до себе си и телата ни почти се докоснаха. Наведе глава и доближи лице до врата ми, след което си пое дълбоко дъх. Когато изпусна въздуха, той ме погъделичка по кожата и аз усетих как гърбът ми настръхва.

— Да не би да подуши косата ми? — попитах неуверено.

— Привиквам с миризмата ти. Трябва и ти да опознаеш моята, в случай че се разделим.

— Да опозная миризмата ти ли? — Едва се сдържах да не се изсмея, защото си се представих като едно от полицейските кучета, на които дават да подушат дрешка или чорап, преди да тръгнат да търсят изгубено дете.

Талбът ме привлече до себе си и устните ми почти докоснаха врата му. Ръката му стисна здраво лакътя ми. Поех си дълбоко дъх и го задържах. Той миришеше на ментова дъвка, на пресни дървени стърготини и на още нещо, което не можах да определя, тъй като вълчето ми обоняние още не беше развито. Миришеше като кучето ми Дейзи, след като цяла сутрин се беше излежавало на задната веранда. В миналото тази миризма ми се струваше малко неприятна — особено когато се опитваше да се вмъкне в леглото ми — но ето че сега потръпнах при спомена за познатото усещане.

— Миришеш на розмарин и лимони — рече Талбът. Беше толкова близо, че усещах думите му, топли като слънце, до лицето си. Той подръпна една от кестенявите ми къдрици. Отстъпих назад. Бях го допуснала прекалено близо.

— От шампоана ми е.

— Лесно ще те проследя по аромата, ако се наложи. Ти запомни ли миризмата ми?

Кимнах.

— Това е само в случай, че се изгубиш. Сега се съсредоточи над миризмите на гелал и акх. Само че следата вече е стара и избледнява, така че не се притеснявай, ако я изгубиш. Моята пък ще бъде прясна и ясно доловима, ако се разделим, така че можеш да разчиташ на нея. — Той се усмихна и трапчинките му отново се показаха. — Поне се постарай да ме следваш. Няма да е никак забавно, ако ги открия без теб.

— Чакай малко, да не би да искаш да кажеш, че сме тръгнали да преследваме крадците?

— Нали това искаше?

— Да, но мислех, че няма да бързаме. Мислех, че ще се занимаваме с основните неща, поне засега. — Така би постъпил Даниъл. Щеше да подходи бавно и предпазливо. — Че ти не си ме научил на нищо досега.

— Това е основното, Грейс. Ние сме ловци на демони. Няма за кога да се бавим.

Талбът нави ръкавите на бархетната си риза.

— И какво трябва да направим, за да открием тези демони?

— Ще мислим, когато ги открием.

— Кога?

Талбът се разсмя.

— Ще бъде забавно — рече и хукна по улицата.

Беше на съседната пряка и се канеше да завие, когато усетих, че вече не е до мен. Втурнах се след него, защото знаех, че ще го изпусна, ако не побързам. Когато завих зад ъгъла, той се беше облегнал на едно дърво с ръце в джобовете. Когато наближих, избухна в смях и отново затича. Последвах го в тази игра на спиране и изчакване — игра на гигантска котка и мишка — през пустите улици на квартала.

Изглежда, Талбът се забавляваше искрено, което само ме подразни. Тичането му беше като паркур, както правеше Даниъл, докато все още притежаваше силите си — търсеше най-лесния път през и над препятствията, вместо да ги заобикаля. Наблюдавах го как се втурва по бетонни стълби към съседна сграда, как се прехвърля през парапета най-отгоре и тупва с превъртане на земята, а след това хуква отново.

— Хайде, малката! — подкани ме той.

Поех си дълбоко дъх и го последвах, шокирана, но пък щастлива, когато изпълних съвсем същото. Талбът ликуваше. Жена, извела кучето си на разходка, изпусна каишката и ни зяпна.

Талбът отново се понесе напред. Затича още по-бързо от преди. Носех се след него и призовах силите си, за да го настигна. Пареща жега ме тласкаше напред. Бях едва на двайсет метра зад него, когато той сви наляво, прескочи стена, висока метър и осемдесет, и се скри от погледа ми.

Беше необходимо цялото ми внимание, за да променя посоката. Свих и аз и се метнах над стената — прекалено бързо. Тъкмо когато се уплаших, че ще се забия в нея, краката ме изстреляха във въздуха. Пръстите ми докоснаха леко върха на стената и я прескочих.

Тупнах от другата страна почти безшумно и затичах по-бавно, когато стигнах до Т-образно кръстовище. Асфалтираният път беше от ляво и дясно, а задънена алея, засипана с чакъл, водеше към запуснати къщи. Талбът не се виждаше никъде, но аз усетих топлия му мирис.

Направих няколко крачки наляво и подуших отново. Долових вонята на гелал и направих още пет стъпки. Миризмата на гелал изчезна, също и следата на Талбът. Направих и същото от дясната страна, но и това не беше правилната посока. Върнах се в средата на кръстовището и отново се опитах да разгранича миризмите. Затичах напред по задънената алея. Миризмата се усещаше. Талбът беше тръгнал към една от тези къщи. Въпросът беше коя.

Направих бавен кръг, като не спирах да душа. Чувствах се като куче, което гони опашката си. Важното беше, че открих силна миризма и любопитно я последвах към стара викторианска къща, която изглеждаше така, сякаш е била прокълната поне преди десетилетие. Вонята на развалено месо и вкиснало мляко стана нетърпима, когато приближих посипаната с чакъл алея за автомобили. Талбът не се мяркаше.

— Ами сега? — изпъшках аз. Тогава усетих нещо твърдо да притиска устата ми и някой ме дръпна в избуялите храсти. Отначало заудрях нападателя, но след това ме обгърна топлият мирис на Талбът и чух шепота му:

— Ш-ш-шт. Те също имат свръхразвити сетива. — Пусна ме и аз се обърнах към него.

— Те ли? — прошепнах тихо. — Значи са тук?

Талбът кимна.

— Опитай да определиш колко са. — Докосна ухото си, за да ми покаже, че трябва да се вслушам внимателно.

Притаих дъх. Сърцето ми продължаваше да блъска след дългото тичане и аз го накарах да се успокои.

Постарах се да не обръщам внимание на гласа на щуреца, скрил се в храстите като нас, изолирах и останалите шумове, докато най-сетне се концентрирах над звуците зад стените на къщата.

— Трима — промълвих. — Един хърка, другите двама май седят на маса.

— Четирима — поправи ме Талбът. — На втория етаж има още някой. Онзи, който спи, сигурно е гелал. Акх рядко спят. — Талбът свали раницата и я отвори. Извади нещо като къс меч, ефесът беше увит в черни кожени върви, и дебело парче дърво със заострен край. — Какво предпочиташ, стомана или дърво? — попита.

— Какво?

— Май ще бъде дърво — подсмихна се той и ми подхвърли пръчката… — трябваше да кажа кол.

Протегнах ръка и я улових във въздуха, без дори да мисля. Лесно се придобиват подобни рефлекси.

— Какво правиш? Да не би да искаш да нахлуем вътре?

— Естествено. — Извади меча. Изглеждаше много остър. — Четирима на двама. Не е зле.

— Не, стига, не става. — Ръката ми трепереше толкова силно, че за малко да изпусна кола. — Това е малко повече от обучение за основните неща, с което би трябвало да започнем от първия ден. Не мога да вляза.

— Напротив, Грейс, можеш — прошепна Талбът. Наблюдаваше ме с пронизващите зелени очи. — Ами ако това е единственият ти шанс да спасиш брат си, а ти обърнеш гръб и си заминеш? Ами ако той в момента е вътре? Ами ако го държат в плен? Може да е на горния етаж. Може да са го вързали и да го пазят за следващото хранене. Не искаш ли да ги накараш да си платят?

Усетих как в стомаха ми набъбва тежка огнена топка — същото чувство, което изпитах, когато видях, че маскираният гелал е опрял пистолет в главата на Талбът. В този момент си представих Джуд вързан в къщата, окървавен и ранен. Над него се беше надвесило чудовище и заплашваше да го разкъса на парчета. Стиснах здраво кола.

— Добре, давай.

 

 

62.5 удара на сърцето по-късно

Талбът изрита вратата и двамата нахлухме вътре. Мъж и жена, които играеха карти на масата, се развикаха, когато ни видяха. Третият, заспал на канапето, скочи объркан и подивял. Втурна се към нас и замахна към мен. Отбих удара му с лекота и го отблъснах. Жената преобърна масата, без да иска събори приятеля си и се нахвърли върху Талбът. Той заби юмрук в корема й и тя се олюля. Изръмжа и отново се метна към него.

От противната демонска миризма ми се замая главата и усетих, че ми се повръща. Само че подивелият се насочи към мен. По вонята на вкиснато реших, че е гелал. Замахна отново към лицето ми. Наведох се и се канех да го съборя с ритник в краката, когато забелязах сребърен проблясък някъде отстрани. Обърнах глава натам тъкмо когато Талбът замахваше с меча към гърлото на жената. Стоманата проби кожата й със същия звук като нож, забит в диня, шурна кръв и главата й се отдели от тялото.

Талбът й беше отрязал главата.

Изпищях. Като че ли не знаех, че мога да пищя. Талбът уби жената. Стомахът ми се преобърна и аз отскочих, когато главата й се търкулна към мен. На лицето й беше изписано учудване.

Нямам представа какво очаквах, преди да нахлуем в тази къща — че ще заловим престъпниците и отново ще ги оставим на ченгетата — не съм допускала, че ще ги избиваме!

Обезглавеното тяло на жената направи още една стъпка към Талбът, след това рухна на пода… и се превърна в прах пред очите ми. Главата й също се стопи.

— Какво направи? — изкрещях на Талбът. В същия момент гелал ме халоса в лицето.

Отлетях назад и се блъснах в рамката на картина на стената. Чух как стъклото изхрущя под рамото ми. Паднах на колене. Бях зашеметена, стаята се завъртя пред очите ми, а мъжът се нахвърли върху мен. Пръстите му се издължиха в нокти и се насочиха към гърлото ми. Талбът замахна с меча. Прониза го отзад и острието излезе отпред. От раната прокапа черна течност, след това шурна и оплиска лицето ми. Прогори кожата ми също като киселина и аз се опитах да я избърша. Мъжът се срина в краката ми, стиснал отчаяно меча, щръкнал от гърдите му.

— О, господи! — Спуснах се напред, за да му помогна.

— Не го докосвай! — изрева Талбът. Той водеше ръкопашен бой с мъжа, който одеве седеше на масата.

Мъжът пред мен се тресеше в агония и неочаквано се вдърви. Олюля се назад, после напред, след това се пръсна на капки. Отскочих настрани тъкмо навреме, за да не ме прогори отровната киселина.

Треперех цялата, докато се отдръпвах възможно по-далече от вонящата гадост. Опрях се на парапета на стълбите към горния етаж. Дишах бързо. Стомахът ми се бунтуваше. Тъкмо щях да повърна, когато някой ме сграбчи отзад. Краката ми се оказаха във въздуха, преди да успея да реагирам, и нападателят ме метна към канапето. Паднах наполовина върху него, наполовина на пода, но така и не ми остана време да се преместя, когато някой скочи върху мен. Оказа се жена. Косата й беше в розово и черно и имаше остри като игли зъби. Стисна ме за гърлото.

Тя пък откъде се взе?

Сигурно тя е била на горния етаж, сетих се аз, което означаваше, че Джуд не е бил горе.

— Не я поглеждай в очите — чух вика на Талбът.

Беше твърде късно. Жената впи очи в моите и аз не успях да откъсна своите от катраненочерните й ириси. Не можех нито да извърна поглед, нито да затворя очи. Чух я, че е пееше нещо — на чужд език — макар устните й да не помръдваха. Бях изпитвала същото и преди, но така и не успях да си припомня кога и къде се е случило.

— Използвай кола, Грейс! — изкрещя Талбът. Гласът му прозвуча някъде отдалече. — Хайде, Грейс. Убий я!

— Искаш да ми дадеш този кол — рече жената, без да помръдва устни. — Подай ми го. Знаеш, че искаш.

Стиснах кола. Дори не помнех, че е у мен. Гъста мъгла обви ума ми и единствената ми мисъл беше, че не искам това ужасно оръжие. Можех да убия някого. Аз не съм убиец. Не съм чудовище. След като жената искаше кола, можеше да го вземе.

Бавно повдигнах ръка и й го подадох.

Тя го стисна с извитите си като нокти пръсти и се изсмя.

— Не знам какво вижда у теб Даниъл — рече тя в главата ми. — Ти си толкова слабоволева.

— Какво? — опитах се да попитам, но устните ми не помръдваха. — Тя пък откъде знаеше името на Даниъл? Откъде знаеше коя съм?

— Може би тази вечер ще ми бъде по-забавно да си поиграя с него — тя вдигна кола над сърцето ми, — след като ти умреш. — Замахна с кола към гърдите ми.

В следващия момент застина на място, сякаш прикована. Изви очи назад и прекъсна транса, в който ме държеше. Мъглата се поразнесе и аз едва сега разбрах, че я познавам.

— Мишка? — сетих се.

— Малка кучка — отвърна тя и се разпадна отгоре ми.

От нея остана единствено купчина пепел. Когато тя се стопи, изпадна счупен крак от стол. Претърколи се от канапето и тупна на пода. Спря в една от гуменките на Талбът.

— Добре ли си, малката? — попита той и ми подаде ръка, за да ми помогне да се изправя.

Свих се, тъй като нямах сили да го докосна, и се опитах да се отдръпна колкото бе възможно по-далече на канапето, докато изтупвах прахта на Мишка от панталоните си.

— Аз… аз… познавах я, заекнах. — А ти я уби. — Огледах се, да не би да е останало още някое живо същество. Стаята беше празна. Имаше само две купчинки пепел и локва киселинна течност, която разяждаше килима. Гадеше ми се. — Ти… ти ги изби до крак.

— Това ми е работата. — Талбът прокара ръка през косата си. По време на боя беше изгубил бейзболната си шапка. — Ти да не би да си мислеше, че ще ги изведем, за да ги почерпим със сладолед и да им подарим по едно кученце?

— Не. Мислех… мислех, че ще ги отведем в полицията. Само че ти ги уби. — Нещо не се връзваше. Видях как той държи в ръка сребърната гривна на Ейприл, без тя да прогори ръката му. Все си мислех, че е като мен — урбат, който притежава сили, но не е попаднал под властта на проклятието. Небесна хрътка. Видях го как държеше среброто, без да изгори ръката си. Ако обаче това беше първият път, когато му се налагаше да убие някого, не трябваше ли да се превърне във вълк? Само че начинът, по който размахаше меча, издаваше, че това определено не е първото му убийство. У него не се забелязваше и следа от колебание. — Наистина не разбирам. Ти действа като хищник… ако убиеш човек…

— Това не бяха хора, Грейс. Бяха истински демони. Проклятието на върколака те поразява единствено ако убиеш човек. Урбат са били създадени, за да убиват демони. Това ни е работата.

— Защо не уби онзи с пистолета?

— Защото и ти беше там, а не знаех дали си готова за подобно нещо. Очевидно все още не си. Много по-зелена си, отколкото очаквах.

— Не, просто не разбирам. Брат ми беше поразен, когато се опита да убие Даниъл — който по онова време беше върколак…

— А-ха. — Талбът се отпусна до мен на канапето. Отдръпнах се от него, тъй като вече не бях сигурна кой е и какъв е. — Виж, върколаците са си хора. Сърцето им е все още човешко и съществува съвместно с демонското. Тъкмо затова, когато убиеш върколак — злонамерено — се води посегателство върху човек. Само че истинските демони са различни. Гелал просто приемат човешки образ. Те нямат истински тела. А пък акх — разновидност на вампирите — се вселяват в телата на мъртъвци. Мисли за тях като за демонска зараза в мъртвец. Затова смърдят на развалено месо — поне за хората, които са чувствителни към миризмите. — Докосна носа си. — Затова се превръщат в прах, след като ги убиеш. Заразата плъзва по цялото тяло и ускорява разлагането, затова те се разпадат, когато демонът у тях умре.

— Така ли?

Мислите ми препускаха. Татко ми беше давал книги за върколаци, но в повечето от тях имаше митове, не съдържаха важна информация, а мисълта за битка с истински демон винаги ми се беше струвала толкова далечна — и напълно нереална — че не си направих труда да науча кой знае какво за врага. Талбът беше прав. Наистина бях зелена. И едва не загинах.

— Благодаря ти, че ме спаси. Щях просто да си лежа и да се оставя тя да ме убие. — Прегърнах коленете си и ги притиснах към гърдите. Почувствах се непотребна. — Не знаех как да й се противопоставя и вършех всичко, което поиска.

— Контрол на ума — обясни Талбът. — Запомни никога да не поглеждаш акх в очите. Това е разликата между тях и обикновените вампири. Акх са психологически вампири. Те черпят от живата ти сила, крадат свободната ти воля. Поне умират по същия начин: кол, забит в сърцето, или старомодното обезглавяване.

Потръпнах, когато си спомних как главата на първата жена се отдели от тялото.

— Бях толкова шокирана от всичко, че съвсем забравих, че има и други в къщата.

— Вината е моя. Трябваше да ти напомня, за да си подготвена. Но това ще бъде урок и за двамата. — Той ми се усмихна. — Първо правило: никога не сваляй гарда.

Насилих се да се усмихна, но се получи гримаса. Даниъл ми беше повтарял същите думи неведнъж. Освен това не ми беше никак приятно, че няма да мога да му разкажа за случилото се днес. Налагаше се да го излъжа.

Притисна ме чувство на безнадеждно поражение, докато оглеждах отново празната стая.

— Просто ми се иска да не ги беше убил всички. Така и не ги разпитахме за Джуд. Ако това е бандата, с която се е движил, тогава къде, по дяволите, се е дянал?

— Джуд никога не е стъпвал тук — отвърна Талбът. — Тези създания бяха най-елементарни аматьори. Имитатори. Това не бяха истинските Крале на сенките. Истинската банда никога нямаше да си позволи да включи беззвучната аларма в заложната къща.

Станах и се изправих пред Талбът. Ръцете ми трепереха от гняв.

— Чакай малко, значи от самото начало си знаел, че тези не са истинската банда.

Той кимна.

— Защо тогава дойдохме тук?

— Защото това беше тест, Грейс. Трябваше да разбера дали си готова, а ти определено не си. Всичко, което видя тук, случилото се в уличката в понеделник бе просто детска игра в сравнение с онова, с което рано или късно ще се сблъскаме. Тази малка банда аматьори се състоеше от четири човека. В истинската банда има поне пет пъти по толкова.

При тази мисъл потръпнах.

— Значи още преди да нахлуем, си знаел, че Джуд не е тук?

— Да.

— Защо тогава каза… защо ме накара да вярвам, че може да е тук?

— Защото исках да те ядосам и да те накарам да действаш. От там идват силите ти.

Думите на Талбът ме объркаха.

— Даниъл казва друго. Все ми повтаря да се отдръпна, когато се ядосам. Казва, че ключът към овладяването на силите ми е душевното равновесие. Учеше ме никога да не позволявам чувствата да ме подчинят, ако искам да се науча да използвам силите си, без да се подчиня на вълка.

— Значи трябва да започнеш да се питаш защо Даниъл те е спирал.

Бузите ми пламнаха. „Талбът е прав!“ — рече глас в главата ми. Даниъл наистина се е опитвал да ме спре.

Това обаче не означаваше, че Талбът е прав, а Даниъл греши.

Талбът се изправи пред мен. Разделяха ни няколко сантиметра. Пронизващите му очи не се откъсваха от моите. Посегна и докосна медальона с лунния камък. Прииска ми се да се отдръпна, но не го направих.

— Никога няма да достигнеш истинския си потенциал, ако продължаваш да го носиш — обясни. — Аз хвърлих моя много отдавна.

— Само че Гейбриъл казва, че лунният камък е единственото, което ми помага да подчиня вълка. Гейбриъл…

— Гейбриъл ли? — Той отдръпна ръка от висулката и отстъпи настрани. — Значи познаваш Гейбриъл.

— Да.

— Стига да ставаше въпрос за същия човек. — Гейбриъл Сейнт Мун. Талбът се изсмя грубо.

— Значи сега се нарича Сейнт Мун. Каква ирония!

— Знаеш ли историята на Гейбриъл и семейство Сейнт Мун?

— Гейбриъл е известен страхливец. — Талбът разпери ръце настрани. — Аз също съм от рода Сейнт Мун.

Ахнах.

— Наистина ли?

— Мама беше тяхна потомка. Тя е пряк потомък на Катрин и Саймън Сейнт Мун, първият ловец на върколаци в семейството. Когато мама се родила, семейство Сейнт Мун трябвало да се откажат от лова на демони, тъй като били в напреднала възраст, а двамата ми родители бяха криптозоолози. Пътуваха непрекъснато и изследваха местните митове за демоните — но изглежда и те са ликвидирали изпречилите се на пътя им. Поне е било така, докато съм се родил. Тогава престанали да пътуват и се установили в малко градче край Пенсилвания. Семейство Сейнт Мун били сключили примирие с глутницата на Гейбриъл, които живеели в планините наблизо, но след това, на третия ми рожден ден, родителите ми бяха заклани от подивяла банда върколаци от глутницата. Случи се пред очите ми.

Отново ахнах. Покрих уста с ръка.

— Един от неканените гости решил да ми направи специален подарък за рождения ден. — Вдигна ризата си и ми показа огромен сърповиден белег, подобен на татуировка върху изваяните мускули.

— Съжалявам. — Не знаех какво друго да кажа.

Талбът пусна ризата.

— Гейбриъл трябва да съжалява. Можел е да спре онези върколаци, но не го е направил, за да не си цапа ръцете. А пък предводителят на глутницата, Сърхан, наложил смешно наказание на вълците, които убиха нашите. Заслужават да понесат онова, което ще им се случи, след като Сърхан умре… — Сви устни и погледна в краката си.

— Какво стана с теб след това? — Не можех да си представя да убият родителите ми пред мен, когато съм още толкова малка. Та той е бил само годинка по-голям от бебчо Джеймс.

— Изпратиха ме да живея във фермата на дядо. Той вече се грижеше за умствено изостаналия братовчед на мама. Непрекъснато ни разказваше за великите Сейнт Мун. Борели се с демони. Проявявали кураж до самия край. Непрекъснато ни показваше една старинна сребърна кама. Получи удар и почина, когато бях на тринайсет, и тогава реших, че трябва да продължа семейната традиция. Само че имах предимство пред Саймън и останалите от рода Сейнт Мун, защото притежавах суперсили. За разлика от страхливци като Гейбриъл аз ги използвах.

— Братовчедът на майка ти със забавеното развитие, той ли беше единственият ти останал роднина?

Талбът кимна.

— Не можах да се погрижа за него, както и той не можа да се погрижи за мен. Не съм го виждал откакто дядо почина. Но ние сме последните от семейството.

— Дон е мъртъв — съобщих. — Познавах го, почина преди десет месеца, но искаше да бъде герой като теб.

Талбът наведе глава. Отпусна рамене. Ето защо ми се струваше толкова познат, въпреки че двамата почти не си приличаха. Талбът ми напомняше на младия, привлекателен, умствено и физически здрав Дан Муни. Дори се забелязваше слаба прилика с Гейбриъл — все едно бяха братовчеди.

— Това означава, че си последният от семейство Сейнт Мун — продължих аз.

Талбът се наведе. Беше забелязал бейзболната си шапка. Вдигна я и си я сложи.

— Ще проверя останалата част от къщата за трупове. Едва ли тези твари са се зарадвали на хората, които са живели тук, или на други, които са идвали на гости.

Тръгна надолу по стълбите, след това спря и ме погледна.

— Днес се справи страхотно. Имаме твърде много работа, преди да погнем истинската банда. — Усмихна ми се. — Ще открием брат ти. Обещавам.

— Благодаря.

— Заеми се да излекуваш белезите по лицето си. В някоя от баните със сигурност ще откриеш кърпа. Измий се. Не мога да те върна в този вид.

 

 

Няколко минути по-късно

— Открих малка баня отстрани на кухнята. Мивката беше с жълти кръгове, огледалото беше помътняло и напукано. Стара, твърда хавлиена кърпа висеше от ръждясала халка за кърпи. Дръпнах я и използвах ъгъла, за да почистя част от огледалото. Вгледах се в зачервените си очи, след това огледах пребледнялото си лице и разрошена коса. По врата ми личаха червени резки от нокти, където Мишка ме беше стискала, три мехура се бяха вдигнали на местата, където ме беше изпръскала киселинната кръв на гелала.

Затворих очи и се съсредоточих. Опитах се да си представя как раните ми се лекуват — точно както ме беше научил Даниъл — и се опитах да ги залича със силата на ума си. Когато отворих очи, отражението ми си беше същото. Умението ми да контролирам свръх слуха си, бързината, силата и ловкостта се бяха увеличили десетократно от неделя, когато тичах като обезумяла. Способността да се лекувам все още ми убягваше. Да, раните ми сигурно щяха да изчезнат за няколко часа — в сравнение със седмиците, необходими на обикновените хора — но трябваше да се науча да ускорявам процеса. Можеше да отнеме секунди вместо часове, ако успеех да се съсредоточа.

Не можех да чакам часове, затова затворих очи и опитах отново. Лекуването беше първото умение, което Даниъл развил като дете — така открил, че притежава специални способности. Незнайно защо това ми беше най-трудно. Отворих очи и се намръщих на непроменения си външен вид — след това подскочих, когато забелязах, че Талбът е застанал зад мен на прага. Сърцето ми се качи в гърлото и аз се подпрях на мивката, за да запазя равновесие.

— Извинявай — започна той, — почуках, но ти не отговори. Разтревожих се…

— Добре съм. Просто се опитвам да се съсредоточа.

— Постарай се повече. Не можем да се върнем при автобуса, ако не си се излекувала.

— Не знам как да го направя.

— А-ха. — Талбът пристъпи в тясната баня и се изправи зад мен. Още две стъпки и щеше да ме докосне. Ядосах се, защото сърцето ми започна да бие по-бързо.

— Мога да ти помогна — рече.

— Как?

Направи още една крачка. Сега вече беше още по-близо. Наблюдавах отражението му в огледалото, когато протегна ръце и прибра косата ми зад ушите. Обрамчи лицето ми и притисна длани към изгорелите петна на бузите ми. Трепнах и се опитах да се отдръпна.

— Спокойно — прошепна. — Не мисли за болката. Мисли откъде се е появила. Мисли откъде са дошли раните. Какво чувстваше, когато се случи?

— Уплашена. — Представих си гелала, изправен пред мен. След това си припомних как сграбчи меча с голи ръце. — Ужасена.

— Затвори очи.

Стиснах очи.

— Съсредоточи се над онова, което чувстваш — прошепна той до ухото ми. — Задръж тези чувства, докато са силни.

Отначало не разбрах какво се опитва да ми каже, защото беше обратното на онова, на което ме учеше Даниъл, и аз реших, че няма да се получи. Само че си припомних ужасната сцена и позволих на момента да ме погълне. Усетих как паниката се надига в гърдите ми. След това ме погъделичка топлина. Тя ме обгърна, докато накрая не ми стана изпепеляващо топло и не се уплаших, че ще припадна от болка, но тогава болката отмина. Отворих очи. Талбът отдръпна ръце от лицето ми и ги отпусна на раменете. От изгорялото нямаше и следа.

— Съвсем като нова — заяви.

Срещнах погледа му в огледалото за секунда, след това побързах да извърна глава. Не знаех дали ще мога отново да го погледна както досега. През последните няколко часа се беше превърнал в непознат. Той не беше най-обикновено селянче с трапчинки, което по някаква случайност беше урбат и ме даряваше със сигурност и спокойствие. Под бархетната риза биеше сърцето на силен ловец — достатъчно силен, за да убие демон с един замах на меча. Талбът беше опасен. Нямаше никакво съмнение. Същевременно си представях как момче пищи от страх, докато родителите му умират пред очите му. Прииска ми се да го прегърна, да го гушна също като малкия Джеймс, да го уверя, че всичко ще бъде наред, че ще прогоня чудовищата.

Отдръпнах се от него, готова да тръгвам. Не беше редно да съм толкова близо до него.

— Грейс?

— Да? — обърнах се аз.

Той мълчеше. Стори ми се нещастен.

— Вземи кърпата и избърши всичко, което може да си докоснала.

— Защо?

Той извади мобилния си телефон.

— Оказах се прав. Някой наистина е живял тук. Трябва да се обадя в полицията, за да се погрижат за тялото.