Бри Диспейн
Изгубеният светец (17)

Шестнайсета глава.
Жеводанските зверове

По-късно в автобуса

— Къде си се завирала? — попита Ейприл, когато приближих към двете с Клер през центъра на фондацията.

— Ами… — Наистина ли изглеждах толкова зле?

— Ужас. Какво е това по блузата ти?

Погледнах бялата си блузка с яка. Киселината на гелала очевидно беше прояла дупки, а следи от черната гадост се беше задържала по краищата на дупчиците.

— Олеле! — изпъшках.

Клер се направи, че й се гади.

— Ама вие какви сте ги вършили?

— Ами… Помагахме в една къща и се оказа, че е пълно с гнусни вредители. Наложи се да размажем няколко.

— Отврат! — намръщи се Ейприл. — Сладурче, ужасно е. Ние пък боядисвахме една ограда зад началното училище… А после ни почерпиха със сладки! — Тя извади от чантата си увита в салфетка сладка и ми я подаде. — Вземи, заслужаваш я.

— Благодаря — отвърнах аз.

Не знаех нито кога и дали изобщо щях да хапна отново. Не и след онова, което Талбът откри в голямата спалня на запуснатата къща. Старецът не бе имал никакъв шанс срещу чудовищата. Добре поне, че Талбът се обади на полицията по непроследим телефон, така че тялото щеше да бъде открито в най-скоро време и щяха да се погрижат за него. Единственото, което ме спря да не се разплача заради един напълно непознат, беше, че поне донякъде участвах в унищожаването на демоните, които го бяха убили.

Клер отново огледа дрехите ми.

— Какви бяха тези вредители?

— Едри и противни — отвърнах. След това се обърнах към Ейприл и изрекох с устни „демони“, така че да ме види единствено тя.

— А-ха — отвърна тя. Стисна ръката на Клер и я поведе към автобуса. — Да не вдигаме много шум около противната задача на Грейс — предложи. — Другите ще започнат да й завиждат — засмя се с неудобство Ейприл.

— Ама искам да разбера какво… — понечи да каже Клер, докато приятелката ми я избутваше по стъпалата на автобуса.

— А ти разбра ли, че Джеф Рийд те намира за страшно готина в този пуловер?

Последвах ги и се настаних зад тях. Слушах, докато обсъждаха какво друго бил казал Джеф Рийд за Клер. Дори се усмихвах и кимах, когато трябва, макар да нямах никакво желание за приказки.

Когато спряхме на паркинга пред училище, забелязах, че Гейбриъл ме чака на входа. Знаех, че мога да заблудя Клер за пораженията по блузата, но с него нямаше да ми е толкова лесно — освен това той сигурно щеше да подуши вонята на гелал и акх, полепнала по косата ми — затова заситних с бърза крачка към королата на татко, оставена на паркинга пред енорията. Извадих ключовете от къщи от раницата и се оказа, че имам резервен за королата. Надявах се, че татко нямаше да възрази, че съм му взела колата, за да се прибера. Дори му звъннах и му оставих съобщение на мобилния, за, да го предупредя. Винаги можеше да вземе вана на енорията, ако не му се ходеше пеша.

Паркирах пред нас и хукнах вътре. Мама ме повика от кухнята — веднага усетих апетитния аромат на свинско бон филе в сос „Марсала“ — но се престорих, че не съм я чула, и хукнах към банята. Свалих съсипаната блуза, увих я в кърпата, с която бях почистила отпечатъците си в къщата на стареца, и натъпках вързопчето в коша за боклук в банята. Свалих и останалите си дрехи и се пъхнах под душа.

Наложи се да сапунисвам и плакна косата си цели три пъти, докато престана да усещам вонята. След като се изтърках, се преоблякох в чисти дрехи и реших, че е най-добре тази вечер да се скрия в стаята си. Цялата тръпнех от онова, което се случи днес следобед, и нямах особено желание да прекарвам време с когото и да било, да не би да забележат, че крия нещо. Тъкмо се канех да се заема с домашните, когато Чарити почука на вратата.

— Какво става? — попитах.

— Сядаме да вечеряме — съобщи ми тя и ме погледна много странно.

— По-късно ще похапна каквото е останало. — Обърнах й гръб и се надвесих над учебника. Много работа ме чака.

— Не става… Мама каза, че ни иска всички. Семейна вечеря. Сготвила е, освен това имаме компания.

— Така ли? — Обичайната семейна вечеря беше ритуал за семейство Дивайн през първите седемнайсет години от живота ми, но сега вече почти не помнех последния път, когато сме сядали заедно на масата, камо ли с гости. Трябваше да пресметна две и две, когато усетих апетитната миризма от кухнята.

— Даниъл е тук.

— Виж ти. — Колко приятно ми беше, че само името му бе достатъчно, за да накара сърцето ми да запее.

— И готиният нов учител по религия в училището ти. Пастор Сейнт Мун.

— Я! — Този път гласът ми прозвуча съвсем различно. Гейбриъл беше последният, с когото имах желание да се видя днес. — Само че наистина имам много домашни. Би ли казала на мама, че не мога…

— Как ли пък не. Мама е превключила на режим Марта Стюарт. Направила е вечеря с четири ястия и е извадила хубавия сервиз. На твое място не бих си позволила да й противореча.

— Направо върхът — измърморих аз. Мама ни повика от долния етаж. Чарити подскочи като уплашена котка и извика:

— Идваме!

Станах от бюрото и се огледах във високото огледало, за да се уверя, че по мен няма физически доказателства за онова, което днес следобед правих с Талбът. Чарити бе все още на прага, затова се престорих, че си оглеждам грима, но се сетих, че нямам грим.

— Добре ли си? — попита тя.

— А, да.

Последвах я по стълбите. Даниъл и Гейбриъл бяха седнали на масата с татко и бебчо Джеймс. Мама ни погледна многозначително, сякаш искаше да попита „защо се бавите толкова дълго“, докато оставяше купата със салата на масата.

Гейбриъл стана, когато двете с Чарити влязохме, и сведе глава към мен, докато сядах, запитах се дали това няма нещо общо с онези приказки за „божествената“, които ми пробутваше, или просто беше проява на старовремските му маниери. След това той се обърна към Чарити и се поклони и на нея.

Тя пък се изкиска и се изчерви.

Аз забелих с досада очи.

Даниъл изсумтя.

Чарити нямаше никаква представа колко безобразно стар е Гейбриъл Сейнт Мун и вече си падаше по него.

Седнах до Даниъл.

— Здрасти — рече той и стисна ръката ми. Ръбчетата на превръзката се бяха разръфали, вероятно защото непрекъснато я чоплеше.

— Здрасти — отвърнах и се опитах гласът ми да прозвучи колкото е възможно по-нормално. Нали това искаше Даниъл — нормален живот. Усмихнах се спокойно или поне се постарах усмивката ми да изглежда спокойна и естествена, както обикновено, но след това се притесних, че прекалявам. Не можех да го погледна в очите. Ами ако усетеше, че крия нещо? Усмихнах се притеснено и насочих цялото си внимание към малкия Джеймс, който се опитваше да се направи на Худини с каишките на столчето. След като го върнах на мястото му, татко благослови храната и мама сложи салата на всички.

— Изглежда прекрасно — рече Гейбриъл, когато мама му подаде чинията. — Не съм похапвал така, откакто бях във Франция.

Мама се усмихна.

— Благодаря, пастор Сейнт Мун. Тази вечер обаче съм заложила на италианската кухня. Част от семейството ми е от Рим. След това започна да обяснява за произхода ни — объркана и сложна тема — а Гейбриъл кимаше и задаваше въпроси за семейството й. Докато слушах как мама води истински разговор, за кратко си позволих да изпитам топли чувства към Гейбриъл. Почти се отпуснах.

Бях спокойна, докато татко не насочи разговора в друга посока.

— И така, Гейбриъл, как върви проектът за помощ на общността? Страхувах се, че идеята ще пропадне, след като господин Шамуей напусна.

— Върви добре — отвърна той. — Какво ще кажеш, Даниъл?

Даниъл беше извадил мобилния си телефон.

— Добре е. — Погледна екранчето и остави телефона в скута си. — Надяваме се магазинът да е готов и да отвори за Хелоуин. На Кейти й хрумна страхотна идея да организира фестивал на улицата пред магазина като част от отварянето. Игри, костюми, най-различни отстъпки на сергиите, лотария с награди.

— Страхотно — обади се мама. — Ще карамелизирам ябълки и пуканки, за да ги продаваме. — Тя говореше ентусиазирано и смислено почти както едно време. — Дори мога да помогна с украсата.

Чарити се прокашля и ме погледна, за да ми каже: „Мислиш ли, че утре мама ще помни какво е предложила?“

Свих рамене:

— Ще бъде чудесно, госпожо Дивайн — обади се Гейбриъл.

Даниъл отново погледна телефона си.

— Кейти много ще се зарадва на помощта ти. Ще й дам номера ти.

Отново погледна екранчето на телефона. Надявам се не чакаше есемес от Кейти или нещо подобно. Тогава обаче ми хрумна нещо още по-противно. Не помнех всичко, което се случи, докато Мишка ме контролираше, но неочаквано си спомних, че тя подхвърли как щяла да си поиграе с Даниъл тази вечер. Само че Мишка беше мъртва, така че ако очакваше обаждане от нея, имаше дълго още да чака.

— Ще даваме допълнителни дежурства, за да подготвим магазина — обясни той. Погледнах телефона му, нетърпелива да разбера дали ще изпиука.

Зачудих се дали да не му кажа онова, което ми наговори Мишка, без да издавам кога и къде сме се виждали или че имам нещо общо със смъртта й.

— Ами ти, Грейс? — попита Даниъл. — Твоят проект дава ли добри резултати, доволна ли си?

— Да — отвърнах. Добре че не попита за нещо твърде сложно, защото червените петна щяха да избият по врата ми за нула време. — Повече, отколкото предполагах.

— Браво. Надявах се да ти хареса. Тъкмо ще разбереш колко много добро може да направи човек за света. Имам чувството, че към края ще си влюбена в проекта.

— Вече съм. — Този път не се налагаше да крия петната по врата си, защото говорех самата истина.

— Тогава може би работата ми тук ще се окаже по-лесна, отколкото предполагах. — Гейбриъл бодна парче краставица на вилицата си. Забелязах, че мама е извадила за него специалните, златните, докато останалите бяха със сребърни. Не се сдържах и зяпнах прибора.

Гейбриъл ми се усмихна странно и размаха вилицата.

— Както вече знаеш, имам алергия към среброто. Много мило от страна на майка ти да ми предложи подобна чудесна възможност. Трябва да призная, че храната няма този прекрасен вкус, когато я ядеш с пластмасови прибори.

— Сигурно е ужасно — изгука Чарити. Опитваше се да говори и да се държи като по-възрастна. Телефонът на Даниъл изпиука. Трепнах. Той го грабна и буквално се изстреля от стола си.

— Извинявам се, но трябва да тръгвам.

— Така ли? — учуди се мама. — Сигурен ли си? Още не съм сервирала бон филето. — Тя се обърна към Гейбриъл: — Наистина е чудесно, само да не ви прозвучи нескромно. Рецептата е на мама. — Тя погледна към Даниъл и мило му се усмихна. — Жалко, че няма да го опиташ, Даниъл.

Едва не се задавих с бадем от салатата. Мама за втори път в една вечер се държеше мило с Даниъл. Обикновено търпеше присъствието му, защото татко беше заявил, че не може да забрани на момчето да идва у нас. Мама обърна милата си усмивка към Гейбриъл. Или пастор Сейнт Мун умееше да успокоява майка ми, или тя се стараеше да го впечатли. Май имаше някаква полза от идването му.

Даниъл стискаше телефона си, когато апаратът изпиука отново.

— Извинявайте, трябва да вървя.

— Къде отиваш? — скочих аз. — Ще дойда с теб.

— Грейс — надигна глас мама. — Имаме гости.

— Не — сряза ме Даниъл откъм фоайето. Взе якето си от закачалката. Казах на господин Дей, че ако има нужда от нещо, ще поема допълнителна смяна. Ще работя до късно. Ти си довърши вечерята. — Той излезе, без да ми даде възможност да отговоря. Защо бе толкова нетърпелив да получи есемес от господин Дей.

Поне знаех, че не е от Мишка.

— Разкажете ни повече за Франция — обърна се Чарити към Гейбриъл.

Отпуснах се на стола и се загледах в храната си.

Бях изгубила апетит.

 

 

След вечеря

Вдигах масата, а мама накара Чарити и татко да извадят украсата за Хелоуин от мазето. Искаше да я изпрати по Гейбриъл за благотворителната акция. Той предложи да помогне, но мама го отпрати в кабинета на татко.

Минах покрай кабинета с купчина чинии и видях, че е седнал на стола на татко и разлиства една от многобройните му книги. Прокара ръка през дългата си къдрава коса; — двамата с Талбът наистина приличаха на братовчеди, макар чертите им да бяха различни. Питах се дали Гейбриъл наистина не е направил нищо, за да спаси семейството на Талбът. А и как бе позволил да ги заколят след случилото се със собствената му сестра?

Въздъхнах. Имаше ли разлика между това да си пацифист и страхливец?

Влязох в кухнята и оставих чиниите в мивката. Когато се върнах по коридора към трапезарията, открих Гейбриъл на вратата на кабинета.

— Искаше да ме попиташ нещо ли? — Отстъпи настрани, за да вляза, ако реша.

Поколебах се и едва не отговорих „не“, но не можах да прогоня мисълта как той стои настрани, докато убиват майката и бащата на едно момченце точно на рождения ден на детето. Наистина ли е бил там? Да не би да не е имал възможност да се намеси? Последвах Гейбриъл в кабинета на татко и се отпуснах на стол пред бюрото. Проблемът ми обаче беше същият като с Даниъл. Как да му задам въпросите, без да разкрия откъде съм чула тези неща.

— Нещо те тревожи — започна той. — Все още ли не виждаш предимствата на твоя проект? Уверявам те, Грейс, че великодушието и състраданието ще ти осигурят много по-пълноценен живот, отколкото другите пътища, които би могла да избереш.

— Всеки може да прояви великодушие и състрадание. Не разбирам обаче защо не използвате специалните си умения, за да направите нещо? В този свят дебнат опасности, не трябва ли да направим всичко по силите си, за да сложим край? — Не можех да се отърся от спомена за стареца, убит от демоните. Ами ако двамата с Талбът ги бяхме открили по-рано? Ами ако можех да спася живота на човека? — Не ви разбирам. Притежавате умения, за да направите нещо добро, въпреки това се криете в планината с глутницата си, напълно откъснати от света. Защо сте обърнали гръб на онова, за което са били създадени урбат? Защо искате и аз да съм същата като вас?

— Защото аз съм една от онези опасности, за които говориш, Грейс. Не искам и ти да станеш една от тях.

Извърнах поглед от сините очи.

— Глутницата ми живее в изолация, защото се отделихме от обществото в името на хората — също и заради нашата безопасност. — Той взе книгата, която разлистваше. Беше на татко, посветена на върколаците, пълна главно с митове. Гейбриъл я отвори на страница, където се виждаше рисунка на някаква твар, подобна на хиена. — Чувала ли си за звяра от Жеводан?

Кимнах. Това беше един от най-противните разкази в книгата.

— Какво знаеш за него?

— Говори се, че някакъв звяр тормозел френската провинция през 1760 година, приблизително по това време. Убил сто и двама човека. Повечето били жени и деца. Най-сетне един беден селянин уж убил звяра с един-единствен изстрел в гърдите със сребърен куршум. Отнесъл трупа на краля и той го наградил пребогато. Учените твърдят, че става въпрос за разновидност на хиената, но много хора са убедени, че става въпрос за върколак.

— Донякъде са прави. Били са върколаци — потвърди Гейбриъл. — А убийствата бяха сто и седемнайсет. Тази книга не е точна. — Всъщност нито една книга не е, тъй като сме останали неколцина, които знаят истината.

— Ти си бил там?

Гейбриъл кимна.

— Едно време глутницата ми живееше близо до обществото. Общувахме като нормални хора. Дори се опитах, поне за известно време, да работя като свещеник — не е същото като да си монах — само че нашият водач на глутницата по онова време, казваше се Ълрик, позволи на върколаците от глутницата да ловуват на воля. Първоначално бяха дискретни, но много от тях прекалиха. Вярваха, че ние като по-висши същества би трябвало да властваме и да налагаме терор. Ълрик повярва, че може да свали правителството, ако селяните се уплашат достатъчно и се вдигнат на бунт. На мнозина от глутницата им доставяше удоволствие да нападат жени и деца и да оставят изкормените им тела близо до пътища и горски пътеки, където да ги намерят другите. Седяха на градския площад и доволни слушаха воя на опечалените и виковете на уплашените.

Усетих, че ми е неудобно, и се наместих на стола. Това, което той ми разказваше, беше по-зле дори, отколкото в книгата.

— Най-сетне крал Луи XV се вслуша във воплите на хората и определи награда за главата на предполагаемия звяр. Мобилизира селяните и им постави задача да започнат да избиват вълци, след това изпрати най-прочутите си ловци благородници в съседните села и гори. Хората на краля претършуваха домовете на селяните, задигнаха храната и провизиите им, изнасилиха дъщерите им и съсипаха фермите — и всичко това, за да открият звяра. Времената били много опасни за всеки, за когото се чуело, че знае нещо за вълците. Мнозина от глутницата ми бяха застреляни от ловци, докато бяха във вълчи облик. Те оцеляха, разбира се, но това е твърде неприятен начин на живот. Независимо от всичко Ълрик и мнозина от останалите вълци от глутницата ни продължиха да убиват — макар да знаеха, че рискуват да ни издадат.

— Та това е ужасно. Какво направихте?

Гейбриъл потри един от пръстите си, на който се виждаше по-светла ивица кожа.

— Бях загрижен за хората. Сърцето ми се свиваше, като виждах колко невинни измират единствено за да си достави някой удоволствие. По това време бях свещеник и водех траурните процесии. Добре че не бях единственият отвратен от методите на Ълрик. Наставникът ми, Сърхан, той трябваше да е истинският предводител на глутницата, но той никога не поиска мястото от уважение към баща си Ълрик. Същевременно се страхуваше, че ако продължава да чака, няма да остане глутница, която да предвожда. Заедно с двама други свои другари измислиха план. Отказах да участвам, тъй като беше свързан с убийства, но като свещеник благослових шепа сребърни куршуми, които смятаха да използват. След това Сърхан изчака Ълрик да се превърне във вълк и тъкмо когато се канел да нападне един селянин ловец, Сърхан го прострелял в сърцето с един от моите сребърни куршуми. След това казал на селянина, че ако отнесе тялото на огромния вълк на краля и заяви, че го е убил, ще бъде богато и пребогато възнаграден. Сърхан стана истинският водач на глутницата и сложи край на убийствата, а когато настъпи подходящият момент, всички се преместихме да живеем в Америка. Оттогава живеем тук в уединение. За Сърхан оцеляването на глутницата е над всичко. Аз, като негов заместник, като пазител на глутницата, ги поощрявам да живеят в мир. Някои може и да разправят, че съм страхливец, но истината е, че не съм.

— И оттогава глутницата живее в мир, така ли? — попитах. Този разказ не се връзваше със спомените на Талбът как глутницата на Гейбриъл нападнала семейството му.

— Мнозина продължават да ловуват на наша територия — интересът им е насочен главно към животни, но имаше нещастни люде, залутали се в земите ни през последните двеста години… Истината е, че живеем дискретно. Преди по-малко от двайсет години в глутницата се събра група от сравнително млади урбат, които не разбираха онова, на което двамата със Сърхан се опитвахме да ги научим. Бяха ново поколение, което се наслаждаваше на приказките за Ълрик и зверовете от Жеводан и настояваха глутницата да се върне към „златния век на върколаците“, както те го наричаха. Един от тях искаше да стане новият предводител, затова нападнаха Сърхан и раниха смъртоносно партньорката му Рейчъл, после хукнаха към близкия град, където са нападнали домовете на поне пет семейства.

Представих си как тригодишно момченца става свидетел на смъртта на родителите си.

— Вие нищо ли не направихте, за да ги спрете?

— Не можех да направя абсолютно нищо. — Гейбриъл отпусна рамене. — Когато се превърнах във вълк за пръв път, тръгнах да избивам сам и не се спрях, докато не убих сестра си Катрин. Когато се опомних и осъзнах какво съм сторил, се заклех да не прибягвам до абсолютно никакво насилие. Оттогава не съм наранил съзнателно никого. Не вдигам ръка, независимо какъв е случаят.

— Значи просто сте се отдръпнали и сте позволили на подивелите вълци да избият семействата, така ли?

— Сърхан изпрати преследвачи. Бяха заловени и наказани, задето едва не издадоха глутницата. Водачът им беше прогонен, задето нарани Рейчъл, която почина, и задето се беше опитал да узурпира мястото на Сърхан като предводител.

— Прокуден ли? Защо не сте го убили? Той къде е отишъл?

Гейбриъл стисна устни и остави отворената книга на бюрото.

— Сърхан го пропъди от областта. Той попътувал известно време, след това решил да създаде своя глутница, като се оженил за човешка жена и й направил дете. След време започнал да убива отново. Мисля, че го познаваш под името чудовището от Маркъм Стрийт.

Ахнах.

— Господин Калби ли? Бащата на Даниъл? — Опитах се да си припомня малкото му име, но май Даниъл не ми го беше казвал никога.

— Кейлеб Калби — отвърна Гейбриъл. — Точно така.

Сега вече разбрах защо Сърхан не е позволил на сина на Кейлеб да се присъедини към глутницата. Затова е мразел Даниъл, въпреки че вината не е била негова.

— Просто съм благодарен, че Кейлеб не е истински предводител на глутница, защото тогава обетът щеше да се превърне в различно място. Ако беше убедил повече, не само двама от глутницата, че трябва той да стане водач… — Гейбриъл поклати глава. — Кейлеб причини предостатъчно мъка като чудовището от Маркъм Стрийт, но я си представи какво щеше да бъде, ако водеше цяла глутница. Историята от Жеводан щеше да се повтори. А по всяка вероятност щеше да е много по-зле.

Потръпнах при тази мисъл. Кейлеб избил поне двайсет човека, преди да се махне от града. Не можех да си представа какво би станало, ако водеше цяла глутница.

— Какво искате да кажете с това „истински предводител“? — попитах. — И Сърхан нарекохте по същия начин. Започваше да ми се вие свят, след като попих толкова много информация, но нямах представа кога ще имам друг шанс да разпитам Гейбриъл отново.

— Истинските предводители са рядкост. Те са урбат, родени с мистична същност, която се задълбочава с годините. Те са истинските „избраници“ за водачи на глутницата и ако един истински предводител иска да поеме глутницата, обикновено цялата глутница го признава за такъв. Не знам защо, може би е свързано с някакъв вълшебен феномен или пък просто е въпрос на феромони. Истинските предводители са били малцина, а сега са още по-малко — може би защото урбат гледат да не се възпроизвеждат често. Повечето глутници съществуват под ръководството на някой обикновен, избран от тях, а не истински предводител. Сърхан е последният истински, когото познавам. По едно време мислех, че има друг, но се оказа, че греша. А сега, след като Сърхан е на смъртно легло…

— Сърхан умира ли? Да не би някой отново да се е опитал да го убие?

— Умира от старост, ако мога така да се изразя. Сърхан е бил поразен от върколашкото проклятие преди деветстотин деветдесет и девет години и вече усеща тежестта на възрастта. Болен е. Нито един върколак не е живял повече от хиляда години. Остават му броени седмици.

— Какво ще се случи, когато Сърхан умре? — Спомних си, че Талбът каза как Гейбриъл заслужавал онова, което щяло да се случи с глутницата му, след като Сърхан издъхне.

— Според закона на глутницата, когато един предводител умре, трябва да бъде призован нов. Ако няма истински, тогава се спират на досегашния заместник. В случая това съм аз. Само че преди заместникът да поеме нещата, трябва да проведем така наречената церемония на предизвикателството, в която всеки от присъстващите вълци има право да предизвика на бой заместника и никой няма право да се меси. Заместникът може или да отстъпи и да позволи на претендента да стане водач, или двамата се бият, докато единият отстъпи или умре. Победителят става предводител на глутницата дори да е приходящ или пък предводител на друга глутница. Ако има повече от един претендент — може и да са от женски род, макар да се случва рядко — на церемонията, всички трябва да влязат в битка за мястото. Може да стане твърде кървава битка.

— Значи вие ще отстъпите, ако някой ви предизвика?

Той въздъхна.

— Обикновено никой не предизвиква заместника. Правят го от уважение — обясни.

— Ами ако се появи някой като Кейлеб? Гейбриъл примигна.

— Тогава значи ще се биеш, така ли? — В гласа ми имаше повече гняв, отколкото очаквах. Да не би наистина да е страхливец? — заговори гласът, който често се обаждаше в главата ми. Гейбриъл не отговори. Просто потропа с пръсти по отворената страница на книгата.

— Вие за какво си говорите? — попита застаналата на прага Чарити. Държеше кашон с надпис „Хелоуин 3“ в ръце.

Гейбриъл скочи от стола.

— Дай на мен — пое го той от ръцете й.

— Благодаря. Мама има поне още пет. Извинявам се, че се забавихме толкова много. Мама ни накара да подредим целия килер, преди да ни позволи да извадим нещо.

Чух, че мама вика Чарити от стълбите към мазето, и сестра ми излезе в коридора.

Гейбриъл се обърна към мен:

— Ще разберем какво ще се случи, когато му дойде времето. На твое място не бих се притеснявал за Кейлеб Калби, Грейс. Той е жалко подобие както на човек, така и на вълк и се съмнявам, че ще посмее да се доближи до глутницата. — Гейбриъл изнесе кашона от стаята и каза нещо на татко, който изглежда беше в кухнята. Въздъхнах и отпуснах ръце на масата. Главата ми тежеше от многото информация, а сега, освен останалите ми тревоги за Даниъл и опитите да открия Джуд ми се стоварваха и нови притеснения. Погледнах книгата и видях рисунка на звяра от Жеводан. Дълъг врат, остри нокти, от зъбите му капе кръв. На картинката се виждаше жена на земята, която напразно се опитваше да отблъсне звяра с дълго копие. Сетих се за още нещо, което бях забравила да попитам Гейбриъл.

Какво щеше да стане, ако Кейлеб Калби все пак се появеше на церемонията, но не беше сам?