Бри Диспейн
Изгубеният светец (6)

Пета глава.
Безпомощна

Петък вечер

Последният ни час беше отложен, тъй като и без това нямахме преподавател по религия, а и след като прекарах цял час в занималнята вместо в спортния салон, тръгнах заедно с Даниъл към магазина, за да му помогна с почистването. Учудих се, защото ми се стори, че не е направено почти нищо, докато бяхме на училище, ала когато се заехме, ми стана ясно, че щетите са огромни. Почти всички прозорци бяха счупени, имаше огромни дупки на стените, стоката беше смъкната от всички рафтове и гондоли, почти не беше останало нещо здраво и ми се стори, че ще бъде необходима поне седмица, за да се изрине всичкият боклук и да се открие нещо, което все още може да се използва.

Отначало Даниъл говореше възторжено за молбите, показа ги на господин Дей и на Крис, каза ми кои от рисунките си трябва да приложа в портфолиото — но после се умълча и се почувства потиснат като всички останали и насочи вниманието си към досадно бавното почистване. Слънцето беше залязло отдавна, а контейнерът за боклук беше препълнен, когато господин Дей ни накара да се прибираме, аз бях готова да продължа, въпреки това бях благодарна, че ни дава почивка — гърбът ме болеше и едва пристъпвах.

Двамата с Даниъл сметохме последния боклук и излязохме през задната врата на паркинга.

— Май контейнерът не може да побере нищо повече — посочи той. — Да пробваме при „Макул“.

Паркингът на „Дейс“ граничеше с новия пъб. Взех моя кашон с боклук и го последвах към техния контейнер за смет, като през всичкото време се опитвах да призова суперсилите си, защото кутията със счупени стъкла тежеше така, като че ли беше пълна с тухли.

— Как мислиш, дали магазинът ще оцелее? — Оставих кашона на асфалта, когато спряхме пред контейнера, и протегнах ръце. Група момчета се бяха скупчили на задния вход на пъба, на няколко метра от нас. Смеховете им ми се сториха неестествени на фона на онова, което изпитвах в момента.

— Не знам — отвърна Даниъл и хвърли единия плик в контейнера.

— Застраховката ще покрие някаква част, така че ако не го вдигнем на крака и не заработи в най-скоро време… Подобен обект може да оцелее единствено благодарение на бързия оборот.

— Изобщо не е честно. Защо му е трябвало на Дж… искам да кажа… защо му трябва на някой да съсипва господин Дей?

— Може би, защото наема откачалки — обади се познат глас.

Обърнах се и забелязах Пийт Брадшо, който пристъпваше към нас, отделил се от шумните си приятели. От цигарата между пръстите му се виеше тънка струйка дим. Очевидно беше започнал да пуши, след като го изхвърлиха от академия „Холи Тринити“, и си беше пуснал противна козя брадичка. Даниъл изруга тихо, докато той се приближаваше.

— Първо онзи малоумник Муни, а сега и ти — заяви Пийт и размаха цигарата си пред лицето на Даниъл.

— Дръпни се, Пийт — наредих аз.

— Трябваше сама да се сетиш. Щом се мотаеш с разни боклуци, рано или късно, някой ще се отнесе към теб като с боклук.

Всеки път, когато се натъквахме на Пийт, той се опитваше да предизвика разправия. Доста му се беше насъбрало, откакто го изключиха, защото изгуби хокейната си стипендия и баща му отказа да плаща за друго училище, освен за държавен колеж.

— Ей, Пийт? — провикна се един от приятелите му близо до изхода. — Тук е адски скапано. Нали каза, че знаеш някакъв, дето щял да ни вкара в „Депото“. Пъхнах ръка в джоба на якето и напипах картата, която открих сутринта в „Дейс“.

Пийт погледна приятеля си.

— Дадено, Тай. Що не се развикаш още повече, поне да си сигурен, че не е останал човек, който да не те е чул.

— Все тая, айде да движим.

— Имате късмет, че ме чакат по-яки места — заяви Пийт на Даниъл. Обърна се към приятелите си, за да се върне при тях.

Даниъл въздъхна тихо.

Пийт обичаше да се перчи, но обикновено си намираше извинение, за да се оттегли, когато Даниъл не реагираше на подигравките му. Знаех, че трябва да го оставя да си дрънка, но просто не успях да се въздържа.

— Чакай малко, Пийт — провикнах се след него.

— Какво?

— Какво правиш, Грейс? — прошепна Даниъл. — Остави го на мира. Поклатих глава.

— „Депото“ ли каза? Къде се намира? — попитах.

Пийт се изсмя.

— Да не би да искаш да отидеш в „Депото“?

— Просто ми кажи къде се намира. Важно е.

Пийт се изсмя още по-гръмко. Приятелите му ни бяха зяпнали. Той се върна крачка назад.

— И какво ще получа в замяна за тази информация? Или май се чудиш как да се отървеш от боклука и да дойдеш на парти с истински мъж?

— Просто попитах, Пийт. Ще ми отговориш ли или не?

— А пък аз те попитах колко струва отговорът ми.

— Я престани, Брадшо. — Даниъл застана до мен. — Просто забрави, че те е попитала, и си върви.

— Или какво? Муни го няма, за да пребива хората заради нея. Ти пък какво ще направиш?

Даниъл сви юмруци, но не помръдна от мястото си.

— Така си и мислех — отвърна Пийт. Уж се канеше да си тръгва, но ненадейно замахна към Даниъл и го блъсна с всички сили. Той се олюля назад и падна в кашона с боклук, който бях оставила до контейнера.

— Не! — извиках и се втурнах към Даниъл. — Добре ли си?

Опитах се да му помогна да стане, но той махна с ръка.

Лицето му се беше разкривило болезнено, докато се надигаше. Ръката му беше порязана и течеше кръв, а аз ахнах, когато видях окървавеното парче стъкло, върху което Даниъл беше паднал.

— Боже… добре ли си? В същото време чух някой от групата да се провиква към Пийт:

— Имаш ли нужда от помощ?

Момчето, което той нарече Тай, и друг от приятелите на Пийт се отделиха от групата. И двамата си бяха отгледали противни брадички като на бившия ми съученик. Той им кимна да се приближат. Очаквах тялото ми да се напрегне в отклик на приближаващата опасност, силите ми да нахлуят в мускулите с познатата пареща болка, ала не се случи нищо. По дяволите! Сега не му беше времето уменията ми да дремят. Имах нужда от тях веднага.

— Ще се биеш ли? — Пийт се изправи пред Даниъл. Двамата му приятели застанаха от двете ни страни. — Или просто ще ме оставиш да те използвам като боксова круша?

— По-добре мен, отколкото Грейс — отвърна Даниъл и стисна окървавената си ръка.

— Откъде знаеш, че тя не е следващата? — попита Пийт и стисна юмрук.

— Спри! — спуснах се аз съм Пийт, но Тай ме хвана през кръста. Опитах се да призова свръхестествените си сили, като ритах краката му, но той само се смееше. Почувствах се като парцалена кукла, когато той ме блъсна настрани.

Ударих се в тухлената стена и за момент останах замаяна. След това чух звук като от юмрук, попаднал в нечие лице, и нещо едро се стовари в краката ми. Очаквах да видя Даниъл, но се оказа, че е Пийт. Чух нов удар и следващото момче с брада падна на колене до мен. Тай вдигна ръце и заотстъпва бързо.

Пийт простена и избърса разкървавения си нос.

— Ти си изрод, бе — рече на Даниъл и бавно се надигна. — Хайде — повика ранения си приятел. — Нямаме време за тези боклуци, да вървим. — Изплю кървава храчка на асфалта пред краката ми.

— И си пазете гърбовете — провикна се, преди да се скрие сред групата. Смехът им отекна около нас, докато се отдалечаваха по улицата.

Даниъл беше застанал до контейнера с гръб към мен. Раменете му се повдигаха тежко и той беше стиснал ранената си ръка.

— Беше… страхотно — обадих се аз. — Защо са ти суперсили, след като умееш да се биеш по този начин?

— Ти само за това ли мислиш? — попита Даниъл. — За проклетите суперсили ли?

— Какво? — Думите му ме обидиха, но май заслужавах укора, задето се опитах да омаловажа положението. Застанах до него и го прегърнах през раменете. — Извинявай, не трябваше да го казвам. Ранен си. Дай да ти видя ръката. Добре ли си?

— Не — отвърна той и се отдръпна. Притисна ръката си до гърдите, за да не видя раната. — Трябва да се прибера.

— Трябва да отидеш в болница. Ще те закарам.

— Не искам. — Запрепъва се към мотора си, оставен на паркинга на „Дейс Маркет“. — Просто трябва да се махна.

Тръгнах след него.

— Да не би да си в шок? Не можеш да караш в това състояние. Сигурно трябва да зашият ръката ти.

— Ще се оправя. — Качи се на мотора, притиснал ръка към ризата.

— По дяволите, Даниъл. Нека да ти помогна.

— Вече помогна достатъчно — сряза ме той и запали мотора. Даде газ със здравата си ръка и излетя от паркинга, без дори да ми даде възможност да отговоря.

Не се обърна назад, за да ме погледне, докато стоях, отпуснала ръце и не разбирах какво точно се случи.

Какво трябваше да означават думите му, че вече съм била помогнала достатъчно?

Че аз не направих абсолютно нищо.

 

 

Отново на път към къщи

Известно време седях в колата на паркинга и се питах дали да последвам Даниъл, за да се уверя, че е добре. След това щях да намеря начин да го накарам да отидем в спешното, за да прегледат раната му. Само че той реагира толкова рязко, беше категоричен, че не иска да му помогна, и аз прецених, че ще се ядоса още повече, ако се появя у тях неканена. Май беше най-добре да го оставя да се поуспокои. Щях да му звънна след два часа, за да съм сигурна, че е добре. Тревожеше ме обаче някаква натрапчива мисъл и аз запалих колата. Да не би Даниъл да ми се разсърди, защото предизвиках разправия с Пийт, или пък не искаше да му помогна, тъй като мислеше, че все още не умея да контролирам силите си, когато видя кръв?

Пуснах радиото в колата, за да заглуша мислите, предизвикани от чувство на вина, и се заслушах в новините за Роуз Крест. Обсъждаха опита за взлом в училище и дали има връзка с „Дейс Маркет“. Репортерът предполагаше, че опитът за взлом вероятно е бил прекъснат, защото нищо не липсваше от училището. Охранителните камери и тук не бяха записали нищо.

Спрях радиото и едва сега чух, че телефонът ми звъни, пъхнат дълбоко в раницата, която оставих в колата днес следобед. Какви ли обаждания бях пропуснала? Ами ако Джуд се беше опитвал да ме открие?

Погледнах екранчето и въздъхнах облекчено.

— Здрасти, татко. Получи ли ми съобщенията?

— Да — отвърна той. Стори ми се толкова уморен, че едва чувах гласа му над какофонията от звуци. — Кажи ми какво стана.

Разказах му за обаждането на Джуд, като се постарах да предам дословно разговора. След това му разказах, че е бил в къщата на Мериан. Татко помълча.

— Къде ли не го търсим, а той се оказа в задния ни двор — рече най-сетне. Стори ми се ядосан, шокиран и същевременно облекчен. — Нещо друго? Чу ли се отново с него?

— Не. — Поколебах се за момент. Не бях сигурна дали исках да споделя теорията на Даниъл с татко, но знаех, че не трябва да крия нищо, което би могло да помогне на Джуд. — Все още нищо не е сигурно, но ми се струва, че той наистина е бил в задния ни двор. — Разказах на татко, че Джеймс е видял нещо на прозореца, след това за щетите, нанесени в „Дейс Маркет“, и опита за взлом в училище.

— Даниъл мисли, че е бил Джуд. — Вече завивах по алеята пред нас и реших да поседя в колата, докато приключа разговора с татко — не исках никой друг да чуе разговора ни.

— Логично заключение — заяви той. — Наистина е логично.

— Дали? Защо му е да прави всички тези неща? Защо се е върнал?

— Не знам, Грейси. — Въздъхна и аз чух някакво съобщение по микрофон. Изглежда се намираше на някаква гара. — Наистина не знам.

— Ти прибираш ли се?

— Не — отвърна той. — Не знам кога ще се прибера.

— Какво? Но Джуд е тук. Защо няма да се прибереш…

— Трябва да затварям. Току-що беше последното повикване за влака ми. Ще ти обясня по-късно, но наистина не знам кога ще се прибера.

Обзе ме гняв. Татко все го нямаше, а аз си мислех, че той отчаяно търси Джуд — опитва се да открие начин да събере отново семейството ни. Може пък да беше открил начин да стои далече от нас. Защо иначе не се прибираше? Защо не си беше у дома, когато имахме най-голяма нужда от него?

— Добре, но само не забравяй къде живееш — сопнах се аз.

— Извинявай. Ще се върна възможно най-скоро. — След това се провикна към някого. — Да, това е моят сак. Идвам. — Прочисти гърлото си и отново заговори с мен: — И още нещо, Грейси. Забранявам ти, разбра ли ме добре, абсолютно ти забранявам да търсиш Джуд сама.

Изсумтях пренебрежително. Щях добре да се посмея, ако не бях толкова разстроена. Стори ми се смешно и същевременно дразнещо, че татко ми нареди съвсем същото като Даниъл. Двамата изглежда си мислеха, че не съм в състояние да потърся Джуд.

— Просто не го прави, Грейси. Не си готова за онова, което може да откриеш… — Той въздъхна тежко. — И без това вече изгубихме едно дете. Майка ти няма да го понесе, ако и ти ни напуснеш.

 

 

По-късно

Мама спеше на канапето, когато влязох вкъщи. По телевизията предаваха вечерните новини. Не я събудих и се качих направо горе. Бях напълно изтощена, изцедена като лимон и едва държах очите си отворени. Бях пред леглото си, когато Джеймс изплака от стаята си. Хленчеше уплашено, скимтеше и плачът ставаше все по-силен. Отворих вратата и влязох при него. Беше се изправил в леглото си и търкаше очи, докато едри сълзи се търкаляха по зачервените му бузи.

— Всичко е наред. — Оставих раницата си до вратата и го взех на ръце. — Всичко е наред, бебчо Джеймс.

— Не бебчо — настоя той през сълзи. Беше едва на две и половина и вече не харесваше галеното име, с което го наричаха всички.

— Прав си. Вече си голямо момче, нали?

Джеймс кимна и се сгуши на рамото ми.

— Пак ли сънува кошмар?

— А-ха — потръпна в ръцете ми.

— Няма нищо. — Сгуших се до него на малкото му легло и плъзнах пръсти през кестенявите къдрици. — Всичко е наред. Тук съм. Ще те пазя… Обещавам.

Джеймс се усмихна през сълзи и ме погали по лицето. След няколко минути дишането му стана дълбоко и равномерно. Очите му се затвориха и той заспа, стиснал косата ми в ръка.

Наблюдавах как гърдите му се надигат и отпускат и се замислих над всичко, което се беше случило през последните двайсет и четири часа, с пълното съзнание, че нещо ужасно се опитва да разруши малкия ми свят. Престъпленията в големия град протягаха пипала към родния ми град. Джуд беше идвал и беше наблюдавал малкия ни брат със сребристите си блестящи очи. Не знаех какви са намеренията му, както не знаех по какъв начин беше свързан със случилото се в „Дейс Маркет“ или в училището, но всичко това ме накара да се чувствам така, сякаш небето щеше да се стовари над нас всеки момент.

Замислих се над онова, което каза Даниъл, че вярвал, че мога да съм герой. Прииска ми се да се окаже прав, да повярвам, че ще успея да спазя обещанието, което току-що дадох на Джеймс. Прииска ми се да притежавам способността да защитя всички, които обичах.

Погледнах към раницата на прага и си спомних молбата за „Трентън“, скрита вътре. Джеймс прохъркваше тихичко до мен, невинен, безпомощен, но какво ли щеше да стане, ако не бях тук, за да го успокоя?

Тогава се досетих. Дори да се представя по-добре от Ейприл и Кейти, дори в „Трентън“ да ни приемат и двамата с Даниъл, аз не можех да се запиша.

Когато Джуд избяга, той унищожи възможността ми да отида в „Трентън“ или който и да било друг колеж. А сега татко хукна да го търси, а мама изпадна в състояние на маниакална депресия. Състоянието й сигурно щеше да се влоши още повече, след като заминех да уча. Кой щеше да се грижи за бебчо Джеймс? Икономката на непълен работен ден не беше като майка или сестра. Как да оставя Чарити да се справя съвсем сама? Тя беше най-умната в семейството — та тя нямаше нужда от допълнително учене, освен да си напише домашното — и нямаше да е честно, ако съсипя бъдещето й, като хукна нанякъде също като Джуд.

„Трентън“ беше всичко, за което Даниъл мечтаеше, докато аз не можех да си го позволя.

Мразех Джуд, задето ми отне възможността.