Бри Диспейн
Изгубеният светец (3)

Втора глава.
Невинен поради липса на доказателства

У дома, двайсет минути по-късно

Даниъл настоя да ме изпрати до нас с новия си — нов, поне за него — мотор. Шофирах бавно между къщи и Оук Парк, за да мога да огледам улиците. Намалявах още повече всеки път, когато застигах някой пешеходец, не че имаше много хора, тъй като минаваше десет.

Няколко пъти набрах телефона на татко, но всеки път се включваше гласова поща. Каква беше ползата от мобилните телефони, след като не можехме да поддържаме връзка, тъй като той непрекъснато забравяше да зарежда своя. „Обади ми се“, настоявах аз при всяко обаждане. Като знам колко усилия положи през последните месеци, за да открие Джуд, не исках да му изтреса просто така, на гласовата поща, че се е върнал. Такива неща се казваха лично, за предпочитане, след като слушателят е седнал.

Хаос беше единствената дума, с която можех да опиша онова, което заварих, когато влязох у нас. Новините в десет гърмяха от хола, сякаш някой беше увеличил звука максимално, за да чува гласа на водещия над плача на Джеймс, който се мяташе в ръцете на застаналата на стълбите Чарити. Изглежда, тя се опитваше да го качи в стаята му, но братчето ни се гърчеше така ожесточено, че имаше опасност и двамата да паднат по стълбите.

Неочаквано вибрациите на звука избухнаха десетократно по-силно в главата ми. Намръщих се и притиснах ушите си с длани. Свръх слухът ми избра страхотен момент, за да ме навести.

— Какво става? — опитах се да надвикам лудницата. — Сложих Джеймс да си легне преди два часа. — Бях го приспала и завила, а Чарити се зае да си пише домашните още преди да изляза. Това беше най-малкото, което можех да направя, след като татко го нямаше.

— Не знам. Преди около час се събуди и се разплака — обясни сестра ми и едва избегна удара, който се опитваше да й нанесе Джеймс. — Най-накрая успях да го успокоя, но тогава той изперка и аз се опитах да го кача в стаята му. Сигурно е сънувал, че е имало някой на прозореца.

Двамата с Даниъл се спогледахме. Той кимна. Онзи, когото братчето ми беше видяло на прозореца, не беше образ от кошмар.

— Стига, Джеймс! Престани! — изкрещя Чарити, а той изви гръб в ръцете й и зарита. Тя едва не го изпусна на стълбите.

— Аз ще го взема. — Даниъл се промъкна покрай мен и пое детето. — Спокойно, бебчо Джей — рече му. Джеймс се успокои почти веднага и го прегърна през врата с разтрепераните си ръце… Даниъл беше всемогъщият му герой, а с пижамата на футболисти Джеймс изглеждаше съвсем мъничък в силните му ръце. Спомних си как Даниъл го хвана, когато падаше от дванайсетметровата скала в гората зад квартала.

— Искаш ли да ти прочета приказка? — попита Даниъл и докосна с нос бузката му. Мъникът кимна и избърса зачервените си очи.

— Какво ще кажеш за „Диваци“? Много ми харесва детето във вълчи костюм. — Това беше любимата книжка на Джеймс — подарък от Даниъл, когато стана на две преди шест месеца. Братчето ми поклати глава.

— Не, много е страшно. — Брадичката му потрепери. Изглежда, много се беше уплашило.

— Тогава „Мечо Пух“. — Даниъл качи детето на раменете си и ме погледна. — Аз ще го сложа да спи.

— Благодаря — отвърнахме едновременно двете с Чарити.

Наблюдавах как Даниъл се качва нагоре и говори на Джеймс с гласа на магаренцето Йори — според мен поне звучеше по-скоро като Марлон Брандо. Как да не го обича човек? И защо Джуд мислеше, че не може да му се вярва?

— Най-сетне — изпъшка сестра ми. — Чакат ме още поне три страници задачи по математика.

— Извинявай — отвърнах. — Нямаше да се бавя чак толкова, ако знаех.

— Няма нищо. — Тя проследи с пръст шарката на дървения парапет. — Не е твоя работа да се занимаваш с Джеймс. — Погледна към хола. — Би ли накарала мама да намали телевизора? Трябва ми малко спокойствие.

— Значи днес е в режим кралицата на зомбитата, така ли?

Чарити кимна.

— Трябваше да се сетя, че леля Каръл нямаше да помогне на мама да се почувства по-добре. Каръл обичаше да идва и да „помага“ от време на време, когато татко го нямаше, но хапливите й забележки, че семейство Дивайн не било самото съвършенство, както се опитвали да се представят, вече бяха прекалени.

— Интересно, колко ли ще трае този път? — попита Чарити и пое нагоре по стълбите.

Поех си дълбоко дъх и се отправих към хола. Джеймс вече не плачеше, а от стаята му долиташе смях, въпреки това звукът на телевизора беше усилен докрай. Ушите ми запулсираха, когато се приближих. Грабнах дистанционното тъкмо когато започваше нов репортаж.

Репортерът беше застанал до полицейско ограждение пред бижутерийния магазин „Семейни ценности“, покрай който бях минавала неведнъж, когато пресичах квартала с антикварните магазини.

— Два бижутерийни магазина са били нападнати посред бял ден през последните два дни — обясняваше репортерът, — но на дръзките престъпления няма свидетели и полицаите не могат да намерят обяснение. Консултантите и в двата магазина твърдят, че са били ударени и са изпаднали в безсъзнание, преди да видят какво става. И двата магазина са съсипани, и цялата стока е задигната за няколко минути. Охранителните камери не са записали нищо и властите предполагат, че камерите са били изключени.

На екрана се показа закръгленият водещ с гъста коса, седнал зад бюро.

— Леле, Греъм — ахна той. — Тези кражби ми се струват изключително познати, нали?

— Да — потвърди репортерът. — Можем да свържем двете кражби с поредица други необясними и странни кражби и нападения в града, за които ви съобщаваме през последните няколко месеца. Изглежда, полицаите са също толкова объркани, колкото и всички останали.

— Много интересно — заяви водещият. — Дали пък страховитото чудовище от Маркъм Стрийт не е решило да води престъпен живот…

Намалих звука, за да не чувам как водещият се кикоти на собствената си тъпа шега. Шегичките, свързани с чудовището от Маркъм Стрийт, никога не са ми се стрували смешни — особено сега, след като бях научила истината за… него. Мама не каза нищо, когато намалих звука. Продължи да седи, без дори да мига, докато наблюдаваше как разпитват минувачи за кражбите. Вглеждаше се във всяко лице на екрана. Знаех кого търси да зърне.

— Мамо? — Вдигнах празната чаша от вино и купичката изстинала доматена супа от масичката за кафе пред канапето. — Не си хапнала нищо. Искаш ли да ти направя нещо друго?

Мама се намести, за да вижда екрана на телевизора.

— Татко каза да позвъня на доктор Конърс, ако пак престанеш да се храниш. Тя дори не трепна.

Едва се сдържах да не й кажа, че Джуд е звънял, че е идвал в Роуз Крест, че съм разговаряла с него, че докато тя е гледала новините с надеждата да го зърне, по всяка вероятност той е бил пред прозореца на по-малкия й син.

Тази последна мисъл ме спря. Нямах представа защо се е върнал Джуд. Нямах представа какво иска. Не знаех дали в него е имал надмощие човекът или звярът, докато е надничал в прозорците на хората, които доскоро му бяха семейство. Освен това не знаех дали е бил тук тази вечер. Знаех единствено, че е най-добре да не споменавам нищо пред мама — поне засега.

Тя посегна към дистанционното и увеличи малко звука. Отнесох купичката в мивката, изхвърлих супата и се загледах как тя се стича в канала. Изплакнах купичката, след това се заех с останалите чинии и напълних мивката с гореща вода, колкото можех да търпя. Не знам защо, но ми беше приятно как топлината поглъща ръцете ми, докато търках чиниите. Когато мама превключеше на кралица на зомбитата, винаги ми се искаше да усетя някакво по-силно чувство — като например болка и за двете.

Докато търках тигана, се помолих мама да не види по новините някого, който да й заприлича на Джуд. Щеше съвсем да се побърка, да започне да звъни на татко и да го накара да обикаля разни градове, щати, дори чужди страни, защото ще реши, че го е видяла. А татко щеше да отиде, въпреки че отсъстваше почти две седмици, с надеждата този път да се окаже Джуд, да го намери и да го върне у дома.

Когато за пръв път й се стори, че е видяла Джуд по телевизията, бях не по-малко обнадеждена от мама. Чаках до нея на прозореца цялата нощ, докато татко отиде да го търси. Но когато се върна сам, имахме чувството, че Джуд отново си е тръгнал. Мама отказа да се храни цяла седмица, докато не й се стори, че вижда Джуд в репортаж по Си Ен Ен за индустриален пожар в Калифорния. И от тази работа не излезе нищо, а колкото по-дълго отсъстваше татко, толкова повече се влошаваше състоянието на мама.

Щом за трети път тръгна да проверява фантасмагориите й — меча пътека в Йелоустоун, където тъмнокосо момче уж спасило момиченце от сигурна смърт — аз се ядосах. Стоях пред вратата, скръстила ръце, защото нямах абсолютно никакво желание татко да заминава. Той обаче стисна ръката ми и ме накара да седнем на верандата.

— Нали знаеш историята за добрия пастир, Грейс? Поклатих глава, въпреки че я знаех. Бях твърде разстроена, за да говоря.

— В Библията се казва, че добрият пастир, макар да има сто овце, ако загуби дори една от тях в гората, трябва да остави останалите деветдесет и девет, за да потърси изгубената.

— Това не означава ли, че той зарязва останалите на вълците? — попитах аз.

Татко въздъхна.

— Направих същото за Даниъл — помогнах му, независимо от всичко. Ти направи същото за него. Сега го дължим и на брат ти. Не можех да оспоря тези думи.

Татко стисна пръстите ми.

— Освен това оставям семейството си в сигурни и способни ръце — рече, стана и тръгна.

В този момент не се чувствах нито сигурна, нито способна. Какво трябваше да правя, след като изгубената овца ни намереше, а добрият пастир не беше с нас? Ами ако се окажеше, че овцата не е никаква овца?

Ами ако беше вълк?

 

 

По-късно

 

Почти бях изпразнила мивката, когато Даниъл влезе в кухнята.

— Джеймс най-сетне се успокои и заспа. — Погали ме по ръката, след това взе кърпа и започна да бърше тигана.

— Благодаря — промълвих аз и му подадох току-що изплакната чаша.

Той се намръщи, когато видя зачервената ми кожа.

— Трябва повече да се пазиш.

Погледнах ръката си, след това затворих очи и се съсредоточих, за да залича болката. Изчаках няколко секунди, но когато отворих очи, кожата ми беше все така зачервена и чувствителна. Никак не се изненадах.

— Трябва да накарам мама да си легне — заявих и избърсах ръце в панталоните.

— Искаш ли да остана? Просто в случай, че Джуд… се върне. Мога да спя на дивана.

Макар мисълта, че Даниъл ще остане, ми донесе спокойствие, все едно татко си е вкъщи, знаех, че не бива.

— Това може да побърка мама.

— Да, правилно.

— Но пък няма да е зле. Може би ще си струва, ако най-сетне нещо я накара да реагира. — Радвах се, че няма да бъда наказана, задето се прибрах, след като новините в десет бяха започнали, но макар да ми беше крайно неприятно, че мама следи всяка моя крачка, когато влезе в режим освирепяла майка стръвница, това й състояние беше по-добро от зомбираното, в което се намираше в момента.

На устните на Даниъл се появи хитра усмивка. Той пое нежно ръцете ми. Изражението в очите му, докато целуваше зачервените кокалчета, накара коленете ми да се подкосят и за момент ми се прииска двамата все още да лежим на тревата.

— Не е разумно — прошепнах и отдръпнах ръката си. Ако мама се осъзнаеше, щеше да ме накаже до края на живота.

— Както искаш — рече Даниъл и посегна към нова чаша за бърсане. — Ще ти помогна да довършиш, преди да си тръгна.

Въздъхнах. Знаех, че къщата ще ми се стори празна и студена, когато той излезе. Щях да трепвам при всеки звук. Всяка минута щеше да ме доближава до момента, когато най-сетне щях да заспя.

— Как само ми се иска татко да си беше тук… въпреки че едва ли ще успее да ни защити. Той се намръщи и остави чашата. Прехвърли тежестта от ранения си крак на здравия.

Обзе ме чувство за вина.

— Не говорех за теб. — Отпуснах влажната си ръка на рамото му. — Не исках да кажа, че вече не можеш да ни защитаваш. Говорех за себе си, честна дума.

— Всичко е наред. Знам, че не мога, Грейс. Това е един от страничните ефекти, когато изгубиш силите си. — Ти все още си силен. Би могъл…

— Не.

— Най-сетне ме погледна. — Но ти би могла… някой ден. Повярвай ми. Ще успееш…

— Струва ми се, че този ден няма да дойде достатъчно скоро. Според мен Джуд ми позвъни, защото има нужда от помощта ми. — Погледнах глупавите си зачервени ръце, които отказваха да се излекуват. — Само че аз нямам сили за каквото и да било.

— Грейс, ти си най-силният човек, когато познавам, след като ме спаси. Можеш да бъдеш герой, точно както искаше. — Той сниши глас и погледна към мама на канапето, сякаш се притесняваше, че тя слуша какво говорим. — Ще овладееш тези сили и ще измислим как да ги управляваш. Просто се нуждаеш от още малко време, търпение и душевно равновесие и тогава ще се получи. Може би се стараехме прекалено много. Може би трябва да се поуспокоим, да не бързаме чак толкова с уроците.

— Ами ако не разполагаме с повече време? Ами ако Джуд е прав? Ами ако някой наистина ни преследва? — За пръв път се оставих на страха и му позволих да ме притисне. — Ами ако имам нужда от силите си в този момент?

Даниъл стисна рошавата си коса и я дръпна, обзет от разочарование.

— Не разбирам какво искаш да кажа, Грейс. Какво искаш да направя? Ако искаш да те обучавам по-бързо, просто няма да се получи. Знаеш, че не е безопасно. Няма да ти позволя да се предадеш на вълка.

— Няма да се предам на вълка, Даниъл. Не го искам… Боже, дори не знам какво искам! Може би просто начин да спра времето. Магически начин да накарам силите си да се проявят по-бързо. Не знам.

— И аз не знам. — Той взе купа от плота, но я остави.

— Все още си мисля, че Джуд просто те подвежда, Грейс. Сигурно вълкът се наслаждава, когато тормози хората, които е обичал. — Наблегна на миналото време.

Не исках да повярвам в подобно нещо. Даниъл ме обичаше и когато беше обладан от вълка, и през всичкото време се опитваше да открие начин, за да се върне в семейството ни. Искаше ми се да вярвам, че същото се случва и с брат ми. Трябваше да повярвам. Искаше ми се да вярвам, че тази вечер ми е позвънил не за да си направи лоша шега, ами защото е искал да ме предупреди. Все още искаше да си остане мой брат.

— Ти не чу загрижеността в гласа на Джуд — обясних аз. — Според мен това беше зов за помощ.

Даниъл поклати глава.

— Иска ми се да можех да го открия и да разбера какво, по дяволите, иска или пък да спра онзи или онова, което се предполага, че ни преследва. Само че аз не притежавам суперсили.

— Очевидно е, че и аз не ги притежавам — измърморих.

Той ме погледна тъжно, но премълча. И двамата мълчахме в продължение на няколко минути. Мама беше пуснала друг канал, записан на дивиди, но там излъчваха почти същия репортаж. Невидими бандити. Ужасяващо престъпление, извършено посред бял ден. Дори шегата за чудовището от Маркъм Стрийт, което се е ориентирало към престъпен живот…

— Съжаляваш ли? — обърнах се най-сетне към Даниъл. Месеци наред се бях въздържала от този въпрос. А той напираше всеки път, когато го наблюдавах как се старае да ме настига, докато тичаме, или превързва коляното си след спаринг. — Съжаляваш ли, че те излекувах? Сигурно ти е трудно, след като вече нямаш сили. — Сигурно му беше трудно да наблюдава как не успявам да овладея своите сили. Същото беше и когато се стараех да постигна нещо, докато той ме учеше на нова техника в рисуването и аз долавях желанието му да дръпне четката от ръката ми, за да направи сам каквото трябва — въпреки това никога не си го позволи. Добрите учители никога не постъпват по този начин.

— Не — отвърна той. — Понякога силите ми липсват. Само че никога не съм съжалявал за онова, което направи за мен. Тук съм благодарение на теб. Отново съм завършен човек. Никога повече не бих могъл да се върна на мястото, на което бях — никога не бих могъл да се справя с чудовищните сили, които притежавах. Предпочитам да умра… — Замълча. — Поколеба се за момент, след това продължи: — Ти съжаляваш ли? Съжаляваш ли, че ме спаси? — По гласа му разбрах, че досега се беше въздържал да ми зададе този въпрос.

Погледнах към мивката. Пяната във водата се беше стопила.

— Понякога ми се иска да върна времето назад и да спра Джуд да не ме заразява с върколашкото проклятие. Само че винаги се спирам, защото знам, че ако присъствието ми там е спасило душата ти, не бих променила нищо от онова, което сторих. Затова не съжалявам. Тази част не бих заменила за абсолютно нищо — спасението и изцелението ти. Само заради това съм готова да се заразя още хиляди пъти. — С върха на пръста си завихрих водата в мивката. — Просто ми се иска с Джуд да се беше получило различно. Иска ми се да знам какво да направя, за да го накарам да се върне. — Въздъхнах. — Иска ми се обаче, след като вече притежавам тези сили, да знам как да ги използвам, за да му помогна.

Обърнах гръб на Даниъл и бръкнах в мръсната вода, за да отпуша мивката. Одеве исках да усетя горещата вода по кожата си, но докато разговаряхме, тя беше изстинала. Усетих по рамото ми да се разлива топлина и разбрах, че Даниъл беше отпуснал пръсти върху белега с формата на полумесец, скрит под ръкава ми. Дори не си давах сметка, че пари от болка, докато не усетих нежната му ласка. Той задържа там ръката си, след това я отдръпна и отново се зае да бърше чиниите.

Той остана, докато почистихме кухнята и мама изгледа записите, от новините на всички канали. Сбогувах се с Даниъл на вратата и в мига, в който той си тръгна, къщата ми се стори празна точно както знаех, че ще стане. Заключих всички врати и прозорци, след това изключих телевизора и казах на мама да си ляга. Когато останах сама в стаята си, опитах за пореден път да се свържа с татко. Включи се гласова поща.

— Джуд беше тук, татко — съобщих най-сетне. — Бил е тук, в Роуз Крест. Прибери се. Моля те! — Заслушах се, докато гласовата поща не се изключи.

Все още стисках телефона, докато проверявах резето на моя прозорец, и забелязах бледа светлина вътре в королата, която паркирах до тротоара пред къщата. Взрях се през щорите и забелязах Даниъл, свил се на задната седалка на колата. Стори ми се, че чете книга.

Тази вечер с него не премина гладко — съвсем не си представях, че ще прекараме така, когато той предложи да гледаме заедно метеоритния дъжд. Само че когато го видях пред нас и знаех, че е наблизо, се почувствах в безопасност, затоплена, сякаш нищо не беше в състояние да ни раздели.

Отворих капачето на телефона и му пуснах есемес. „Обичам те.“

Тъкмо си лягах, когато отговорът му изпиука. „Винаги.“

Трийсет секунди по-късно получих нов. „Търпение. Ще измислим всичко. Може би, когато баща ти се прибере, той ще знае как да постъпи.“ Последва и трети есемес. „Вярвам в теб.“

Почти две минути по-късно ми изпрати нов, сякаш ставаше въпрос за нещо, което му минаваше през ума за пръв път. „Моля те, не тръгвай да търсиш Джуд сама. Нали?“

„Добре“, отговорих аз.

Та аз дори не знаех откъде да започна.