Даяна Палмър
Чужда жена (7)

Седма глава

Анди не се обади. Не че Уин очакваше това от него. Но откакто бяха сгодени, тя за първи път прекара уикенда съвсем сама.

Най-лошото беше, че Макейб й липсваше. Дори да не си го признаваше, липсваше й, откакто той напусна Редвейл преди толкова много време. Тревожеше се и мислеше за него, без да забележи кога се изнизаха годините. Той не се върна, а тя тайничко се надяваше да го види отново. Тогава с цялото си същество осъзна факта, че до края на живота си може да остане с фантазиите си за един мъж, който само я беше целунал.

С пълна сила я обзе същото онова отчаяние, което я беше хвърлило в ръцете на Анди, когато той за първи път й направи предложение.

Уин се моташе из къщата и безнадеждно се въртеше в спалнята на Макейб, единственото място, където присъствието му се чувстваше във всяко кътче. Не, не си навираше носа, не беше такъв човек. Не отваряше чекмеджетата и не ровеше из вещите му. Очите й обаче, бродеха по леглото му и изпиваха с поглед овехтелия му куфар с накачени разноцветни стикери от държавите, които беше посетил. Всеки път, когато си спомняше за усещането от прегръдките и целувките му, й се искаше да вие. След неговото заминаване щеше да стане и по-лошо. Каквото и да правеше с живота си отсега нататък, той щеше да се превърне в един истински ад, защото спомените щяха да я погубят. Едно нещо беше хубаво, че с Макейб не стигнаха до физическа близост.

Той се върна късно вечерта в неделя. Уин чу шум от кола, после затръшване на врата. Отиде да отвори.

Макейб влезе като си мърмореше, на рамото си беше метнал раница и се подпираше на бастуна си. Имаше изморен вид, сякаш през целия уикенд беше гулял. Тутакси Уин си помисли за другите жени и колко добре се оправял, според думите му, ако имал необходимото влечение. Прииска й се да го удари през лицето.

Но дори и той да узнаеше мислите й, това нямаше да помогне. Трябваше да запази самообладание, затова любезно му се усмихна и го попита за пътуването.

— За твое сведение, беше пълно безумие — безизразно съобщи той. — Бях забравил колко дяволски голямо е летището в Атланта. С километри вървиш от чакалнята до билетната каса. Човек спокойно може да натрупа състояние, ако пусне една армада колички за голф.

— Обзалагам се, че в Ню Йорк е още по-зле — измърмори тя.

— Кацнах на „Ла Гуардия“. Това е нищо в сравнение с международното летище „Хартсфийлд“. По-малко е от летище „Кенеди“ и човек по-лесно се придвижва. Въпреки това, чувствам бедрото си като отсечено.

Той тромаво седна на стола, разтривайки крака си, и облегна глава назад.

— Уин, ще ми направиш ли едно кафе? — уморено попита той. — Да ти се намира аспирин?

— Веднага ще ти донеса — рече тя без коментар.

След няколко минути, когато аспиринът му подейства и привършваше втората си чаша кафе с цигара, той се зае внимателно да я изучава. Уин беше облечена с къси панталонки и фланелка във войнишко зелено. Погледът му одобрително се плъзна по тялото й.

— Излизала ли си? — попита спокойно.

— Да. — Уин не си направи труда да обясни къде беше ходила.

Той дръпна веднъж от цигарата си.

— Анди прости ли ти? Да не е идвал у дома?

— Не.

Гъстите му, руси вежди се повдигнаха.

— Но ти си излизала, нали?

— Да изхвърля боклука.

— А-ха.

Погледът й неволно го следеше, докато той отпиваше от кафето. Беше огромен и тя никак не можеше да си обясни как се е изплъзвал от куршумите. Силните мускули на гърдите и ръцете му изопваха тъканата риза, с която беше облечен. Мисълта й упорито се връщаше към нощта, когато ги беше докоснала. Беше като разбулване на някаква тайна. Никога преди това не беше и подозирала какво удоволствие е да усетиш мъжката сила по този специален начин.

— Много мислех, докато отсъствах — промълви той.

— За какво? — изсмя се тя.

— Много добре знаеш за какво. — Той помръдна и лицето му се изкриви от болката в крака. — За това как да променя живота ти и да ти създам трудности. — Взря се в горящия край на цигарата. — Уин, дойдох с благородни подбуди, но някъде по пътя ги изгубих.

Тя го погледна тревожно.

— Да не би да казваш, че ще престанеш да ми се месиш?

— Ни най-малко, скъпа — провлече думите той и се усмихна на смутеното й изражение. — Всъщност, веднага реших, че постъпвам правилно. Анди ти е толкова необходим, колкото куршум в главата. Мъж, който посяга на една жена, е нищожество.

Беше склонна да се съгласи с Макейб, никога не беше предполагала, че Анди може да бъде толкова груб. Разбира се, той я удари, защото беше предизвикан.

— Нали знаеш, че аз съм виновна за това. Аз го предизвиках като му казах, че спя с теб.

— Това го разбирам. И аз бих се почувствал по същия начин, ако ти ми кажеш, че ти е любовник. Но нямаше да те ударя.

— Да — съгласи се тя. — Навярно щеше да ме целунеш, както направи в петък вечерта.

Той мълчаливо разгледа лицето й. Внезапно стаята се изпълни с напрежение и страст.

— С моите камъни по моята глава. Така ли стана? — измърмори той. — Не съм имал никакво намерение да отивам толкова далеч.

Тя се развълнува, изпитваше същото, изобщо не беше на себе си. Макейб кимна.

— И ти се почувства така, нали? Две разумни същества, които щом се докоснат, полудяват.

Устните й се разтвориха.

— Става въпрос за моя собствен живот и аз си го харесвам. Не желая… да го усложнявам.

— Не искаш да спиш с мен — перифразира думите й той. — Защо?

Тя сведе поглед.

— Защото няма да го преживея.

— В момента и аз се съмнявам за себе си. — Той докосна бедрото й и дрезгаво се изсмя. — Но при добър подход…

Цялата се изчерви и стана.

— Имам нужда от сън. Нали си спомняш, че в понеделник работата не е малко. Предполагам, че и за теб ще е добре да си починеш.

Той се изправи на крака и й препречи пътя.

— Липсваше ми. Не обичам, когато някой ми липсва.

— Запиши се към някой клуб — нервно се изсмя тя.

— Уин, влюбена ли си в Анди? — тихо попита Макейб.

Тя си пое дъх и се опита да се успокои. Той беше толкова близо до нея.

Облекчението, изписано на лицето му, сякаш стопи част от бръчките му.

— Страхуваш ли се от мен? — попита я и отблизо се взря в нея.

— Да, ти ме ужасяваш — пошегува се тя, но си беше самата истина.

Той тежко въздъхна.

— Знам. Това не прави нещата по-лесни.

Уин влезе в стаята си и затвори вратата, преди да се размекне и да се хвърли на шията му, да го моли да я люби.

 

 

Всеки понеделник беше един малък ужас. Последният пълен ден за събиране на новини и реклами. Крайният срок за предаване на вестника беше вторник по обяд. Уин написа репортаж за срещата си със заместник-губернатора на щата, който беше дошъл в Редвейл да получи информация от първа ръка за необходимостта от предложеното от кмета разширение на водоснабдителната система. Тя ходи до летището, прави му снимки и се върна в офиса да напише статията. Така мина цялата сутрин. От съседните градове бяха дошли репортери, които също отразяваха събитието и за да се добере до политика, тя трябваше да изчака реда си.

— Искам и това да е готово до крайния срок — отсече Макейб и й подхвърли един лист, написан на печатна машина с неясни букви. — Препиши го, докато работиш на бюрото си.

Тя го погледна и се намръщи.

— Става въпрос за самоубийство. Ед не се занимава със самоубийства.

— Ед го няма.

— Макейб, и без това е тежко за семейството…

— Това е новина. Напиши я. — Изправи се и като се подпираше тромаво на бастуна си, излезе от стаята.

Първо написа политическия репортаж, после се зае със статията за самоубийството. Прави, струва и я написа така, че в края на краищата не се разбираше, че става въпрос за самоубийство. Знаеше, че в шерифството все още разследват обстоятелствата около смъртта на мъжа, затова ясно отбеляза, че причината за смъртта му е неизяснена.

Макейб получи информацията по телефона. Съвсем естествено се интересуваше от крайния вариант. Щом я прочете, избухна.

— Причината за смъртта не е изяснена, освен ако за теб куршум в главата звучи мистериозно — изръмжа и хвърли листа върху пишещата машина. От очите му излизаха искри.

— Градчето е малко — отвърна тя, готова за битка. — Тук ти само се възстановяваш, а аз живея тук по двадесет и четири часа в денонощието, а също Ед и останалите колеги. Може да се занимаваш само с великите събития на деня и да не те е грижа как е умрял някой, но за нас това е въпрос на достойнство. Забеляза ли фамилното му име? — Тя посочи листа. — Не го познавам лично, но родът му е един от най-старите и най-уважаваните в околността. Когато градът имаше нужда от парк, те дариха част от земята си. Когато организирахме благотворителна кампания, те дадоха стотици долари. Когато изгоря домът на семейство Бърн, те ги подслониха, докато намерят къде да живеят. Макейб, те са специални хора и не мога да търгувам с трагедията им, за да запълня някаква си празнина на първа страница. — Тя стана от бюрото. — Ако искаш да излезе, давай, но ти я преработи и, моля те, отбележи името си в подзаглавието. И ако я пуснеш, веднага подавам оставката си. По-скоро ще умра от глад, отколкото да ме обвинят, че провокирам сензации.

Той я наблюдаваше с присвити очи.

— Ето защо винаги съм бил против да се занимаваш с журналистика. Много си милозлива, Уин. Твърде много се ангажираш.

— Не е ли по-добре така, отколкото да си душевно мъртъв? — възбудено му отвърна тя. — Правя всичко възможно, за да съм обективна, Макейб, и никога не взимам страна. Но не мога да извличам полза от трагедията.

— Това са новини, диване такова. Новини. В този бизнес те са на първо място, не личните чувства и опасения. Ние не ги изопачаваме, ние ги представяме на читателите.

— А-ха, но има и друга гледна точка. Според Ед има ясно очертана граница между правото на читателите да знаят и потребността им за това. Ако беше хладнокръвно убийство, не бих спорила, защото ако хората знаят за него, биха се предпазили да не ми се случва. Но едно тихо самоубийство по съвсем лични причини… как се съвместява то с потребността на читателя да знае?

Той премигна.

— Това е новина.

— Да предположим, че беше твоята майка?

Макейб трепна.

— Твърде дълго се занимаваш с международни новини — тихо каза тя. — Забравил си какво е положението в малките градчета. Говоря сериозно. Ако я отпечаташ… — тя вдигна листа със статията. — Излизам си през тази врата, а утре е вторник.

Той си пое дълбоко въздух.

— Изнудваш ме. Не бива да те оставям да се измъкваш така. — Нахално издаде напред брадичката си той. — Но ако приемаш нещата толкова навътре, ще забравя за това моментално. — Наблегна на последната дума. — Междувременно, нали си спомняш, че аз съм редактор на този вестник и ще правя каквото си знам.

— Да, Макейб — рече тя с престорена усмивка.

Той я хвана за брадичката и изненадващо залепи една груба целувка върху устните й. За щастие нямаше никой, но въпреки това Уин се изчерви.

— Не е зле — измънка той леко усмихнат. — По-добре ще е обаче, ако разтвориш устни и ме целунеш бавно и възбудено, както го направи в твоята стая.

— Макейб! — избухна тя и запуши с ръка устата му преди някой да успее да го чуе.

Той целуна дланта й и се обърна.

— Добре, тук си в безопасност. Има твърде много свидетели — добави от вратата.

Тя се тръшна на стола, вторачила поглед след него. Беше очаквала Макейб да подсигури гърба си. Но тя спечели. Изхвърли статията в кошчето за хартии.

Но Уин много грешеше, ако очакваше, че Макейб ще се задоволи само с това отмъщение. Късно същия следобед обраха банката. Уин седеше на бюрото си, когато чу за обира от полицейската хроника и веднага отвори шкафчето, където държеше фотоапарата и светкавицата.

Макейб влезе тъкмо когато тя прибираше бележника и писалката в чантичката си.

— Закъде си се запътила?

— Във Фермерска Банка има обир в момента — избухна тя. — Нататък съм тръгнала.

— Не, няма да стане — изръмжа той и грабна от ръцете й фотоапарата. — Седни!

— Макейб!

— Казах, седни! — дрезгаво излая той и я натисна да седне на стола. — Крадците в банката имат оръжие, глупаче.

— Макейб, това ми е работата. С това се занимавам.

— Не и докато аз съм тук. — Той странно пребледня. — Седни и слушай хрониката. Когато приключат акцията, обади се в полицията да ти дадат информация за случилото се. Тогава можеш да отидеш на място и да заснемаш как го отвеждат в затвора, а ако искаш и самото арестуване. Можеш да вземеш интервю от служителите в банката и да им направиш снимки. Но докато не свърши всичко, няма да излизаш от офиса, разбра ли?

— Ед щеше да ме пусне.

— Ед не може да те спре. — Дълбоки бръчки набраздиха лицето му и за първи път, откакто се беше върнал, тя съзря мъжа под безгрижното му изражение. Надникна зад желязната маска, която го беше запазила на фронта през всичките тези години. — Така, не мърдай оттук — отсече той. — Или навярно искаш да прекараш няколко седмици в болницата с куршум в тялото? Може би в края на краищата, трябваше да те оставя да смениш превръзката ми — добави той. Очите му диво присвяткваха. — Знаеш ли каква дупка се получава от изстрела на пистолет?

— Аз… мислех, че си прострелян с пушка — рече тя несигурно.

— Простреляха ме с пистолет от упор — безизразно обясни той. — И ако не беше един приятел от Хунтата, който блъсна патрула по ръката и ми помогна да избягам, сигурно щях да съм ранен в главата. Затова че се опитвах да спася онези другите журналисти, бях прострелян в главата.

Тя избухна в сълзи, потресена от признанията му. Седна, цялото й тяло трепереше. Имаше чувството, че част от нея умира.

— Е, сега знаеш — с хладна усмивка рече той. — Затова не се впускай в авантюри, ясно? Когато човек е прострелян, започва да мисли по-трезво. — Обърна се и излезе като затвори зад себе си вратата на офиса.

Тя изобщо не стигна до полицейската хроника. Не можеше да спре да плаче. Бяха простреляли Макейб, про-стре-ля-ли… Ако не бил онзи войник, сега щеше да е мъртъв и тя никога не би го прегръщала, целувала, докосвала. Не можеше да се отърве от този кошмар и не проумяваше как ще успее да си запази разсъдъка, ако не спреше да мисли за това. Защото беше влюбена в него. Ужасяващо и безнадеждно влюбена. Щом оздравееше, той щеше да се качи на някой самолет и да се върне в онзи свят, изпълнен с кръвопролития, където животът му непрекъснато е в опасност. Знаеше, че никога нямаше да се справи със страха. Едно е да се тревожиш за мъж, когото боготвориш като герой, и съвсем различно, когато обичаш този мъж и знаеш, че никога няма да го замениш с някой друг, когото да желаеш и искаш толкова много. Току-що той беше отметнал лекичко крайчеца на завесата, зад която се намираше собственият му ад, и тя се хвърли с главата напред.

След десет минути Кели се втурна в стаята с облещени очи.

— Току-що чух за обира — развълнувано обясни. — Арестували са някого. Може ли да отида… имаш ли нещо против? Ще направя хубави снимки, честно.

Уин му подаде фотоапарата като в унес.

— Не забравяй да превърташ филмчето след всяка поза.

— Разбира се, този път няма да забравя. — Той се спря на вратата. — Добре ли си?

Тя кимна.

— Кели, и да интервюираш служителите на банката, нали?

— Добре. Ще се видим по-късно.

Излетя като стрела навън. Най-накрая тя се стегна и довърши статиите си. Време беше да си върви у дома, но Макейб влезе в стаята и дълго изучава лицето й, преди да проговори.

— Да си вървим у дома — тихо рече той.

Тя кимна и стана от бюрото. Зае се да прибира чантичката си. Излезе след него и сковано пожела „довиждане“ на останалите.

Изглежда и двамата нямаха апетит по време на вечерята, след това Макейб се премести във всекидневната да гледа новините, а Уин си взе вана и привърши една рокля, която шиеше от няколко дни. Пожела „лека нощ“ на Макейб, на когото не беше проговорила цяла вечер и си легна.

Заспа рано, защото беше емоционално изтощена, но след няколко часа скочи в леглото, събудена от див и дрезгав вик.

Тя премигна, заслушана в тъмнината. Прозорецът беше отворен, но Уин нищо не виждаше в лунната нощ. Викът се повтори, този път по-силно. Внезапно осъзна, че идва от стаята на Макейб.

Тя скочи от леглото и както си беше само по тънка синя, памучна нощница излезе. Без да почука се втурна в стаята на Макейб. Той се мяташе като луд върху белите чаршафи. Завивката му беше паднала и той беше гол. Но тя не се смути, водеше я ужасът в гласа му.

— Макейб — извика и го раздруса като седна до него на леглото. — Макейб, събуди се!

Може би това не е най-правилната постъпка, когато човек има кошмари, но тя не можеше да понесе дивия ужас в плътния му глас.

Отново го раздруса, този път по-силно. Той седна, отворил широко очи. На лунната светлина изглеждаха езически и свирепи.

Той шумно си пое дъх. В очите му се прокрадна странен, влажен блясък.

— О, Боже! — изрече през зъби и се разтресе — Боже! — Хвана глава с ръце като дишаше тежко. — О, Уин, страхувам се, че някой ден няма да се събудя навреме…

Тя го обгърна с ръце и сложи на рамото си разчорлената му глава. Дланите й го галеха успокояващо и нежно.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Ти си в безопасност, Макейб.

Неговите ръце също я прегърнаха. Той тежко въздъхна. Все още трепереше и се обливаше в пот. Сърцето му щеше да изскочи.

— Събудих ли те? — загрижено попита той. — Съжалявам. Рядко сънувам такива кошмари, но са ми казвали, че вдигам голям шум.

Казвали са му, но кой? Чудеше се тя в пристъп на сляпа ревност. Но нито беше време, нито място за това. Макейб беше в беда и всяка брънка от женската й същност се изопна в желанието си да помогне. Той прокара пръсти по гърба й.

— След обяд не биваше да ти казвам за прострелването — неочаквано каза той. — Съжалих веднага щом го изрекох, но така се боях, че ще попаднеш в обсега на стрелбата.

Дъхът й спря.

— Ти си се страхувал… за мен?

— Не, за крадците на банката — ядосано процеди през зъби. Той опря длани на гърба й и през тънката нощница започна да се наслаждава на топлото й тяло. — Разбира се, че за теб.

— И преди съм го правила — прошепна тя.

— Ето от това се изплаших, че и преди си го правила. — Допря нос до тила и раменете й. Дланите му мързеливо се движеха по гърба й, предизвиквайки у нея лека възбуда.

— И сама мога да се грижа за себе си. Не беше ли това твоя любима фраза? — през смях отвърна тя.

— Да, обичам да го казвам. — Той все още дишаше тежко. — Беше ужасен кошмар.

Дланите й го успокояваха.

— Макейб, разкажи ми.

— Не. — За секунда я прегърна силно, после я пусна и с тежка въздишка легна обратно на възглавниците. — Докато съм се мятал, превръзката ми се е изхлузила. Уин, нали няма да припаднеш, ако включа лампата?

През тялото й мина ток, но едва чуто каза:

— Не.

Той протегна ръка и стаята се изпълни със светлина. Седна с гръб към таблата на леглото, но когато сведе поглед, лицето му се изкриви.

— По дяволите.

Тя проследи погледа му и едва не изгуби самообладание, когато очите й, отмалели и учудени, се плъзнаха по голото му тяло. Беше… съвършен.

Но щом видя колко голяма беше раната, загуби самоувереността си.

— Макейб, нищо чудно, че толкова те боли — едва чуто рече тя и стисна зъби, щом погледът й попадна на тъмносините белези от шевовете.

— Казаха ми, че ще мине известно време, преди да започна да тичам по състезания. Сега разбираш защо. Можеш ли да я превържеш? Дори ще се завия, след като излезеш.

— Много благодаря — успя да изрече тя и се изправи, без да го поглежда. Лицето й така светеше, че можеше да освети непрогледна нощ.

Тя се върна с противовъзпалително лекарство и чисти бинтове от аптечката. Макейб беше покрил тесните си бедра и я наблюдаваше с дяволит поглед.

— Ех, ако имаше един фотоапарат сега — измърмори той, и се загледа в нея, докато тя си вършеше работата внимателно и мълчаливо. — Това преживяване е като проглеждане.

— Опитвам се да гледам на него като на принудителен урок по анатомия — измърмори тя.

Той само се изсмя и продължи да я наблюдава как превързва раната. Тя сложи чистия бинт като се опитваше да не се поддава на усещането от допира на пръстите си с твърдите му мускули.

Макейб я изучаваше, погледът му се плъзна по нощницата й. Може би и тази ще разкопчее, както преди няколко вечери, нещастно си помисли тя.

— Ако Кейти Мод можеше да ни види, щеше да умре на място — нерешително рече Уин.

— Нали каза на Анди, че сме любовници — припомни й той, — и аз му казах същото.

Очите й изскочиха.

— Ти… какво?

— Отидох да го видя — рече той самодоволно и злобно.

— Макейб, нали не го удари?

Той впери поглед в нея.

— След онова, което ти причини? Боже господи, що за мъж ще съм, ако го оставя да се измъкне? Разбира се, че го ударих.

Сякаш таванът се сгромоляса върху главата й.

— Не ти ли хрумна, че сега целият град ще заговори за нас?

— Напротив, хрумна ми.

— И това никак не те притесни, дори малко, така ли? — изръмжа тя. — След няколко седмици ще си заминеш, защо да те е грижа за репутацията ми?

— Даже много ме е грижа.

— Хайде, не жертвай съня си заради това. Ще се справя някак си.

Тя остави настрана противовъзпалителното лекарство и седна. Не искаше да изглежда разтревожена, но не можеше да се сдържи.

— Ще лягаш ли вече?

— Скъпа, това е само лош сън.

— Не и когато непрекъснато го сънуваш. — Тя сви ръце в скута си. — Попита ме с кого говоря за работата си? Ти с кого говориш, Макейб?

— Аз съм мъж — отвърна той.

— И ти имаш слаби места. Няма нищо срамно да се страхуваш, нали? Човешко е.

— Предполагам, че повечето хора биха се страхували, ако към слепоочието им е насочен пистолет — съгласи се той. Намести се по-удобно на възглавницата. Потри очите си с пръсти, сякаш да ги прочисти. — И преди съм попадал в тежка ситуация, но мисля, че тогава бях най-близо до смъртта. Непрекъснато я сънувам, с изключение на случаите, когато ми се присънва, че онзи войник го няма, за да ме спаси.

Тя хвана едната му ръка и я задържа върху леглото, наслаждавайки се на твърдостта и мекотата й.

— Разкажи ми за този случай.

— Сигурна ли си, Уин? Историята никак не е приятна.

— Сигурна съм.

Той й разказа къде е бил, за битките, за кланетата, за безнадеждността на хората, за мъртвите деца по улиците и за местните журналисти, които бяха убивани, ако посмееха да публикуват нещо против режима. За опасността, на която се излагаха чуждестранните журналисти и за онези, които не бяха вече между живите. За бедните селяни, чиито мъртви тела лежаха по пътищата, без дори да им окажат последна почит като ги погребат. След това бавно и неохотно разказа за смъртта на приятелите си, за това как войниците го извадили от малката задушна постройка с мръсен под и как един от тях насочил към главата му пистолет.

Ръката му се стегна.

— Хората си мислят, че са готови да умрат. Но когато се стигне до там, си мислиш единствено за всичките неща, които не си успял да свършиш. Уин, ти беше едно от нещата, които трябва да довърша. Затова се върнах.

— Нещата, които трябва да довършиш ли?

— Откакто баща ти умря, изпълнявам ролята на авторитетния чичко пред теб. Много отдавна, така или иначе. Пишех ти, говорех с теб по телефона, и не забравях да ти изпращам поздравителни картички, но… — той въздъхна, — никога не ми хрумна, че може да си самотна, дори в компанията на Кейти Мод. Знаех, че трябва да се върна, да прекарам известно време с теб, да те опозная. Когато говорих с Ед, разбрах, че ще се омъжваш за Анди… Качих се на първия самолет.

— Защо се притесни?

— Не знам — откровено рече той. Погледна я в очите и се намръщи. — Не биваше да става така. Като си помислих Анди не беше с нищо по-лош от всеки друг мъж. Докато не те удари — добави злобно и очите му проблеснаха. — Не ми хареса мисълта, че можеш да се омъжиш толкова млада, Уин.

— Чувствам се доста архаична, за твое сведение.

— Нима? Понякога и аз имам същото усещане. Най-вече, когато съм с теб — добави той, леко усмихнат.

— Предполагам, че трябва да се върна в детската градина.

— Така ли прозвуча? — Той преплете пръстите си с нейните, разтвори ги чувствено и се намести между тях. — Пределно ясно ми е, че си станала жена, Уин. — Погледна я в очите. — И много добре осъзнавам как ми действаш?

— Да — призна си тя, като отмести поглед.

— Ако беше с няколко години по-голяма и по-префинена, щях да преспя с теб и да те забравя — безизразно рече той. — Но е невъзможно. Затова според мен, скъпа, е по-добре да излезеш от стаята ми, преди да съм отметнал завивката и преди да те издърпам при мен.

Тя се изправи, като свободи ръката си и измърмори:

— Оценявам усилията, които полагаш заради мен.

— Какво искаш да направя, Уин, да се оженя за теб ли? — яростно избухна той. Седна в леглото, очите му святкаха. — Няма ли да бъде грандиозна грешка? Та ти живееш в една държава, а аз в друга. Но аз няма да се откажа. Животът си е мой.

— Знам — съгласи се тя. — Откъде черпиш идеите си за онези неубедителни книги, които пишеш? — саркастично добави тя.

— Не са неубедителни — хладно отвърна Макейб. — Това са приключенски романи. Не е нужно да се забивам във военната тематика, за да ги напиша.

— Защо тогава изобщо го правиш?

— Все някой трябва да го прави. Трябва да се заговори за това, та истината и свободата да не са така репресирани — върна й той предизвикателството.

— И ти се намери единствен репортер за тази работа, разбира се — спокойно каза тя.

— Уин, обичам работата си. Винаги съм я обичал. Вече ти казах, не искам да се обвързвам.

— Да, не искаш. Но аз искам. И тъй като няма вероятност да намеря някого, по-добър от Анди — язвително излъга тя, — ще се сдобря с него. Ти се връщай в джунглата да те убият. Ще се омъжа за Анди, ще спя с него и ще имам деца от него.

— Преди това ще го убия! — каза той разпалено.

Тя подскочи от нежната агресивност в гласа му, от ревността му и като опря гръб на вратата се втренчи в него.

Той отметна завивката и стана на крака, разголен с цялата си унищожителна мъжественост. Без да обръща внимание на смущението й, Макейб тръгна към нея, спря се достатъчно близко, за да успее да я притисне до вратата.

— Твърде стар съм — възбудено започна той — да се променям или обновявам. Нито професията си ще оставя, нито ще се оженя за теб.

— Не съм те молила за такова нещо — каза тя с основание. — Моля те, обуй си панталоните.

— Не, можеш да свикваш да ме гледаш гол. Приеми го като полово образование. Сега ме чуй, Уин — развълнува се той, — нямаш никакво основание да се впускаш в брак с мъж, който е физически насилник.

— Точно така. Точно затова не бих се омъжила за теб.

Той ядосано си пое въздух.

— Не за мен, за Анди.

— Анди ме удари само защото му казах, че си чудесен любовник.

Макейб спря да се надува и я погледна косо. Издаде леко брадичка напред и се намръщи.

— Така ли?

Тя кимна.

— А-ха.

Очите й търсеха неговите.

— Макейб, що за любовник си? — попита тя с дрезгав глас. Близостта му и безсрамната му голота започнаха да възбуждат кръвта й.

Ноздрите му се разшириха.

Тя сведе поглед върху широките му гърди, от все сърце искаше да отговори „да“. Но само като си помисли за последиците, поклати глава. Не можеше да рискува. И без това травмата от загубата му щеше да е огромна.

— Не — задъха се тя. — По-добре е никога да не разбера. Лека нощ, Макейб.

— Уин?

Гласът му прозвуча странно, но тя не посмя да срещне погледа му.

— Да?

— Ще си намериш някого… който да ти даде това, което искаш.

Знаеше ли той, ужасена си помисли Уин, осъзнаваше ли, че тя го обича? Най-накрая го погледна. В очите й се четеше несигурност и уплаха. Той бавно я изучаваше.

— Не съм домашар.

— Нищо не съм казала. Прави каквото искаш, Макейб. Ако искаш да те убият, отивай тогава.

— Само господ решава по какъв начин ще умра — разпалено каза той. — Много добре знаеш, че може да се случи както тук, така и някъде отвъд океан.

Така беше, но това не й помагаше особено.

— Да, навярно си прав. И след като отваряш дума за това — добави тя в усилието си да възбуди любопитството му, — винаги съм се чудила какво ли е да работиш в телеграфна агенция?

Лицето му пребледня.

— Не, недей… — започна Макейб.

— На двадесет и една години съм — напомни му тя, без да има намерение да прекалява със заплахата. — Мога да правя, каквото си искам. Да, предполагам, че работата като чуждестранен кореспондент може да ми хареса. Но Средният Изток ще ми е по-интересен. Ще видя пирамидите. Каква прекрасна идея!

Той се вбеси на усмихнатото й лице и опърничавите искри в очите й.

— Няма да стане, Уин. Аз ще те спра.

— Как? — спокойно попита тя.

Макейб премигна, сякаш въпросът го завари неподготвен и само се вторачи в нея.

— По-добре е да си починеш, аз също — рече тя. — Утре е ден за предаване на вестника. Лека нощ, Макейб, приятни сънища!

Тя се обърна, като внимаваше да не поглежда зад себе си. Докато прекосяваше хола на път за стаята си, го чуваше как енергично ругае и се усмихна. Ще го остави да размисли върху тази възможност за известно време, пък после ще видим дали ще му хареса.