Даяна Палмър
Чужда жена (3)

Трета глава

Уин се почувства така, сякаш някой я ритна в стомаха. Стоеше и го гледаше втренчено.

— Главен редактор на вестника? — Въпросът й прозвуча като ехо. — Вестникът на Ед? Моят вестник? Ти ще ми бъдеш шеф?

— Точно така — отвърна той свойски.

— Напускам.

— Слушай сега, Уин…

— Не ми пробутвай това „слушай сега, Уин“! — рече тя и шумно постави чашата с кафе върху чинийката. — Не е възможно цял месец да живея и работя с теб, и да остана нормална.

Той запали цигара и я погледна със странна, безмълвна усмивка.

— Какво има, скъпа? Да не се страхуваш, че няма да устоиш на изкушението да ме прелъстиш?

Тя почервеня и понечи да се изправи. За нещастие, докато ставаше, удари с коляно таблата и я обърна на пода. Парчета шунка и хляб плуваха в локва кафе в краката на Макейб, който изви назад глава и избухна в смях.

Тя сви тънките си пръсти в юмрук в скута си и два пъти преброи до десет.

Преди да успее да измисли достатъчно зъл и обиден отговор, телефонът иззвъня. Уин стисна зъби и сграбчи слушалката.

— Ало! — рязко отговори тя.

Отсреща последва колебание и покашляне.

— Уинона ли е?

— Анди — въздъхна тя, хвърляйки унищожителен поглед на Макейб. Ръката й нервно въртеше телефонния кабел. — Здравей, Анди. Как си?

— Ед каза, че си се прибрала за обяд — подозрително рече годеникът й. — Каза още, че имаш посетител, някакъв гост — натърти той. — Уинона, да не си полудяла? Може Макейб да ти е настойник, може да е възрастен, но е ерген, а ние не сме женени. Не можеш просто да го оставиш да живее там.

За секунда тънкият му глас се повиши и стана някак по-див, докато в един миг той направо се разкрещя.

— Слушай, Анди — рече тя спокойно, като се опитваше да не обръща внимание на самодоволната усмивка на Макейб, — знаеш какво е положението. Макейб е ранен и дори не може да ходи.

— Тогава как ще се добере до леглото? Да не би да възнамеряваш да го носиш дотам и обратно?

Тя се разсмя. Не можа да се сдържи. Първо, като гръм от ясно небе се появява Макейб с огнестрелни рани, сега Анди изпада в истерия.

— Уинона? — измърмори Анди.

— Да ти се намира инвалидна количка, която да ми заемеш? — попита тя през смях.

— Какво? Да, разбирам — изкиска се той учтиво и въздъхна. — Разбира се, аз си правя изводите. Но ми е известно що за птица е Макейб. Може ли да е заплаха за мен?

— Аз съм сгодена за теб — припомни му тя. Беше бясна на Макейб, който съвсем открито подслушваше.

— Да, знам — отвърна Анди с чувствително омекнал глас. — Веднага ми направи впечатление. Това е всичко.

— Макейб е мой настойник — отвърна тя, като с поглед изгаряше Макейб, който от своя страна я гледаше със злорада усмивка. Уин тутакси извърна глава. — Както и да е, той е стар.

— Само една година по-млад от мен — измънка Анди.

— Не исках да кажа това. — Уин злобно завъртя телефонния кабел. — Днес е ден за предаване на вестника, Анди, просто не мога да мисля.

— Просто е вторник — рязко отвърна той. — Не разбирам защо превръщаш вторниците в световен проблем.

— Предполагам, трябва да си репортер, за да разбереш — рече тя великодушно. — Виж какво…

— Покани го на вечеря — рече Макейб повече на себе си.

Тя зяпна от изненада.

— Днес е вторник! — избухна.

— Това го чух вече — извика отсреща Анди.

— Аз ще сготвя — каза Макейб почти едновременно с човека от другата страна на линията.

— Не ставай смешен, ти дори не можеш да се изправиш — отвърна му тя ядосано.

— Да не намекваш, че съм пиян? — попита Анди втрещен.

— Не ти, а Макейб. На Макейб говоря! — каза Уин през зъби.

— Значи Макейб пие, а ти си сама с него там? — Анди очевидно беснееше.

Тя протегна слушалката и заплашително кимна на Макейб с глава.

— Не го прави — посъветва я той. — Ще успея да скалъпя нещо, преди да се прибереш у дома. Ще готвя седнал.

Уин го погледна изпитателно. Старият Макейб беше арогантен и властен, без следа от дружелюбност или готовност за сътрудничество. Тя изведнъж стана подозрителна.

— И ти нямаш нищо против?

— Не. Бих се радвал да видя Анди отново. Покани го. Около шест.

Уин имаше чувството, че насила се вмъква в устата на лъва. От години не бяха прекарвали заедно с Макейб. Вероятно преживелиците му го бяха променили. Беше омекнал. Уин дори беше готова да му прости. Не изглеждаше ли по-различен?

— Анди, ела на вечеря в шест — рече тя, като дръпна слушалката до ухото си.

— На вечеря? — Анди прозвуча по-ведро. — Само ние двамата ли?

— И Макейб ще е тук.

— Просто няма да му обръщаме внимание — рече Анди и замълча. — Той няма да остане за сватбата, за да те предаде на младоженеца, нали?

— Ако остане, ще го направим шаферка — каза Уин загадъчно.

Анди се захили.

— Изглежда сладурско, господин Макейб в гофриран сатен…

Тя се разсмя, та се наложи бързо да се сбогува и да затвори телефона, преди съвсем да изпадне в истерия.

— Шаферка ли? — измърмори Макейб със стиснати устни. — Уин, спомняш ли си онази стара поговорка „Аз не се ядосвам, аз съм непоклатим“?

— Мога да те надбягам — напомни му тя.

— Да. Но аз съм търпелив.

Той присви очи и обходи елегантното й тяло с поглед, който я накара да се почувства изключително неловко.

— Умея да чакам.

— Трябва да се връщам на работа. След вечеря — продължи Уин и се отправи към кухнята за кърпа, с която да почисти пода, — ще обсъдим новата ти квартира.

— Става — рече той услужливо.

Това в действителност я накара да се притесни. Макейб никога на никого не правеше услуги. Тя се върна на работа начумерена. Когато видя Ед, още повече се намръщи.

— Не ми спомена, че излизаш в отпуск — рече Уин със свирепа усмивка, — нито че зет ти ще отседне у вас, нито че…

— Имай милост, може ли да откаже човек на Макейб?

— Да! През последните седем години правя точно това.

— Той ми е като син. — Имаше вид на подгонено животно. Спря се за миг, преди да продължи да облепя първа и последна страница, като в ръце държеше една изрезка и ножици. — Простреляли са го много лошо, Уин.

С усилие се изправи и желанието й да води битка я напусна.

— Да, той ми каза.

— Надявам се да има достатъчно време да се излекува напълно, преди да се върне в джунглата.

Тя усети, че пребледнява.

— Да не искаш да кажеш, че има намерение да се връща там?

Ед вдигна рамене.

— Познаваш Макейб. На него му харесва — и опасностите, и всичко останало. От доста години насам това е животът му.

— Би могъл да си стои у дома и да пише книги — отвърна тя. — Той е сред най-продаваните автори. Защо му трябва да рискува живота си заради някакви сюжети, които всеки друг може да отрази?

— Попитай него. — Ед отряза още една колона от предпечатния екземпляр и я залепи до някаква друга статия, съвсем подходяща за заглавие на две колони. — Според мен, всичко е заради липсата на пристан, Уин. Той се чувства желан и полезен единствено на работното си място.

— Майка му го обича.

— Разбира се, но през целия си живот е избягвала баща му… а сега и Макейб. Тя е независима жена и няма нужда от него. А кого си има той? — добави Ед.

Уин беше вперила празен поглед в полуготовата страница.

— На неговата възраст сигурно си има някоя жена.

— Няма.

Тя вдигна поглед.

— Откъде знаеш толкова много за него?

— Аз помагах в отглеждането му, нали си спомняш? Едно време прекарваше половината от времето си при мен, а другата половина у тях. Винаги сме били близки. — Той я погледна иззад очилата си и се усмихна. — Както знаеш, желанието ми беше да съм военен кореспондент, но имах семейство и смятах, че нямам право да поемам този риск. Предполагам и Макейб е избягвал постоянни връзки поради същата причина. Трудно е за една жена да има мъж, който през по-голямата част от брачния им живот е на огневата линия.

Уин беше мислила за това, но не си го признаваше. Не си признаваше също, че месеци наред тръпнеше, докато излъчваха информационните бюлетини преди съвсем да се откаже да ги следи; нито че през всичките тези години не беше преставала да се притеснява за Макейб. Разбира се, той беше само неин настойник и не биваше да му отдава такова значение.

— Уин, слушаш ли ме? — рязко попита Ед. — Казах, че все още имам дупка на първа страница. Иди, извикай шефа на противопожарната и виж дали е имало някакви пожари през нощта. Хайде!

— Дадено, Ед.

Оживеното темпо на работата не й позволяваше да се отдава на мислите си за Макейб и така до края на работния ден. Телефоните не спираха да звънят, хора влизаха и излизаха, в рекламите и предпечатния екземпляр се добавяха, отстраняваха и променяха материали. Уин се кълнеше, че ще си отиде и никога няма да се върне. Всеки вторник отправяше тази заплаха. Същото казваха Ед, Джуди, Кели и Джес. Постоянно се шегуваха с това, но във вторник никой не се смееше на шегата.

В пет часа макетът беше готов и Кели го закара с колата до печатницата, която се намираше на петнадесет километра разстояние. Една четвърт от първа страница беше заета с катастрофата, за която Кели писа по-рано през деня. Трагедия! Две коли се бяха блъснали, пълни с хора от околностите. Беше й тъжно, но неволно се почувства по-спокойна, че сред пострадалите нямаше хора от Редвейл. Трудно е да правиш списък на жертвите, когато ги познаваш.

В пет и няколко минути тя се довлече до вратата, изтощена и размъкната. От дългото стоене права краката й щяха да се разпаднат. Вече й липсваше климатикът в офиса. В дома си нямаше такова нещо, а беше необичайно горещо за сезона.

— Ти ли си, Уин? — извика Макейб от кухнята.

— Аз съм. — Беше забравила, че той е там и сърцето й подскокна щом чу дълбокия му глас. Уин метна настрана дамската си чантичка и се спря да събуе велурените обувки. После нахлузи памучни къси чорапи и пристъпи върху покрития с теракот кухненски под.

Той хвърли поглед от плота. Кацнал на високо столче, приготвяше „салатата на главния готвач“.

— Дълъг ден, а? — попита Макейб и погледна към нозете й.

— Щом казваш. Мога ли да помогна с нещо?

— Направи заливката, ако не си я приготвила предварително.

— Какво е главното ястие? — попита тя и загреба от майонезата, кетчупа и киселите краставички.

— Телешки буржиньон. Харесва ли ти?

Тя го загледа.

— Не си ми казвал, че умееш да готвиш специалитети.

— Не си ме питала. — Той се обърна на столчето, за да я наблюдава по-добре. Ризата му беше разкопчана до долу и тя постоянно отместваше поглед настрана. Разсъблечен, Макейб представляваше убийствена гледка. Разбира се, беше го виждала в басейна с оскъдни бански, които едва покриваха масивното му тяло. Беше изключително мъжествен. Целият бронзова плът и твърди мускули. Уин не обичаше да го вижда без риза. Притесняваше се. Ако Анди си съблечеше ризата, нямаше да се притесни. Този факт, сам по себе си, също я обезпокои.

— Изглеждаш угрижена, скъпа — забеляза Макейб и моментално откопча още едно копче, сякаш четеше мислите й.

Тя се изкашля.

— Първо трябва да се преоблека и после ще се захвана с това тук — рече тя и остави всичко на плота, след което избяга в спалнята.

Затвори вратата след себе си и тежко се облегна на нея. Какво й ставаше? Макейб беше враг. За бога, разкопчаната му риза не можеше да промени положението. Жена ли беше, или една хлапачка, която се впечатлява от бицепси? Отдръпна се от вратата. Разбира се, беше жена.

След десет минути се върна в кухнята. Макейб замръзна, както държеше лъжицата във въздуха и зина с отворени уста. Роклята й беше от изумруденозелено жарсе с тънки презрамки, които се връзваха зад врата и отзад, така че целият й гръб беше гол. Очертаваше и най-малките детайли на високия й бюст, на тънката й талия и дълбоката извивка на бедрата й по най-прекрасен начин. Когато се движеше, платът нежно се полюшваше около дългите й нозе. Косата си бе вдигнала на кок, край слепоочията й висяха малки къдрички. Тези щрихи я превръщаха в приятна гледка за мъжкото око.

— Често ли носиш такива рокли? — попита Макейб и се намръщи.

— Разбира се — тихо отвърна Уин и извърна поглед. — Свърши ли с вечерята? Ще приключа със заливката.

— Не и в тази рокля — отсече той. Подпирайки се тежко на бастуна си, Макейб я заобиколи отзад и преди тя да разбере една голяма и топла длан здраво хвана кръста й и я измести от плота. — Цяло престъпление ще е, ако я съсипеш.

Тялото й енергично потрепери под твърдите му пръсти, сякаш цял живот беше чакала това докосване, което запали искрата. Тръпки я побиха. Надяваше се той да не забележи това.

— Не… не бива да стоиш прав — напомни му Уин.

— Май дъхът ти спря — измърмори Макейб.

Тя усети в косите си топлото му дихание, подобно на дълбока въздишка. Пръстите му изпитателно се плъзнаха по бедрото й и обратно нагоре, сякаш се опитваха да я почувстват. Прииска й се да се облегне на него и да се отдадат на бавно проникване…

Тя си пое въздух и припряно се дръпна от него.

— Аз… аз ще си сложа престилка — заекна Уин. — Всеки момент Анди може да дойде. Той почти винаги идва по-рано.

Макейб нищо не каза. Стоеше мълчаливо до плота, като се подпираше на него и на бастуна си. Нито за миг мрачният му поглед не я изпускаше.

Тя нервно го погледна, докато се занимаваше с някакви бурканчета, купи и лъжици.

— Ще кажеш ли нещо? — изсмя се Уин.

— Какво да кажа? — тихо попита Макейб.

Тя се опита да подхване разговор, да намери думи, за да уталожи напрежението помежду им, но само го погледна в очите и цялото й тяло отмаля.

Преди да успее да помръдне или избяга, звънецът на външната врата рязко иззвъня и й спести усилията.

Обърна се, унесено се отправи към вратата и я отвори.

Кафявата коса на Анди беше разчорлена, сякаш в пристъп на яд беше прокарал ръце през нея. Тъмните му очи гледаха тревожно. Той впери поглед в Уин, но изглежда не я виждаше.

— Здравей — измънка Анди. — Готова ли е вечерята? Умирам от глад.

Уин въздъхна и го въведе в трапезарията.

— Първо ела да поздравиш Макейб — рече тя.

Анди раздразнено попита:

— Той наистина ли може да готви?

— Разбира се, че мога, Анди — отвърна Макейб през кухненската врата, като силно се облягаше на бастуна. Беше закопчал ризата си и отново придоби приличния вид на любезен домакин.

„Прилича на лъв с мише сърце“, помисли си злобно Уин.

— Радвам се да те видя отново, Анди — рече той и протегна лявата си ръка за поздрав, понеже дясната беше заета с бастуна.

Анди тутакси протегна ръка, но без голям ентусиазъм.

— Здравей, Макейб — хладно го поздрави. Очите му шареха нагоре-надолу по големия мъж. — Чух, че са те простреляли.

Макейб вдигна вежди.

— Така ли? Аз пък си мислех, че във вестниците писаха за разтегнато сухожилие.

Анди се изчерви и впери поглед в Уин.

— Ти каза, че…

— Не, не съм казала — отсече тя. — Нали ти се обажда на Ед? Не ми повярва, че…

— Хайде, деца — меко се намеси Макейб, — да отложим спора за след вечеря. Не мислите ли, че е признак на лош вкус да сядаме да се храним с телешки буржиньон в гневно състояние?

Анди го изгледа изумено.

— Телешки буржиньон?

— По мое скромно мнение, обичам специалитетите — отвърна големият мъж, проявявайки отвратителна скромност и едва ли не се изчерви. Уин беше готова да се нахвърли отгоре му. Макейб приличаше на истинска отрепка…

Но Анди моментално се хвана на въдицата. Изсмя се непринудено и се усмихна на Уин. Тя четеше мислите на Макейб, усещаше сарказма му. Великият военен кореспондент. Писателят на приключенски романи. Мъжът с голямо „м“. А готви телешки буржиньон и използва думи като „лош вкус“.

— Сядайте. Аз ще го донеса — рече им Макейб.

— Ти сядай — хладно рече Уин и го изгледа стръвнишки. — Не искам да разлееш задушеното по пода. Как изобщо си представяш, че можеш да носиш едновременно супник и бастун? — И тя влезе в кухнята, като продължаваше да мърмори.

Когато приготви всичко и понечи да внесе пълната кана с кафе, затоплените хлебчета и телешкия буржиньон със салатата, в трапезарията се възцари необичайна тишина. Макейб се беше облегнал назад и пушеше цигара, а Анди изглеждаше…

— Анди, какво има? — побърза да попита Уин.

Той я погледна и се изчерви.

— Ами нищо. Мога ли да помогна?

— Не. Остава да донеса само заливката.

На излизане от стаята тя стрелна с поглед Макейб.

Вечерта премина мълчаливо. Уин гризеше своята порция от телешки буржиньон, който наистина беше чудесен с цвят на червено вино, тлъстичък, с телешки парченца, които се топяха в устата и със зеленчуци, и се чудеше защо Анди беше толкова тих.

— Днес стана една ужасна катастрофа — спомена Уин, като се опита да наруши леденото мълчание. — Няколко човека от съседните щати…

— За бога, недей, когато се храня! — Анди избухна и я погледна раздразнено.

Макейб рязко свъси вежди.

— Все още ли си гнуслив, Анди? — попита той любезно. — Да, май си спомням, че изобщо не ти харесваше, че часовете по биология бяха точно преди обедната почивка. — Той се облегна назад с кафе в ръка и присви устни. — От формалдехида ти се гадеше, нали? А и дисекциите…

Анди позеленя от яд и остави лъжицата си на масата. Грабна водата с лед и дълго пи.

— Престани, животно такова — нахвърли се срещу него Уин. — Как смееш?

— Обичам науката — отвърна той невъзмутимо, отправил поглед към Анди. — Разказвал ли съм ти за храната, която ядях в южна Америка, докато отразявах конфликта преди няколко години? С няколко войника навлязохме навътре по течението на Амазонка и лагерувахме при едно примитивно племе в джунглата. Ядяхме змии, гущери и някакви печени буболечки.

— Извинете ме — задъха се Анди и скочи на крака, като държеше салфетка на устата си. Изтича в банята и шумно затвори вратата.

— Макейб! — избухна Уин и удари с ръка по масата.

Той отпи от кафето си.

— Щом Анди не понася да слуша за твоята работа, за какво ще си говорите като се ожените? — любезно попита Макейб. — Или отсега нататък ще се придържате само към темата за тъканите и платовете?

— Ти не разбираш…

— Много добре разбирам. — Засече погледа й и се намръщи.

— Какво има?

Макейб се наведе напред и обърна лицето й към своето.

— Имаш едно петънце, ей тук. — С голямата си топла длан я натисна по бузата и прокара грубо палец по устните й.

Това беше най-чувственото нещо, което беше изпитвала досега в живота си, по-чувствено от най-пламенната целувка на Анди. Тя безпомощно разтвори устни, вперила поглед в замъглените му очи. Палецът му леко дръпна горната й устна, после долната. Тя усети как притваря очи в него, пулсът й се учести, устните й се разтвориха с трепет от нахалната съблазън на допира му.

— Харесва ли ти? — попита той с дрезгав глас, като наблюдаваше устата й.

Тя хвана ръката му и понечи да я отстрани, ала той доближи дланта й до лицето си и нежно я целуна. Погледът му я следеше през цялото време.

„Недей“, безмълвно се молеше тя. Но тялото й отмаляваше, а очите й безнадеждно търсеха устните му. Тя го желаеше неистово.

— Хайде! — Шепотът му я измъчваше. — Хайде, Уин.

Тя се облягаше на него и само няколко сантиметра ги деляха. Внезапно с рязко прещракване вратата на банята се отвори и Уин подскочи назад върху стола.

Анди се върна в стаята. Изглеждаше блед и бесен. Седна на стола и отпи голяма глътка от водата с лед.

— По-добре ли се чувстваш? — попита го Макейб дружелюбно.

Анди го унищожи с поглед.

— Не, и то благодарение на теб.

— Репортерите внасят професионалните си проблеми у дома, Анди — отбеляза високият мъж. — Много е трудно да не го правиш, в този бизнес особено. Ще разбереш, че ще има моменти, когато Уин ще има потребност да ти разкаже какво е видяла, само за да запази разсъдъка си.

Анди го погледна неразбиращо.

— С Уин се разбираме много добре, благодаря — отсече той. — Тя знае, че ще я изслушвам, когато иска да сподели нещо.

— Разбира се, че ще искам — поде Уин с умиротворяващ тон, опитвайки се да успокои треперещата си ръка в скута.

Анди се обърна към нея и погледът му попадна върху подутите й устни, върху които червилото се беше изтрило и които изглеждаха така, сякаш бяха целувани страстно и навсякъде. Лицето му пламна и той си пое тежко въздух.

Уин докосна устните си, сякаш можеше да прикрие последиците от действията на палеца на Макейб.

— Анди, не е това, което си мислиш.

— Разбира се, че не е. — Той се изправи и едва не събори стола си. — За бога, Макейб е тук само от един ден.

— Аз работя бързо — обясни Макейб и дяволито се усмихна, — а Уин е истинско гадже. Можеш ли да ме обвиняваш? Особено когато така… откликва.

Анди всеки момент щеше да експлодира. Лицето му се зачерви и той хвърли убийствен поглед към Уин. Завъртя се и тресна вратата на излизане. След минута ревът на колата му наруши тишината.

— Ти забърка тази каша — яростно го обвини тя. — Кому беше нужна тази лъжа?

— Не беше лъжа — спокойно отвърна Макейб и запали цигара. После рязко вдигна глава и погледите им се срещнаха. — Самата ти щеше да ме оставиш да те целуна.

Тя се помръдна неспокойно.

— Добре — призна Уин, — може би щях да те оставя. От доста време насам много неща са се случили и на двамата. Еднакво любопитни сме един към друг. Но аз съм сгодена за Анди, нося неговия пръстен. Какво означава една целувка в днешно време, Макейб?

— Зависи от хората — тихо отвърна той. Погледът му изучаваше възбуденото й лице. — Двамата с теб щяхме да отидем и по-далеч от една целувка.

Лицето й пламна и тя сведе поглед към празната си чаша.

— Сега три дни ще ми се цупи, преди да благоволи отново да ми проговори. Разбира се, ако не развали годежа.

— Най-добре е да го направи.

— Не искам да оставам стара мома — избухна тя и му хвърли унищожителен поглед. — На Кейти Мод може и да й харесва, но не и на мен. Не искам да живея сама.

— Ти не си сама. Сега живееш с мен.

— Не и в смисъла, за който говоря.

— Все още не — съгласи се той, но по-скоро прозвуча като заплаха.

Тя се изправи.

— Ще измия съдовете.

— Измъкваш ли се? — Той я погледна изпитателно. — Аз няма да си отида. Проблемът също.

— Не ме интересуваш нито ти, нито проблема.

Събра мръсните съдове, но като понечи да сложи и неговата чиния в купа в края на масата, той я хвана за кръста и я обърна с гръб към себе си. После долепи отворените си уста към гърба й.

Тя се скова от неочаквания натиск. Макейб разпери огромна длан върху корема й и я доближи до себе си. Устните му се придвижваха между плешките й надолу към кръста. Ръката му напредваше бавно и коварно към плоския й стомах, после с мързеливи, кръгообразни движения стопли плътта й. Тя се опита да хване ръката му, да го спре, ала само успя безпомощно да погали опакото на дланта му.

Изведнъж той я пусна и Уин се отдръпна като опарена. Подивелият й поглед се отмести от него.

— Ти наистина си като глина в ръцете ми — измърмори той, наблюдавайки как потреперват ръцете й, докато подрежда съдовете. — Анди никога ли не е правил това?

Уин вдигна поставката със съдовете и се молеше да не я изтърве.

— Да не би да искаш да узнаеш? — хладно го попита тя.

— Уин…

Тя се спря на вратата на кухнята с гръб към него.

— Да?

— Представи си какво би било, ако те целувам навсякъде по този начин.

Съдовете се заклатиха едва-едва в ръцете й и тя влезе в кухнята със скована походка, като яростно изрита въртящата се врата зад гърба си.

Не бързаше да мие съдовете. Цялото й тяло тръпнеше, обладано от пробудения й копнеж. Макейб трябва да бъде разстрелян, помисли си тя. После си спомни, че наистина го бяха простреляли, и почувства вина.

Уин привърши с миенето на съдовете и неохотно се върна във всекидневната. Трябваше да овладее положението. Трябваше да убеди Макейб, че няма да търпи повече недвусмислените му забележки. Беше сгодена и принадлежеше на друг мъж. Освен това, какво искаше Макейб от нея? Малък флирт между назначенията ли? Приятно забавление по време на възстановяването? Той не беше от тия мъже, които се женят. Сам й го беше казал преди години. А Уин нямаше да се съгласи на любовна връзка. Тя искаше брак, съпруг и деца. Раздразнението й се удвои, като си помисли, че Макейб провокираше в нея усещания, които и най-пламенната страст на Анди не бяха възбуждали. И то само от едно докосване.

Като подреждаше в главата си думи и обяснения, тя влезе във всекидневната, готова за битка. Ала Макейб беше заспал на стола си, както седеше.

В съня си беше странно уязвим. Дълбоките бръчки по лицето му изглеждаха смекчени, а устните му бяха леко разтворени. Спеше със затворени очи, склопил тежки клепачи с мигли с цвят на мед под гъстите, изпъкнали вежди. Косата му не беше точна руса, а по-скоро светлокестенява с русоляв оттенък, изрусена от слънцето. И веждите му тук-там бяха тъмни. Под разтворената риза Уин виждаше една смесица от тъмно и светло окосмяване, което приличаше на сянка под камуфлажната материя. Беше широкоплещест, както си го спомняше. Гръдният му кош се стесняваше косо до плосък стомах и тесни бедра. Мускулите на краката му чувствено се очертаваха под панталоните. Уин цялата тръпнеше, само докато го наблюдаваше. Винаги е тръпнела. Като момиче това я ядосваше и сега се ядоса, че той успява да провокира у нея такава реакция. Макейб беше неин враг. Нали така?

— Сериозни мисли, а, Уин? — мързеливо попита той и отвори очи дотолкова, че те заприличаха на две резки.

— Ти изобщо не си заспивал — обвини го тя, чувствайки се неловко, че я хвана да го разглежда по този начин.

— Не, отморявах очите си. Ако кракът не ме болеше толкова, щях да те оставя да седнеш в скута ми — добави той с предизвикателна усмивка.

Самата мисъл я накара да се почувства неловко. Тя се извърна.

— Макейб, трябва да поговорим.

— Добре. Сядай! По-добре направи малко кафе и тогава седни.

— Вече съм направила — измърмори тя, доволна, че намери причина да се измъкне. — Ще го донеса.

Уин се успокои, докато сервираше кафето. След като разля черната течност в чашите и отпи от своето, тя вече можеше да се изправи съвсем спокойно лице в лице срещу него. Поне външно.

— Харесва ли ти? — внезапно попита той.

Тя премигна.

— Кое?

— Да пишеш репортажи?

— О — усмихна се, — истинско удоволствие е. За мен това не е обикновена професия. Вълнуващо е и има разнообразие. От време на време ме спохожда усещането, че ставам все по-добра.

Той кимна.

— И научаваш много неща за живота, хората, професиите. Това е работа, която образова човека. Къща за информация.

— Новините, до които се докосваш, са действително интересни — съгласи се тя нетърпеливо. — Не можем да отпечатаме всичко, защото мястото не стига, но еднакво удоволствие ми доставя дори само да ги чета. Набираме вътрешна информация за спортните състезания, за новости в медицината, за всякакви политически събития, научни открития… все едно че работиш в библиотека.

— И без да искаш научаваш механизмите на дейността на правителството — сухо измънка той.

— Не бих станала политик, дори да ми даваха всичкото злато на света — избухна тя. — О, Макейб, не е ли ужасно? Такива противоречиви мнения, дори за най-дребното решение и ако кажеш истината, предизвикваш какви ли не неприятности за всички. Но не можеш да скриеш истината, длъжен си да я кажеш.

— Това е част от професията — усмихна се той. — Ако си я вършиш както трябва, и двете страни те мразят.

— Това дори аз го разбрах — въздъхна тя. — Няма значение колко усилия полагаш, все едно, правим грешки. И докато никой не си спомня за хубавите неща, които си свършил, то никой не забравя лошите.

— Катастрофата те притеснява, нали? — попита я той след една минута, в която я изучаваше с поглед над ръба на чашата. — Защо?

Тя вдигна рамене.

— Има едно дете, двегодишно. Убито е.

— И кой още?

— Бащата на бебето. — Вдигна поглед към него. — Майката е в кома. Ако оживее, представяш ли си какво ужасно събуждане я очаква? Мисля, че аз не бих искала да оживея — тъжно се засмя Уин. — И знаеш ли каква е причината за катастрофата? Шофьорът на другата кола бързал към Атланта. Имал среща. — В очите й се надигнаха сълзи. — Не искал да закъснява и ето че двама души са мъртви.

Макейб тежко въздъхна.

— Уин, не бива да съдиш. Особено да си позволяваш лукса да взимаш страна. Това е самоубийство за теб.

— Искаш да кажеш, да престане да ме е грижа? Да престане да ме боли, когато виждам, че някого другиго го боли?

Той поклати глава.

— Искам да кажа, че трябва да се научиш да отразяваш новините, без да влагаш емоциите си. Скъпа, смъртта е естествена част от живота. През последните няколко години видях повече убити, отколкото главата ти може да побере. Живот, пропилян по начин, който дори и не си сънувала. Не можеш да плачеш при всяка смърт. Изобщо няма да можеш да се спреш. Трябва да промениш гледната си точка.

— Как?

— Научи се просто да приемаш нещата ден за ден — обясни той и свъси вежди. — Трябва да разбереш, че хора ще умират и занапред. Не можеш да се противопоставиш на това. Не може постоянно да си обладана от мъка. Налага се да пишеш за събитията, на които си свидетел и които се случват. А ако не можеш да отразяваш това, което виждаш, време е да се откажеш.

Погледът й пробяга през изсеченото му лице.

— А ти справяш ли се все още, дори и след това, което си видял?

Той нехайно се усмихна.

— Почти.

— Защо?

— Защо го правя ли? — Той вдигна рамене. — Някой трябва да го прави. Не ми се иска някой женен мъж със семейство да е на мое място. А за мен на никого няма да му е мъчно…

— Недей — рече тя едва чуто и извърна поглед, — това е ужасно.

Последва дълго мълчание. Тя едва ли не физически усещаше погледа му.

— Уин, не се тревожи за мен — рече той след минута. — Мога и сам да се грижа за себе си. Бог ми е свидетел, не съм самоубиец.

Тя вдигна поглед.

— Разбира се, че можеш. Виж в каква добра форма се прибираш у дома?

Той тихо се изсмя под мустак.

— Е, подхлъзнах се. Всеки има право на грешка.

— Тя едва не се оказа последната ти.

— Да, и тази. — Той се облегна назад и дълбоко въздъхна. — Анди изобщо изслушва ли те, когато му говориш за незначителни неща?

Тя се изчерви и не посмя да срещне проникващия му поглед.

— Не го питам за това.

— Не те изслушва — отговори си той сам. — Та, с кого разговаряш тогава? Ед е като мен, не поглежда назад. Кой остава?

— Ако искаш да знаеш, разговарям със себе си — просъска тя. — Веднъж започна ли разговор, ставам чудесен събеседник.

Той присви очи.

— Точно затова не исках да се занимаваш с този бизнес. Уин, не си достатъчно твърда. Един ден ще се огънеш.

— Това не се е случвало все още — припомни му тя. — А и аз съм твърда като баща си.

Той нежно се усмихна.

— Дължа живота си на баща ти. Той ме измъкна от доста мътна история. Само съжалявам, че не успях да направя за него същото, когато един-единствен път му се наложи.

— Той ти се възхищаваше.

— Беше взаимно. Затова се съгласих с налудничавата му идея да надзиравам наследството ти. — Бавно я обходи с поглед. — Но едва сега започвам да разбирам основанията му.

— Ако това е още един камък в градината на Анди, откажи се — рече тя и се надигна. — Той е заможен и не му трябват моите пари.

— Не му трябват твоите пари — замисли се той, — не желае тялото ти и изглежда нямате общи интереси. Какво точно правите двамата заедно?

Тя отпусна долната си челюст.

— Разбираме се много добре. Ходим на кино, харесваме едни и същи книги, добри приятели сме…

— Ти ми го описваш като брат, а не като кандидат-любовник — изстреля той. — Желаеш ли го?

— Това не е твоя…

— Защото желаеш мен — продължи той, като я наблюдаваше как се изчервява. — И аз те желая.

Сърцето й се разлудува и с неистови усилия тя успя да се овладее. Стискаше длани, докато побеляха.

— Макейб…

Той вдигна глава и нахално започна да я наблюдава.

— По-добре да не бях идвал, Уин.

Тя едва ли разбираше какво й говори. Чувстваше се изключително неловко.

— Денят беше дълъг. Можеш да вземеш резервната спалня. Тя е…

— Първата надолу по коридора — продължи той вместо нея. — Когато пристигнах, разучих наоколо.

— Естествено. — Тя вдигна сервиза за кафе и го отнесе в кухнята, без да си прави труд да измие двете чашки.

— Ако искаш да се къпеш, в банята има хавлиени кърпи и халати — обясни Уин. — Аз се къпя рано сутрин.

Той се изправи с усилие, по лицето му се изписа болка.

— Добре ще ми дойде да се накисна. Така или иначе, седмицата беше дълга.

— Кога ще започнеш работа в офиса? Ед нищо не ми каза.

— Утре сутрин — усмихна се той на раздразнението й. — Ако нямаш нищо против, мога да се повозя с теб до там.

— Аз не, но ти може би — измърмори Уин и му хвърли такъв поглед, сякаш го преценяваше. — Аз карам фолксваген.

— Ще се сгъна и всичко ще е наред — увери я той.

— Лека нощ, Уин.

— Лека нощ, Макейб.

Той я наблюдаваше жадно как се спуска по коридора. На лицето му бавно се появи хитра усмивка.