Даяна Палмър
Чужда жена (1)

Първа глава

Беше прекрасен и топъл пролетен ден след скорошния дъжд. Пеперуди танцуваха над езерото до верандата на стария потъмнял от времето магазин в южната част на областта Крийк. Камелиите цъфтяха в изобилие, техните розови и червени цветове се открояваха на фона на тъмнозелените лъскави листа, които оформяха нежните им личица. Край овехтялата дървена постройка се виеше прашен път, а недалеч някакъв трактор пореше земята.

Уин Аскот остави фотоапарата и принадлежностите си на задната седалка на фолксвагена и съблече жълтия пуловер, преди да изкачи пропукалите се бетонни стъпала към прашната веранда и стъклената врата. В магазина се носеше миризма на банани и лук. Сред всекидневната глъчка се чуваше тихото жужене на вентилатора на тавана. На влизане в магазина Уин разтърси назад дългите си тъмни коси и ги надигна с ръка, усещайки лека хладина. Памучната й пола в син десен държеше хладно, но сутринта облече бяла блуза с дълъг ръкав, тъй като не очакваше да стане толкова горещо през деня. Велурените обувки също я притесняваха и спарваха краката й.

Госпожа Бейкър се беше облегнала на щанда от тъмно дърво до каче със сирене и говореше със стария господин Сандърс. Когато забеляза Уин, тя вдигна поглед.

— Шляеш се, а! — подразни я белокосата жена.

Уин й се усмихна и се спря да поздрави прегърбения дребен мъж, който говореше с госпожа Бейкър.

— Не мога да се нарадвам на пролетта — засмя се тя. — Човек не бива да се затваря и да се бъхти над пишещата машина в такъв ден. Няма да ме издадеш, нали? — добави съзаклятнически.

Възрастната жена стисна устни.

— Ако напишеш разказ за момчето ми Хенри, ще запазя тайната ти — обеща тя.

— Какво е направил Хенри?

— Хвана седемкилограмов костур днес сутринта, ей там в езерото на Джеймс Луис — гордо рече госпожа Бейкър.

— Кажи му да го донесе днес в офиса към два часа, за да направя снимка на рибата за вестника — съгласи се Уин. — А сега какво ще кажеш за една сода? Умирам от жега.

— Какво е станало този път? — попита господин Сандърс с усмивка, подпирайки се тежко на бастуна си. — Пожар ли е? Или катастрофа?

— Водата — поправи го Уин и замълча, пое леденостуденото питие от госпожа Бейкър и отпи глътка, преди да продължи. — Джон Дароу извикал хора от „Опазване на почвите“ да конструират и построят изкуствено езеро във фермата му, където да съхранява вода в случай на суша.

— Според господин Ед, ранният дъжд означава, че навярно това лято ще е сушаво — съгласи се господин Сандърс, цитирайки съседа си, фермер на осемдесет и две години, който беше известен с точните си прогнози и не можеше да се сравнява с никой синоптик в южна Джорджия.

Преди да отвърне, Уин отпи още една дълга глътка.

— Надявам се това да не е вярно — усмихна се тя на стария човек. — Е, сега вече имам сюжет. Смятам да отида да му направя снимка и да го накарам да прогнозира лятото.

— Много ще му хареса — каза господин Бейкър и в миг сините му очи придобиха младежко изражение. — Той има внуци в Атланта. Може да им изпрати един брой.

— Утре сутринта ще се заема първо с това — въздъхна Уин и потъна зад дървения кош за плодове в удобен плетен стол с хлътнала облегалка. — Помисли си само. Можех да си седя в най-нормална кантора и да работя по осем часа на ден и никой нямаше да ми се обажда през нощта да пита за цената на абонамента или как да публикува снимка във вестника.

— На теб нямаше да ти допадне — изсмя се възрастната жена. Тя вдигна лице към вентилатора на тавана и въздъхна. — Странно, тези вентилатори отново идват на мода. Този виси тук от младежките ми години.

— Спомням си, че сядахме тук с дядо през летните мързеливи петъци, точно след като камионът с рибата идваше от Пенсакола — спомни си Уин. — Дядо купуваше омари и ги приготвяше на дървена фурна, а баба се суетеше и кълнеше да се опаря, докато се опитвам да му помогна. Добри времена бяха.

Госпожа Бейкър се облегна на щанда.

— Как е Кейти Мод?

— Леля Кейти е горе в планините на северна Джорджия на гости у сестра си Кати. — Младата жена разтегна устни в усмивка. — Тя живее близо до Хелън, малко алпийско селце, което напомня Бавария. И двете заплашват, че това лято ще се спуснат с влакчето по Шатахучи.

Господин Бейкър избухна в смях.

— Да, и се обзалагам, че Кейти ще поеме риска! Кога ще се жените вие с Анди? Чухме госпожица Робинс да казва, че може да е това лято.

Уин въздъхна.

— Смятаме да изчакаме до септември и да си вземем една седмица почивка за медения месец. — Тя се усмихна и се опита да си представи, че е омъжена за Андрю Слоун. Тяхната връзка беше уютна и много трезва. Той не предявяваше претенции за физическа близост и през по-голямата част от времето си те гледаха телевизия заедно или излизаха да се хранят навън. Тя не си представяше, че бракът им щеше да е по-различен. У Анди нямаше особена тръпка, но затова пък не си падаше по военните репортажи като Макейб…

— Макейб ще се върне ли, за да те освободи от опекунството си? — попита госпожа Бейкър сякаш беше прочела мислите на Уин.

Самото име беше достатъчно да предизвика у младата жена вулкан от чувства. По никакъв параграф Макейб Фокс не беше неин настойник. Той разполагаше с административни правомощия върху завещанието на баща й, отпускаше й периодично мизерни суми от обезщетението и се грижеше за вложенията й, докато навърши двадесет и шест годишна възраст или се задоми. На следващия си рожден ден тя щеше да стане на двадесет и четири. Но преди това щеше да се омъжи за Анди, а Макейб щеше да си остане в миналото, където му е мястото. Слава богу, на ум добави тя.

— Не мисля — най-накрая отвърна Уин и се усмихна на госпожа Бейкър. — Точно сега той е в Централна Америка и е зает да отразява за телеграфната си агенция последната битка там. И без съмнение, събира материал за най-новия си приключенски роман — добави тя с горчива нотка в гласа.

— Не е ли това някакъв напредък? — въздъхна възрастната жена и изведнъж погледът й се замечта. — Представете си, известен автор, а баща му родом оттук — каза тя. — При това живял само на няколко къщи от теб през всичките тези години. До момента, в който заработил за телеграфа.

Мисълта за това накара Уин да се почувства неудобно. Тя не обичаше спомените си от онези дни.

— Баща ти беше добър писател — прекъсна мислите й господин Сандърс. — Спомням си репортажите му, които Едуард публикуваше във вестника ти, с неговото име в подзаглавието.

Уин се усмихна.

— Все още ми липсва. Не знам какво щях да правя, ако Кейти Мод не ме беше прибрала, когато го убиха. Никога не бях се чувствала така изоставена.

— Добре че баща ти позволи на Макейб да контролира парите — отбеляза госпожа Сандърс. — Майка ти остави доста голямо състояние, а ти беше все още тийнейджърка, когато баща ти умря. Само се чудя защо Макейб ти позволи да останеш тук.

— Едва ли можеше да ме вземе със себе си — отбеляза Уин. Тя довърши питието си и остави празната бутилка на щанда. — Е, аз по-добре да се връщам към своя тежък труд. Днес предаваме вестника и доколкото познавам Едуард, ще прозвъни цялата околност, за да разбере къде се крия. Никой не може да избяга, когато се готви брой.

— И аз трябва да тръгвам — въздъхна господин Сандърс и стана заедно с Уин. — Госпожа Джоунс ще се разтревожи, ако не се прибера на минутата. Чудно е как успях да пропълзя през окопите на цяла Франция съвсем сам без госпожа Джоунс зад гърба ми да ме побутва — добави той, а в очите му проблесна пламъче.

— Трябва да си благодарен, че си имаш икономка, която се грижи за теб и не иска да й плащаш майка си и баща си за това — каза язвително госпожа Бейкър, като размахваше пръст в знак на обвинение.

— Мисля, че си права, Върди — въздъхна той.

Уин се усмихна на тревожното му изражение.

— Леля Кейти Мод също има навика да се притеснява за мен — призна тя. — Затова се преместих в къщата за гости, когато станах достатъчно голяма. Разбираме се чудесно, стига да не живеем заедно.

— Не е редно младо момиче да живее само — отбеляза госпожа Бейкър, — и то в такава голяма къща, само с Кейти Мод.

Уин хвърли бърз поглед към часовника си.

— О, трябва да тичам. — Тя с усмивка се извини, преди възрастната жена да се впусне в любимата си тема. — Ще се видим по-късно. — Подхвърли върху щанда монета от двайсет и пет цента и се затича към вратата като се смееше. Полите й се разхвърчаха, а бледозелените й очи се усмихваха шеговито.

Това настроение се изпари, щом Уин запали малката си кола и с рев се отправи към Редвейл по междуградските пътища, по които изглежда никога не се движеха други коли, нито се виждаха къщи. Тази част на южна Джорджия беше предимно земеделски район и подобно на Тексас, земята се простираше равна или леко хълмиста. Само тук-там имаше къщи или магазини, които нарушаваха селското еднообразие.

Разговорът за Макейб я беше разстроил. Глупаво беше, че го допусна. Сега той беше световноизвестен и достатъчно богат да се пенсионира и да престане да рискува живота си. Но продължаваше да прави репортажи сякаш беше навик, който не можеше да промени. Уин спря да следи новините, защото не понасяше да гледа събитията в Централна Америка. Не понасяше и мисълта, че Макейб може да бъде ранен.

Разбира се, не би трябвало да има значение. Те никога не са се разбирали, а последното им спречкване лумна като пожар. Макейб подскочи, когато Уин му съобщи, че ще работи в екипа на „Редвейл Куриер“. Говореха по телефона, един от редките случаи, когато той й се обади и я заплаши, че ще прекрати издръжката й. Тя му каза да го направи, щяла сама да се оправя. Разговорът тръгна на зле и приключи, когато Уин тресна слушалката. Не я вдигна, когато телефонът пак иззвъня. След една седмица получи кратка бележка от него, с пощенска марка от Ню Йорк, в която той беше съгласен, че работата в седмичен вестник може да се окаже не чак толкова опасна. Но я предупреди да не отразява лоши новини и я заплаши, че ако направи такъв опит, ще се върне и ще я изхвърли от офиса.

„Имам си свои шпиони, Уин, беше писал, затова не си мисли, че можеш да ми играеш номера.“

Тя се облегна назад на облегалката, и с крак отне малко от газта. Все още не можеше да повярва, че баща й по законов ред беше поверил на Макейб, този арогантен и твърдоглав човек, ролята на изпълнител на неговото завещание и на наследството на Уин. Бяха приятели, от много години. Въпреки това, изглеждаше някак нелепо, при положение че човекът, който логично трябваше да носи отговорността, беше Кейти Мод, поела грижата за Уин от самото й детство, докато Джеси Аскот беше зает да отразява новините.

Къде ли е Макейб сега — чудеше се тя. Преди няколко дни се появи материал за убийството на двама репортери в Централна Америка. Уин изтръпна, когато дочу някакъв разговор за това. Намеси се да пита мъжете дали са чули имената на репортерите. „Французи“, отвърнаха те. Французи значи. Тя се прибра у дома и плака от облекчение. Колко нелепо! Беше сгодена, животът й беше планиран, а Макейб не представляваше нещо значимо в живота й, само едно голямо русо главоболие.

Уин мина покрай къщата на Кейти Мод на връщане от офиса. Забеляза леко помръдване на завесите в къщата за гости, където живееше, и се замисли дали не беше оставила някой прозорец отворен. Е, май нямаше да вали, така че какво значение имаше?

Когато се върна в офиса на „Редвейл Куриер“, сгушен между „Патерсънс Мъркантайл“ и „Джериго Дръг Кампъни“, Кели Дейвис излизаше през вратата.

— Здравей! — Уин поздрави високия, слаб млад мъж. — Помниш ли ме? Казвам се Уин Аскот и работя тук.

— Така ли? Можеше да ме заблудиш — отвърна той сухо. — Изобщо не мога да те видя, нито пък Едуард, което значи, че съм затрупан от ужасни репортажи.

— Например? — попита тя невинно.

— Например оная катастрофа на федералната магистрала — тихо отговори той. — Един нещастен случай и трима ранени. Щатският патрул току-що отиде там.

— Някакви имена известни ли са вече? — попита тя.

Той поклати отрицателно глава.

— Надявам се да не е някой, когото познаваме — рече той с половин усмивка, но тя разбра за какво намеква. Ето това му е лошото на работата в малък провинциален вестник. В два от три случая жертвите ти са познати, а много от тях са ти приятели или роднини.

— Съобщи ни веднага, щом разбереш. Ще го направиш, нали? — помоли тя.

— Ще се обадя, преди да се върна.

Тя го проследи с поглед, докато той тичаше към пикапа си, и не за първи път се помоли колата да запали. Накрая наистина запали с ужасяващ грохот, който можеше да ти пукне тъпанчетата. Уин я наблюдаваше как пърпори по широката улица, която минаваше покрай площада с паметника на конфедерацията, заобиколен от дървета, под чиито сенки на пейки седяха възрастните мъже в работно облекло.

Едуард Кийн вдигна поглед, щом тя влезе. Той стоеше до младата тъмнокоса страньорка пред компютъра, със сключени гъсти, побелели вежди и намръщено лице със загрубяла кожа. Ноздрите му сякаш помръднаха, когато сграбчи с ръка шпалтата.

— Няма да бързам да залепя това, ще те изчакам да привършиш тази коректура — рече той на словослагателката и съвсем преднамерено втренчи поглед в Уин.

— Ти коя си? — попита той смръщено репортерката си. — Тук ли работиш? Знаеш ли кой ден сме днес? Не разбираш ли, че правя този вестник сам и се опитвам да помогна на Джуди да изкопира и подреди рекламите…

— Имам снимки — каза тя и вдигна фотоапарата с широка усмивка. — Големи снимки, които заемат много място.

— Кадри на какво? — изръмжа той. — На езеро?

— И на пожар в една къща, и на новия свързващ мост, който приключиха току-що в Юнион Сити.

Лицето му светна.

— Наистина ли?

— Е — въздъхна тя, — това поне малко те развесели. Кели ще се заеме с катастрофата, така че това ти осигурява поне четири снимки за първа страница и можем всяка една от тях да я раздуем до цяла колона…

— Тъкмо затова те наех. — Той поклати глава и широко се усмихна. — Знаеш как да разпространяваш новините. Е, това, което вече имам, ще запълни броя.

— Ще го отнеса на Джес в тъмната стая — каза тя и се запъти към другия офис.

— А, след като свършиш, ела в моя офис за минута. Нали ще дойдеш? — Едуард се поколеба.

Уин отправи недоумяващ поглед. За миг той изглеждаше странно. Тя вдигна рамене и се втурна към стаичката в дъното с филма. Днес е ден за предаване на вестника, рече си тя. Всички изглеждаха странно.

Уин подаде филма на Джес и се усмихна на измъченото изражение, което внезапно се появи върху слабоватото му застаряващо лице.

— Вчера ли? — измърмори той.

— Моля те! — рече тя, съгласявайки се с датата, на която щеше да е готово. — Трябва да промениш само три полутона, за всеки по четири колони; един за пожара, един за новия мост и един за езерото.

— Аз ли да ги избера? — попита той, като надигна вежди.

— Разбира се. Виждаш ли колко съм добра към теб.

Тя се отправи към вратата.

— Добре! Ето, имам си три бързи задачи, едната трябва да свърша до два часа, не съм направил първия негатив… — продължи да мърмори той, а Уин се втурна обратно към редакционната и затвори вратата.

Едуард седеше зад бюро, върху което цареше пълен безпорядък — износена пишеща машина, половин дузина ежедневници, от които крадеше водещи новини, и малко хартия за писане. Той свали очилата си и извади безукорно бяла носна кърпичка, за да ги почисти.

— Е, сядай! — рече нетърпеливо и се облегна назад с ръце, кръстосани върху закръгления корем.

— Какво има? — попита тя уплашено. Ед наистина изглеждаше… много странно.

— Добре ли си? — заинтересува се той.

— Разбира се. — Тя му хвърли тревожен поглед. — Защо? Да не би да имам вид на човек, който всеки миг ще получи мозъчен удар?

Ед се покашля.

— Не.

— Нещо е станало с Кейти Мод! — избухна тя.

— Не. — Той вдигаше и сваляше рамене. — Защо не се съсредоточиш върху това, което става в Централна Америка? Тогава ще ти стане ясно, а на мен няма да ми се налага да заеквам като хлапак.

Кръвта й се смрази. Тя стисна облегалките на фотьойла толкова силно, че пръстите й се вдървиха.

— Макейб — прошепна, — нещо се е случило с Макейб.

— Жив е. Изобщо не е сериозно ранен.

Тя се облегна назад и въздъхна, усещайки слабост. През всичките тези години беше очаквала това, до днес, когато новината едва не я събори.

— От какво? Снайпер?

— Нещо такова. Той… — подхвърли един брой на сутрешния ежедневник „Атланта“. — Виж страничното каре.

Уин отмести поглед от основното заглавие към съпътстващия текст.

„ВОЕНЕН КОРЕСПОНДЕНТ РАНЕН“

Имаше малка снимка на Макейб, тя се взря внимателно, за да разбере дали се беше променил през годините, но не можа да различи дори чертите му. Прочете статията. Господин Макейб бил ранен по време на репортажа и се носеха слухове за връзката на инцидента със смъртта на двамата френски кореспонденти, за която съобщиха по-рано през седмицата. Според статията, с господин Макейб се отнесли грубо, имал скъсана мускулна връзка в единия крак и леко сътресение на мозъка, но бил жив.

— Не се казва къде е сега — каза тя тихо.

— Ами опасявах се, че ще се чудиш. Разбира се, някак тежко е да ти липсва — смотолеви той.

Уин го погледна с широко отворени очи. Мозъкът й отново започваше да работи след току-що преживяния шок.

— Тежко е да ми липсва ли?

— Да. Когато влезеш през външната си врата, тоест — Едуард продължи, — един голям мъж…

— Той е в моя дом? — избухна Уин. — Какво прави в моя дом?

— Възстановява се — увери я Ед. — Ами, мотелът е затворен поради ремонт. Къде другаде да отседне?

— При теб.

— Не може — отговори спокойно, — нямам свободни стаи.

— Може да спи на кушетката.

— В това състояние? Не мога да искам това от ранен човек.

— А аз мога — отвърна тя студено. — Макейб не може да остане в къщата сам с мен. Кейти Мод ще отсъства още няколко седмици, тя тъкмо се съвзе от сърдечен удар и няма да понесе напрежението от непрекъснати спорове.

— Но вие с Кейти не се карате — отбеляза той.

— Но с Макейб се караме непрекъснато. За всяко нещо. А и Анди не би понесъл това.

— А-а, той ли? — каза Едуард, като махна с ръка. — Анди е от либералните момчета. Няма и да си помисли за такова нещо.

— За един и същ Андрю Слоун ли говорим? — попита тя. — Моят годеник, който се появи по местната телевизия, за да протестира срещу една театрална обява в „Аштън Дейли Бъгъл“, тъй като бяха показали голи женски гърди?

Едуард я погледна през рамката на очилата си.

— Хм. Може и да имаш проблеми тогава, сто процента.

— Ти си ме насадил в тази история — обвини го Уин. — Ти си поканил Макейб тук.

— Ами, той ми го подсказа. Обади се да пита дали сме видели статията във вестника и спомена тежкото състояние, в което се намирал… Знаех си, че няма да имаш нищо против — добави той с широка усмивка. — В края на краищата Макейб ти е настойник.

— Настойник ли? Той е мой мъчител, инквизитор, моят най-голям враг, а ти си го приютил под моя покрив! — простена тя. — Защо не го изпрати в къщата на Кейти Мод?

— Защото там няма никой — основателно отговори Едуард. — Той едва се движи, Уин — напомни той. — Как щеше да се справя сам?

— Макейб е репортер — изрече тя през зъби. — Толкова време е живял на ръба, че сигурно би оцелял дори в пустиня без вода! Майка му не живее ли в Ню Йорк сега? Защо не отиде да живее при нея?

— Тя напуснала страната, когато разбрала, че синът й се завръща от Централна Америка — засмя се Едуард. — Нали познаваш Мари, бои се до смърт, че той може да влезе в дома й. Само за два дни ще уволни слугите и ще преобрази къщата.

— Не и моята къща! Няма да стане! — изръмжа тя. — Мари винаги намираше извинение да се скрие от баща му и него самия.

— Макейб е ранен — напомни й Едуард. — Бедният ранен войник, и ти ще го отпратиш навън в студа!

Тя нацупи пълните си устни.

— Не познаваш Макейб толкова добре, колкото аз.

— Той иска да се запознае с твоя годеник — продължи Едуард. — Загрижен е за бъдещето ти.

— Защото иска да ме командва — процеди тя и стана права. — Е, няма да му се размине. Няма вече да ме върти на пръста си.

— Къде отиваш? — извика Ед.

— На война. Къде е пушката ми за слонове?

— Ами вестника…

— Ще го прочета по-късно — измуча тя.

— Нашият вестник — избухна той. — Този, който няма да излезе, ако не дойдеш и не ми помогнеш да го направим.

— Ще закъснея след почивката си за обяд — обясни Уин. — Ще се върна след час.

Едуард разпери ръце.

— Един час ли? Вече сме назад от графика с един час и тя щяла да отсъства само един час. Джуди, казвам ти…

Но Уин не слушаше. Тя тичаше към колата си, а от очите й излизаха искри. Ако Макейб си мисли, че е преживял войната, много се заблуждава.