Даяна Палмър
Чужда жена (2)

Втора глава

Уин усети погледа на Макейб още като отваряше незаключената врата на бялата вила зад чудовищната къща във викториански стил на Кейти Мод на улица „Патерсън“. Тя влезе с трясък. Косата й се вееше, стъпките й отекваха тежко по голия дървен под, дори върху чергите.

Запъти се към всекидневната, която миналата година беше обзавела с мебели в стил Западно крайбрежие и индиански килимчета. Спря се пред вратата и си пое дъх.

Макейб седеше мълчаливо в голямото й кресло до камината. Едно огромно стъпало си почиваше върху възглавничката. Беше обут в кожени боти и носеше екип за сафари. На някой местен жител от Редвейл цялото му облекло би се сторило смешно. Всъщност, то много подхождаше на тъмния му загар и леко разрошената гъста, руса коса, която спешно се нуждаеше от подстригване.

Годините се нижеха. Той изглеждаше точно както го беше запомнила, голям, бронзов и рус, по-жив от всякога. Изсеченото му лице изглеждаше изтощено от битките. Светлите му очи бяха нещо средно между сиво и синьо, но нито едното, нито другото. Той ги присви и смело плъзна поглед по елегантното й тяло.

Уин гледаше безпомощно и се опитваше да свърже спомените си с мъжа пред себе си. Изглежда Макейб я намираше за доста привлекателна, ако се съдеше по смаяното му, изучаващо изражение върху обикновено безизразното лице.

— Остарял си — рече тя тихо, несъзнателно гласът й прозвуча нежно.

Той кимна.

— И ти също, скъпа.

Безцеремонните нежности бяха неразделна част от природата му, както и ъгловатите върхове на пръстите му, но Уин се почувства странно от обръщението. Не разбираше защо не й хареса.

— Какво правиш тук? — основателно попита тя.

Макейб вдигна вежди и поднесе горящата цигара към изваяните си устни.

— Самолетът ми беше отвлечен — отвърна със сериозен тон.

Уин стисна устни.

— Я пак.

— Не вярваш ли?

— По мои наблюдения, в южна Джорджия почти не отвличат самолети — измърмори тя. Каза го само за да разсее мислите си, докато погледът й се плъзна по него в безуспешен опит да запали старата неприязън.

— Какви наблюдения? — попита той небрежно и присви очи, изучавайки я с поглед. — На колко години си вече?

— Няколко месеца само ме делят от наследството ми — с усмивка му напомни тя. — Щом се омъжа за Анди ще стана свободна жена.

— Андрю Слоун ли? — изрази недоволството си той и се облегна назад на стола с въздишка. — Как, по дяволите, се забърка с него? Да не те изнудва?

— Аз го обичам.

— И слоновете хвърчат — изсмя се Макейб и загаси цигарата си в пепелника на масата до стола. — Животът ти ще спре, ако се омъжиш за мъж с такъв махмурлук.

— Ти пък какво знаеш за махмурлука му? — предизвика го тя.

Той я погледна право в очите. Уин почувства бясно пулсиране в стомаха.

— Достатъчно е да знаеш, че имам намерение да те предпазя от кардиналната грешка на живота ти. Израснал съм с Андрю, за бога, по-възрастен е от мен с една година.

— Харесвам възрастните мъже — отвърна му тя рязко. — Той е само на тридесет и шест. Едва ли е кандидат за старчески дом?

Уин внезапно млъкна. За бога, от къде на къде ще оправдава чувствата си към Анди пред Макейб?

— Ти за какъв се мислиш, Макейб, за испанската инквизиция ли? Нямаш никакво право да се вмъкваш тук и да ме разпъваш на кръст с въпросите си… Както и да е, какво правиш тук?

— Не изпадай в истерия — успокои я той. — Тук съм, за да ти помогна да наредиш живота си, това е всичко. Само докато се възстановя.

— Нямам нужда от помощ и защо ще се възстановяваш тук?

— Защото като разбрала, че се завръщам, майка ми напуснала страната, заедно със слугите и всичко останало — каза той равнодушно. — Изчаквам да изтече договорът за наем на апартамента ми, а единствената квартира, с която разполагам в момента, е в Централна Америка. — Макейб вдигна вежди. — Не би искала да провеждам лечението си там, нали?

Тя извърна поглед, преди той да успее да забележи страха в тях.

— Не ставай смешен.

— Та „тук“ остана единственото място за мен.

— Можеше да останеш у Кейти Мод. Тя има достатъчно спални…

— Всичките са на втория етаж — припомни й той. — Освен това, диванчето, на което спах последния път, когато се прибрах у дома, се оказа с пет сантиметра по-късо от мен. Нали си спомняш, че съм метър и деветдесет?

Възможно ли беше да забрави, когато той стърчеше над всички?

— Диванът на Ед е достатъчно дълъг.

— Следващата седмица зет му ще идва на гости.

Тя се доближи до стола със скръстени на гърдите ръце и подозрително присви очи.

— Странно! Той не ми спомена такова нещо, когато ми съобщи, че си тук.

— Ден за предаване на вестника — отбеляза той. — Изгубил си е ума. Сигурно вече ти е дръпнал една ругатня. Но, точно сега не е възможно да си при него.

— Аз съм в обедна почивка.

— Страхотно. Умирам от глад. Какво ще кажеш за някой друг сандвич?

— Почакай малко, Макейб — каза тя енергично, — още не сме решили къде ще отседнеш, а и…

— Не съм закусвал — въздъхна той и сложи голямата си длан на плоския си стомах. — И снощи почти нищо не съм вечерял. На летището ония от пресата ме преследваха до дупка. — Той протегна шия да види реакцията й. — А и твърде изморен бях да излизам.

Тя почувства как омеква и прокле милозливото си сърце.

— В хладилника има малко шунка, а вчера купих картофен чипс.

— Шунката става — бързо се съгласи той. — И гледай да е дебела и с много горчица. Имаш ли кафе?

Тя разпери ръце.

— Не мога да споря с теб!

— Никога не си спорила и от това печелиш — припомни й той. Размърда се, потрепери и странно пребледня.

Уин погледна големия му крак, положен върху възглавничката. Ед спомена за някакво разтегнато сухожилие, но под камуфлажните му панталони ясно се очертаваше дебела превръзка върху силното му бедро. Превръзка ли?

Тя бавно вдигна поглед към него отново.

— Нямаш никакво разтегнато сухожилие — рече тя колебливо.

Облегна назад рунтавата си коса.

— Не е лесно да заблудиш журналист, нали, Уин? Права си. Не съм разтегнал сухожилие. Както знаеш и медиите правят грешки.

Сега и тя пребледня.

— Стреляли са по теб.

Той кимна.

— Бинго!

Усети бясното пулсиране на сърцето си. Всеки момент краката й щяха да се подкосят. Странна реакция. Тя бавно си пое дъх.

— Значи, си бил с убитите журналисти, Макейб? — въпросът й прозвуча тихо и сякаш не чакаше отговор.

Уин сведе поглед към крака му.

— Всъщност, тъкмо си бях тръгнал — започна да разказва той. — Някакъв информатор щеше да ни води на среща с високопоставен държавен служител. Много поверително! Избухна под носа ни. Измъкнах се на косъм и прекарах нощта в една птицеферма. Едва не умрях от кръвозагуба, но успях да се добера обратно до града.

Сърцето я болеше. Никой не е знаел, че е бил на крачка от смъртта. Мисълта, че е можел да умре, започна да добива реални очертания. Стана й зле.

— Дълго ли вървя?

— Няколко мили. Куршумите действително сериозно ме нараниха, но със самолет ме транспортираха до Ню Йорк, където ме оперира един много способен хирург. Ще накуцвам, но поне не си загубих крака.

Тя го гледаше с широко отворени очи и се опитваше да запомни всяка бръчка по лицето му. Още преди години имаше този непреодолим импулс да го наблюдава. Харесваше й, дори когато си въобразяваше, че той я мрази. Трудно й беше да откъсне очи от него.

— Най-добре да приготвя нещо за обяд — сковано рече тя.

— Добре, Уин — прошепна Макейб, вперил поглед в нея, — щом проявяваш загриженост за моето здраве. Беше време, когато си мислех, че нямаш нищо против да ме улучи някой куршум — добави той предпазливо.

Тя отбягна погледа му.

— Не желая да умираш. Никога не съм го искала.

Уин влезе в кухнята и машинално направи сандвичите. Беше изумена от собствената си ужасена реакция от раните му. Винаги е знаела, че професията му е опасна. Защо тогава това я притесни? Затвори очи и се облегна върху масата с цялата си тежест. Животът без Макейб щеше да е безцветен. Необходимо й беше да знае, че е някъде по света, ала жив.

С усилие нареди кафето, чипса и сандвичите върху една табличка и я отнесе обратно във всекидневната. Макейб си седеше, както го беше оставила. Лицето му беше изопнато и още по-бледо.

— Боли ли те? — внезапно попита тя.

Той тъжно се засмя.

— Скъпа, през последната седмица болката почти не ме е оставяла на мира. Е, такава е божията воля.

— Имаш ли нещо да изпиеш?

— Аспирин — отвърна той с усмивка. — Както знаеш, Уини, не обичам лекарствата.

— Можеш да направиш изключение за случаи като този — избухна тя и седна отсреща на дивана.

— От стара коза яре съм. Кожата ми е куршумоустойчива.

Тя му подаде чиния със сандвичи и чипс.

— Колко време ще мине, докато оздравееш?

— Някой друг месец — отвърна Макейб с явно недоволство. — Костта трябва да зарасне правилно.

Тя отново се вторачи в крака му.

— Имаш ли гипс?

— Не. Костта не е изцяло счупена. Но непрекъснато ме боли. Не мога да вървя нормално. А върху тази кост пада по-голямата тежест на тялото ми.

Погледът й бързо се плъзна по него.

— Да, така е — съгласи се тя.

— Наистина трябва да отида някъде — обясни той с кафе в ръцете. — В това състояние трудно се придвижвам. Дори в това малко градче, разбира се, хората ще разберат. Не ми пука от клюките, но предполагам, че на теб ти пука.

— Да — съгласи се Уин и внимателно го погледна. — И без това Анди ще побеснее.

— Нека аз се заема с Анди — щедро предложи той, — нали знаеш като мъж с мъж.

Не беше съвсем така, но навярно преценката й за Макейб беше неправилна. Поне се надяваше.

— Няма ли да умреш от скука цял месец в Редвейл? — попита тя, докато довършваше сандвича си, след което си пийна малко кафе.

— Може би, ако нямах работа. През следващите шест месеца няма да пиша книга. И когато трябваше да избирам назначение, избрах тук в града.

Тя го погледна втренчено с нарастващ ужас.

— Какво назначение?

— Ед не ти ли каза? Следващия месец, докато той е в отпуск, аз ще съм главен редактор на вестника.