Даяна Палмър
Чужда жена (4)

Четвърта глава

Уин почти не спа. През цялата нощ не преставаше да усеща докосването на твърдите устни на Макейб по гърба си, докато в един миг кожата й стана болезнена от сетивност. В главата й витаеха страховити образи на Макейб. На сутринта се чувстваше изстискана и раздразнена. Облече някакви изтъркани дънки и тениска с надпис „Лукаво момиче“, тъй като беше сряда и всички щяха да работят в задните помещения, където разпращат вестниците. Беше мръсна работа, мастилото полепваше по ръцете, дрехите и кожата, докато работниците опаковаха стотици вестници и ги поставяха в торби, след което ги изпращаха в пощата. В четвъртък всички бяха облечени отново в обичайните си дрехи.

Тя прокара четка през дългите си коси, но не оправи грима си. Нямаше значение. За цвета на кожата й художниците можеха само да мечтаят, цвят на праскови и сметана. Устните й бяха подути, сякаш нажилени от оси и едва ли имаха нужда от блясъка на червилото, което си сложи.

Макейб беше вече облечен и се опитваше да препече филийки в кухнята. Носеше кафяви памучни панталони и фигурална риза, разкопчана около врата, тънко светлокафяво сако и вратовръзка. При влизането й той се обърна и неволно се засмя, като видя изражението на лицето й.

— Скъпа, дънки нося в джунглата — измърмори той, но изрази одобрението си от панталоните й. — И не желая да плаша служителите си още в първия си работен ден.

— Няма опасност.

Той изглеждаше така добре, че сигурно Джуди щеше да припадне. Уин призна пред себе си, че и тя имаше същото усещане, затова отклони поглед.

— Дай, аз ще ги направя. Защо не седнем?

— Цял ден ще седя — въздъхна той ядосано. — По дяволите, мразя бездействието.

— Не си мисли, че като заемеш мястото на Ед, ще постигнеш кой знае колко — измърмори тя и му се усмихна, докато препичаше филийките и наливаше кафето.

— Искаш ли яйца или бекон?

Той поклати глава.

— Не мога да ги смеля толкова рано. А ти?

— Страхувам се, че и с мен е така. — Тя му подаде кафето и седна до него.

— Анди се обади.

Уин вдигна поглед. Изражението му беше странно.

— Кога?

— Около шест.

Тя погледна часовника на ръката си.

— Преди повече от час? Но ти не ме събуди.

— Попитах го дали иска да му се обадиш — измънка той.

Измина цяла минута, докато тя осъзнае думите му. Очите й щателно изследваха лицето му. В миг се изчерви.

— Не си го питал — изправи се с леко движение. — Макейб, не си го питал.

— Питах го. — Той спокойно отпи глътка от кафето си, вдигна вежди и я погледна. — Май нещо подозира, нали? Тутакси стигна до заключението, че си спала с мен.

Тя вдигна чинийката и с всички сили я тресна в масата. Порцеланът се разпиля на хиляди парченца.

— Така, така, още днес се изнасяш оттук! Не ми пука дори и да се наложи да делиш една стая с мишки. Ти ще напуснеш къщата ми. Как смееш да се бъркаш в живота ми? Ще се омъжа, за когото си искам.

Макейб се изправи на крака, като се подпираше на бастуна, и тръгна към нея.

— Само Анди не — промълви той.

— Напротив, Анди ще е! — Тя отстъпи крачка назад. — Опаковай си чантите, Макейб, и ще те закарам до някой мотел.

— Няма да ме закараш. Аз няма да си тръгвам.

— Ще извикам полиция — яростно го заплаши тя. Изведнъж се озова с гръб към стената, а Макейб се беше надвесил над нея.

— Интересно какво ще им кажеш?

За миг се замисли над думите му. Обзелата я ярост й пречеше да измисли каквото и да е.

— Няма отърване, Уин — изсмя се той. — Ти си вързана за мен, затова се възползвай по най-добрия възможен начин. Няма да е никак зле.

— Но в действителност е зле — изстена тя, вперила поглед в Макейб, уплашена от огромния му ръст. Сърцето й биеше лудо. — Макейб, ще съсипеш живота ми.

Той поклати глава.

— Няма. Ще ти помогна да спасиш остатъка от живата си. Анди не е за теб. Той ще изсмуче и последната искрица живец от теб.

— Но това си е моят живот — отвърна тя.

Макейб погледна огромните й зелени очи и понечи да отметне косата от лицето й с необичайно нежен жест.

— Няма да му позволя да те има.

— Ти не можеш да решаваш, Макейб — избухна тя. — Не можеш да ми казваш какво да правя, вече не съм на шестнадесет години.

— Никога не съм ти казвал какво да правиш — припомни й той. Прокара ръка по шията и ключицата й, без да сваля изучаващ поглед от лицето й. Пръстите му се преместиха надолу и стигнаха горния ред от букви на фланелката, над меките върхове на гърдите й. Тя въздъхна тежко и ги отстрани.

— Един ден ще ми позволиш да го направя — тихо произнесе той. — Уин, всъщност сама ще ме потърсиш и сама ще си свалиш блузката.

Тя се мушна под мишницата му и се отдалечи. Краката й бяха като подкосени.

— Ще поживеем, ще видим — изстреля тя.

Той само се усмихна.

Пристигнаха в офиса в осем и половина. Макейб веднага влезе в кабинета на Ед и седна зад голямото бюро.

— Събери персонала тук — каза той без предисловие.

— Кели е още на училище — припомни му Уин.

— Тогава извикай Джуди и Джес.

— Да, господин главен редактор — отвърна тя саркастично и отиде да събере хората.

Когато всички се скупчиха в кабинета, Макейб се мръщеше над някакъв брой от миналата седмица. Той вдигна поглед и търпеливо изчака Уин да го представи. Поздрави хората с усмивка.

— Не вярвайте на нито една дума от това, което Уин ви разправя за мен. Всичко е лъжа. Временно съм извън строя, та Ед сметна, че моментът е съвсем подходящ да излезе в отпуск и предаде вестника под моя опека.

Уин го унищожаваше с поглед, но той не й обърна внимание.

— В предстоящия месец не възнамерявам да подемам кампания за разобличаване, нито да превръщам вестника в най-революционния седмичник на света. За сведения на всички, които са си го помислили — допълни той. — Вие си вършите своята работа, а аз ще върша работата на Ед, и когато той се върне всички ще го излъжем, че без него работата била невъзможна. Става ли?

Джес и Джуди се изсмяха и се захванаха за работа. Макейб се усмихна на Уин.

— Нямаш ли какво да правиш? Или… — той я доближи до себе си и прошепна в ухото й: — Би ли искала да затворим вратата и да се любим тук на бюрото?

Тя му хвърли изпепеляващ поглед.

— Моля те, не ме сравнявай с някоя от вулгарните героини на вулгарните ти книги — студено отвърна тя и се запъти към вратата.

— Не знаех, че четеш книгите ми — измърмори той, отправил поглед в изчервеното й лице. Разтегна устни в широка усмивка. — Уин, нали си спомняш на коя страница е специално тази сцена?

Тя усети възбудата в цялото си тяло. Наистина си я спомняше много ярко, защото докато четеше едва ли не си представяше как Макейб се е надвесил над младата католичка от книгата.

— О! — избухна тя.

Той вдигна рошавата си глава и коварно се усмихна.

— Много е интересно да се прави на бюро.

Уин излезе и затръшна вратата след себе си.

— Нещо не е на ред ли? — попита я Джуди и свъси вежди.

— Напускам — кратко отвърна Уин.

Джуди поклати глава.

— Не си улучила деня. Днес е сряда. Всеки вторник заплашваш, че ще напуснеш, спомняш ли си?

Точно преди обяд Джес отиде за вестниците и докато Кели стигне до кабинета, Уин се беше заровила в тях до шия. Джес залепяше марки на тези, които отиваха в местните пощенски клонове, а Уин слагаше единичните пакети, които пътуваха за по-далечни райони, в леки кафяви торби с предварително залепени марки. Макейб се занимаваше с телефона и предния офис, а останалите пълнеха торби с вестници, вдигаха ги, завързваха ги и ги товареха в камиона, който ги отнасяше до пощата на около пет километра и половина. В края на деня Уин беше цялата почерняла от мастилото, чак по лицето си имаше черни петна. Единственото нещо, което й се искаше, беше да си иде у дома и да си вземе една чудесна гореща вана.

Тъкмо се канеше да си тръгва, когато Джуди направи знак, че я търсят по телефона.

— Ало! — Гласът прозвуча вяло.

— Уин ли е? — попита Анди с помирителен тон. — Искаш ли да вечеряме заедно днес?

Лицето й светна.

— С най-голямо удоволствие. Каквото и да ти е казал Макейб, аз спя сама — отсече тя.

— Той просто ме подразни, това е всичко — смутено отвърна Анди. — Не мога да си сдържам нервите щом той е наблизо.

Не си единственият, помисли си тя, но премълча и само попита:

— В колко часа ще минеш?

— Около шест. Ще отскочим с колата до „Колумб“ и ще гледаме някоя пиеса.

— Звучи страхотно. Най-добре е да се прибирам и да се преоблека — добави тя и хвърли поглед към ръчния се часовник. — Чудесно е, че печатарските машини не се развалиха. Обикновено това се случва, когато в сряда след обяд съм запланувала да ходя някъде — усмихна се тя. — Ще се видим по-късно.

Тя остави слушалката и се върна в офиса да вземе дамската си чантичка.

— Ще се прибираш ли с мен с колата? — зададе въпроса, без да поглежда Макейб. — Защото аз трябва да тръгвам. Анди ще ме води в „Колумб“.

Той не отговори, затова тя се обърна и го видя да седи вцепенен на стола, пребледнял като платно. Голямата му ръка лежеше върху бедрото. Беше се изопнал като изпънато въже.

— Макейб!

Остави чантичката си настрана и се доближи. По челото му имаше капки пот. Изглеждаше ужасно.

— Скъпа, можеш ли да ми донесеш отнякъде аспирин? — набързо попита той. — Или ако не успееш, донеси трион тогава — добави сухо.

— Ето — тя изрови някакво силно болкоуспокояващо, купено по втория начин, което пазеше за артритните кризи на Кейти Мод.

— Две от тези ще свършат по-добра работа от аспирина, ако може да се вярва на хорското мнение.

От автомат машината му донесе един сок, отвори го вместо него и го наблюдава, докато изпие хапчетата.

— Все забравям в какво положение си — въздъхна тя и седна на бюрото си. С разтревожен поглед разглеждаше изопнатите бръчки по челото му. — Мога ли да направя нещо?

— Донеси триона — процеди през зъби той и отпусна разрошената си глава на високата облегалка на въртящия се стол. Затвори очи. — Господи, Уин, боли ме.

— Днес можеше да останеш у дома, където ти е мястото — сдъвка го тя.

— Не мога да управлявам вестник от леглото си. Не мога да разочаровам Ед.

— Той щеше да разбере. Щеше да почака.

— Аз не мога да чакам. — Отговорът му прозвуча странно. Той я погледна. — Още по-лошо е, когато не мога да се движа.

— Ами ако те заведа до кабинета на доктор Тейлър? — предложи Уин с нежен глас. — Да ти предпише нещо.

Макейб смръщи вежди.

— Не обичам лекарствата.

Тя го изгледа раздразнено.

— Макейб, това не е нещо ежедневно, нито е завинаги. Как обаче ще оздравееш, ако болката те измъчва непрекъснато?

— Ще намеря компромисно решение. Донеси ми една бутилка уиски, с която да убия болката.

Тя стисна устни.

— Ще ти мине ли, ако се наквасиш с алкохол? — попита тя и се усмихна накриво.

Той се навъси.

— Искам да кажа, че ще я изпия.

— Алкохолът не е лекарство — напомни му тя.

— По дяволите! — избухна той.

— Не се друсай така, ще стане по-зле. — Тя разгледа крака му. — Макейб, откакто напусна Ню Йорк, сменял ли си превръзката?

Той се смути.

— Няма нужда да се сменя всеки ден.

— Кога беше последният път?

— Ами…

— Кога?

Макейб впери поглед в нея.

— Преди три или четири дни. Какво значение има?

— Може да се инфектира, ненормалнико — едва ли не му изкрещя тя.

— Да, ама ми е неестествено и трудно да го направя сам.

— Дай на мен — предложи тя.

Той вдигна едната си вежда и я погледна.

— Нали разбираш, че не можеш да ме превържеш през панталоните?

На бузите й се появи червенина, която постепенно покри цялото й лице.

— При доктор Тейлър…

— Няма да ходя при доктор Тейлър.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Тогава се налага сам да се погрижиш, инат такъв.

 

 

За срещата с Анди облече спретнати памучни, бели панталони и тънка бяла дантелена блузка. Вдигна косата си елегантно високо на главата си. Макейб се беше настанил на долния етаж с някаква счетоводна книга в ръка и си водеше бележки. Облечен в памучните си панталони и риза той изглежда се чувстваше удобно разположен на дивана. С навити ръкави и разкопчана около врата яка, той изобщо не изглеждаше опасен. Уин се зарадва, че тази вечер нямаше да се налага да понася цялата му мъжественост. Макейб беше тук само от два дни, а тя вече се чувстваше опиянена от присъствието му. Беше лудост, че го прие в къщата си, особено след всичките му намеци и атаки.

Тя провери в чантичката си дали е взела ключовете и погледна Макейб.

— Ще се справиш ли сам?

Той леко се засмя.

— Нямаше да ми задаваш този въпрос, ако ме беше видяла как живях през последните шест години.

— Предполагам, че можеш отлично да се грижиш за себе си — призна тя.

— Налагаше се. — Погледът му дълго се задържа върху нея. — Как се забърка с Анди?

Тя небрежно се заигра с чантичката в ръцете си.

— Разбира се, познаваме се отдавна. Сестра му Мерили е най-добрата ми приятелка. Писах статия за текстилната компания на баща им и оттогава започнахме да излизаме. Един ден той ми подари пръстен и аз го сложих. — Тя вдигна рамене. — Предполагам, случи се просто ей така. Разбираме се много добре, имаме общи интереси…

— Но ти не го желаеш — промълви той. Погледът му потърси нейния. — Ако се омъжиш за него, заради тези чувства, Уин, ти ще го измамиш.

— Има и по-важни неща — започна тя.

Макейб поклати глава.

— Всичко е еднакво важно — поправи я той като следеше погледа й. — Ела тук.

Тя се поколеба, но като видя голямата му протегната ръка, подобно на марионетка пристъпи напред и подаде своята.

Пръстите му леко изтласкаха нейните и я притеглиха да седне на дивана до него. Тя усещаше топлината на широките му гърди.

Макейб остави книгата да падне на пода и бавно разкопча ризата си, без да откъсва морен поглед от нея. Дръпна ръката й надолу по широките си гърди.

— Макейб… — неловко започна тя като се опитваше да изтръгне ръката си.

Но той натискаше дланта й към гърдите си.

— Докосваш ли Анди по този начин?

— Не — призна тя. — Ако изобщо е твоя работа, не го докосвам така. Може ли да си получа ръката обратно?

— Защо?

Тя го изгледа озадачено.

— Защото…

Уин въздъхна вбесена.

— Защото не съм искала, ето защо.

— А той докосвал ли те е така?

Тя почувства как бузите й пламнаха щом срещна многозначителния му поглед.

— Виж, стана късно. Анди ще пристигне всеки момент, а аз не съм готова.

— Напротив, остава само да обуеш обувките. — Той критично огледа вдигнатата й на кок коса. — Ако излизаше с мен, щях да те накарам да си пуснеш косата. Не я харесвам така завита.

— Не е нужно да я харесваш.

Усещането за тялото му под дланите й неистово я смущаваше и вече й беше невъзможно да прикрива желанието си от него.

Той сведе поглед към тънката й блузка и премрежи очи.

— Не носиш сутиен под блузката. Защо? — хладно попита.

Страните й пламнаха.

— Макейб Фокс — избухна Уин и отдръпна ръката си от неговата.

— На Анди така ли му харесва? — поинтересува се той.

С един скок тя стана на крака и му хвърли унищожителен поглед.

— По-лесно ли му е да те гали по…

— Престани! — избухна тя ужасена и скръсти ръце на гърдите си.

— Облечи нещо под блузката, преди да излезеш или, бога ми, аз ще го направя вместо теб — заплаши я той и се облегна назад. — Не можеш да излезеш с него в този вид.

— Аз съм голям човек и мога да обличам каквото си искам — разгорещи се тя.

Той възбуждащо поклати крака си и понечи да стане от дивана. Уин се втурна към спалнята като бясна, тръшна вратата зад себе си и я заключи. В продължение на десет минути кълнеше, крачеше нервно и мърмореше нещо неразбрано. Но си сложи сутиен.

Когато се върна, Макейб лежеше на дивана и драскаше нещо в счетоводната книга. Той вдигна глава и с един бърз, но цялостен поглед обходи гърдите й.

— Така е по-добре. Няма смисъл да изкушаваш един мъж повече от това, на което е способен.

— За бога, с Анди сме сгодени.

Той мълчаливо се втренчи в очите й.

— Годежът не гарантира сватба. Уин, аз искам да съм първия ти мъж.

Измина цяла минута, преди тя да проумее думите му, след което цялата се изчерви. Стоеше безмълвна, а във всяка черта на лицето й се четеше недоверчивост.

— Да, ще бъда първият. Според мен е по-добре да върнеш пръстена на Анди.

— Най-ужасен сред всички самодоволни мъже — започна тя, вперила пламнал поглед в него, — как смееш да се появяваш в живота ми като гръм от ясно небе? Как смееш да ми го отнемаш?

На лицето му бавно се изписа подигравателна усмивка.

— Скъпа, точно това ще направя. И ти ще ме оставиш да го направя. Когато отново напусна Редвейл, ти ще ми принадлежиш от зелените ти очи до пръстите на нозете ти. Цялата. Така, както никога не си и сънувала, че можеш да принадлежиш на някой мъж.

— Надявай се, Макейб — рече тя с леден глас. — Обичам Анди.

— Разбира се, че го обичаш. Като брат. — Той вдигна глава и бавно се усмихна. — Но желаеш мен, Уин.