Даяна Палмър
Чужда жена (10)

Десета глава

Уин замръзна на мястото си, отчаяно гледаше пистолета, който й изглеждаше огромен. Сякаш виждаше тъмното туловище на цевта на оръжието и трескаво си помисли: „Това е краят!“.

— Ей, курво! — извика по-високият. — Разкажи ни за ирландския късмет — добави той със северен акцент. — Тони, хвани я за ръката. Сега можем да се пазарим с ония.

— Ти си отговорът на нашата молитва, жено — каза мургавият мъж, който явно не беше тукашен и когото другият нарече Тони, и грубо хвана ръката й. — Не ни създавай неприятности, и няма да пострадаш. Просто ела с Джак и Тони и не създавай неприятности.

Той грубо я хвана с трепереща ръка. Лицата и на двамата лъщяха от пот. Тя почти усещаше страха им. Дали не беше нейният собствен страх — чудеше се тя и насила местеше скованите си крака. „О, Макейб, защо ли не те послушах?“ — помисли си тя, изпълнена със съжаление.

По-ниският мъж дръпна ръката й на гърба и ядосано блъсна фотоапарата и чантичката й на земята.

— Не мърдай, жено — изгрухтя той.

— Ей, там има ченгета — изкрещя по-високият, когато тримата се притиснаха до ъгъла на сградата, където уличката пресичаше платното.

Старши полицаят се изправи зад колата си.

— Какво искате?

Уин разпозна гласа на Бил Дейвис, един от най-способните полицаи в града и за щастие добре обучен да преговаря. Уин се поотпусна, защото знаеше, че в отдела имаше някои по-млади полицаи, които бяха по-припрени.

— Хванахме заложник — изкрещя високият. — Една жена. С голям фотоапарат.

— Уин! — избухна Бил.

— Това ли е името ти, жено? — рязко попита Тони и още по-силно изви ръката й назад. В един миг й се струваше, че ще щракне. — Тоя познава ли те?

— Да — задъха се тя, — аз съм репортер.

— Боже — избухна високият, — точно това ни трябва. Добре, скъпа, само не се шашвай и ще напишеш най-добрата статия в живота си.

— Дали ще съм жива, за да я разкажа? — попита тя.

— Може би, ако си послушна. — Високият мъж повиши глас. — Хей, ченге, това е нейното име, тя е репортер. Правете, каквото ви кажа и тя няма да пострада.

— Какво искаш, Муни? — рязко извика полицай Дейвис. Уин забеляза загриженост в гласа му и тутакси се намрази за глупавата си постъпка, която усложняваше положението.

— Искам хеликоптер — извика онзи отново — и пилот, който да ни заведе, където му кажа.

Последва мълчание, чуваше се само шушукане.

— Муни, най-близкият хеликоптер, който можем да намерим, е собственост на армията. Ще се наложи да се обадим до базата, ще ни трябва малко време.

— Нямам време — изкрещя беглецът, — нито тази уличница тук.

— Мога да ти намеря вертолет най-малко след два часа! Но на летището има малък самолет, пилотът е тук. Той е съгласен да ви качи.

Двамата мъже се спогледаха.

— Джак, какво ще кажеш? — трескаво попита онзи, който не беше тукашен. — Колкото по-дълго останем тук, толкова по-напечено става. Ще докарат още ченгета и току-виж им хрумнало да ни атакуват. Нямаме избор.

— Не знам — рече Джак с пресипнал глас, — може да е капан. Нямам доверие на тия селяндури.

Уин се молеше да не припадне и да не се отдаде на паниката, която я завладяваше. Пистолетът опираше гърлото й, искаше й се да вика, да пищи, да моли да пощадят живота й, но тези мъже бяха толкова отчаяни, че не им пукаше дали ще я убият. И тя го знаеше. Усещаше вкуса на смъртта, както никога досега. Единствено я терзаеше мисълта, че никога вече нямаше да види Макейб.

— Чакай малко — каза високият и погледна Уин. — Тя познава ченгето. Ей, курво, я кажи тоя честно ли играе? Тони, доближи пистолета и я накарай да се изпоти. Хайде, курво, ченгето точен ли е?

Тя преглътна.

— Да — успя да изхлипа тя. — Той държи на думата си. Няма да наруши обещанието си. Няма… да остави и другите да нарушат обещанието си.

Високият се поуспокои, но натисна пистолета към гърлото й.

— Да я вземем с нас — предложи ниският. — Да, Джак, може да я вземем.

Джак кимна.

— Добре — каза той решително.

Отмести пистолета от гърлото й и тя можеше да диша малко по-нормално, въпреки че беглецът до болка стискаше ръката й.

— Хей, ченге, взимаме самолета — изкрещя престъпникът на полицая, — но курвата идва с нас. Излизаме. Приятелчето ми е насочило пистолет в гърба й. Само едно движение и тя ще умре. Схвана ли?

— Разбирам — спокойно отвърна Бил Дейвис. — Хайде излизай, Муни, никой няма да стреля. — И той извика на хората си да свалят оръжие.

Това беше най-дългата разходка в живота на Уин. До пътя имаше само половин сграда разстояние. Но с всяка крачка тя като че ли агонизираше от страх и в очакване. Ами ако пръстът му се изплъзне или той се спъне? Тя усещаше студеното и твърдо дуло на пистолета, опрян в гърба й. Така трепереше, че й беше трудно да се движи. Знаеше, че по страните й се стичат сълзи, но не можеше да ги спре. Беше ужасена до смърт.

В момента за нея съществуваше само бетонното платно под краката й и пистолетът зад гърба й. Извитата й назад ръка й причиняваше неудобство. Чуваше стъпките на похитителите си зад себе си. В далечината различи униформени мъже и премигващите сини лампи на полицейските коли.

Мислите й трескаво се лутаха, но тя си наложи да се успокои. Ако я изведат от Редвейл, нямаше никакви шансове да остане жива. Щяха да убият и пилота, и нея. Вече имаха присъди за убийство, така че още две убийства нямаха никакво значение за тях. Трябваше да измисли нещо, веднага. Високият не носеше оръжие. Само ниският беше въоръжен. Това донякъде улесняваше положението. Ако можеше по някакъв начин да помогне на полицията да ги хване, без да им дава възможност да прострелят нея или някой друг невинен човек.

Можеше да припадне, но убиецът само щеше да използва тялото й за прикритие или да я застреля, така нищо нямаше да постигне. Ясно й беше, че и двамата бяха безумно изнервени. Тя, също. Самата заплаха, че ще я прострелят или убият я караше да се тресе от ужас.

— Джак — изхриптя ниският, когато доближиха насъбралите се около колата полицаи. — Джак, ами ако те…

— Млъкни! — отряза го високият. — Не си изпускай нервите, глупако. Наблюдавай момичето. Тези ненормални репортери не изпускат възможност да се възползват от всяка ситуация.

— Разбира се, Джак. — Отново натисна пистолета към гърба й. — Усещаш ли го, жено? Ще те вдигна във въздуха, ако се опиташ да шикалкавиш. Ясно ли е?

— Не си го и… помислям дори — едва чуто рече тя. Ръката й се отпусна, сякаш беше извадена от рамото, но тя не спираше да обмисля как да се измъкне.

Мъжете я избутаха на тротоара и първия човек, когото видя, беше Макейб. Той стоеше сковано до Бил Дейвис, а лицето му представляваше мрачна и сурова маска, зад която Уин не можеше да проникне.

— Това е пилотът — рече Дейвис и кимна към Макейб. — Той ще ви вдигне във въздуха.

— Имаш ли разрешително, човече? — високият попита Макейб.

— Не бери грижа — отвърна той с подигравателна усмивка. — Мога да управлявам самолет.

— Е, само да опиташ някой номер и момичето си отива — рече ниският. — Да тръгваме.

Макейб закуцука напред, подпирайки се на бастуна. Уин остана с широко отворени очи, чието послание изглежда той не забеляза. Погледът му не слизаше от двамата мъже, дори и след като се приближи.

— Малко е далечко, човече — подразни се онзи, когото наричаха Тони и стисна Уин още по-силно. — Чуваш ли? Ще я убия, ако се приближиш.

Високият се паникьоса.

— Казвам ти, стой настрана!

Макейб спря точно пред Уин.

— А, сега момчета — рече спокойно, — какъв е проблемът? Никой няма да стреля. Само пуснете дамата, и аз ще ви стана заложник. Става ли?

Уин не смееше да диша. Двамата бегълци нервно се спогледаха.

— Големичък е — измънка Тони.

— Да, но е куц. Не виждаш ли как се подпира на бастуна си? — измърмори Джак. — По дяволите, по-лесно ще ни е да следим само един човек. Пусни момичето, ще вземем него.

Макейб пронизваше с поглед по-ниския мъж.

— Точно така — рече той като наблюдаваше престъпникът как пуска ръката на Уин. Гласът му прозвуча едва ли не като при хипноза. — Точно така, пуснете я.

Тони разхлаби захвата и изведнъж я пусна, освобождавайки я от болката и неприятната близост с него. Но тя не се помръдна. Стоеше неподвижно и гледаше с ужасени очи. Ами ако застрелят Макейб? Господи!

Ала Макейб беше толкова спокоен, все едно беше на риболов. Тя обаче го познаваше и забеляза, че лицето му леко пребледня.

— Не се опитвай да правиш номера, големичък — изхриптя ниският и насочи пистолета към Макейб.

Той го погледна сурово и Уин беше сигурна, че си спомни за един друг случай на едно друго място. Искаше й се да му изкрещи да внимава, защото ако нещо се случеше с него, тя щеше да умре. Ала стоеше като вкаменена и не помръдваше.

— Няма да прави номера — ехидно се ухили високият. — Нали, големичък? Та ти си сакат.

— За това говорихме вече — измърмори Макейб със заплашително тих глас. И преди някой да разбере какво става, той направи рязко движение, сякаш кракът му беше в цветущо здраве. Той се наведе напред и сграбчи ниския мъж за ръката като го прекатури. Масивният му юмрук се стовари с трясък. Чужденецът извика и се строполи на земята. Пистолетът се озова в ръката на Макейб. Без да поглежда той се извъртя на 180 градуса и с един удар на оръжието точно в лицето на другия престъпник го блъсна в ръцете на полицаите. Всичко се случи толкова бързо, че Уин само премигваше и не можеше да повярва. Лицето на Макейб беше спокойно като повърхността на езеро. Той извърна глава и погледите им се срещнаха.

— Господи, колко си бърз! — възкликна Бел Дейвис, като се приближи. Хората му вдигнаха престъпниците от земята и ги отведоха до патрулните коли. Старши полицаят си свали шапката и избърса изпотеното си чело.

— Макейб, постъпката ти беше ужасно рискована.

— Преди да протестираш, виж това — Макейб отвори гнездото на пистолета на престъпника и го показа на Дейвис.

— Празен е! — възкликна полицаят и изрече нещо, което за нищо на света Уин не би повторила. — Ей, момчета, пистолетът е бил празен.

— Ти ми каза, че са стреляли по теб няколко пъти — каза му Макейб. — Когато мъникът го насочи срещу мен, видях барабана. Предположих, че след като в патронника няма куршум, пистолетът е празен. Но… — добави той с мрачна усмивка, — погледът на онзи ми подсказа, че блъфира. Това ми беше достатъчно.

— Реших, че си се побъркал — призна си Дейвис, докато го наблюдаваше. — Ами ако оръжието беше заредено?

— Щях да съм мъртъв — простичко отвърна той. Беше насочил пламтящ поглед към Уин. — Добре ли си? — попита с плътен и хриптящ глас.

Тя преглътна и кимна. Устните й бяха изсъхнали, чувстваше се така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Едва се държеше на краката си. Сковаността започна да се отдръпва и стъписана осъзна колко близо е била до смъртта.

Макейб бавно си пое въздух.

— Можех да убия и двамата — каза тромаво. — Можех да ги убия, загдето ти причиниха това.

— Добре съм — рече тя немощно и едва успя да се усмихне. — Съжалявам, че те забърках в това, Бил. Някой каза, че си ги арестувал.

— Никога не вярвай на слухове, не знаеш ли? — търпеливо й обясни той. Поклати глава и изсвирука с уста. — Вече бяхме взели решение. Щях да печеля време и да преговарям. Ако не се получеше, щях да рискувам да ги нападнем. Но Макейб се появи в най-подходящия момент. Синко, предполагам, че подобни ситуации ти възбуждат апетита. Няма да ти казвам на какво прилича долната челюст на Муни — добави той с усмивка.

Макейб го погледна.

— Ако предяви иск, ще се радвам да се явя в съда заедно с него. Предай му какво съм ти казал.

— Мисля, че не изгаря от нетърпение да си създава допълнителни неприятности. И без това си има достатъчно.

Той потупа Уин по гърба.

— Гледай си репортажите и остави на нас да залавяме мошениците, нали, Уин? Не те бива за такива неща.

— Разбира се, Бил — рече тя нерешително и се усмихна. — Следващия път ще си остана в офиса.

— Много ти благодаря — извика той през рамо. — Трябва да дойдеш в полицията да подпишеш едно обяснение.

— Нека се освестя и веднага ще дойда при теб — отвърна тя.

След като полицейските коли се отдалечиха наоколо се насъбраха хора, любопитни да узнаят какво се беше случило. Макейб използва врявата, хвана Уин за ръката и я поведе по уличката към офиса. Лицето му беше мрачно, без каквато и да е следа от усмивка, очите му гледаха заплашително.

— Какво се случи? — развълнувано попита Джуди.

Кели и Джес се обърнаха от дъното, където работеха.

— По-късно за това — отсече Макейб. Той въведе Уин в офиса и затръшна вратата след себе си.

— Е, Макейб — рече тя, но нямаше сили да спори.

Той и не спореше. Прегърна я така, сякаш се страхуваше, че може да избяга. Сгуши лице до шията й, като дишаше тежко. Ръцете му, цялото му тяло трепереха. Той изстена и я притисна още по-силно.

— Боже Господи — изхриптя той. — Боже мой, никога не съм бил по-изплашен.

Тя поглади косата на тила му нежно, прокарвайки пръсти през нея.

— Всичко е наред, скъпи — тихо прошепна тя. — Добре съм, наистина, чувствам само… някаква слабост. Нищо не ми направиха, само малко съм охлузена.

Той не спираше да трепери, а тя се плашеше, като го виждаше толкова уязвим и разстроен.

— Макейб, добре съм — повтори и плътно го прегърна. — Добре съм!

— Ако пистолетът беше зареден — рече той с дрезгав глас, — можех и да те загубя. Там на улицата с една дузина полицаи наоколо. Да гледам как умираш.

— Но не се случи — тихо каза тя. — А и неуспехът си е неуспех, нали така?

— Не, съвсем не е така. — Той рязко си пое дъх и вдигна главата си. Лицето му беше бяло като платно, а в очите му се четеше дива ярост. — Това е. Край. Напускаш. Ще си стоиш у дома, ще гледаш деца и ще отглеждаш рози. Но тук няма да работиш.

Очите й се разшириха от почуда.

— Това е професията ми.

— Беше твоя професия — хладно отвърна той. — Вече не.

— Защо? Заради някакъв инцидент, който се случва едно на милион, при това без да се превръща в трагедия? — попита тя. — Ти не се отказваш от твоята професия, защо аз да го правя?

Той стоеше и не сваляше поглед от нея, лицето му стана безизразно.

— Така ли се почувства, когато ти разказах как ме простреляха? — бавно зададе въпроса, сякаш едва сега проумяваше отговора. — Почувствала си болезнена студенина, нали?

Тя кимна.

— Точно така.

Той си пое дълбоко въздух и погали ръцете й. Изучаваше пребледнялото й лице с поглед, който боготвореше всяка нейна бръчица, всяка извивка.

— Е — тежко въздъхна той, — май трябва да се осведомя за положението с водата в южна Джорджия. На Хари ще му трябва помощ, за да убеди избирателите, когато свикат референдум за водоснабдителната система тази есен.

От очите й извираха сълзи като фонтанчета, тя го гледаше с неразбиращ поглед.

— Разбира се, отначало трябва да си търпелива — невъзмутимо продължи той. — Ако заприличам на туземец с мачете, ще трябва да го приемеш за нормално. И ако си нахлузя бойното снаряжение, за да поработвам от време на време, не бива да се озадачаваш.

Тя кимна, прехапала устни. Опитваше се да проумее какво се беше случило.

— А, и трябва да проявиш търпение да не бързаме да консумираме брака си, защото кракът ме боли до смърт — изстена той и неспокойно го размърда.

— Макейб, аз… — тя чувстваше вина, загдето той се отказваше от всичко. — Мисля, че мога да свикна.

— Е, аз не бих могъл — безизразно рече той и я привлече към себе си. При допира на крака му с тялото й лицето му се изкриви от болка. Той го намести между нозете й и вдигна вежди, когато видя как близостта им я развълнува. — Интересна поза, нали?

— Ще ме изслушаш ли?

— Опитвам се, но ти не се спираш на едно място, скъпа. — Той се наведе, бавно и нежно докосна устните й. — Нозете ти треперят.

Тя усети дъха му в разтворената си уста.

— И твоите също — изсмя се Уин с пресипнал глас.

Той вдигна глава, погледна бюрото и свъси вежди.

Тя се изчерви и го блъсна в гърдите.

— Само си го помислих — измърмори Макейб с усмивка и отново се наведе.

— Не желая първият ми път да е на нечие бюро — тросна се тя и се усмихна.

— И на мен ще ми е за първи път. Тези еротични сцени в книгите ми са само плод на въображението ми, Уин, никога не съм ги преживявал. Нямам никаква представа как ще е при теб, но с най-голямо желание съм готов да експериментирам в името на науката.

Тя избухна в смях и гальовно разроши гъстата му коса.

— Ще крещиш от болки в крака — увери го тя.

— Спомняш ли си какво ти казах? — измърмори той и нежно погали лицето й с устни. — Че съм готов гол да вляза в огнена гора…

— Първо помогни на Хари да получи водоснабдителната система.

Той се засмя и устните им се сляха. Внезапно смехът престана и двамата се отдадоха на страстта.

 

 

Прекараха първата си брачна нощ в някакъв луксозен хотел на плажа във Флорида. Макейб беше принудил Ед да се върне по-рано заради сватбата. Тържеството беше скромно, роклята на Уин не беше точно каквато й се искаше, но нямаше време за по-добър избор. Затова пък това беше най-красивата сватба, на която някога беше ходила. Тя усещаше женствеността си някак смешна под гордия поглед на Макейб, който по време на цялата церемония я наблюдаваше.

Уин лежеше в обятията му в големия стол, който той беше изнесъл на балкона, и наблюдаваше как белите вълни на океана се разбиваха в осветения от луната плаж. Току-що бяха привършили вечерята и той я привлече в скута си. Лежеше напречно върху здравия му крак, без да натиска болния.

— Удобно ли ти е? — попита го тя.

— Не, разбира се. Сега мълчи, опитвам се да те целуна.

— В такъв случай… — Тя се усмихна, когато устните им се сляха в сумрака и въздъхна. — Макейб, как ми се иска плажът да е само наш и ти да си във форма.

— Защо? — измърмори той и зарови глава под късата й блузка, прекрачвайки забранени граници по нежната й, копринена кожа.

— Бих искала да лежа на плажа до теб.

Той се засмя.

— Представям си как. Но, Уин, ами пясъка?

— Ще вземем хавлиена кърпа — задъха се тя. — Както и да е, знам, че не можеш…

— Така си мислиш ти, госпожо. — Той я вдигна на ръце и я отнесе в стаята, където свали двойното легло, но не изключи лампите! Съблече дрехите си под ококорения й поглед и закачливо се изсмя като остана гол. Тя не помръдваше.

Макейб се приближи, свали блузката и бельото й. Голото й тяло се наслаждаваше на хладния бриз от океана, облада я невероятното усещане за свобода.

— Ето — той я повдигна и я метна в средата на леглото, — представи си, че е пясък, а чаршафът е хавлиена кърпа и затвори очи. Аз ще се погрижа за останалото.

Тя понечи да протестира, но той вече се настаняваше до нея. Уин затаи дъх и от гърдите й се изтръгна диво стенание. За първи път в живота си усещаше с всяка фибра на тялото си копринената мекота на неравна, гола мъжка плът.

— Макейб — изстена тя.

— Трябва да научиш и някои други думи — прошепна той в ухото й, докато ръцете му развълнувано изследваха тялото й. — До сутринта речникът ти ще се обогати.

Той беше търпелив любовник. Знаеше къде да я докосва, как да я възбужда, как да не изглежда твърде заплашителен. Тя се подчиняваше на нежния му шепот, без да протестира. Навлизаха все по-дълбоко и все по-дълбоко в необятен чувствен океан, който надминаваше и най-смелите й фантазии за близостта им.

Той й шептеше думи на испански, обясняваше й смисъла им и я караше да ги повтаря. Заличи и последната следа от страх у нея. Галеше я, люлееше я в ръце. Обзе я дива страст и тя се хвърли върху му като пулсиращите бели вълни, които обливаха брега. Уин почти не усети болка, следваше го сляпо в това изследователско пътешествие, което твърде бързо приключи.

Тя се сгуши в обятията му, все още тръпнеща от удоволствие и неудовлетвореност, беше невероятно, но тя жадуваше за още.

— И по-хубаво ще става — рече той закачливо, когато си пое дъх. С устни погали клепачите й. — Много по-хубаво. Но са необходими много упражнения, така че трябва да се храниш добре, за да имаш сили.

— Невъзможен си — избухна тя в смях.

— Такъв съм си. Сериозно те питам, беше ли ти хубаво?

— Беше невероятно интимно — прошепна тя. — О, Макейб, толкова те обичам. И толкова се радвам, че вече няма да рискуваш живота си.

— А аз двойно повече, скъпа. Предстои ми да изживея толкова много неща. Никога няма да забравя ужаса, когато ми стана ясно, че ти си моят живот, и ако нещо се случеше с теб, щях да се оставя да ме застрелят, защото не исках да живея без теб.

Искреността в плътния му глас я накара да притаи дъх. В сумрака виждаше блясъка в очите му.

— Обичам те, Уин — рече той. — Всякак.

— Знам — нерешително отвърна тя. — Но е толкова хубаво да го чуя.

— Казвала си ми го много пъти — прошепна той и я притегли да легне до него. — Докато аз те учех да правиш любов. Чувстваш ли се готова за още един урок?

— Ще се справя.

Той я сложи върху себе си и се засмя на учуденото й изражение.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че има начини и начини? Ето за това говорех.

Тя затаи дъх и се остави да я въвлече във водовъртежа на страстта. Този път беше удовлетворена. Имаше усещането, че светът и всичката любов й принадлежат. Той й принадлежеше. Тя му принадлежеше. Изцяло.

По-късно от рум-сървиса си поръчаха кафе и пай и седнаха заедно в големия стол на балкона.

— Макейб, ами твоята работа — започна тя неловко, — ще се задоволиш ли с това, което Редвейл можа де ти предложи?

— Много мислех за това. Смятам, че мога, Уин. Освен ако нямаш нищо против, от време на време да пътуваш с мен. Искам да се кача на руините на Мачо Пикчу и на Крит, искам да видя пирамидите. Искам да обикалям света и да нямам задължението да пиша репортажи. На теб това харесва ли ти?

— Да — сгуши се тя. — А когато децата ни пораснат ще ги взимаме с нас.

— Колко деца ще имаме? — попита той със закачлив тон.

— Ами, мислех си за момче и момиче.

— Добре. Ще ги научим как да си служат с фотоапарат и как да пишат емоционално. — Той я целуна по носа. — Много ли ще ти липсва работата?

— Не повече, отколкото твоята на теб, предполагам — призна си тя.

— Уин, Ед ми направи предложение — рече той след минута.

— Какво предложение?

— Предложи ми вестника.

Тя седна в леглото, затаила дъх.

— И?

Той я изучаваше с поглед.

— Искаш ли двамата да го издаваме?

— Макейб! — избухна тя в смях. — Макейб, какъв чудесен сватбен подарък!

Той я привлече към себе си и я целуна.

— Все още обмислям стаята, изпълнена с рози. — Тя се отпусна на раменете му. — Мисля с това да започнем.

Уин се свря в него и лекичко се усмихваше, докато го слушаше. Може би нямаше да е лесно да затвориш този тигър в клетка, но сега, когато имаше съпруга и собствен вестник, сигурно щеше да се установи на едно място. Тя протегна ръка към лицето му и брачната й халка проблесна на лунната светлина. Но в очите й светлината беше по-силна, те излъчваха пълнота, която извираше от дълбините им.