Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (5)

Евангелистите са писали на гръцки

Може би предходната глава беше изненада за някои читатели. Цялата гръцка, римска и еврейска литература разказва съвсем малко за земния живот на Иисус, макар в разказите си иначе да не се скъпи на подробности. Оказа се, че дори и това, което сме успели да „изчоплим“ от тази литература, е подозрително от различни гледни точки или изобщо не може да му се вярва. Интересно — учудващо нищожни следи от човека, който още по онова време е бил почитан като бог и спасител на света!

При това състояние на нещата единственото историческо свидетелство, на което ни остава възможност да се опрем — това е Новият завет и освен това богатата християнска литература, невключена в канона на светите книги и изцяло обхваната от наименованието апокрифна. Каква е документалната стойност на всички тези писания? Отговор на този въпрос се опитва да даде отделен дял на научната библеистика. По-късно ще се убедим колко поразителни и понякога колко изненадващи постижения има в тази област.

Ще им посветим не една страница от тази книга, но преди това трябва да се запознаем, макар и бегло, с основния документ на християнството — Новия завет.

Както знаем, той съдържа 27 книги, а именно: четири евангелия, „Деяния на светите апостоли“, 21 послания, приписвани на Павел, Яков, Петър, Йоан и Юда, а също и „Откровенията на апостол Йоан“, т.е. Апокалипсиса. Библеистите не са единодушни за това, кога са създадени тези послания. Общо взето, приема се, че са от периода от 50 до ок. 120 г. Най-старата част на Новия завет е посланието на Павел до солуняните, написано през 50 г., т.е. 20 години след разпъването на Иисус Христос.

Общо взето, не се сещаме да се замислим на какъв език е написан Новият завет. Обикновено се смята, че от само себе си се разбира оригиналният му език да е хебрайски или арамейски. Не един обаче ще се изненада, когато разбере, че авторите на Новия завет са говорили и писали на гръцки. Това наистина не е бил класическият език от епохата на Перикъл, а негова говорима разновидност, известна за филолозите като „койне“. В епохата на елинизма, т.е. в периода от IV в. пр.н.е. чак до V в. н.е., този език става говоримият между разноезичните народи, населяващи територии, завоювани на времето от Александър Македонски и с течение на времето подложени на цялостно елинизиране чрез окупационната администрация на гърците.

Както цивилната администрация, така и войниците били от най-различни гръцки племена от цяла Елада и говорели на различни наречия. Очевидно е, че в общо управляваните земи техните диалекти се смесвали и в резултат на този процес на унифициране се формирал новият гръцки език, наричан „койне“, езика на елинизма.

„Койне“ имал всички черти на народния говорим език, макар за негова основа да послужил класическият атински диалект като последица от културния напредък, с който се отличавала Атина сред другите си гръцки посестрими. С течение на времето с този език започнали да си служат писмено и говоримо и образованите хора. В тяхната употреба той постепенно придобивал някаква литературна гъвкавост и накрая станал говорим език не само в Азия и Египет, но дори и в самия Рим. Чували го и в градовете на Палестина, особено в Галилея, родината на Иисус. И то до такава степен, че проф. Е. Домбровски в едно от есетата си задава въпроса: „Говорил ли е Иисус гръцки?“, и дори допуска, че в разговорите си с неевреите Иисус е говорел на гръцки.

Известно е, че евреите от диаспората^[1], по-многобройни от живеещите в самата Палестина, говорели на гръцки. Те до такава степен забравили родния си език, че се доверявали изключително на Септуагинта^[2], т.е. Стария завет, преведен на гръцки в Александрия. В самия Йерусалим, където влиянието на гръцката култура също било голямо, почти не се говорело вече на хебрайски, нито на арамейски език. Това бил сроден на хебрайския семитски диалект, който станал универсалният език на Близкия Изток.

Елинизмът овладял дори родината на латинската култура — Италия. В началото на епохата на империята във връзка с бурното икономическо развитие на страната и растящата нужда от работна сила от Изток масово били набавяни роби и занаятчии, които били използувани за работа в градовете и в имотите на едрите земевладелци. Този приток на чужди етнически елементи променил основно облика на Италия. Пришълците говорели предимно на гръцки и затова с времето той станал разговорен език на широките слоеве римски плебеи. Римският сатирик Ювенал (55–130 г. н.е.) в едно от сатиричните си стихотворения се оплаква, че в града вече не може да се издържа: „Навсякъде гърци.“ За мащабите на този процес свидетелствува днес фактът, че върху надгробните плочи на робите и на освободените роби археолозите все по-често попадат на гръцки имена, отколкото на римски. Понеже християнството се разпространявало преди всичко сред тези хора, няма защо да се учудваме, че първите идеолози на Римската църква си служели с гръцки език писмено и говоримо. Нещо повече — че в онези времена гръцкият език бил и езикът на християнската литургия.

В светлината на тези факти не е трудно да се разбере защо евангелията и останалата литература на Новия завет е написана на гръцки, а не на едно от семитските наречия. Техните автори, както и читателите, били последователи на Христос, произлизащи главно от елинизираните среди на еврейската диаспора. Някои библеисти изказват убеждението, че това засяга Евангелието от Матей и посланието на Павел до хебрайците. Според техните предположения тази литература е единственият превод на арамейските оригинали, които сякаш са изчезнали, оставяйки в гръцкия превод следи от произхода си под формата на идиоматични изрази, характерни само за семитския език. По известни причини обаче, над които сега не е време да се спираме, повечето от учените-специалисти не признават тази теза за достатъчно обоснована.

Новият завет е изцяло преведен на латински едва от доктора на теологическите науки св. Йероним, който живял през 340–320 г. н.е. Преводът е познат под наименованието „Вулгата“. Разбира се, Йероним е имал вече латинския превод на книгите на Новия завет в Италия и в Северна Африка. Може обаче съвсем определено да се каже, че повече от три столетия християните са ползували гръцкия текст на Новия завет. През 1592 г. по поръчка на папа Климент VIII е направен новият превод, наречен по този повод „Вулгата Клементина“.