Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (40)

Иисус и неговото време

Последната равносметка за работата на много библеисти показа, че земният живот на Иисус не може да бъде възстановен в биографични категории. Възникна обаче една школа от изследователи, която се зае с проникването в загадката на живота му и на учението му по косвен път — чрез детайлен анализ на историческите критерии, които са го обграждали и са били фон на дейността му. Тук става дума за обществените и политическите условия, за географията, обичаите, икономиката и религиозните вярвания както на Иисус, така и на по-късните му последователи. В резултат на тези новаторски търсения вече са постигнати резултати, достойни за внимание, които ни позволяват по-добре да разберем историческите и психологическите процеси, които са довели до възникването и развитието на новото религиозно движение в I и II в. н.е.

Като четем Новия завет, оставаме с впечатлението, че освен фактите, описани в евангелията, нищо друго не се е случило в света. Оттук възниква онази специфична атмосфера на деконкретизиране на фактите, с която се сблъскваме в евангелията. Чрез представянето на нещата по този начин образът на Иисус е непроницаем, загадъчен, неспокоен в недомлъвките си, а едновременно с това изпълнен с евангелска тишина и сладникавост, която го прави почти идиличен. Едва през Страстната седмица в преживяванията му проникват дълбоко трагични нюанси.

В същото време епохата, в която живеят историческият Иисус и учениците му, ни най-малко не е идилия. За палестинските евреи това са необикновено трагични години, години на хиляди разпънати на кръст невинни човешки жертви, на непоносим гнет от страна на римския окупатор, на произвол от страна на еврейските царе и чуждестранните прокуратори, на наглост и подкупност на свещениците, на таен терор, всеобща анархия и чести кървави разправи с угнетените народни маси.

Читателите на Новия завет, общо взето, не си дават сметка за условията, в които живее и разпространява учението си Иисус. Не трябва да се забравя, че Палестина не била страна с монолитен строеж. Тъкмо обратното: за нея била характерна голяма политическа, географска, етническа, религиозна и социална пъстрота. След смъртта на Ирод Велики неговото царство се разпаднало, разделено с помощта на римляните на четири наместничества, на т.нар. тетрархии, и управлявано от преките наследници на починалия цар. От 6 г. н.е. Юдея и Самария били подчинени на прокуратор, който бил назначаван от римския император. По онова време в Галилея управлявал известният ни от Новия завет Ирод Антипа, неправилно титулуван като цар.

Покрай най-важните търговски пътища възникнали елинистични градове, всеки с малко еврейско гето, оградено със зидове. Свързани с лабилните връзки на федерацията, наречена Декаполис (Десетоград), те били изцяло независими от тетрарсите, макар да се подчинявали на императора. Както с демократичността на градската си структура, така също и с оживената си търговия напомняли ханзейските градове на средновековна Европа. Навсякъде в Палестина можело да се чуе гръцки език и не е изключено да го е знаел и Иисус. Дори Юдея, която е опора на юдаизма и арамейския език, характерен за нея, не успяла да се защити от елинистичната стихия.

Цяла Палестина била обхваната от ненавист и фанатизъм. Ненавиждали се помежду си осъдените да живеят съвместен живот етнически групи, ненавиждали се взаимно самите евреи поради единствената причина, че се били родили и живели в различни квартали на града. Вече научихме за враждебното, презрително отношение на Юдея към еретична Самария, а също така и към правоверната Галилея, където имало езичници, говорещи гръцки, докато евреите си служели с някакъв презрян, различен арамейски език (припомняме сцената с Петър в двора на първосвещеника).

Положението в Палестина било много усложнено. В елинските градове избухвали погроми на евреите, юдеите пък използували всяка възможност за кърваво възмездие. Самаряните постъпвали не по-добре от тях: поклонниците, които идвали от Галилея и отивали в Йерусалим и били принудени да преминат през техните земи, били ограбвани най-немилостиво и понякога дори убивани.

При друг случай вече писахме за това, че еврейската общественост била разбита на антагонистични секти и политически групировки. Те отразявали не само разликите в религиозните вярвания, а също така и пропастта, която зеела между богатите и бедните. Садукеи били главно свещениците начело с първосвещеника, както и с еврейските старейшини, които живеели в благоденствие. Те се опасявали за постовете си, за властта и имота си. Тези представители на аристокрацията провеждали примиренческа политика по отношение на римляните. За могъществото на този обществен слой може да свидетелствува фактът, че в Йерусалим имало двадесет хиляди свещеници, без да се смятат левитите, които били служители на храма. Двадесет хиляди свещеници в град, който според изчисленията на историците имал сто и двадесет до сто и петдесет хиляди жители! Не напомня ли това Тибет, преди да бъде завзет от Китай? Иисус — пришълец от далечна Галилея, известна с бунтовността си, се осмелил да агитира в двора на храма именно в тази обстановка. Ето защо нямал никакви шансове да се спаси.

Фарисеите — това е друга голяма юдейска секта, която израснала непосредствено от масовото народно движение. Фанатично предани на религията, фарисеите вярвали в скорошното идване на месията, който трябвало да ги избави от римското робство. В месианския си жар те достигали до състоянието на религиозен екстаз и се молели масово, като предсказвали божия гняв и Страшния съд. Под водачеството на различни самозвани месии, пророци и шарлатани те изпълвали като скакалци пустинните райони, като предизвиквали суматоха, вълнение, страх и безпокойство в цялата страна.

Реакцията на римляните била светкавична и много жестока. Римските войници убивали, изтезавали, грабели и опустошавали. В презрението си не различавали виновните от невинните, въоръжените от невъоръжените. Йосиф Флавий твърди, че след потушаването на един от бунтовете само в Йерусалим намерили смъртта си на разпятието две хиляди евреи. И тук отново, за да оценим размерите на това бедствие, трябва да извикаме на помощ въображението на читателя. Каква потресаваща картина — онази гора от две хиляди разпятия с нечовешки изтезавани тела, събрани на едно място, в една провинция. Нищо чудно, че възникнали групировки на зелотите и сикариите (тези, които носели ками, кинжали), които обявили на римляните и техните юдейски съмишленици борба на живот и смърт.

В Талмуда може да се прочете мнението, че „Израел паднал под робство, понеже в страната възникнали двадесет и четири различни секти“. Действително групировките се борели с необикновено ожесточение и никой не бил сигурен в това, какво ще му донесе утрешният ден. Така например сикариите убили с кама дори първосвещеника Йонатан. Еврейските управници и първосвещеници си служели с деспотични методи, прилагали масово принудителния труд и се крепели на власт с помощта на многобройна шайка от информатори. Йосиф Флавий пише, че навсякъде в Палестина, в градовете и градчетата доносниците върлували сред тълпите, а плод на техните безчинства били честите изгнания, арести и дори смърт. Тогава доносничеството добило епидемичен характер. Мълчаливо напомняне за онези времена е може би Юда, за когото, както писахме, не се знае дали е бил действителна, съществуваща личност или само персонификация, проекция на тогавашния мрачен период.

Вероятно в Йерусалим е изнамерен известният ни метод на терор и шантаж с помощта на вземане на заложници. Скритите сред тълпата от поклонници сикарии се прокраднали в града, отвлекли капитана на юдейската стража на храма, както и сана на секретаря на първосвещеника Ананий. За да ги пуснат, поискали да освободят десет терористи, хвърлени в затвора от римляните. Ананий трябвало да ги откупи от ръцете на прокуратора Албин, за да спаси своите хора. За сикариите обаче това било поощрение за следващите акции от този род. Те похищавали поред членовете на семейството и на свитата на първосвещеника и по този начин върнали свободата на много свои другари.

Братоубийствената война достигнала апогея си по времето, когато към Йерусалим се приближавали легионите на Веспасиан. Йосиф Флавий сравнява града с обезумял звяр, който яде собственото си тяло. И действително това, което ставало там, не може да се нарече иначе освен самоунищожаване на народа. Вместо да подготвят отбраната пред близката обсада, отделните враждуващи партии водели отчаяни борби за храма и съкровищницата му, за хранителните складове и арсеналите с оръжие. Историкът Пауъл Дейвис допуска, че в резултат на всичко това повече евреи загинали по време на вътрешните борби, отколкото във войната с римляните.

При това дълбоко вътрешно раздиране на обществото не бива да ни учудва, че римляните заели Юдея по покана на самите евреи. В желанието си на всяка цена да оборят завещанието на Ирод Велики по отношение на наследството му еврейските първенци изпратили делегация до Август с молба да приеме страната под свое владичество. През 6 г. н.е. сред страшни брожения на зелотите Юдея станала римска провинция, управлявана от прокуратори.

Това не бил първият случай в историята на евреите, когато те предавали отечеството си под чужда власт. По време на династичните борби на царя и първосвещеника Аристотел II с брат му Хиркан двамата конкуренти за престола, както и фарисеите изпратили делегация при Помпей, която го молела да разпростре върху страната своята юриспруденция. През 63 г. пр.н.е. той заел Йерусалим и веднага предизвикал всеобщо възмущение, тъй като посегнал на прихода от храма, с който разполагал само първосвещеникът. Римският военачалник разсякъл династичния Гордиев възел така, че Аристобула бил детрониран и отведен в Рим като пленник, а Хиркан бил удостоен с поста първосвещеник. Това бил безславният край на династията на хасмонейците, която започнала славно властвуването си през 105 г. пр.н.е. след героични борби и освобождение на страната от робството на владетелите от елинската династия на Селевкидите.

Изпращаните в Юдея римски прокуратори гледали на длъжността си преди всичко като на източник за бързо забогатяване. Това били предимно безскрупулни хора, които безжалостно ограбвали от потиснатата страна всичко, което имало някаква стойност. Неведнъж влизали в съюз с грабители и метежници, като вземали от тях данък за ненамеса. Те се занимавали дори с шантажи — хвърляли в затвора хора само за да получат откуп за тях. С особен цинизъм и хищничество се отличавали последните двама прокуратори преди еврейската война — Албин и Флор. Първият вземал пари от всички юдейски партии, от зелотите, както и от противниците им, а вторият престанал да се придържа към всякакво външно приличие и опустошавал градове и села. Император Тиберий, когато го питали защо оставя наместниците си толкова дълго на служба, ги сравнявал с мухи, кацнали върху рана, за да смучат кръв от нея. Ако ги оставят спокойно, ще се наситят и така ще ги накара да оставят жертвата си. Ако ги прогонят, ще дойдат други изгладнели мухи и изтезаването ще започне отново.

Провинция Юдея стенела под тежестта на многобройните данъци и дългове към държавата и на дълг, който бил към храма. Събирането на данъците се възлагало на частни бирници, които допускали най-различни мошеничества, шантажи и насилие, за да постигнат възможно най-големи лични печалби. Дори в Талмуда бирниците са наречени разбойници, а в Новия завет ги поставят наравно с грешниците. Английският ориенталист Ф. С. Грент, автор на книгата „Икономическият фон на евангелията“ (The Economic Background of the Gospel), изчислява, че по време на Иисус жителят на Юдея плащал от 30 до 40% от дохода си за данъци и дългове, без да се смятат сумите, които бирниците успявали да вземат от него нелегално.

Не стигали тези мъки, ами еврейският народ неведнъж преживявал бедствия, като земетресения, епидемии от глад, болести. Случвали се и периоди на всеобща безработица и мизерия поради икономическите кризи. Така например, след като завършили строежа на храма, без работа останали десет хиляди дългогодишни работници и занаятчии.

Разноските по тази голяма сграда също били на гърба на народните маси. Строителството й започнало по инициатива на Ирод Велики през 20 г. пр.н.е. и продължило до 64 г. н.е., т.е. почти 84 години. Още през 70 г. този огромен труд отишъл на вятъра — по време на покоряването на Йерусалим от римляните храмът бил превърнат в куп димящи развалини и вече никога не бил възстановен. В същност завършен, храмът просъществувал едва шест години. Това бил третият храм в историята на юдаизма. Разрушаването му, както и на другите два преди това, ни представя вълнуващо трагичната съдба на народа.

Преди вавилонското робство царете на Юдея били от рода на Давид. Този клон приключил с цар Седекия, когото Навуходоносор, след като му извадил очите, изпратил окован въз вериги във Вавилон. Оттогава никога вече потомците на Давид не заели йерусалимския престол. След като се освободили от вавилонското робство, евреите повече от четиристотин години се задоволявали с теократичен строй, т.е. първосвещеникът имал абсолютна власт. Периодът на властвуването на хасмонейциге бил в същност само епизод, който продължил едва половин век и приключил, както споменахме, с отвеждането на Аристобула II в Рим. Ирод Велики и неговите приемници вече не били царе, а провъзгласявани от Рим владетели на юдейските провинции.

По времето на Иисус най-висшите ръководители на еврейското общество били свещениците. Те, общо взето, не се радвали на морален авторитет и на политическа подкрепа сред съотечествениците си. Провъзгласявани и при всеки възможен случай отстранявани от длъжност от наместниците на империята, те минавали за безволно оръдие в ръцете на римляните. За камуфлаж на тази зависимост често тази длъжност се предоставяла от представител на еврейската власт. Така например известният ни от „Деяния на светите апостоли“ Ананий бил провъзгласен от Ирод Велики. Приемниците му злоупотребили с тези пълномощия по невероятно забавен начин. Внукът на Ирод Велики Агрипа I през 41–43 г. определял и снемал от длъжност един след друг трима първосвещеници, а синът му Агрипа II през 52–67 г. — дори 6. Неведнъж върховната длъжност в юдаизма просто можела да бъде купена, ако имаш достатъчно много злато. Знаем, че Ана (пред когото бил изправен Иисус), въпреки че бил детрониран, успял, след като заплатил със злато, не само да запази по-нататък влиянието си, но дори и за дълго да осигури на свои роднини длъжността първосвещеник. Унизителен символ за зависимостта на първосвещеника бил фактът, че римляните почти винаги държали ритуалните му одежди в крепостта Антония като залог и му ги давали само за определени еврейски празници.

В твърде кратката характеристика на онази епоха има още събития, чието изясняване се налага от анахронизмите, които могат да събудят съмнение у читателя. В тази характеристика си послужихме със събития от периода преди раждането и след смъртта на Иисус. Свикнали сме да смятаме появяването на Иисус за събитие, което разделя историята на Юдея на две различни епохи. Но във възприятията на древните евреи и римляни това съвсем не е било така. Вече се опитахме да покажем, че съвременниците му не са придавали такова голямо значение на този факт. Историята на Юдея трябва да се разглежда като верига от свързани една с друга брънки, еднакво важни в характеристиката на времето, което се описва. Каквото и да е ставало преди и след това, то е имало общ източник в самите социални, политически, икономически и религиозни условия на Юдея по време на последните десетилетия от нейната история. Затова братоубийствената борба в храма по време на обсадата на Йерусалим, макар и да се е случила тридесет години след смъртта на Иисус, хвърля светлина върху неговото време и е логичен финал на същата драма, най-ярък признак на болестта, която отдавна тровела еврейския народ.

Не по-добро било положението в останалите части на Римската империя. Както става ясно от археологичните находки, за градовете от Близкия Изток бил характерен бурен живот във великолепие и разкош. Всяка от тези метрополии според възможностите си, а често дори над тях се опитвала да подражава на Рим с великолепието на сградите, игрищата и публичните тържества, стремяла се също така да надмине другите съседни градове. Зад тази изискана фасада на благоденствие и изтънченост се криела печална истина. Метрополиите за свое удобство и за задоволяване на суетата си издигали магнати и богаташи с йената на труда на народните маси. Английският историк Ч. Доусън правилно отбелязва в книгата си „Скици върху средновековната култура“: „Римската империя и процесът на урбанизация, който съпътствува развитието й, били в действителност грандиозна система за експлоатация, която организирала богатствата на провинциите и ги трупала в ръцете на привилегированите класи.“

Същият автор пише за римските капиталисти, лихвари, търговци на роби и частни бирници, които като ято скакалци отивали на Изток и изсмуквали всички жизнени сокове от покорените народи. В тази оргия на експлоатация вземали участие не само агентите на финансовите дружества, но също така и хора с бележити исторически имена, като например Лукул или Брут. Същият Брут, който минавал за образец на всякакви републикански черти, бил просто обикновен лихвар. Той завел дело срещу Цицерон, когато в желанието си да облекчи задлъжнелите градове на Киликия намалил процента на неговата печалба от 48 на 12.

Сред покорените народи от Близкия Изток се задълбочавали вътрешните противоречия, разтваряла се все по-голяма пропаст между малката група привилегировани граждани и онези, които с труда си понасяли цялата тежест на държавните разходи: селяните, занаятчиите и неизброимата армия от роби. Богатите забогатявали още повече, бедните ставали все победни. За зла чест това било епоха на постоянни войни, на икономически кризи, на падане стойността на монетите и на епидемии от глад. Така например през 44–48 г. епидемия от глад обхванала почти цялата Римска империя.

При тези условия положението на народните маси ставало непоносимо. Затова месианските надежди на евреите и християните намерили сред декласираните обществени низини необикновено благодатна почва. Угнетената беднота на елинистичните градове била изключително предразположена към приемане на учението на Спасителя и „царството небесно на земята“, защото само чрез свръхестествена намеса можела да се надява на промяна на съдбата си.

Затова и толкова бързо се увеличавал броят на общините от последователи на Иисус, още повече, че за възникването им благоприятствували и други обстоятелства. Преди всичко тук играело важна роля самото завоюване на тези страни от римляните. То унищожило всички съществуващи там градове-държави, което пък било причина свързаните с тяхното устройство местни култове да изгубят основата си. Покореният бог, унизеният бог вече не заслужавал доверие, защото като защитник на страната позорно я предал. Тук християнството заместило тези богове.

Друг фактор било създаването на многобройни частни сдружения. Те представлявали алтернатива на древния град-държава, понеже връщали на хората изгубеното чувство за общност. Най-често това били култови организации, които наподобявали дружество за взаимопомощ. Те ги подпомагали в случай на беда, на осакатяване и плащали разноските по погребенията на членовете си. Християнските общини били именно такива братски сдружения и истинско пристанище за онези, които чувствували морална и обществена самота в строгия и чужд свят на Римската империя.

От посланията на Павел знаем, че в тези общини невинаги влизали хора, които заслужавали доверие и били искрено вярващи. Някои разчитали на материалната изгода. Павел например трябвало да заклейми група прозелити, понеже под претекст за близкия край на света не работели и живеели за сметка на общината.

Това не се отнасяло за болшинството от вярващите. Привличало ги прели всичко учението за милостта към ближния и обещанието за освобождение от земните мъки и преди всичко може би това, че новата религия, като ги правела братя, им помагала да върнат чувството си за човешко достойнство.

В светлината на тези факти както историческият Христос, така и Христос от религията става символ на жестокото време, от което израства. В кратката му драматична биография са намерили отражение извечните страдания на човешкия род и неугасимата вяра на хората в окончателната победа на справедливостта на земята.