Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (15)

Драмата на Анани и Сапфира

Не всички легенди имат такъв сложен и объркан произход. Срещаме и такива, които дължат съществуването си изключително на фантазията на народа, т.е. те са автентично дело на фолклора. Към тази категория допускаме, че се отнася и сказанието за Анани и Сапфира, чието присъствие в „Деяния на светите апостоли“ е може би една от най-любопитните загадки на християнството.

Ето историческия фон на тази необикновена история. Петър, Йоан и останалите апостоли според версията на Лука се намирали в Йерусалим и проповядвали смело в двора на храма, привличали към своята вяра и покръствали, изцерявали болни и дори възкресявали мъртви. Въпреки преследванията от страна на юдейските свещеници, телесните наказания и хвърлянето в затвора привлекли за учението на Христос пет хиляди привърженици. Организацията на тази първа християнска община се основавала на принципа на безпрекословна имуществена общност. „Помежду им нямаше никой, който да се нуждае — четем в «Деяния на светите апостоли», — защото, които притежаваха земи или къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото, и слагаха пред нозете на апостолите, и се раздаваше всекиму според нуждата“ (4, 34-35). От тези редове разбираме, че членовете на общината са се хранели на една обща трапеза, което църквата счита като доказателство, че евхаристията е съществувала още от самото зараждане на християнството.

На фона на тези отношения се разиграла драмата на Анани и Сапфира — съпружеска двойка, която под впечатление от дейността на апостолите постъпила в новата секта и приела кръщението. Според указанието те продали имота си. Терзани обаче от мисълта, че изгарят всички мостове след себе си, решили да не дадат всичко, което получили от продажбата, за общата каса, а тайно задържали нещо у себе си за черни дни.

Петър узнал за нечестната им постъпка, извикал при себе си Анани и го обвинил, че се опитва да измами Светия дух. Тогава виновникът паднал мъртъв като ударен от гръм. Присъствуващите там младежи изнесли тялото от къщата и го погребали.

Изминали три часа и тогава дошла Сапфира. Апостолите решили да я подложат на изпитание. Без да я предупреди какво се е случило с мъжа й, Петър я попитал колко са получили от продажбата на имота си, а когато тя не му казала цялата истина, я изгонил с думите: „Защо сте се наговорила да изкусите Духа Господен? Ето, при вратата са нозете на ония, които погребаха мъжа ти и теб ще изнесат“ (5, 9). Жената също паднала мъртва в краката на апостола и младежите я изнесли и погребали до мъжа й.

Моралът на това сказание е ясен. В него дразни рязкото несъответствие между вината и наказанието, свидетелствува за крайно извращение на понятието справедливост. Няма и следа от обявяваната от християните милост към ближния, от братство и опрощаване. Срещаме се с безкомпромисен фанатизъм и суровост без мярка.

Тук жертва на страшния гняв на апостола е съпружеската двойка, която по собствена воля, без принуда е встъпила в обществото на последователите на Иисус, която би могла да бъде обвинена най-много в това, че не веднага се освободила от страха пред несигурността на бъдещето. Отмъщението преследва нещастниците дори след смъртта им. Набързо ги закопават като убити животни и ги лишават и от най-малките погребални почести, които в религиозните обреди на евреите имали огромно значение.

Освен това тази история е оскърбителна за Петър и противоречи на всичко, което знаем от другаде за този апостол, изпълнен с простота и достойнство. Според повествованието тук Петър не стига, че хладнокръвно, без да потръпне от милост, убива току-що влезли в лоното на християнството хора, и то по този начин, който не може да се окачестви като нещо друго освен като провокация, но погубва и простодушната жена, наказана вече и без това със загубата на мъжа й. Не го оправдава и твърдението, че е причинил тази трагедия по заръка на Светия дух, обиден от недоверието. Светият дух като гневен съдия, който сее страх и гибел сред хората, осмелили се да не дадат на общината цялото си имущество — това е типичен образ на разгневеното божество от древните епохи на варварството.

Най-учудващото във всичко това е, че някои библеисти, както следва от коментара в различни издания на Новия завет, приемат това сказание безрезервно за исторически автентично и нравствено справедливо. Не е известно как може да се обясни това — със сляпа вяра във всичко, което е написано в светите книги, с криене на главата в пясъка като щрауса пред неудобния проблем или със страха, че подценяването на достоверността на един фрагмент може да повлече със себе си дискусия върху другите.

В същото време доброто име на християнството се е стремило към това да се отърве от тази измислена сякаш от памфлетиста Целз историйка. Фолклорният й произход може да се разшифрова много лесно. Всичко навежда на това, че е измислица на суеверна община, която по този непридирчив начин изразява набожната си боязън пред бога. Разбира се, не знаем по какви пътища това сказание се е добрало до текста, но тъй като се смята все пак, че „Деяния на светите апостоли“ е било преработвано и допълвано в продължение на векове, не може да се изключи и това, че става дума за по-късна фалшификация.

В същност не за първи път се срещаме с подобни типично народни сказания. От евангелието вече знаем две други, много сходни по морала си, а именно инцидента със смокиновото дърво, което предизвикало суровия гняв на Иисус, а така също онази устна гротеска със стадото свине, което, овладяно по волята на Иисус от демоните, се побъркало и загинало в езерото. По-късно ще видим, че епизоди от този род особено много се срещат в апокрифната литература, която ни дава блестящ пример до каква степен непокорната човешка фантазия успява да овладее всички територии на разума, като прекрачва правилата на добрия вкус и нравственост. Така например в едно от тези сказания Иисус е отмъстителен, склонен към гняв младенец. Негов връстник от селото му по невнимание го блъсва и веднага пада мъртъв. Същата участ сполетява и учителя, който го обвинил в непокорство. Родителите на нещастното момче отишли да се оплачат на Йосиф. Тогава разсърденият Иисус направил така, че да изгубят зрението си.

Да предположим, разбира се, хипотетично, че историята на Анани и Сапфира не е измислица на суеверната община, че тя наистина се е случила. Тогава трябва да се замислим дали причинният й източник не трябва да се търси в това, как са устроени човешките отношения, сред които е възникнала. Нечовешката суровост на наказанието върху новопокръстените не може да се мотивира с това, че е израз на разумно възмущение на хора със сурови обичаи, абсолютно без личен интерес в материалните въпроси. Такива хора, разбира се, могат да бъдат обхванати от страх, че в техния кръг са се прокраднали двойка мошеници и веднага след покръстването се е опитала да се измъкне от задължението си да подели земното си благосъстояние, като по този начин нарушава назарейското правило за имотна общност.

Дали обаче сред назарейците действително царели идеални отношения, отличаващи се със строга етика? Следващите изречения в „Деяния на светите апостоли“ изглежда противоречат на това. Назарейците, както се оказва, не били така скрупульозни по отношение на материалните неща, както би трябвало да се съди по непримиримата позиция на Петър.

Нека вземе думата сам авторът на „Деяния на светите апостоли“: „произлезе между елинистите ропот против евреите, задето вдовиците им не били преследвани при разпределяне на всекидневните дажби. Тогава дванайсетте апостоли, като свикаха цялото множество ученици, казаха: не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезата. Затова, братя, погрижете се да изберете измежду вас седем души с добро име, изпълнени с Дух Светии и с мъдрост, които ще поставим на тая служба, а ние постоянно ще пребъдваме в молитва и в служба на словото“ (6, 1-4).

За да разберем правилно този цитат, най-напред трябва да си изясним значението на някои определения. Елинистите и евреите очевидно са назарейци, но с тая разлика, че първите били евреи от диаспората, живели в чужбина, които говорели гръцки, а вторите — йерусалимци, които знаели само арамейски език. Езиковото им делене било толкова крайно, че и едните, и другите имали свои отделни молитвени домове, макар да принадлежали към една и съща назарейска общност, начело на която били дванайсетте апостоли.

Не можем да се противопоставим на подозрението, че развитието на конфликта в „Деяния на светите апостоли“ е представено съзнателно неясно, сякаш е ставало дума да бъде скрит истинският му характер. Въпреки това ще успеем да установим редица основни факти и по този начин ще възстановим грубо това, което действително се е случило. И така йерусалимските евреи, които се разпоредили за общност на имуществото на сектата, вероятно поради това, че те като домакини имали числено превъзходство в общината, били обвинени, че при „всекидневното обслужване“, т.е. при всекидневното снабдяване с храна и облекло обидили вдовиците на евреите-елинисти. Това било сериозно оскърбление, което в края на краищата довело до открита разпра. Явно апостолите са признали обвинението за справедливо, щом се съгласили „елинистите“ да поемат отговорността за стопанството в общината върху себе си. За тази цел бил избран комитет от седем елинисти начело със Стефан.

Както разказва авторът на „Деяния на светите апостоли“, комитетът на седмината трябвало да „обслужва масите“. Преди това се разбираше в смисъл, че е трябвало да контролира общото ядене. Напоследък обаче се признава по-широк смисъл на това значение. Привържениците на тази нова интерпретация се позовават на арамейския език, в който „хора на масата“ се наричат сарафите заради това, че те изнасяли масите си в двора на храма. Избраният комитет не само е трябвало да се заеме с подялбата на благата в натура, но да уреди и паричните запаси в общата каса. Както виждаме, елинистите постигнали пълна победа над антагонистите си от Йерусалим, между нас казано, вероятно затова, че като по-заможни хора внасяли повече в общината, отколкото другите, т.е. от тяхната добра воля зависело състоянието на касата.

Да се върнем към историята на Анани и Сапфира. Не е изключено те да са встъпили в общността именно в периода, когато сред членовете на сектата избухнали споменатите в „Деяния на светите апостоли“ дрязги. Ако следваме тази мисъл, тогава драконовското наказание за тяхното в основата си дребно провинение може да се обясни с крайното раздразнение на водачите на сектата, което ги подтикнало към такава жестокост. Те не само че в момента се борели с драстичните вътрешни безредици, но отгоре на всичко неочаквано се сблъскали с измама от страна на новоприетите привърженици.

От друга страна, при тези обстоятелства ни е по-лесно да разберем постъпката на нещастните съпрузи. Нима у тях не е могло да се породи опасението, че както „обидените вдовици“, те също някога биха могли да станат жертва на дискриминация? Като гледаме с техните очи положението, идваме до убеждението, че постъпката им не е била проява на егоизъм и малодушие, а естествен жест за самосъхранение на безпомощни и наплашени хора, които за всеки случай не искат да се оставят изцяло на милостта и немилостта на толкова несигурна и конфликтна общност.

Всичко това, разбира се, са предположения. Но до голяма степен ги потвърждава историческият факт, че самата църква скоро се отказала от първоначално така бранения принцип за имуществена общност. Отстъпила не защото искала, а защото животът я принудил. Събитията, които „Деяния на светите апостоли“ описват така лаконично, доказват, че още много рано в християнските средища започнал процесът на дезинтеграция. Несъмнено промени от този род не протичали безконфликтно. Съпътствували ги със сигурност немалко драматични спречквания, а може би дори не минало и без човешка жертви. Не е изключено историята на Анани и Сапфира Да е била някакво агиографично ехо на един от онези трагични инциденти, който по-силно от другите останал в колективната памет на народа. Ако сметнем, че на този въпрос може да се отговори утвърдително, както казахме и в самото начало, нямаше да става дума за своеобразен плод на народната фантазия, а за един от примерите, потвърждаващи тезата, че често легендите съдържат ядрото на някаква историческа истина.