Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (43)

В орбитата на елинизма

Би било недоразумение, ако смятаме, че Близкият Изток поради това, че бил покорен от римските легиони, в интелектуално, нравствено и културно отношение бил на по-ниско равнище, отколкото Италия. Напротив! Веднага след завоюването му от римляните започнал непрестанен процес на инфилтрация на елинизма в латинската култура. Действително Рим спечелил военно надмощие над Елада, Мала Азия, Сирия и Египет, но от своя страна бил превзет по мирен начин от народите на тези страни, изцяло привлечени в орбитата на гръцката култура от времето на Александър Велики. Гръцкият език звучал не само в такива метрополии като Александрия, Антиохия, Тарсил и Ефес, но също така и по улиците на древния Рим. Нещо повече, той станал модния език на висшите кръгове на римското общество, както било с френския език в Европа през XVIII в.

В Италия го внесли робите в земите на преселниците и в дворците на патрициите, а също така и доброволно прииждащите занаятчии, артисти, художници, оратори, философи, писатели и педагози, които търсели работа в столицата на света. Все по-нарастващият търговски обмен бил причина все повече левантински търговци да се заселват в Италия, Галия и Испания. Интелигентни, предприемчиви, подвижни — те необикновено бързо се приспособявали към новите условия и колониите им ставали център на пропагандата на елинистичната култура и елинистичните вярвания.

Влиянието на елинизма засегнало така широко из основи италийското общество, че латинският гений се огънал пред гръцкия. Някои историци считат това за симптом на боледуване, за една от главните причини за постепенното разложение на античния Запад. Нищо по-погрешно от това! Именно елинизиран Близкият Изток бил главната ковачница на човешката мисъл. Именно там най-интензивно се развивал духовният живот, там процъфтявали знанието, изкуството и литературата, там се раждали велики философски и религиозни синтези, които се опитвали да разгадаят тайната на битието. Така например най-големият математик и астроном в древността, създател на геоцентричната система — Птолемей, и създателят на неоплатонизма Плотин били египтяни. Най-добро доказателство за тази жизненост е фактът, че византийският свят, непосредствен наследник на елинизма, надживял Рим почти с хиляда години.

Астрономите, математиците, художниците, артистите, писателите и архитектите, които сме свикнали да смятаме за представители на италийската култура, произхождали от такива страни като Мала Азия, Сирия или Египет, където не само са били родени, но и където получили цялото си образование. Пример за това може да бъде Аполодор от Дамаск, архитект, на когото Рим до голяма степен дължи красотата си. Като придворен строител на Траян и Андрей той построил между другото и прочутия Одеон, форума на Траян, Наумахия, т.е. огромния воден цирк, където инсценирал морски битки, многобройни мостове, гимназиони и терми. В този списък не може да бъде отминат и Гален, прочутият придворен лекар на Марк Антоний, който произхожда от Пергамон, а завършил образованието си в Смирна, Коринт и Александрия, както и най-големият римски историк след Тацит и Светоний — Амиан от Антиохия. В Рим освен това работили, споменаваме само някои, златоустият оратор, софист и стоик Дион Хризостом от Витиния, сатирикът и софистът Лукиан Самосатски, роден край Ефрат, неоплатоникът Порфирий и прочутият майстор на мозайки Диоскурид от Самос, известен с прекрасните мозайки, които украсявали откритата вила на Цицерон.

Патрицианските и богатите семейства на освободените роби имали обичай да изпращат синовете си да продължат образованието си в елинистичните школи в Александрия, Антиохия, Ефес, Тарс и Атина. И това е логично, щом основните школи в Рим били ръководени в елинистичен дух от гръцки учители. В долните класове децата учели освен латински и гръцки език, а в горните класове, където главен предмет била реториката, гръцкият бил безусловно, необходим. Образователната система в Италия до такава степен се придържала към старите традиции, че долните класове чак до падането на империята продължавали да бъдат двуезични.

Критерий за елинистичното превъзходство може да бъде и това, че Вергилий, като писал „Енеида“, се влияел от епоса на Омир, че Плиний Стари в енциклопедичния си труд „Естествена история“ черпел с пълни шепи от 327 гръцки автори, че Адриан пишел епиграми на гръцки, че император Марк Аврелий се отнасял така ентусиазирано към елинистичната култура, че му измислили хапливия прякор graeculus (гърчето).

Неведнъж се опитвали да сложат край на това увлечение или — ако някой предпочита — на тази мода или снобизъм в италийското общество. Цицерон също мечтаел за освобождаване от гъркоманията и за създаване на чисто латинска литература. В труда си „За гадаенето“ размисля „колко прекрасно и колко похвално би било за римляните, ако биха могли да минат без гръцките произведения в областта на философията“ (II, 2-5-6). Брут го похвалил за това, че превеждал гръцките съчинения на латински и цитатите винаги давал не в оригинал, а в изискан превод на родния език. „Благодарение на Цицерон — пише той прибързано и необмислено — единствената област, в която покорена Гърция дотогава все още е превъзхождала Рим, вече й е отнета или поне е трябвало да подели с Рим славата си.“

За да стане ясно защо е станало така в Рим, трябва да си дадем сметка за степента на елинизация, която обхванала древния свят извън границите на Италия. След завоеванията на Александър Велики всички страни, разположени в басейна на Средиземно море, започнали да използуват гръцкия език. Това бил универсален език, език на народните маси, а също така и образованите. Навсякъде в тези обширни земи гръцката философия, гръцкото изкуство, гръцката етика и религия властвували едновременно в обичаите, бита и съзнанието на етнически разнородните народи, като ги обединявали — благодарение на това, че били много интересни, благодарение на интелектуалното си богатство и дълбоко народностното си съдържание — в универсална общност, подплатена изцяло с елинската култура. Не можем да пресъздадем сполучлива картина на онези времена, без да осъзнаем, че елинизмът е съществувал няколкостотин години и че благодарение на него човечеството е преживяло един от най-прекрасните си, един от най-творческите периоди в историята си, период, който в много отношения напомня живо Ренесанса.

Не трябва да пренебрегваме този основен факт, ако искаме да разберем защо Палестина станала двуезична, защо там е могла да възникне могъща федерация на свободни гръцки градове, защо в Галилея евреите били малцинство и дори в самия Йерусалим гръцкият език се чувал не само по улиците на града, но имало дори синагоги, в които четели Тора в превод на гръцки. Някои библеисти, както вече споменахме, изразяват предположението, че Иисус като галилеец сигурно е говорел гръцки. На какъв език е можел да разговаря с Понтий Пилат? Елинизацията на Палестина поради геополитически причини била неизбежна, щом това било свършен факт в Сирия и Египет, а Палестина била мостът между тези страни.

Това не означава, че неудържимото нахлуване на гръцката култура е причина за цялостното изместване на местните атавистични навици и суеверия. Пример за такава симбиоза между различните светове ни дава например Гадара. В този град, разположен на югоизточното крайбрежие на Галилейското езеро, Иисус според разказите на синоптиците накарали демоните да влязат в стадо свини, които в края на краищата се хвърлили като луди в морето и се удавили. Именно там, в града, където господствували предразсъдъци от този род, имало същевременно среда от просветени гърци, които се занимавали с философия и поезия и имали най-изискан вкус. Там между другото се родил и сатирикът Менип, когото с преклонение цитирал в диалозите си Лукиан. През 60-те години пр.н.е. пак там поетът Мелеагър подготвил първата антология на гръцката поезия, която съдържала 44 поетични произведения, като се започне от божествената Сафо.

Лекотата и размахът на това проникване в живия организъм на Палестина се обясняват също така и със странния факт, че евреите от незапомнени времена обичали да се позовават на родството си със Спарта. В това доста невероятно предположение се опирали на писмото на царя на Спарта Арей (309–266 г. пр.н.е.), адресирано до първосвещеника в Йерусалим, в което между другото може да се прочете следното изречение: „В едно писание се намери, че спартанците и юдеите са братя, защото и едните, и другите са от Авраамовия род“ („I кн. Макавейска“, 12, 20-23). Също така и значително по-късното послание на първосвещеника Йонатан (II в. пр.н.е.) до спартанците с братски поздрави и с предложение поради родството да се създадат дипломатически отношения („I кн. Макавейска“, 12, 6-10). При тези вярвания и настроения не е чудно, че още през IV в. пр.н.е. монетата на първосвещеника, пусната в обръщение в йерусалимския храм, била буквална имитация на атинската монета. През III в. пр.н.е. се стигнало дотам, че трябвало да бъде преведена на гръцки език Библията, понеже евреите от диаспората, особено в Александрия, не можели да я четат в оригинал.

Кулминацията на този процес настъпила през II в. пр.н.е., особено по време на цар Антиох IV Епифаний от династията на Селевкидите. Тогава Йерусалим станал едва ли не изцяло гръцки. В града била построена арена, където еврейските младежи голи тренирали атлетика, а сред зрителите можели да. се видят свещеници начело с първосвещеника. За да не станат за посмешище, еврейските младежи си слагали изкуствени краекожия, за да не личи, че са обрязани. Първосвещениците Язон и Менелай, които се стремели към подкрепата на сирийските Селевкиди, предложили юдаизмът да стане сирийско-елинистична религия.

По това време ортодоксалните последователи на култа към Яхве без съмнение били малцинство и не е известно как би продължила по-нататък историята на Палестина, ако не била фаталната грешка, която направил Антиох Епифаний. Той бил владетел, влюбен в изкуството, в литературата и в гръцката философия, и в същото време упорит фантаст, който си втълпил, че царството му може да стане изцяло област на единна елинистична култура. По време на войната с Египет в Йерусалим възникнала групировка, която симпатизирала на врага. Тогава царят решил с един замах да отмъсти за предателството и да постигне своята мечтана политическа цел. Той влязъл в Йерусалим и заповядал с кървава сеч да бъдат погубени жителите му, а след това издал декрет, който забранявал еврейската религия. Под страх от смъртно наказание било забранено да се празнува събота, да се държи в къщи Библията и да обрязват новородените момченца. В храма бил поставен олтар, посветен на Зевс, извършвали се жертвоприношения на свини и се организирали празници в чест на Дионис. По подобие на някои източни култове била въведена дори проституцията на жриците в храмовете.

Насилието и безправието, както става обикновено, породили героично упорство и мартирология. Както противниците на Антион, така и неангажираните изведнъж се превърнали в заклети патриоти и рицари на Яхве. От книгите на Макавеите научаваме за масови бягства в скалистите околности на Юдея, за мъченичеството на седем братя и за това, как група от хиляда изненадани по време на празнуването на събота хасиди не се съпротивявали на наемните царски убийци и пасивно гинела от мечовете им, понеже искала да остане вярна на закона, забраняващ в събота да се носи оръжие, както и да се върши каквато и да е работа с ръце. Сигнал за въоръжено въстание дал свещеникът Мататий (ок. 167–166 г. пр.н.е.) с петимата си синове. Боевете се водели с променлив успех повече от тридесет години и завършили с победа на Юдея. На престола се възкачила нова династия юдейски царе, наречена хаомонейска или макавейска династия. Тя управлявала до 37 г. пр.н.е.

Опит за принудително елинизиране на Юдея бил удавен в кръв, но само за кратко време. Наследниците на защитника на Яхве Мататий според парадокса на историята не устояли на красотата на елинизма, който прониквал отвсякъде. Техните дворове отново станали средища на гръцката култура. По време на управлението на Ирод Велики това явление достигнало своя апогей. Представяме си този монарх преди всичко като мрачен деспот и убиец на собственото си семейство, като забравяме за другите страни на неговата необикновена, поразяваща личност. Той бил един от най-ревностните ентусиасти на елинизма, говорел безпогрешно гръцки и дори открито се хвалел, че е повече грък, отколкото евреин. В двора му постоянно пребивавали гръцки философи, писатели и художници, които той охотно покровителствувал. С парите, които заграбвал от палестинския народ, финансирал прочутия колонен път в Антиохия и поддържал финансово олимпийските състезания. Освен това построил едва ли не във всеки по-голям град на царството си храмове, посветени на култа към император Август, хиподруми, гимназиони, театри, амфитеатри и обществени къпални. В Кесария организирал гладиаторски битки, а в Йерусалим — състезание с колесници и бой между диви животни.

Най-голямото негово дело бил, разбира се, йерусалимският храм. Но дори и в това най-свято за евреите място проникнало гръцкото изкуство, тъй като великолепната сграда с портиците и коринтските си колони била триумф на гръцката архитектура. На всичко отгоре Ирод заповядал да сложат там златен орел, емблемата на Зевс. За попълване на тази картина трябва да се прибави, че приемниците на Ирод били също пламенни привърженици на елинизма.

Английският ориенталист Дж. Е. Уилямсън, автор на превъзходната книга „The World of Josephus“ пише: „Често смятаме евреите за малък народ в малка страна, затворен в себе си, който се държи настрана от другите народи, който чете своите свети книги, като се брани от чужди влияния. В това има истина. Достатъчно е да се каже, че много евреи живеели извън Палестина. Повече са били вероятно в Александрия, а не в Йерусалим. Можели да се срещнат в Сирия и Мала Азия, в Египет, в Армения и Месопотамия, в Либия и в Тунис, в Кипър, Сицилия и остров Крит, в Гърция и Македония, в Рим и дори в Северна Индия и Южна Русия. Много от тях вече не говорели хебрайски, нито арамейски; много от тях вече приели обичаите и културата на онези народи, сред които живеели. Останалите говорели свободно гръцки, четели гръцката литература, приели гръко-римските обичаи, а влиянието на елинистичната култура се виждало навсякъде, дори в самия Йерусалим.“ На друго място Уилямсън, твърди, че дори арамейският език, който тогава бил говорим в Палестина, постепенно се поддавал на елинизация, и изчислил, че в речниковия фонд на арамейския език всяка пета дума е от гръцки произход. Такава етимология например има думата „синагога“, която означава дом за молитва.

Не е учудващо, че най-големият еврейски мислител, който пише на гръцки — Филон Александрийски (ок. 20 г. пр.н.е. — ок. 50 г. н.е.) и който искал да претопи в една система юдаизма и платонизма, питагорейството, стоицизма и гръцката мистериософия, нарекъл евреите, които не знаели гръцки език, „варвари“. Все пак за изясняване на християнството много по-важен е фактът, че учител на Павел бил големият познавач на писанието — Гамалиил, човек, който говорил свободно гръцки и бил привърженик на елинизма. Гръцкият бил език на висшите кръгове, на образованите евреи, а на арамейски говорел само народът и пламенните привърженици на ортодоксалния юдаизъм.

Характерна е историята на равина Бен Абуя, който живял във II в. н.е. Както се говори в Талмуда, на младини той прочел Омир и от този момент пламнал от гореща любов към гръцката литература. По-късно се запознал с гръцката философия, която му се струвала значително по-съвършена, отколкото равинските разсъждения за закона Халаках. Решил да посвети живота си на елинизирането на евреите и подобно на св. Павел тръгнал от синагога на синагога, като навсякъде проповядвал красотата на елинизма и преследвал талмудското ограничаване на съзнанието на евреите. Това обаче били времената след разрушаването на Йерусалим, времена, когато християнството се разраствало. Евреите чувствували съществуването си застрашено и се стремели към вътрешна консолидация, затова в синагогите било забранено под клетва дори да се споменава името на настроения филоелинистично равин, който затруднявал сплотяването им.

Знаем вече, че първите християнски общини, които възниквали извън йерусалимските стени, отначало се състояли от т.нар. „елинисти“, т.е. евреи, които говорели гръцки и се възпитавали в климата на елинистичната култура. Към тази основна група бързо се присъединили истинските гърци, сирийците и представителите на другите народи, които живеели по Средиземноморието, които тогава били свързани от една култура — елинистичната. Няколко години след разрушаването на Йерусалим християнството загубило всякаква прилика с официалния юдаизъм.

Сега разбираме защо евангелията и посланията на Новия завет са били писани на гръцки. Не е могло да бъде иначе. Първо, авторите вероятно знаели само този език, второ — Светото писание, написано на арамейски или на латински, би било недостъпно за широките народни маси от вярващи.

Гръцкият език господствувал дори в Римската църква, и то няколко столетия. На гръцки са написани прочутите послания на третия поред епископ на Рим — Климент (92–101 г.), гръцки са почти всичките намерени в катакомбите надписи, псалмите в църквите се пеели на гръцки, молили се и четели редове от Светото писание на гръцки чак до VIII в.

Елинизмът оставил дълбок отпечатък и в евангелията. B „Първоначалното християнство“ Зигмунт Понятовски обръща внимание на открития от библеистите факт, че Лука пише по образец на „Меморавилиите“ на Ксенофонт, а популярният пролог на неговото евангелие, както признават дори изследователите-католици, е в основата си почерпен от пролога към книгата на антиохийския лекар от V в. н.е. Педаний Диоскорид под заглавие „За лекарската материя“. Освен това в евангелията намираме и други доста обширни заемки от гръцката литература. Писателят от XVIII в. събрал цяла колекция гръцки поговорки, взети от Херодот или от съкровищницата на Езоп, които в по-малки или по-големи модификации били погълнати от евангелията. Те попадат там по съвсем естествен път, понеже били популярни сред хората като живи елементи на тогавашния начин на мислене. Елинизмът до такава степен проникнал в съзнанието на тогавашните християни, че един от епископите на Азия написал поема, в която молел Христос да позволи в списъка на християните да влязат Платон и Плутарх, а в Константинопол били канонизирани Бакх и Иполит, синът на Тезей и жертвата на Посейдон.

Както вече знаем, в I в. н.е. настъпили огромни обществено-политически и икономически промени във всички страни на Близкия Изток, завладени от римските легиони. От една страна, там процъфтявали манифактурите и хората забогатявали от доставката на стоки в триумфиращия Рим, от друга страна, нараствал броят на угнетените хора — роби, селяни и градска беднота. Заедно с падането на независимите градове-държави настъпил също така залез на техните богове. Античният свят залязвал, събуждала се нова ера. Английският историк У. Търн в книгата си „Елинистичната цивилизация“ характеризира това положение с пълна убеденост така: „Много неща си съзаклятничили, за да се реши окончателно съдбата на боговете. Те били свързани с градовете-държавици и загинали заедно с тях. За образованите хора олимпийските богове престанали да съществуват, понеже философията ги убивала. Те преставали да съществуват също така и за народа, понеже ги убивал събуждащият се индивидуализъм. Човекът вече не бил съставна част на града и не се задоволявал с какъвто и да е корпорационен култ. Човек се стремял към нещо, което би му говорело на самия него.“

Хората имали неясното чувство, че всичко тече и се стреми към гибел, че са изгубили смисъла и основата на живота. Светът в това кризисно положение им изглеждал безсилен, струвало им се, че единственият изход е в помощ отвън, в свръхестествения свят. Резултат от духовното неспокойствие и стремеж към обновяване било това, че елинистичният свят бил залян от вълна мистицизъм, че се множали и вземали връх различни тайнствени култове, които с изключение на дошлите от Турция гръцки Дионисови мистерии идвали от Изток. Египет дал на света Изида, Озирис и Серапис; Сирия — Адонис, Тамуз, Атаргатис и различните Ваали; Фригия — богинята Кибела и Атис; Персия — Митра и богинята Астарта. Всички мистерии се сливали в широк поток към общото елинистично течение, като предизвиквали ферментация в цялата Римска империя.

В митологиите, в историята на теологията и в ритуалната култова практика, а също и в етическата стойност на разпространяваните учения имало и външни разлики. За сметка на това пък общ за всички култове бил култът към умиращия и възкръсващ бог. Посветените вярвали, че човек се състои от безсмъртна душа в материална обвивка, че съществуването му на земята е верига от труд и мъки, а истинският живот е някъде в страната на вечното щастие. Човек, прикован към земята, не е в състояние самостоятелно да постигне спасение, може да го получи по милост на бога. Религиозните мистерии му предлагали помощ в постигането на тази милост и в същото време безсмъртие в бъдещия живот. Така както техният бог умрял и после се възвърнал към живота, така и неговите последователи щели да възкръснат след смъртта си. Един от химните ги утешавал така: „Бъдете добронамерени, посветени! Бог се спася. И така след нашите мъки ще постигнем спасение.“ Някои мистерии обещавали безсмъртие не само на душата, но, както в египетската религия, и на тялото, което трябвало да възкръсне заедно с душата.

В желанието си да се надпреварва за „сотерията“ си, т.е. за „спасението си“, новопокръстеният трябвало да премине през магическата проба на ритуала, която се състояла в изпълняване на определени действия. Те напомняли сакраменти. Така например кандидатът бил кръщаван с вода или, както в митраизма, с кръв от бик, принесен в жертва пред олтара. Все във връзка с този култ бъдещият посветен ядял осветен хляб и пиел вино, примесено с вода. По този начин измивали нечистотията от душата му и го кръщавали за новия живот, за да може да получи духовна милост — сливане в екстаз с божествения спасител.

С течение на времето религиозните мистерии завладели почти целия гръко-римски свят. Популярността си дължали не само на тайнствения си, вълшебен чар, но и на обстоятелството, че отговаряли идеално на потребностите на тогавашните бурни времена, понеже издигат човека над житейските му грижи в момент, когато положението изглеждало безнадеждно, запалвали в човешките сърца искрата на нова надежда. Френският писател Ш. Еншьолен, автор на книгата „Произход на религията“, пише: „Езическите мистерии вълнували сърцата на вярващите: боговете страдали, умирали, след което възкръсвали (тази последователност напомня християнската вяра в Нике). Страдащите хора — робите, бедняците и угнетените жени, в този магически обред намирали почивка, успокоение и подкрепа.“

Боговете, с които посветените мистично се съединявали, били по-близки до хората, отколкото вечно младите, блестящи богове на Олимп. Първите страдали и умирали, както техните последователи, а тържеството им над смъртта било едновременно с това голямо обещание за безсмъртие за всички. Болката и отчаянието, очакването и радостният порив — това са чувства, които обединявали богове и хора в дружелюбно, приятелско съгласие.

Религиозните мистерии били достъпни само за малцинство от избраници. С обредната си тайна те живо напомнят масонските ложи от XVIII в. и може би дори още повече средновековните църковни братства.

Римският писател Апулей, автор на прочутите „Метаморфози“ разказва, че не е пестил усилията си да бъде приет в култа към Озирис. Въпреки че произхождал от заможно семейство, трябвало дълго да се опитва да постигне това, защото нямал достатъчно пари да заплати на свещениците и да покрие разноските по тържественото посвещаване. Той осъществил мечтата си едва тогава, когато един от свещениците го посъветвал да продаде дрехата си, като го убедил, че бедността е малка цена за такова причастие.

Не бива обаче оттук да си правим твърде прибързани изводи. Въпреки че на пръв поглед не изглежда така, култовете към умиращите и възкръсващите богове били емоционално свързани с народните маси, тъй като с разкошните си тържества, с изисканите си процесии, с ритуалните танци, със звуци на тамбурите и на опияняващата музика те излизали на улицата, на среща с всички хора от града без изключение.

С настъпването на есента богът се връщал в подземния свят и тогава неизброимите тълпи вярващи изпадали в отчаяни ридания и пеели погребални песни. През пролетта всичко се променяло — посрещали събуждането на бога от смъртния му сън с бурна радост. Мъже, жени и деца на тълпи крачели в тържествено шествие със свещениците и посветените в култа в съвсем бели или пък черни, а друг път в ярки или пък цветни дрехи, често с амулети или с венци на главата.

Как поразително тези старинни култови шествия приличат на църковните процесии, които и до ден-днешен съществуват в някои страни, като например в Испания. Тълпата вярващи танцува и пее набожни песни, шествието на свещениците в дрехи за литургии, искрящи от злато и сребро, и накрая дългата верига от фантастично облечени и маскирани членове на каещите се братства сякаш съответствуват на „посветените“. Дали това не е далечно ехо на онези стари езически обичаи?

Древните автори описват впечатлението, което правели тези блестящи процесии. Лукиан Самосатски (II в.) пише в спомените си: „Посетих големия храм на Афродита в Библос (Финикия), в който се изпълняваха обреди в чест на Адонис. В памет на неговото мъченичество хората се бият в гърдите, вайкат се и извършват различни ритуални действия и целият народ се разтърсва от ридания. След оплакванията и плача устройват погребение на Адонис така, сякаш е мъртъв. А на следващия ден хвърлят пясък във въздуха и бръснат главите си, като правят това като египтяните, когато умира Апис.“

Най-древни и най-прочути в света били тържествата, които се провеждали всяка година в Абидос в Египет. Тамошните светилища били цел на поклонници и неизброими тълпи вярващи, понеже там се пазела като реликва главата на бог Озирис. По време на тези тържества, както по-късно при средновековните зрелища, се играели литургични драми, които описвали мъченичеството, смъртта и възкръсването на египетския бог. После този обичай се пренесъл в Атика, където по време на празниците в чест на Дионис играели драматични зрелища, чиято тема била митичната съдба на този бог. От тези сакрални зрелища води началото си по-късно гръцката трагедия.

Дори самата Италия не могла да устои на феноменалните, изпълнени с очарование източни мистерии така, както не се противопоставила и на проникването на елинизма. Още в края на III в. пр.н.е. римляните започнали да почитат фригийската богиня Кибела под името Магна Матер, както и нейния съпруг, бога на растителността Атис. През 205 г. пр.н.е. в Рим сред радостни викове на народа, дима от свещите и песни се празнувало тържественото внасяне на Черния камък, който според вярванията трябвало да бъде храмът на богинята. За нея, както и за свещения камък на Палатинския хълм, било построено специално светилище.

Император Клавдий (41–54 г.) искал да издигне култа към Кибела и Атис в държавна религия. Опитът му бил неуспешен, но ни показва колко силно е било влиянието на източните религиозни идеи.

По-голям успех сред римското общество имала Изида. Още през II столетие пр.н.е. култът на тази египетска богиня и съпруга на Озирис, умиращия и възкръсващ бог, се появил в Сицилия, в Кампания и накрая — в самия Рим. Археологичен документ на нейния триумфален поход са разпространените стенни рисунки, намерени в една от откритите помпейски вили.

Римският сенат обявил безкомпромисна война на почитателите на Изида, като събарял нейните светилища и статуи. През 19 г. н.е. Тиберий дори започнал жестоко преследване на онези, които не искали да се отрекат от новата вяра. Всичко обаче било напразно. Приемниците на Тиберий — Калигула, Клавдий и Нерон, а също така и императорите от рода на Флавиите, Антониите и Северите се поддали на настроенията на широките слоеве на обществото, издигали на Изида храмове и статуи в самото сърце на Рим.

В началото на нашата ера, т.е. в зората на християнството, египетската богиня била завзела духовната власт над широки територии на империята — от Сахара до Британия, от иберийските планини чак до самите извори на Дунав. Култът към нея продължил близо пет столетия. От една хроника знаем, че още през 391 г. в Рим е имало процесия в чест на Изида. Нещо повече, в края на V в. професорите и студентите от академията в Александрия демонстрирали публично обичта и привързаността си към езическата богиня, въпреки че градът вече бил завладян от християнството и епископите, които имали власт там.

На какво се основава притегателната сила, която позволявала на Изида да владее неизброимите тълпи на етнически чуждото общество и въпреки преследванията и всякакви други действия да просъществува толкова години? Гръцкият писател Ксенофонт от Ефес (живял в края на I в. пр.н.е. — I в. н.е.) в едно от произведенията си я представя като закрилница на всички добродетелни жени по света. По този начин той докосва същността на въпроса, понеже действително жените я смятали за своя богиня и довереница, с която можели да споделят най-интимните си жалби и радости. Никоя олимпийска богиня не позволявала лични приятелства от този род. Само Изида обръщала милосърдния си лик към угнетените жени, а те, щом става дума за формиране на общото мнение, винаги са били най-голямата сила. Това обаче не значи, че не я обичали и мъжете. В техните очи Изида била съвършено въплъщение на вярната съпруга, на всеотдайната майка, на невинната, благонравната, добрата, всеопрощаващата злото жена.

Наричали я Божа майка и Царица на моретата. Скулптури и живописни платна я представяли винаги с детето й Хор на колене, със замислено лице, озарено от топлота и майчинска нежност. Обличали я богато и красиво в дрехи, обшити със злато, сребро и скъпоценни камъни. Изида в същност никога не е слизала от световната сцена. По пътя на естественото продължение и простото преобличане нейните фигури станали черните мадони с детето, но онова, което в нея било свръхчовешко и извън времето, не могло да изчезне.

Персийският митраизъм достигнал най-късно до Италия. Действително той не намерил твърде податлива почва в елинистичния свят, но от Изтока се пренесъл непосредствено в Рим. Не можем обаче да го отминем с мълчание, понеже принадлежал към онова голямо семейство на мистериите на спасението, които станали люлка на християнството. Мисионери на култа били войници от римските легиони, роби, взети от Изток, азиатски търговци и моряци от търговски кораби. За кратко време той си спечелил последователи сред патрициите и висшите чиновници в империята, а накрая и сред владетелите. В края на II в. в него бил посветен и Домициан, а в началото на IV в. митраизмът станал държавна религия на империята. През 307 г. на конгреса в Карнунтум край Дунав регентите Диоклециан, Галерии и Лициний отпразнували преговорите си с откриването на храм, посветен на „патрона на империята“ Митра. Дори император Константин Велики, защитник на християнството, бил възпитан във вярата в Митра и макар по-късно да се отказал от този култ, не станал веднага християнин в тесния смисъл на тази дума, а приел покръстването едва на смъртното си ложе.

Неизброимите археологични находки на храмове и статуи, открити в Рим, особено на мястото, където сега се издига базиликата на св. Петър, в Лондон, по дунавското крайбрежие и край Рейн, по протежението на северната част на Сахара и в долините на иберийските планини, ни дават възможност да си представим колко огромна е била територията, засегната от култа към Митра. Дори изглеждало, че той ще вземе връх над конкурентите си и ще доминира в цялата империя. Ренан пише, че „ако християнството е било спряно в развитието си в резултат на някаква смъртна болест, светът би станал свят на Митра“.

Не е лесно в кратка дефиниция да се обхване онова, което представлява силата и слабостта на митраизма. Главен източник на феноменалния му успех вероятно е било това, че по някакъв начин удовлетворява копнежа на хората за справедливост и вътрешна чистота. Митра, посланик на най-висшия бог, бил типичен бог-спасител, който дошъл на земята, за да покаже на хората пътя в борбата със силите на злото и тъмнината. След като изпълнил мисията си, той седнал с другарите си за Последна вечеря, за да може после да се възнесе на небето.

Митраизмът води началото си от персийския дуализъм, според който светът е бойно поле на непрестанни борби за власт между Ариман и Ормузд, олицетворяващи злото и доброто. При това тази борба съществувала и в сърцата, и в съвестта на хората. Според митраистичната есхатология трябвало да настъпи краят на света — добрите хора трябвало да получат безсмъртие не само на душата, но и на тялото, а грешниците ги очаквали вечни мъки и пъкленият огън на Ариман.

Литургията на митраизма била сложна, забъркана, трудна и в някои аспекти дори страшна. Желаещите да бъдат посветени в митраизма били поставяни в кабина под пода на олтара, за да потече върху тях кръвта на убивания бик. Трябвало също така да преминат през седем степени на посвещаването, символизиращи преминаването на душата през седемте небеса до най-висшето постижение на благословените хора. Особеност на този култ било, че посветените можели да бъдат само мъже. И именно фактът, че жените били отстранявани от митраизма, както и цялата формалност на ритуалните обреди, често подправена отчасти с варварски атавизъм, била между другото зародиш на неговия крах и на победата на християнството.

Ако все пак митраизмът преживял повече от 500 години и се разпространявал така лесно, за това е трябвало да има причини. Като проповядвал и задължавал последователите се да се борят със злото не само навън, но и в самите себе си, в собствената си същност, митраизмът им определял съзнанието за грях и надежда за откупване чрез пречистване на собствената съвест и непрестанна работа за усъвършенствуване на света. Без съмнение това била религия с високи етични достойнства, макар че по дълбочината на етичните принципи не можела да се сравнява със стоицизма или с християнството. Тя например проповядвала братство сред посветените поради това, че те били синове на единствения божествен баща, което обаче не достигнало до върховната идея за универсално разбираната обич към ближния.

В някои отношения митраизмът бил изумително приличен на християнството. В памет на Последната вечеря на Митра, преди да се възнесе в небето, посветените сядали на обща свещена трапеза, по време на която свещеникът след съответен ритуал благославял хляба и виното, разредено с вода. Една от основните съставки на посвещаването било също така кръщаването с вода, а също и символично играната драма на смъртта и събуждането за нов живот. Дори одеждите на свещениците за литургия напомняли днешните облекла на римокатолическите духовници.

Тези прилики смущавали още Юстин Мъченик и Тертулиан. Те виждали в тях зловещия пръст на сатаната. Тертулиан пише: „Дяволът също кръщава някои хора, свои верни хора, така че той също прави кръстен знак на челата на войниците си, свещенодействува над хляба, носи картината на възкръсването.“

Тук се опряхме накратко само на някои от многобройните религиозни мистерии, като подчертахме това, което е общо във всички тях и което специално ни интересуваше. Картината на епохата обаче не би била пълна, ако в нея не е уточнена ролята на тогавашните гръцки философски школи, така характерни за елинизма. Тук обаче отново се ограничаваме с характеризиране само на една от тях, а именно на стоицизма. Изборът ни спря на нея по следните причини: първо, стоицизмът в онези времена е имал най-много последователи, второ — в действителност бил е и религия, и философия едновременно; трето — влиянието му върху християнството не се дискутира дори от най-догматичните църковни писатели.

Основател на школата на стоицизма е финикиецът Зенон от Китион на остров Кипър (около 336–264 г. пр.н.е.). Това бил човек аскет, скромен, но смел, известен навсякъде с кроткия си и благороден характер. Сред съвременниците си обаче понякога будел възмущение, тъй като допускал до себе си бедняци и роби. В това отношение до известна степен напомня Иисус.

Зенон, велик творец и мислител, в основата си бил също така и велик утопист. Негова мечта било цялото човечество да отхвърли племенния и държавния партикуларизъм и да се обедини в единна световна държава, в която да господствува свободата, братството и всеобщата обич. Според него умният и честният човек се поддава на божията воля и като живее сговорно с природата, постига най-висшата степен на духовно щастие. Основа на неговата философия било учението за отговорността на човека пред другите хора, солидарността с останалите и преди всичко за първи път изкристализирана идеята за обич към ближния.

Тази мисъл продължили да развиват и усъвършенствуват стоиците, които работели в Рим, но пишели на гръцки. Ще споменем преди всичко Епиктет (ок. 50–138 г.). Този недъгав, скитащ, а по-късно свободен роб и фаворит на Нерон, изпратен заедно с други философи в изгнание от Домициан през 95 година, учел, че бог е баща на човечеството, че според него хората са братя и трябва да се обичат един друг без изключение на неприятелите. Той се стремял дори към равенство с робите, понеже те като другите хора са божи синове и наши братя. С това той се приближил най-много до християнството. Ето защо св. Нил, който живял през V в., смятал за възможно да преработи неговите текстове в учебник за манастирския живот. Друг стоик — императорът Марк Аврелий (121–180 г.), в написаните си на гръцки размисли „Към себе си“ изразява идентичната морална позиция, която се съдържа в следната мисъл: „Човек трябва да обича дори онези, които му правят зло, понеже те не знаят какво правят.“

Стоицизмът обаче не може да предявява претенции за първенство в тази област. Това е идея, която преминава от поколение на поколение от незапомнени времена. Още в VII в. пр.н.е. някакъв писар или мислител във Вавилон издълбал върху табличка с клинообразно писмо следната морална сентенция: „На този, който ти прави зло, отговори с добро.“ Евреите, чиито връзки с Месопотамия били плодотворни и имали историческо значение, възприели в своето духовно наследство тази идея и в повече или по-малко универсален смисъл я изразявали чрез устата на своите пророци и познавачи на Светото писание. Така например в пророчеството на Исая тя се появява така: „Научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак, застъпвайте се за вдовица“ (1, 17). Особено известно е изказването на един от най-големите познавачи на юдаизма — Хилела (75 г. пр.н.е. — 5 г. н.е.). Когато го попитали коя е същността на Тора, отговорил: „Не прави на другите онова, което ти не обичаш. Това е целият закон.“ По-късен, не по-малко известен учен — равинът Акиба (ок. 50–135 г.), повтаря тази мисъл в следните думи: „Обичай съседа си, както самия себе си.“ Както виждаме, моралният девиз за обичта към ближния не е постижение само на християнството. Когато Иисус го изказва в евангелията, този девиз вече бил краен, хуманитарно зрял продукт на дълга еволюция, която с началото си докосва далечните глъбини на миналото.

Стоиците вярвали, че Вселената, след като мине някакъв неизвестно колко дълъг период от време, ще бъде погълната от божествения огън, откъдето е произлязла, за да може в следващата фаза да се роди за ново, още по-добро съществуване. В тази космическа теория се съдържа апокалиптичният образ на края на света и вярата в установяването на нов ред на земята.

Стоицизмът има също така голям дял във възникването на месианските настроения, изразяващи се в очакването на спасителя. Това се почувствувало в самия Рим на прелома между старата и новата ера. К. Куманецки в „История на древна Гърция и Рим“ твърди, че античният свят бил готов да приеме такава религия, каквато било християнството. Предупреждение за големите промени в света се съдържа например и в прочутата четвърта еклога на Вергилий, а в „Енеида“ има такива удивителни месиански тенденции, че християнският писател Лактанций нарекъл Вергилий „първия от нашите“, т.е. първия християнин.

Най-удивителна в това отношение е една от много популярните трагедии на друг римски стоик — Сенека, която носи заглавие „Херкулес на планината Ета“, за която Еншьолен казал, че много нейни фрагменти напомнят евангелията. Неин герой е божият син Херкулес, който се появява на земята под образа на скромен човек, за да донесе мир. После умира като обикновен смъртен, а денят на неговата смърт е същевременно ден на радост. Изпълнил мисията си, той се възнася славно в небето, като се връща при баща си. В произведенията на Сенека се срещаме и с такива твърдения като това, че Бог е нашият баща („Deus est parens noster“), както и е идеята за края на света и възкръсването. Ето защо започнали да вярват, че Сенека е християнин. Неговата мнима кореспонденция с Павел, подправена безпомощно от някакъв мистификатор, се радвала на популярност и почит. Дори Тертулиан и Августин Блажени не се съмнявали в нейната автентичност.

Тази по необходимост така бегло очертана панорама пя елинистичните религиозни течения не би била пълна, ако не вземем под внимание факта, че периодът, когато се зараждало и укрепвало християнското движение, се е характеризирал с необикновен синкретизъм, изключително интересно явление и може би единствено по рода си в цялата история на човечеството.

Отделните култове въпреки херметизма си ни най-малко не са били изолирани един от друг. Тъкмо обратното! Непрекъснато си въздействували и взаимно се прониквали от теологични концепции и ритуалност. Израз на тази интензивна обмяна било едно странно явление — много лесно се идентифицирали различните божества, като се изхождало просто от предположението, че под различните имена винаги се крие един и същ бог, общ за всички хора. Идентифицирали например Дионис с Озирис, Изида с Деметра, а сред някои среди на елинизирани евреи от Мала Азия Яхве заедно с името на Зевс приел гръцкото име Теос Хипсистос.

В онези времена хората можели да приемат различни култове, без да виждат в това нищо укорително. Император Адриан писал от Александрия на консула Сервнан: „Тук почитателите на Серапис са християни, а тези, които наричат себе си епископи на Христос, се молят на Серапис.“ Римският историк Елий Ламприд, съавтор на прочутия сборник от биографии на императорите „История аугуста“, съобщава за император Александър Север, че в домашния си параклис имал една до друга статуите на Христос, Авраам и Орфей.

Оцелелите до ден-днешен надгробни таблички представляват историческа документация на онези настроения. От надписите може да се установи към кой култ се придържал умрелият. Фразеологията на тези надписи е такава, че мъртвият може да е бил както последовател на някакъв определен езически култ, така и на Иисус Христос или на двете религии, едновременно.

Този бурен свят, в който се кръстосвали различни религиозни и философски течения, създал и първите поколения почитатели на Иисус Христос. Не може да се допусне, че в тези условия те можели да избягнат влиянието на могъщата и наелектризирана духовна атмосфера, която ги ограждала. Особено в елинистичните градове и градчета християните били все още малцинство. Американският историк Х. Дж. Мюлер, автор на известната книга „Тпе Loom of History“, пише, че според оценката на учените по времето на Константин Велики те (християните) представлявали само 10% от населението, а един епископ от Ефес, изпратен през IV в. из крайбрежните райони на Мала Азия от Юстиниан, успял да покръсти 70 000 души от тамошното население — до такава степен все още имали надмощие езическите вярвания.

Култовете на спасението с техните мрачни, тайнствени ритуали, с тяхната „Mater dolorosa“^[1], с живописните, изпълнени с екзалтация процесии, с мъченическите зрелища, представляващи историята на умиращия и възкръсващия бог във вълнуващи драматургични творби — всичко това трябва дълбоко да се е врязало в съзнанието на хората, които станали първите християни. С такова психологическо наследство те приели новата религия, митовете от мистичните култове например са играели определена роля в живота им още от младостта като нещо естествено и вездесъщо, нещо, над което изобщо не са се замисляли. Тези митове някак незабележимо влезли в кръвта им, в начина им на мислене. За да разберем това, е достатъчно да си дадем сметка, че и ние сме вмъкнали в мислите и езика си някои понятия и термини, които произхождат например от фройдизма или от философията на екзистенциализма, без да сме се замисляли върху произхода им.

Не е чудно, че „елинистите“, лишени от сведения за това, какво наистина е станало в Палестина, започнали да си градят свое собствено виждане за Спасителя, при което двата съставни елемента били традиции, които се трупали една върху друга: юдаизъм и елинизъм. Прочутият немски филолог и йезуит проф. Хуго Ранер в книгата си „Гръцките митове и християнските мистерии“ пише, че в такива условия било невъзможно учението за еврейския месия, възникнало в Палестина, да не търпи промени в същността и характера си. На друго място Ранер пише: „… от II до V в. широкият поток гръцка религиозност навлиза в църквата, като превръща нейната първична библейска простота в мистични сакраментални форми…“. Тук би трябвало да приведем и мнението на проф. Тадеуш Зелински, изтъкнат философ-класик и познавач на елинизма. В неговата „Религия на древна Гърция“ четем: „… гръцката религия съвсем не е изчезнала от съзнанието на християнския свят: тя се просмуква в него, живее в него до днес и ще живее, докато съществува християнството“, а от книгата му „Елинизмът и юдаизмът“ ще приведем два кратки израза: „… образът на Иисус е по-близък до елинизма, отколкото до юдаизма“, а също и „… истинският Стар завет на нашето християнство е религията на елините“.

Затова християнството, както вече отбелязахме по-горе, е колективно дело на онези безименни, новопривлечени прозелите, които далече от Йерусалим населявали градове и градчета в огромните територии, завладени от елинизма. То се формира независимо от Павел, както преди него, така и след смъртта му, когато заедно с посланията си този апостол потъва за дълго в забрава.

Следователно изглежда не той е създател на християнството. Той се е присъединил към неговото течение, като го е задълбочил и уточнил в идеологическо отношение, дал му е с новаторството си такава убедителна мощ, че е повлякъл след себе си много евреи и езичници. Той бил едновременно изразител и стимулатор на новото религиозно движение. Затова ще бъде полезно да се замислим, макар и бегло, доколко тезата за елинизация на християнството намира потвърждение в неговата личност, в живота и в дейността му.

Да си припомним някои подробности от биографията му. Павел се родил през 8 или 9 г. н.е., а умрял през 67 г. Живял е почти шестдесет години. Не знаем колко време е продължило образованието му при Гамалиил в Йерусалим. Сигурно е обаче това, че този период е бил по-скоро епизод в живота му. По-голямата част от него — най-малко петдесет години — е прекарал извън Палестина в елинистичните градове. Интересно е това, че след конфликта не бързал да установи контакт с непосредствените ученици на Иисус в Йерусалим, а единадесет години се е държал настрана от тях. В продължение на двадесет години от мисионерската си дейност е ходил в Йерусалим три или четири пъти винаги за малко. Остава се с впечатлението, че тези срещи не са му били необходими, нито пък удобни, нещо разбираемо, щом като всеки път се изправял пред строги припомняния, доктринални спорове, дори пред опасност за живота си.

Павел прекарва в Тарс, родния си град, детството и младостта си, както и осем години, след като е приел християнството. Това е метрополия с население половин милион, с прекрасно разположение на фона на живописната планинска верига Таурус, където имало храмове, обществени сгради, театри, стадиони и бани, известна с това, че в атлетическите състезания винаги вземали участие и девойки.

Тарс се славел с академията си и е професорите там, сред които имало такива стоици като Зенон от Тарс, Антипатър и Архимед и преди всичко Атенодор, възпитател и довереник на Август. Неговата нравствена стоическа философия имала огромно влияние върху съвременниците и потомците и оставила следи върху етиката на християнството. По улиците на града се навъртали на тумби слушатели в академията, пришълци от Атина, от Рим, от Александрия и от други градове на империята.

Тарс поддържал живи търговски връзки с градовете на Фригия, Сицилия, Египет и Финикия, прочути с мистериите си. Очевидно е, че той не се различавал от тях. Жителите му пламенно почитали култа на Адонис, Атис и Кибела, на Митра и на местното божество Сандан, което много напомняло Озирис. С настъпването на есента тези богове умирали. Тогава из града разнасяли изображенията им сред жалните песни на жените и тюхканията на мъжете. Най-популярни били мистериите за Дионис. Тогава вакханките танцували на близките хълмове сред песни и викове.

В такава интелектуална и религиозна атмосфера Павел прекарал годините на детството и младостта си, когато окончателно се формират съзнанието и характерът на човека. Имаме причини да смятаме, че се е възпитал в тамошното училище на равините, и почти сигурно е това, че като син на средно заможни родители и римски гражданин и особено като интелигентен, жаден за знания младеж не странял от такъв извор на мъдрост, какъвто е била прочутата академия в Тарс. „Евреинът можел да бъде ортодоксален — пише Тарн, — но не е можел да живее в Тарс, сякаш е в Йерусалим. Павел, който говорел гръцки и четял Септуагинта, който бил в постоянен контакт с елинизма, с религиозните идеи на тайнствените му култове, също не е можел да избегне тези влияния.“ Трябва да се добави, че не само е писал на гръцки, но е владеел гръцкия език много по-добре, отколкото еврейският историк Йосиф Флавий.

Има дори следи, че Павел вземал дейно участие в живота на града с неговите многобройни типично гръцки развлечения. Като обръща внимание на съдържащите се в посланията му метафори, черпени от фразеологията на атлетическите игри, известният ни вече американски историк Мюлер идва до заключението, че Павел вероятно често е ходел на градския стадион, където евреите имали отделени самостоятелни места.

Същият автор подчертава факта, че Павел бил добре запознат с гръцките философски школи, въпреки че неведнъж е изразявал пренебрежението си към тях. Той се издава с това тогава, когато обяснява, че хората ще възкръснат не в земното си тяло, а в „духовното си тяло“. Това е съвсем явна реминисценция, която сочи към концепцията на стоиците за душата като благородна форма на материята. На свой ред пък Павел, когато подчертава разликите между земните неща, които са видими, и вечните неща, които са невидими, повтаря платонизма. „Няма защо следователно да се учудваме — пише Мюлер, — че на него се приписва авторството на посланието на хебрайците, сякаш авторът изказва в него възгледа си, че земните събития са сянка на вечните истини.“

За допълване на този образ ще цитираме още и професор Домбровски. Ето какво четем в книгата му „Историята на Павел от Тарс“: „Би било чудно, ако израсналият в Тарс Павел, който притежавал дори тарско гражданство, е останал чужд на културните направления, които в началото на християнската ера пулсирали в града… Съзнанието, чувствително към проявите на правдата и красотата, не можело да остане равнодушно при вида на храмовете, театрите, амфитеатрите, одеоните и многобройните прояви на политическия, обществения и религиозния живот, характеризиращи всеки елинистичен град. Без преувеличение можем да кажем, че Павел познавал не само гръцкия език, но и литературата, за което свидетелствуват цитатите на гръцките писатели в произведенията му…“

Днес вече всички сериозни библеисти са единни в убежденията си, че в посланията си, особено до коринтяните, Павел си служи с определения и метафори, явно заимствувани от терминологията на религиозните мистерии. Това е неопровержимо доказателство, че гръцката религия, както пише Домбровски, „не е била никаква тайна за него“ и че „е бил под влиянието на елинизма, че под негово влияние е формирал религиозните си концепции“.

Ако Павел като последовател на юдаизма не е чувствувал никакво вътрешно съпротивление, това не трябва да се приписва само на господствуващите тогава синкретични тенденции, които премахвали границата между отделните религии, но сигурно и на вкоренения в традицията еврейски пример. Както следва от Стария завет, сред еврейските земеделци в Палестина още от незапомнени времена съществувал култът към Ваал и богинята Астарта. В книгата „Съдии Израилеви“ (10, 6) четем, че „Израилевите синове продължаваха да правят зло пред очите на Господ и служеха на разни Вааловци и Астарти, и на боговете арамейски, и на боговете сидонски, и на боговете моавски, и на боговете амонитски, и на боговете филистимски, а Господа оставиха и Му не служеха“. В Миспе са открити развалини на два храма на Ваал и на Яхве, които били близо един до друг и датират от IX в. пр.н.е., а в развалините на втория храм са намерени множество статуетки на богинята Астарта. Това породило у археолозите подозрението, че жителите на града са направили от нея съпруга на Яхве. От по-късно време имаме доказателство, че синкретизъм от този род е бил възможен сред израилтяните. След падането на Йерусалим през 586 г. пр.н.е. група еврейски бегълци се заселили на египетския остров Елефантина, който се намира при първия водопад на Нил при Асуан. Те построили там храм на Яхве и неговата съпруга Астарта, която съществувала под хананейското име Анат-Яху.

Йеремия, когато посетил Йерусалим след опустошаването му от египтяните и вавилонците, за свое най-голямо учудване установил, че децата събират гориво за огъня, който техните бащи трябвало да запалят в чест на „богинята на небето“, докато жените печели питки с лика на Астарта. Някои изследователи изразяват предположението, че дори „Песен на песните“ в действителност е сбор от литургични напеви в чест на Тамуза. Тук трябва да припомним също и това, че по време на Соломон в йерусалимския храм до олтара на Яхве известно време се издигали олтарите на Ваал и на богинята Астарта. Подобни синкретични традиции съществували сред евреите още по времето на Павел. Така например в някои среди на диаспората жените печели специални питки за празника на Изида. Както следва от това, дори ортодоксалният юдаизъм въздържал евреите от влиянията на чуждите религиозни влияния.

Като се вземе пред вид цялото това преплитане на обстоятелства, може да се допусне, че преди да повярва в Иисус, Павел вече е вярвал в Христос. Във всеки случай, ако не е вярвал съзнателно, то у него сигурно отдавна се е бил настанил образът на Спасителя, врязан в подсъзнанието му от религиозните култове на родния му град. Идеите, които тези култове внушават, му натрапват въпросите и рефлексиите за традиционната роля на еврейския месия в схемата на спасяването на човечеството. И тогава се случило нещо, което станало причина за преврат в живота му — представата за елинистичния Спасител в неговото съзнание се идентифицирала с Иисус, за когото бил слушал много.

Като последица от това смесване, в което идеята за месията се наложила върху идеята за Спасителя, смъртта на езическите спасители, която се повтаряла циклично в митовете и в обредните зрелища, станала в лицето на Иисус еднократно историческо събитие, което с реалността си въздействувало по-внушително на въображението и чувствата на простия народ. Известният френски библеист Алфред Лоази в книгата си „Езическите мистерии и християнските мистерии“ пише: „Митът на християнството е велика драма за спасяването на света от Христос, митът, който Павел под влиянието на митовете за богочовека прочел в простата евангелска история на Иисус.“ По подобен начин е характеризирал Павел католическият писател, автор на книгата „Павел от Тарс“ Жан Щайнман, като пише за него, че превел приключението на галилейския месия на езика на Ефес и Коринт.

Идеята, която се очертала в съзнанието на Павел, а именно че Иисус е бог и спасител, който с жертвата си на разпятието изкупил греховете на човечеството, била нещо съвсем новаторско. Той нямал божествена природа, не бил „син Божи“ в християнско значение. Месията в Стария завет означавал изтъкнат мъж и пророк, надарен от Яхве със специална мисия, но все пак само човек. Той не е трябвало да откупва човечеството и да му създава достъп до небето, а да въведе нов ред и ново израелско царство на земята. Така го е разбирал и Стефан, когато произнесъл прочутата си реч пред синедриона, така го разбирали и юдеохристияните на Йерусалим. Техните потомци, както показаха откритите документи, обвинявали Павел, че като провъзгласява божествеността на Иисус, е допуснал отстъпление.

Процесът на обожествяване на Иисус в елинистичен смисъл намира отражение в семантичната промяна, която се е извършила в еврейския термин „син Божи“. По времето на Иисус това определение не е съществувало в Галилея и в Юдея със същото значение, каквото му придаваме сега. Синът Божи съдържа божественост. Божи синове били всички евреи и това именно ги отличавало от другите народи. В „Книгите на Мойсей“ Яхве се обръща към своя народ: „Вие сте на Бога, на Вашия бог“ (14, 1), а и у Исая четем: „Чуйте, небеса, и слушай, земьо, защото Господ говори: Аз възпитах и въздигнах синове, а те се побуниха против Мене“ (1, 2), и у Йеремия: „Върнете се, размирни деца…“ (3, 22).

По пътя на такова синкретично развитие накрая се родила възвишената доктрина, че Иисус Христос е син Божи, изпратен на земята чрез мъченичеството и смъртта си на разпятието да спаси човечеството от първородния грях и да му донесе вяра, във Второто пришествие и в настъпването на Царството Божие на земята. По този начин възниква нов драматичен мит, който има това превъзходство над езическите мистерии, че е много по-зрял и теологично, и етично, че остава открит за всички хора без изключение, за бедни и богати, за слаби и силни.

Християнството, както се постарахме да покажем, не е било нещо изключително и необяснимо в историята на човечеството, не е било свръхестествено явление. То възниква по пътя на естественото вътрешно развитие на религията, а не чрез чудотворна намеса отвън. Както всички други вярвания, християнството представлява един етап в еволюцията на общите религиозни концепции и в трудното израстване на самосъзнанието на, човека, резултат на линията на развитие, която води началото си от незапомнени времена до днес.

Още в средата на XIX в. основателят на теологичната школа в Тюбинген Фердинанд Баур пише: „Същността на християнството не е личността на Иисус, а абстрактната идея, разработвана в течение на столетия, предшествуващи нашата ера.“ Известният белгийски изследовател на религията Кюмон обобщава резултатите от изследванията си: „В процеса на изследване историята на религията на Римската империя тържеството на църквата се разкрива все по-ясно като кулминация на дългата еволюция на вярванията.“ По мнението на същия автор „тържеството на християнството е било резултат на еволюция, а не на революция“.

Резултатите от научните изследвания в това отношение са толкова убедителни, че дори библеистите-католици не са могли да ги отрекат. Сега те полагат усилия да приспособят тезата си за свръхестествения произход на християнството като последица от божата намеса с неоспоримите факти на религиозната еволюция. В книгата си „Новият завет на фона на епохата“ проф. Домбровски пише: „От времето на Тейн сме привикнали да разглеждаме не само литературните произведения, но и големите идейни промени на широкия фон на културата и обичаите на епохата, в която се появяват. Тук е приложен законът за историческата последователност, при това не в смисъл на някакъв зле разбран еволюционизъм, който не признава никаква непосредствена намеса на Бога в развитието на събитията, а по-скоро в смисъл на последователност, като обръща внимание на трансцендентността, където в естественото развитие на идеята липсва достатъчно основание, което би могло да оправдае прелома, непредвиден от никаква програма и изненадващ историците с оригиналността си. Така «оригиналност» и «трансцендентност» са определения на резултата от онези трудни и бавни търсения, които ни водят през географията, историята и културата на епохата, в която е възникнало християнството с много свои твърдения, които не позволяват да бъдат затворени в рамките на никаква система и които не могат да станат брънка в никаква верига на развитие.“

Както става ясно, проф. Домбровски не се противопоставя на това, че историята на човечеството се ръководи от еволюционни процеси, но прави това с уговорка, като католически теолог дава израз на задължителното вярване, че в естествения поток на непрекъснатото развитие понякога се намесва и бог и прекъсва тази причинна верига, като дава друга, неразбираема за нас насока на развитието.

Как разбираме, че тези или други събития „не принадлежат към някоя верига на развитие“? Домбровски смята, че отличителните черти на такива събития са оригиналността и трансцендентността. Според него тъкмо такива черти притежава християнството, което възниква в определен период от историята като „deus ex machina“, напълно откъснато от онова, което е било преди и след това.

Дългите, трудни научни изследвания, които в тази книга поради естеството й представихме съвсем накратко, доказаха, че този възглед е даден като аксиома и е измама. Не може да се говори за оригиналност на християнството, щом като произходът му е свързан с религиозните течения на юдаизма и елинизма, дори с религията на Персия, Индия и Месопотамия. Тук има типичен случай на непрекъсната еволюция, на щафетно приемане идейното наследство на предшествениците, неговото разработване и задълбочаване.

Известно е колко малко знаем за живота на историческата личност Иисус. Това, което ни съобщава за него Новият завет, е вече резултат от неговата пълна митологизация, която изтрива почти всичко известно за неговия действителен живот. По този начин Иисус става един от първообразите, повтарящи се в историята на религиозните култове, като губи онова, което евангелистите са се стремели да подчертаят: неговата неповторимост.

И трябва може би да съжаляваме, че Иисус като историческа личност завинаги ще остане загадка за нас. Няма да опознаем никога човека, който трябва да е бил необикновена личност, внушителен, надарен с изключителна дарба, щом като е успял с учението си да предизвика такива промени в историята на човешкия род, щом като неизброими поколения вярващи са оставали и остават под въздействието на неговото име.

Като загуба трябва да се отчете фактът, че чрез обожествяването на Иисус е отнето човешкото, лишен е от човечност. Бих искал по този въпрос да цитирам Роже Гароди: „Този живот и тази смърт представляват… висшият образец на свобода и обич. Но придържането към евангелието отнема от живота и смъртта на Христос това, което прави от него образец за хората, лишава го от човешки характер. Неговото раждане не е раждане на човек; за нас той вече не е пример, понеже зачеването на дева го откъсва от човешката му роля. И животът му вече не е живот на човек, щом той е надарен с чудотворни способности, както в първоначалните религии. Дори смъртта му ни е отнета — тази прекрасна смърт на човек, който се чувствува отговорен за съдбата на всички и който дава смисъл и възвишеност на живота си, като става жертва за цялото човечество. Не може да се говори за смъртта му, щом трябва да възкръсне. По този начин на хората се отнема примерът за един от най-прекрасните радетели за свобода и обич, той е откъснат от истинската история на човечеството, за да се направи от него не човек, а мит, приличен на другите митове, същество, сродено с Бога…“

Доктрината за свръхестествения произход на християнството, която се е зародила в зората на неговата история, вече не може да убеди много съвременници. Не ни е необходимо чудо, в смисъл на събитие, което нарушава законите на природата, щом тези закони сами по себе си са чудеса и велика тайна, за която с дълбоко смайване се питаме: какво значи това?

Освен това тази доктрина е песимистична по отношение на човека, понеже нейна предпоставка е липсата на вяра в творческата сила на човешкия род. Днес вече не можем да отречем, че християнството е възникнало по пътя на естественото развитие на религиозните вярвания, а не в резултат на външна, чудотворна намеса. Двигател за неговото развитие било самостоятелното героично усилие на неизброими народи и човешки поколения, устремени „per aspera ad astra“^[2], към все по-дълбоко и по-широко самосъзнание в природата. Дали този неуморен и вътрешно присъщ на човека стремеж към неизвестното бъдеще не е по-голямо чудо, отколкото наивно разбираните чудеса за личната божия намеса? Не е ли християнството по-достойно за учудване като плод от старателния труд на поколенията, отколкото като подарък? Дори на вярващите, ако оставят настрана чудесата, ако се замислят за удивителния път на историята, не би било трудно да повярват, че християнството е възникнало по пътя на естественото развитие независимо от това, дали за тях то е резултат от божията намеса, или не.