Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (2)

Какво знаели римляните за Иисус от Назарет?

Кой е бил Иисус от Назарет? Какви свидетелства потвърждават, че той е историческа личност? До края на XVIII и дори още в първите десетилетия на XIX в. задаването на подобни въпроси неведнъж е имало мрачни последици. Твърде любопитното анализиране на този въпрос извън рамките на Новия завет и утвърдената от църквата традиция в очите на християните, особено на теолозите, минавало за неуместно, дори клоняло към ерес. При това забравяли за едно от основните положения на вярата, което гласи, че Иисус е не само син Божи, но също така и човек от плът и кръв, т.е. който заедно с другите хора се подчинява на всички земни човешки слабости и има своя тленна биография.

Последиците на тази позиция са изпитали върху себе си изследователите — пионери в новата област на знание — библиотеката. Немецът Самуел Раймарус не успял да публикува резултатите от изследванията си — издали ги едва десет години след смъртта му. Изтъкнатият немски теолог Давид Фредерик Щраус и френският специалист по ориенталистика Ернест Ренан си спечелили световна известност с трудовете си за Иисус и изиграли значителна роля във формирането на съвременното съзнание, но заплатили за смелостта си със загубата на университетските си катедри.

Подобни попълзновения върху свободата на научните изследвания принадлежат на миналото, поне в този драстичен и незамаскиран вид. Настъпиха времена на интензивни търсения, които с нищо не могат да бъдат спрени. Плод на това колективно усилие на много умове — на учени-историци, религиоведи, филолози, археолози и на много други специалисти — е изключително обширна литература, която с откритията си хвърля нова светлина върху тези проблеми.

Да се върнем все пак на нашите начални въпроси. Християнството привежда като доказателство за историческото съществуване на Иисус запазените до наши дни сведения от нехристиянски автори, т.е. такива, в чиято обективност, както се вярвало, не може да има никакво съмнение. Тук става дума за бележки, които съдържат текстовете на трима римски автори, а именно Тацит, Плиний Млади и Светоний.

Тези автори се отличават много от първите последователи на Христос: по образованието си, по обществения си произход, имотното си състояние, културата си и по религиозните си представи. Християните, които в същност не се отличавали от евреите, принадлежали към градските плебеи и живеели натъпкани в най-бедните квартали на Рим. Тримата споменати писатели били патриции, консули и сенатори, с една дума, принадлежали към най-висшите сфери на придворната аристокрация. Тези почтени мъже в тоги не биха могли да бъдат подозирани в доброжелателност към простолюдието, чиито обичаи и религия би трябвало да им се струват неразбираеми, чудновати и дори отблъскващи. Ако все пак — си казваме — такива хора се видели принудени в произведенията си да споменат създателя на тази чужда на тях религия, може би е трудно да се намери по-достоверно доказателство за съществуването на Иисус Христос.

Тези разсъждения обаче биха били правилни, в случай че се потвърди по безспорен начин, че тези съображения са автентични, т.е. че наистина са излезли изпод перото на споменатите автори. Затова изследователите, като се отправят на дълго странствуване по следите на житейския път на Иисус, е трябвало преди всичко да се заемат с тази християнска традиция и да подложат съобщенията на споменатите трима римски автори на строга научна експертиза.

Направените от тях заключения след дълги години проницателни изследвания не във всичките си подробности били посрещнати с единодушно одобрение. Има въпроси, които по едни или други причини не са изяснени докрай и досега са предмет на ожесточени спорове. Като отбелязваме в името на справедливостта това обстоятелство, да се опитаме сега много съкратено да представим резултатите от тези изследвания, които между другото понякога напомнят двубой на съвременната критична мисъл с древните ребуси.

Да започнем от Тацит, големия римски историк и прозаик, патриций и консул (около 56–120 г. н.е.). Около 116 г. излиза неговото най-важно произведение — „Анали“. В книга X намираме описание на прочутия пожар, който избухнал през 64 г. и на който едва не станал жертва целият Рим. Знаем, че съвременниците обвинявали Нерон за това, че той самият заповядал да подпалят града, за да се освободи територия, на която той да построи нов Рим по свой вкус. Този безумец на императорския престол решил да отхвърли падналото върху него подозрение, като стоварил вината за пожара върху християните. В глава 44 четем:

„За да я пресече (мълвата), Нерон подстави виновници и подложи на най-редките от всички измислени инквизиции тези, които бяха станали ненавистни заради техните срамни дела и които простолюдието наричаше християни. Начало на това название даде Христос, който по времето на император Тиберий бе осъден на смърт от прокуратора Понтий Пилат, а потушеното тогава суеверие избухна отново не само в Юдея, където това зло се зароди, но също така и в столицата, където всичко ужасно или позорно се съсредоточава отвсякъде и намира множество привърженици. И така най-напред бяха хванати онези, които изповядваха публично тази вяра, после на основата на техните признания — огромно множество други, като ги признаха за виновни не само за пожара, но и за ненавист към човешкия род. Подложиха ги на позорна смърт на показ — покрити с кожата на диви зверове, загиваха разкъсани от кучета или разпънати на кръст (или биваха обречени на жертва на огъня) и когато вече нямаше дневна светлина, ги превръщаха на горящи нощни факли. За това зрелище Нерон предостави собствения си парк и устрои игри в цирка, където, преоблечен като каруцар, се смесваше с тълпата или пък стоеше изправен на талига. Макар тези хора да бяха виновни и да заслужаваха най-строго наказание, те предизвикваха състрадание, защото загиваха не в полза на държавата, а бяха погубвани за удовлетворяване жестокостта на един човек.“

Какво може да се каже за този откъс? За неговата автентичност говори явно враждебното отношение към жертвите на Нерон и техните религиозни вярвания, наричани презрително „пагубно суеверие“. Понеже не може да се допусне, че е по-късно вмъкване от християнски произход, приемаме за сигурно, че автор е самият Тацит.

Но тук си задаваме въпроса, в каква степен и дали може да се вярва на Тацит, когато пише, че в Рим живеели много християни, които водели наименованието си от Христос. Този въпрос, на пръв поглед изненадващ, не е лишен от мотивировка. Известно е, че през I в. н.е. привържениците на Христос не са се наричали „християни“, а подпалването на Рим датира от 64 г. н.е.

От „Деяния на светите апостоли“^[1] (11, 26) разбираме, че наименованието или прозвището (кой както предпочита) „christianoi“ е измислено от езичниците — жители на Антиохия. Как е възникнало това наименование? Ето напр. „christos“ е превод на гръцки език на хебрайската дума „месия“, която означава „помазан“, „намазан“. И така прозвището „christianoe“ значи „привърженици на Христос“.

С времето привържениците на Христос привикнали към това наименование и започнали сами да го употребяват. Преди обаче да стане това, се наричали помежду си „свети“, „братя“, „избрани“, „бедни“ и преди всичко „назарейци“. В Евангелието на Матей четем: „… й като дойде, засели се в един град, наричан Назарет, за да се сбъдне казаното чрез пророците, че той ще бъде наречен Назареец“ (2, 23). В „Деяния на светите апостоли“ първосвещеникът Ананий казва за Павел: „Намерихме този мъж, разпространител на зараза, да възбужда неспокойствие сред всички евреи по целия свят като водач на бунтовната секта на назарейците“ (24, 5). От някои отци на църквата знаем също, че дълго време за определяне привържениците на Христос се употребявало само наименованието „назарейци“. Следователно през 64 г. н.е. в Рим не е имало „християни“, както съобщава Тацит. Назарейците наистина са представлявали отделна секта, но не скъсвали с юдаизма. Те се смятали за правоверни евреи и се отличавали от събратята си само по това, че в убежденията им предсказаният от библейските пророци месия вече се явявал в лицето на Иисус Христос. Не можем да се изненадваме от това, че римляните не различавали християните от евреите, както между другото виждаме например от бележката на Светоний, върху която скоро ще се спрем.

Трябва да упрекнем Тацит в това, че с метода си да изобразява миналото е допуснал анахронизъм. В началото на II в., когато са се създавали „Аналите“, в Рим действително е имало много последователи на Иисус, които по това време били наричани християни. Тацит просто е пренесъл съвременните отношения половин век назад. Дори можем да си представим как точно е станало това. Вероятно историкът е черпил сведения непосредствено от самите християни, навярно са му разказали не само за това, колко много невинни християни са загинали по време на пожара, макар че тук трябва да кажем между другото, че жертва са станали също така и евреи. В същото време му съобщили такива факти като смъртта на Христос по времето на Тиберий след присъдата от Понтий Пилат и преди всичко много интересната подробност как изтезаваните от Нерон християни предизвикали съчувствие у съвременниците им — римляни.

Като вземем всичко това под внимание, можем да заключим, че цитираният откъс наистина е излязъл изпод перото на Тацит, но му е внушен от християните през II в., той не отразява вярно положението от 64 г., т.е. от средата на I в. За да се уточним, трябва още да добавим, че текстът на „Аналите“ е открит чак през 1429 г. Като знаем колко свободно са се отнасяли древните летописци към оригиналните текстове, когато са ги преписвали, не може да бъде изключена възможността някой от неизброимите поколения преписвачи да е сметнал, че му е отредено да добави някои от споменатите по-горе подробности, т.е. те да са прибавени по-късно. Може би целта е била в очите на преминалите към християнската вяра римляни да бъдат реабилитирани техните прадеди, като им се покаже, че те са запазили съчувствие към първите мъченици на вярата и са били далече от престъпленията на император Нерон. Който установи, че тази теза е съмнителна, той не се съобразява с манталитета и психологията на древните, чието разбиране за историята в съвременния смисъл е било съвсем различно. По време на размишленията ни често ще се сблъскваме с вмешателства от този род, за да не кажем с фалшификати в оригинални текстове, които се опитват да поправят историята, и то фалшификати, направени в името на някакви висши цели.

Сред римските писатели, които са посветили съобщения за първите последователи на Христос, на второ място споменахме Плиний Млади. Той е живял около 61–114 г. н.е. и е бил, трябва да се подчертае, близък приятел на Тацит. Той дължи трайното си място в историята благодарение на кореспонденцията си, която се е запазила до наши дни в девет тома, и особено на отчетите до император Траян, изпращани от Византия, където бил наместник на Рим през 111–113 г.

В едно от тези писма-справки Плиний Млади пише за последователите на Христос: „Тази вяра се разпространява не само по градовете и селата, но и в цялата страна. Храмовете пустеят и вече отдавна не са правени никакви жертвоприношения.“ По-нататък четем: „Имат обичай в някои дни да се събират преди изгрев-слънце и да се молят на Христос «като на бог».“

Някои учени поставят под въпрос автентичността на това съобщение. Те твърдят, че през XVI в. го е подправил Джокондо ди Верона, като е взел за образец думите на Фест, отправени към цар Агрипа в „Деяния на светите апостоли“ (25 и 26). Ние обаче няма да се занимаваме по-отблизо с тази теза, понеже повечето от изследователите единодушно признаха бележката за автентична. Няма и причини да се мисли нещо друго, след като в лаконичната информация не намираме нищо подозрително, а предимно това, което вече знаем и от другаде, а именно: че в началото на II в. християнството се разпространило в източните римски провинции така стихийно, че езическите храмове опустели, а хората престанали да извършват жертвоприношения на своя древен местен бог. Освен това от писмото се разбира, че последователите на новата религия се молели преди изгрев-слънце на Христос като на свой бог. Предполага се, че като наместник във Витиния Плиний Млади не можел да не знае какво става в подчинените му провинции и би било учудващо, ако в отчетите си пред императора отмине с мълчание това обезпокоително за Рим явление. Както виждаме, не липсват основания това съобщение да бъде признато за автентично.

Третият римски автор, когото споменахме, Светоний (ок. 70–1140 г. н.е.) принадлежал също към най-висшите придворни кръгове и се радвал на покровителството на Плиний Млади. В прочутото му произведение „Животът на цезарите“ (около 121 г.) има две кратки, но красноречиви бележки. В главата за Клавдий четем: „Той изпъди евреите от Рим за това, че непрекъснато създаваха смутове, подстрекавани от някой си Христос“, а в главата за Нерон: „Наказваха с изтезания християните, привърженици на новото и престъпно суеверие.“ Трябва да признаем, че в специализираната научна литература въпросът за автентичността както на първия, така и на втория пасаж е решен, само че вторият несъмнено е заимствуван от Тацит, т.е. не е от първоизточника.

Това е всичко, което притежаваме за християните, достигнало до нас през вековете чрез текстовете на римските писатели. Ако си припомним, че основна цел на научните изследвания бе да се открият извънхристиянски свидетелства, които да потвърдят историческото съществуване на Христос, за съжаление трябва да кажем, без да замазваме нещата, че резултатите от тези търсения са нищожни. И то дори в случай, че приведените откъси са безспорно автентични. Защото в края на краищата какво научаваме от тях? И трите са създадени осемдесет и дори повече години след смъртта на Иисус и ни информират по-скоро за християните, а не за самата личност на Христос. От тези прекалено лаконични примери си правим извода, че в началото на II в. в Рим християнството е имало многобройни привърженици и че сред римляните не се е ползувало с добра слава. Истина е, че Тацит и Плиний Млади споменават личността на Христос, но колко несравнимо малко знаят за самия него? Те посвещават само няколко думи на създателя на новата религия, който дори само за това би трябвало да възбуди любопитството им, дори само заради това, че десетки, а може би и стотици хиляди хора вече го почитали като бог. Вижда се, че това, което съобщават тримата римски автори, го знаят не от лични впечатления, а са го чули, освен ако, както някои библеисти допускат по отношение на Тацит, тези информации, които се отнасят до Христос, не са вмъкнати по-късно допълнително от християните.

До каква степен е била смътна представата на римляните за християните още през 121 г., виждаме чрез примера със Светоний. През същата година той написва произведението си „Животът на цезарите“. По времето на Траян Светоний бил висш магистрат в императорския двор, а Адриан го наричал свой секретар. Поради поста си историкът имал лесен достъп до държавния архив и до отчетите за текущите работи на Рим. И все пак колко лошо бил информиран!

Ако споменава християните, то е вероятно, както се допуска, защото повтаря наименованието след Тацит. В главата за Клавдий той не различава евреите от християните, а Христос според него е личност, която по онова време е била в Рим и непрекъснато е предизвиквала смутове сред евреите.

Светоний минава за добросъвестен историк и учените не са искали да повярват, че до такава степен се е поддал на въздействието на несериозни слухове. Те размишлявали дали в неговото мъгляво съобщение няма все пак частица истина, дали тук понякога не става дума за някакъв съвсем различен човек, който се е казвал „hrestos“. Авторът на книгата „Тайната на Иисус“ П. Л. Кушу припомня, че по онова време това име е било разпространено сред обикновените и сред освободените роби, доказателство за което е дори това, че в надписите на древния Рим се среща осемдесет пъти. С други думи, дори не сме сигурни, че тази скъперническа и загадъчна бележка в действителност се отнася за Иисус Христос.