Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (23)

Фантазията и първата в историята горяща клада

Не без причина си позволихме това отклонение от главната насока на разсъжденията ни. Искахме да припомним някои основни факти от историята на Ефес, за да ги противопоставим на онова, което така убедително ни разказва авторът на „Деяния на светите апостоли“. Както ще видим, това противопоставяне не е в негова полза като историк.

Преди всичко трудно е да се повярва, че през 50-те години на н.е., в началото на съществуването си, християнството в Ефес е можело да се радва на такава популярност, че изплашените граждани на този горделив град да се чувствували принудени да изявят протест в масови безредици по улиците. Колко ли е можела да наброява тогавашната християнска община, оглавявана от Павел? В най-добрия случай най-много няколко стотици, дори няколко хиляди души. В метрополията, която тогава наброявала 200 000 жители, непрекъснато посещавана от тълпи поклонници, това било капка в морето. Последователите на Иисус, изгубени в мравуняка на огромния град, представлявали там невзрачна, екзотична групичка от хора, откъснати от останалото общество. Авторът на „Деяния на светите апостоли“ не си дава сметка за тази очевидна диспропорция и безгрижно преувеличава ролята на християнството до утопични размери. Дори да е било наистина така, както ни кара да вярваме авторът, то в такъв случай Артемида е трябвало да губи привържениците си масово, и то с шеметно темпо. Само в такъв случай би станало ясно защо богатите и известни с предприемчивостта си търговци и занаятчии от Ефес са изгубили толкова любители на изработваните от тях статуетки на Артемида, започнали да търпят такива загуби, че изпаднали в паника. Застрашено било бъдещото съществуване на живописния, прочут с богатствата си храм.

И така този храм, чието съществуване уж било застрашено от дейността на Павел, процъфтявал още две пълни столетия и западнал не поради липса на привърженици, а само поради това, че през 262 г. по време на нашествието си в Мала Азия готите го разрушили. Но и тогава култът към Артемида не бил победен. От развалините на стария храм израснал нов, наистина много по-скромен, защото градът обеднял, обаче съществувал още известно време, докато на мястото му не била построена църква, първата в християнството църква, посветена на майката на Иисус Христос. Тук се срещаме с един типичен пример на мъдрия конформизъм на църквата, която винаги там, където се натъкне на дълбоко вкоренени езически вярвания или древни култови места, ги асимилира за своите нужди.

През 431 г. в ефеската църква се състоял събор, на който сред спорове и кървави улични борби с опозицията. Мария била обявена за майка Божия. С този официален акт завършил дълготрайният процес на постепенното трансформиране на култа към Артемида в култ към Дева Мария. Поклонниците се вливали в непресъхващ поток в града с тази разлика, че сега били християни. Далечни внуци на онези търговци и занаятчии, които някога търгували със статуетките на Артемида, сега продавали лика на Божията майка с младенеца.

Сказанието за ефеските брожения е необикновено поучително за нас. Така разбираме как авторът му схваща задачата на историка. Не може да има съмнение, че в това отношение той е достойна рожба на епохата си. Той не познавал историографията в съвременен смисъл, за него това било преди всичко дидактичен начин за съобщаване на някои учения или възгледи. Служел горе-долу на същия принцип, който съдържа Цицероновият девиз: „Historia est magistra vitae.“^[1]

Тук авторът не за първи път е използувал белетристичните си способности, за да представи в драматично и вълнуващо сказание Павел с ореола на неговите големи успехи в мисионерската му дейност сред езическите народи. Би било анахронизъм от наша страна, ако считаме за негова вина това, че е разбирал така, а не иначе това, какво представлява историографията. Все пак описанието на ефеските събития отново ни припомня колко внимателно трябва да четем всичко, което авторът на „Деяния на светите апостоли“ поднася като достоверна историческа правда.

Всъщност не искаме да кажем, че ефеският случай е съвсем измислен. В текста има данни, които говорят за това, че действително е имало някакви безредици, само че причината за избухването им трябва да е била друга, различна от онова, което съобщава авторът. Не трябва да забравяме, че повествованието му е написано тридесет или дори четиридесет години след онези събития, че той е черпил информация за тях от втора или от трета ръка, че тази информация е много излиняла от времето и същевременно е добила колорита на народно повествование. За човек с такова богато творческо въображение нямало нищо по-лесно от това да композира от тези вести драматичен сюжет за триумфите на Павел, които сякаш предизвикали страх сред езическите почитатели на Артемида.

В същото време, както става ясно от съобщенията в текста, нещата са се развивали по друг начин. Преди всичко разбираме, че Павел е претърпял поражение в местната синагога, понеже учението, което проповядвал, там било отхвърлено. Той се отказал от тамошните евреи и решил да се посвети изключително на езичниците. За тази цел се преместил от синагогата в училището на някой си Тираний — вероятно гръцки учител по софистика, — за да проповядва там учението си.

Това скъсване обаче не го предпазило от разпра със съотечествениците му. Един ден дошла вест, че седемте сина на върховния първосвещеник Скева, които били професионални екзорсисти^[2], започнали да пропъждат злите духове в името на Иисус Христос. Павел бил обиден и искал да им забрани това. Резултатът от тази интервенция бил остра размяна на думи, а в края на краищата и на плесници.

До бой не се стигнало, тъй като в караницата се намесил съвсем неочаквано същият дух, който трябвало да бъде пропъден от седемте екзорсисти. Познаваме вече добре извънредно удивителния свят на въображението на автора на „Деяния на светите апостоли“ и вече успяхме да свикнем с неговата странност. Сега обаче авторът е надминал самия себе си в остроумието си и е подготвил за читателите си специална изненада. Самият зъл дух в противовес на традицията и логиката се намесва ни в клин, ни в ръкав, но за добро, а не за зло.

Всичко станало така: обиден на синовете на Скева, че поискали като самозванци да го изпъдят от името на Иисус, злият дух им се обажда: „Иисус познавам и Павла зная, но вие кои сте?“ И скочи върху им човекът, у когото имаше зъл дух, и като ги завладя, прояви срещу тях такава сила, че те, голи и ранени, избягаха от оная къща (19, 15-16).

Характерът на тази историйка, обезоръжаващата й наивност и непредполаганият й комизъм, всичко това говори за нейния народностен произход. Тя напомня живо неизброимите хумористични разкази за забавни приключения с дявола, които се срещат в народните предания. Това обаче не означава, че в съдържанието й не се крие някакво зърно историческа истина. По всяка вероятност тя е отглас от някакви упорити спорове между Павел и ефеските евреи. От някои елементи на разказа е лесно да си направим извода, че в тези свади не е минало без бой и проливане на кръв.

Ако някой се съмнява, трябва да го убеди напълно караницата, която била по-нататъшен етап на тези спорове. След като напуснал Ефес, Павел се отправил към Гърция. Оттам искал да отпътува за Сирия по море. Тогава един доброжелател го предупредил, че по пътя към пристанището евреи са му направили засада. Понеже в Гърция, както става ясно от текста, Павел нямал врагове, това можело да бъдат само пратеници от Ефес. В желанието си да избегне засадата трябвало да избере друг път, заобиколен и много по-дълъг. Той тръгнал пеша за Македония, за да може едва в град Филипи да се качи на кораб, който плавал за Сирия.

Може би жителите на Ефес забелязали суматохата и безредиците в еврейския квартал. Все пак обаче за големия град, в който кипял буен живот, това трябва да са били маловажни събития, недостойни за внимание, твърде ежедневни и прозаични. По-лошо би било, ако тези събития започнели да заплашват техните жизнени интереси. Един ден под впечатлението на екзалтираните речи на Павел „мнозина от ония, които правеха магии, като събраха книгите си, горяха ги пред всички; при това пресметнаха цената им и намериха, че достига до петдесет хиляди драхми сребро“ (19, 19-20).

И така това била огромна клада от пламтящи свитъци, защото, разбира се, по онова време още нямало книги. Зрелището, както личи от текста, уредено публично пред очите на целия град, трябва да е било първото в историята „аутодафе“^[3].

От сказанията не става ясно какви текстове са станали жертва на огъня.

Авторът на „Деяния на светите апостоли“ ни дава да разберем, че става дума за езически произведения. Но дори и да са минавали за такива в очите на християнските новопокръстени, това не значи, че повечето от ефеските граждани са споделяли това мнение. За тях тези свитъци може би са били нещо близко, нещо сраснало се с техните традиции и представи. Трябва да са възприели пламтящата клада като дръзка провокация. Те излезли на улиците и гневно настоявали да бъдат наказани онези, които светотатстват. Можем само да се учудваме на тяхната сдържаност и благоразумие, защото не направили нищо на виновниците, а при призива на един от представителите на градската власт манифестиращите тълпи, събрани в местния амфитеатър, спокойно се разотишли по домовете си.

Ето какво остава от прекрасното сказание след нашия критичен анализ на триумфалните успехи на Павел и за паниката, която обхванала по този повод прочутата метрополия и нейните величествен храм.